Франс Бенгтсон
Червеният змей (24)

Шеста глава: ЗА ЧЕТИРИМАТА СТРАННИ ПРОСЯЦИ И ЗА ТОВА КАК БРАТЯТА ЕРИН ПОМОГНАХА НА ОТЕЦ ВИЛИБАЛД

Изглеждаха както повечето просяци, мъкнеха се пеша, нарамили торби и тояги, и пристигнаха в къщата изнемощели от глад и жажда. Юлва седеше на пейката пред дома си, потънала в сериозен разговор с майките на Гисле и на Ранви. Същата сутрин двамата млади бяха дошли при нея, изпълнени с върховно блаженство. Довериха й, че си допадат много, и я помолиха да говори с родителите им и да ги убеди, че трябва да ги оженят в най-скоро време. Юлва с удоволствие се съгласи да помогне с каквото може. Накара прислужницата си да повика Орм, щом и съобщиха, че па портата има някакви просяци — той беше заповядал да не пускат вътре непознати, докато сам не ги разгледа добре.

Орм огледа внимателно пътниците; те отговориха подробно па въпросите му, но не приличаха на обикновени просяци. Водачът им беше огромен мъж, доста позатлъстял и широк в бедрата. Брадата му беше посребрена, а очите му гледаха проницателно изпод периферията на шапката. Влачеше единия си крак, сякаш коляното му беше схванато. Смело отговори на въпросите и по акцента му личеше, че е швед. Обясни, че идват от Сяланд и отиват на север отвъд границата. През Сунд ги превозил някакъв рибар и от Ландьоре нататък се изхранвали с милостиня.

— Но днес не сме яли нищо — добави той. — Тук къщите са далеч една от друга, а в последната, която посетихме, не ни дадоха и троха за из път.

— Въпреки това — рече Орм — досега не съм виждал така добре охранен просяк като теб.

— Тиганиците в Дания и в Сконе са много питателни — отвърна другият с въздишка. — Боя се само, че докато стигнем в областа Мялар, действието им ще поотслабне, а и аз заедно с тях.

Мъжът до него беше по-млад, с по-крехко телосложение и бледа кожа. По страните му растеше гъста, черна, съвсем къса брада. Орм го загледа. После каза:

— От вида ти човек би предположил, че си бил бръснат за свещеник.

По-дребничкият се усмихна тъжно.

— Брадата ми изгоря една ветровита нощ, когато пекох свинско на открит огън — рече той, — и още не е пораснала както трябва.

Най-дълго погледът на Орм се задържа върху последните двама; гледаше ги с любопитство, но за тях не можа да каже нищо. Приличаха на братя — бяха слаби и дребни, с дълги уши и, големи носове, а кафявите им като на катеричка очи го гледаха умно. Макар и ниски на ръст, изглеждаха много подвижни и мускулести. Стояха, обърнали глави настрана, заслушани в кучешкия, вой. После изведнъж единият постави пръст в устата си и изсвири по странен начин. Звукът беше мелодичен и трептящ. Кучетата моментално млъкнаха и започнаха да мъркат като котки и да въздишат така, както често правеха, когато наоколо няма непознати.

— Какви сте — запита Орм, — тролове или просто магьосници?

— Уви, пито едното, нито другото — отговори мъжът, който бе изсвирил с уста, — макар че много ни се иска да с така. Гладни сме, но не можем с магия да си набавим храна.

Орм се усмихна.

— Няма да оставя стомасите ви празни — рече той, — пък и не се страхувам от заклинания, докато е още светло; но досега не бях виждал просяци като вас. Никой чужд човек до този момент не е успявал да укроти кучетата. Понякога дори аз се справям трудно с тях.

— Ще те научим как — обади се вторият от дребничките братя, — само да си напълним стомасите и да сложим в торбичките си храна за две яденета напред. Ние сме скитници без господар, разбираме от кучета по-добре от всеки друг.

Орм ги увери, че не би ги оставил да си тръгнат с празни торби, и ги покани да влязат.

— Случихте удобен момент — продължи той. — Пристигате в разгара на голяма гощавка; за всички ви ще има достатъчно тиганици, а сигурно и по още нещо; но гостите ми ще съжаляват, че не можете да играете тъй добре, както свирите с уста.

Двамата дребни мъже се спогледаха и си намигнаха, но не казаха нищо. Заедно с другарите си последваха Орм в къщата. Той викна на Юлва.

— Водя ти едни пътници, някои големи, други — малки, но те всички си мечтаят за блюдо от празничните ти гозби.

Юлва прекрати разговора: вдигна глава и кимна, замислена за съвсем други неща; после, щом съзря двамата дребни мъже, очите й се разшириха от изненада и скочи от пейката,

— Братята Ерин! — извика тя. — Фелимид и Фердиад! Шутовете на татко! Живи ли сте? За бога, мили приятели, как така сте станали просяци? Толкова ли сте стари, та не можете да упражнявате своето изкуство?

Двамата се втренчиха в нея не по-малко изумени; после се усмихнаха. Пуснаха на пода торбите и тоягите, направиха няколко крачки към Юлва и изведнъж подскочиха едновременно и се преметнаха във въздуха. Единият остана изправен на ръце и продължаваше да подскача насам-натам, издавайки тихо радостни възклицания, а другият се сви на кълбо и започна да се търкаля към нозете й. След това и двамата скочиха отново на крака и се поклониха сдържано и тържествено.

— Не сме остарели, както сама виждаш — каза единият от тях, — ти, най-красивата от всички дъщери на крал Харалд. Не забравяй, че годините се боят от такива майстори като нас, макар че измина доста време, откакто видя номерата ни за първи път, седнала на бащините си колене. Но сега сме по-гладни оттогава.

Мнозина от гостите, мъже и жени, се скупчиха бързо да видят по-добре тези невероятни мъже, които можеха да подскачат на ръце. Но Юлва отсече, че новодошлите първо трябва да се нахранят и да пийнат на спокойствие и че към тях трябва да се отнасят с не по-малко внимание, отколкото към всеки друг гост в църквата. Сама ги отведе в къщата и им сложи от най-хубавото месо и пиене. Не бе нужно да ги подканят да ядат, Близначките и Веселия Улф ги последваха и седнаха тихичко в един ъгъл — все се надяваха, че нисичките мъже може да изпълнят още някой номер, а междувременно Орм обясни на гостите кои са тези странни просяци, предизвикали тяхното удивление.

— Бяха смешници на крал Харалд — рече той, — но вече си нямат господар. Ирландци са и са много известни. Виждал съм ги веднъж на коледния пир на краля, но тогава бяха облечени в пъстри дрехи, украсени с пера, затова сега не можах да ги позная. Нямам представа как са станали скитници; това ме обърква и огорчава; но да седнем и да си пием бирата, а след това много бързо ще разберем какво се е случило с тях.

След като просяците се нахраниха добре, шутовете не възразиха на поканата да се присъединят към гостите, които, отдъхнали за малко, отново здравата се бяха захванали с пиенето; но останалите двама се бяха вторачили мълчаливо в празните чинии. Когато ги попитаха защо са така тъжни, те отговориха, че били изтощени от тежкото пътуване и от току-шо изядената хубава вечеря. Отец Вилибалд ги заведе в стаята си, за да си починат на спокойствие. После дръпна смешниците настрана и известно време води с тях сериозен разговор; никой не смееше да ги обезпокои. Бяха стари приятели — още от времето, когато за пръв път се срещнаха в двора на крал Харалд — и се радваха да подновят познанството си след толкова дълга раздяла.

Когато най-накрая всички гости заеха местата си в църквата, те се настаниха от двете страни на свещеника. Задаваха им много въпроси и присъствуващите с нетърпение очакваха да видят умението им; но те седяха и мълчаливо си сръбваха от бирата, сякаш не съзнаваха, че са причината за това възбуждение. Орм промълви:

— Нелюбезно ще е, ако поискаме да ни покажете номерата си, защото сигурно сте уморени след такъв дълъг път, а и никой, странник или гост, който се ползува от гостоприемството на моя дом, не е задължен да плаща за това. Е, не мога да отрека, бихме искали да се възползуваме от случая, че в разгара на кръщелното празненство в чест на сина ми тук са пристигнали такива знаменитости. Зная, че вие двамата сте се прочули навред, чувал съм, че в света няма шутове, които да се мерят с ирландците.

— Вожде — отвърна единият, — чул си самата истина и, уверявам те, дори в Ирландия няма други, толкова известни майстори като мен, Фелимид О Флан, и брат ми Фердиад, който не пада по-долу. Дедите ми са били все кралски шутове още от времето, когато прадядо ми, Флан Дългоухи, преди много години показал изкуството си пред крал Конхобар МакНеса от Ълстър и пред героите на Червения клон в салона на Емин Маха; но в нашето семейство винаги е било закон, след като се изучим добре на занаята и спечелим званието майстори, да даваме представления само когато ни заповяда човек от кралско потекло. Запомни, че ние, дето веселим кралете, сме си избрали не само най-трудното призвание на света, но и нещо, което е от полза за цялото човечество. Когато един крал не е в настроение и войниците му започват да скучаят, те се превръщат в заплаха за другите, но щом някой добър шут им поиграе, те се заливат от смях над чашите с бира и си лягат доволни, оставяйки съседите си и населението да спят спокойно. Затова след свещениците нашето предназначение е най-полезно. Духовниците предлагат блаженство на небето, защото имат влияние върху бога, а ние — щастие тук, на земята, заради влиянието, което оказваме върху настроението на кралете. В Ирландия има много крале, затова и нашите смешници са най-добрите в света — те са различни видове: акробати, клоуни, вентрилоквисти, имитатори на животни, хора, които кълчат тялото си, други, които кривят лицата си, гълтачи на мечове, танцьори с яйца и други, които изпускат пламък през ноздрите си. Но истинските майстори владеят не само едно или друго изкуство, а умеят да вършат всички тия неща. Хората в Ирландия твърдят, че най-добрите в днешно време не падат по-долу от тримата известни смешници на крал Конайр в миналото, за които се разказва, че можели да предизвикат смях дори у хора, застанали до трупа на майка си или баща си.

Всички в залата бяха притихнали; слушаха внимателно всяка дума, вторачени в ирландеца и брат му, който седеше с доволен вид от другата страна на отец Вилибалд и шареше наляво-иадясно с големите си очи. Гостите бяха единодушни, че в техните земи никога не са се появявали подобни хора.

— Говориш хубаво — рече Гудмунд от Уваберг, — но ми е трудно да повярвам всичко това. Щом сте толкова добри в собствената си страна, защо тогава сте дошли на север, където има малко крале, а и те живеят отдалечено един от друг?

Фелимид се усмихна и кимна с глава.

— Уместен въпрос — отвърна той. — при това Ирландия е страна, която никои не напуска доброволно. С удоволствие ще ти обясня защо се случи така, дори с риск това, което кажа, да прозвучи като хвалба. Ние с брат ми сме изгнаници заради нещо, което, мисля, никой друг не би могъл да направи. На младини, вече доста опитни в занаята, бяхме шутове на добрия крал Домнал от Лейлин. Той обожаваше музиката и смеха, божията правда и легендите за разни герои, поезията, женската красота и мъдростта на старите хора. Към нас се показа много благосклонен, възнагради способностите ни със сребро и добитък, а също с чудесни пасбища, в които да го гледаме. Много го обичахме и с удоволствие му служехме; единствената ни грижа бе да не затлъстеем от този охолен живот — това е най-страшното за хора с нашата професия. Негов съсед беше крал Кола от Килкени — опасен мъж, много горделив и хитър — все кроеше планове срещу съседите си. Един ден, на празника на Светата Троица, крал Домнал вдигна голямо празненство. Свещениците, поетите и ние, шутовете, бяхме много заети — кралят щеше да се жени за Емер, дъщерята на крял Кашел. Беше красива, както подобава на принцеса, с блестящи очи, алени устни и бяла кожа, имаше високи гърди, тънък кръст и заоблени ханшове. Косата й беше толкова дълга, че можеше да седне върху нея. Беше толкова хубава, че дори ти, Юлва, ако я видеше, не би могла да кажеш коя от двете ви е по-привлекателна. Този брак радваше не само крал Домнал, но и всичките му поданици, затова празненството беше необичайно весело. На втората вечер, когато повечето от нас бяха пияни, крал Кола ни нападна. Убиха владетеля ни както бе застанал гол на вратата на спалнята и сечеше наоколо си с меча; много от хората му паднаха с него; взеха кралицата му от брачното ложе и я отнесоха заедно с останалата плячка; нас с брат ми ни сполетя същата съдба, тъй като бяхме много известни. Лиги потекоха от устата на крал Кола, щом видя кралица Емер, започна да се хили като хиена, а нас ни хвърли в затвора до деня на сватбата си — беше решил да се ожени за жената, която бе отвлякъл. После нареди да изнесем представление по време на сватбеното пиршество. Отначало отказвахме, защото още скърбяхме за смъртта на господаря си; но когато ни заплаши, че ако не се подчиним, ще заповяда да ни наложат с бодливи пръчки, сменихме тона и обещахме да представим най-доброто, което можем; и няма спор, изпълнихме си обещанието.

Фелимид се поусмихна замислено, като отпиваше от чашата си бавно и продължително. Всички гости вдигнаха наздравица в негова чест и се развикаха, че бил добър разказвач, но с нетърпение очаквали да чуят смелата му постъпка. Той кимна и продължи:

— Когато влязохме при краля, той седеше на трона си и беше вече пиян; дотогава не бях виждал толкова спокоен и доволен от живота човек. Щом ни зърна, изкрещя на гостите, че сега щели да ги забавляват двамата известни майстори, фокусници и смешници от Лейлин. А булката, която седеше до него, обсипана с венчални украшения, дори не изглеждаше тъжна — младите жени бързо се приспособяват към друг мъж, а и може би крал Кола й изглеждаше по-добра партия от бившия ни господар, крал Домнал. Започнахме с прости смешки, но ги играехме добре и изпълнявахме най-обикновени трикове. Кралят беше в толкова весело настроение, че веднага се разсмя неудържимо. Всички в салона последваха примера му. Когато Фердиад се изправи на главата си и започна да свири на флейта, а аз обикалях около него и ръмжейки, играех танца на мечките, ръкоплясканията не стихваха. Кралят се тръшна върху облегалката на трона с широко отворена уста, заливайки с медовина дрехата на булката. Останал без дъх, пищеше, че не бил виждал досега такива като нас. Наострихме уши и шепнешком обсъдихме положението. Ако той не беше срещал подобни смешници, то пък ние не бяхме чували някой да се смее така на простичките номера, дето му показахме. Преминахме към по-сложни изпълнения и към по-съдържателни анекдоти — кралят започна да се смее като луд, като сврака през май, когато види, че слънцето пробива през ирландските мъгли. И ние се поразвеселихме — поднесохме му най-майсторските си изпълнения и най-веселите смешки — те можеха да накарат дори хора, потънали в скръб или измъчени от болести, да се хианат за корема от смях. Крал Кола се смееше все по-гръмогласно и се задъхваше все повече и повече: накрая смехът му се извиси така, че звучеше като разбиващите се вълни на брега на Донегал по време на пролетния прилив. После изведнъж лицето му посивя, той се свлече от трона си и се изпружи на пода; нещо се беше пръснало от смях вътре в него. В същия момент Фердиад и аз се спогледахме и поклатихме глави, спомняйки си за господаря Домнал. Решихме, че донякъде сме успели да се отплатим за подаръците и любезността, с която ни бе отрупал. Кралицата се разпищя от ужас и всички присъствуващи се втурнаха към краля, а ние се запътихме към вратата; още преди да стигнем дотам, чухме викове, че кралят е умрял. Не се бавихме повече, плюхме си на петите и тръгнахме на север през пустоша, както епископ Асаф е бягал през полето в Маг Слехт, когато го преследвали червените духове. Потърсихме убежище при крал Сигтрюг от Дъблин и мислехме, че там ще бъдем в безопасност; но кралица Емер изпрати след нас войници. Те казали на крал Сигтрюг, че сме роби, които кралицата е наследила от първия си съпруг, крал Домнал, и че от злоба сме убили сегашния й мъж; искала да ни убие, защото сме й причинили зло и сме опетнили доброто й име. Успяхме да се укрием на един търговски кораб и избягахме при датския, крал Харалд. Постъпихме на служба при него и там ни провървя. Но докато бе жив, на никого не разказахме това, което се случи с крал Кола — не искахме крал Харалд да разбере, за да не си помисли, че може да го сполети същата съдба.

Щом Фелимид свърши разказа си, хората по масите вдигнаха невъобразим шум. Мнозина започваха да се напиват и крещяха, че макар ирландецът да е добър разказвач, те не искат думи, а дела, искат да видят изпълненията, с които клоуните са причинили смъртта на крал Кола. Орм се съгласи с тях:

— Чухте вече — обърна се той към смешниците, — че още от момента, в който ви познахме, изгаряме от любопитство; а сега, след като ни разказахте тази история, то е двойно по-голямо. Не се притеснявайте, никой няма да ви търси сметка, ако някой тук се пръсне от смях. Това би било само чудесен завършек на моята гощавка — така тя ще остане в историята на граничната област.

— Ако наистина е вярно — рече Юлва, — че можете да играете само в присъствието на човек с кралска кръв, тогава не съм ли аз равностойна на кой да е от тия незначителни ирландски крале?

— Разбира се — бързо отвърна Фелимид, — никой повече от теб, Юлва, не би могъл да има претенции за кралско потекло. Но съществува още една пречка и ако имаш търпение, ще ти разкажа как стоят нещата. Моят пра-пра-пра-пра-пра-прадядо, Фелимид Козята брада, на когото съм кръстен, бил най-известният шут по времето, когато крал Финехта Гулайджията бил кралят на кралете в Ирландия. Той първи от нашия род се покръстил в християнството. Веднъж по време на едно пътуване в стаята, където нощувал, на Козята брада му се явил свети Адамнан. Изпълнен с уважение и страхопочитание, той решил, че светецът е по-велик от всеки крал, и за да изрази възхищението си, му показал своето изкуство, докато другият си седял на масата. Изпълнил най-сложните номера и така се престарал, че накрая си счупил врата и се проснал мъртъв на пода. Щом светецът разбрал какво се е случило, надигнал се, отишъл при дядо ми и го докоснал по врата, изричайки най-силно въздействуващите си молитви, и го съживил, макар че главата му си останала изкривена до последния му час. В знак на благодарност за извършеното чудо нашето семейство спасява една традиция — можем да играем пред архиепископите на Кашел и на Армаг, пред абатите на Йона и на Клонмакнойс, както и пред всички крале; но не ни е позволено да показваме изкуството си в присъствието на мъже или жени, които не са покръстени, По тази причина не можем да играем тук сега, макар че, ако зависеше от нас, с удоволствие бихме го сторили.

Орм се вторачи изумен в дребния ирландец, като чу тези думи — той лъжеше, ако се съди по спомените му от коледното празненство в двореца на крал Харалд. Тъкмо се канеше да каже това на глас, и улови предупредителния поглед на отец Вилибалд, който го накара да затвори уста.

— Може би така е пожелал сам Господ — тихо промълви другият ирландец. — Без да се хваля, но смело мога да твърдя, че близките придворни на краля поискаха да се покръстят най-вече, за да могат да останат в стаята, когато дойде време да изнасям представление на краля.

Юлва отвори уста и каза нещо, но в същия момент Орм, отец Вилибалд и двамата братя заговориха едновременно, така че думите й бяха напълно заглушени от гласовете им, от възклицанията на разочарование и от гълголещите и хъркащи звуци на пияните, които идваха от различни части на помещението.

Орм рече:

— Надявам се, че вие двамата ще останете по-дълго тук. Искаме да се насладим на изкуството ви, след като гостите си отидат — в моя дом всеки, мъж или жена, е добър християнин.

При тези думи много от младежите се развикаха още по-силно, искаха да видят изпълнението на смешниците независимо от това какви жертви трябва да направят.

— Ако няма друг изход, покръстете ни! — обади се един. — Не се бавете, само нека веднага да започват.

Някои от по-старите се разсмяха, но други изглеждаха замислени и неуверено се споглеждаха.

Гисле, синът на Черния Грим, скочи върху пейката и изкрещя.

— Нека тези, които не желаят да участвуват, да си ходят — да се върнат в удобните купи сено — само да не ни се пречкат тук.

Шумът и възбудата все повече нарастваха. Отец Вилибалд седеше със сведена глава и мърмореше нещо, а смешниците спокойно си пиеха бирата. Черния Грим рече:

— Сега покръстването не ми изглежда нещо кой знае какво и не ме тревожи особено, но това може би се дължи на тази чудесна бира, от която си сръбнах доста, а освен това съм позагрял от гуляя и от приятните разговори с приятели. Сигурно ще се чувствувам другояче, след като опиянението отмине и се сетя как съседите ще ми се смеят и подиграват.

— Всичките ти съседи са тук — каза Орм — и кой ще ти се присмива, щом те до един сторят като теб? Най-вероятно вие ще се присмивате на тези, които не са се покръстили, когато откриете, че с това сте си осигурили по-добър късмет.

— Може би си прав — отвърна Грим. — Никой не може да отрече, че на теб ти върви повече, отколкото на всеки друг.

Отец Вилибалд се изправи и. с широко: разперени ръце започна да чете молитви на латински, а гостите се усмириха и млъкнаха. Няколко жени пребледняха и потрепериха. Двама пияни се надигнаха и заповядаха на жените си веднага да ги последват и да напуснат това място на черна магия, но съпругите останаха неподвижни, сякаш не бяха чули думите им — погледът и слухът им бяха насочени единствено към отец Вилибалд; ето защо мъжете седнаха обратно с вид на хора, направили всичко, което е по силите им, и с мрачни лица се захванаха отново да пият.

Почувствува се голямо облекчение, когато отец Вилибалд престана да нарежда на латински — този език страшно им напомняше квичене на прасета. Вече на родния датски той им заговори за Христа, за силата и добрината му, за желанието му да вземе под крилото си всички хора, дори крадците и прелюбодейците.

— Сами виждате — продължи свещеникът, — че до един сте достойни да приемете благата, които Христос ви предлага; той е водач, който кани всички, и мъже и жени, на своето пиршество и им поднася богати дарове.

Присъствуващите харесаха неговата реч и повечето от тях се разсмяха; на всеки му беше забавно да чуе как наричат съседите му крадци и прелюбодейци, спокоен, че сам той не попада в тяхното число,

— Най-искрено се надявам — добави отец Вилибалд, — че ще бъдете негови последователи до края на земния си път и ще се съобразите с изискванията му — ще промените навиците си, ще следвате заповедите му и няма да почитате други богове.

— Да, да — нетърпеливо извикаха мнозина, — съгласни сме на всичко. А сега побързай и да минаваме към по-важната работа.

— Едно не бива да забравяте — рече свещеникът, — че от днес нататък трябва да идвате при мен в тази църква всяка неделя, или поне всяка трета неделя от месеца, за да чуете божията воля и да учите християнското учение. Обещавате ли?

— Обещаваме! — гръмко и нетърпеливо отвърнаха те. — Сега си затваряй устата, че времето тече и скоро ще се стъмни.

— Идвайте всяка неделя, най-добре ще е за душите ви; но тези, които живеят много далеч, могат да го правят само в третата неделя от месеца.

— Стига си дърдорил, свещенико, хайде, покръствай ни! — креснаха най-нетърпеливите.

— Тишина! — проехтя гласът на отец Вилибалд. — Ето че лукавите дяволи на грешите ви души, които живеят в тях от векове, ви подтикват да крещите и да ме прекъсвате. Те си мислят, че по този начин ще попречат на бога и ще ви задържат в своя власт. Това, което казвам, е много важно; трябва да слушате внимателно и да мълчите. Ще се помоля, за да прогоня от вас всички дяволи, така че да сте достойни да приемете християнството.

Той отново подхвана молитви на латински. Говореше бавно и строго; скоро някои от по-възрастните жени се разридаха и заплакаха. Никой от мъжете не посмя да обели дума; седяха и се взираха в него с тревожни, разширени очи и зяпнали усти. А двама клюмнаха, главите им се надвесваха все повече и поведа над чашите; скоро те се изсулиха под масата и оттам се разнесе силно хъркане.

Отец Вилибалд им заповяда да се доближат до коритото, в което бяха кръстили Харалд Ормсон, и там набързо поръси с вода и млади, и стари — всичко двадесет и трима мъже и деветнадесет жени. Орм и Рап измъкнаха изпод масата двамината заспали и ги разтърсиха, опитвайки се да ги събудят, но тъй като нищо не помогна, ги примъкнаха до коритото и ги държаха изправени, докато и те като останалите бяха напръскани; след това ги тикнаха в един ъгъл да дремят на спокойствие. Сега всички присъствуващи бяха в чудесно настроение, те изтискаха водата от косите си и весело се запътиха обратно към масите. Вдигаха такъв шум, че когато отец Вилибалд се опита да завърши церемонията с благословия, не се чу почти нищо от това, което казваше.

— Тук никои не се страхува от няколко капки вода — гордо се перчеха те и захилени се споглеждаха през масата.

— Вече всичко е готово.

— Хайде, ставайте, смешници, покажете ни на какво сте способни.

Братята си размениха бегли усмивки и се надигнаха. Моментално в залата настъпи мъртва тишина. Щом застанаха в центъра, най-вежливо се поклониха на Юлва, сякаш тя беше единственият зрител, а после дълго държаха публиката в състояние на безмълвно удивление или пък на неудържим смях. Премятаха се презглава ту напред, ту назад, без да си помагат с ръце, и винаги се приземяваха на краката си; имитираха птици и зверове, свиреха на флейта песнички, като танцуваха, застанали на ръцете си, жонглираха с чаши, ножове и мечове. После извадиха от торбите две огромни кукли, облечени в шарени дрехи и с лица като на стари жени. Фелимид хвана едната, а Фердиад — другата и те веднага проговориха — отначало приятелски, а после заклатиха глави и сърдито засъскаха, докато накрая започнаха да сипят най-страшни хули и се нахвърлиха бясно една върху друга като разярени врани. Зрителите потръпнаха, щом чуха куклите да говорят; жените скърцаха със зъби, а мъжете пребледняха и се хванаха за мечовете; но Юлва и отец Вилибалд, които отдавна познаваха триковете на ирландците, ги успокоиха, че това се дължи единствено на тяхното майсторство, а не на някаква магия. Сам Орм в първия момент изглеждаше смутен, но скоро пак започна да се смее; а когато шутовете доближиха куклите и ги накараха да се бият и да се ругаят още по-пискливо, сякаш всеки момент ще си заскубят косите, той избухна в такъв гръмогласен смях, че Юлва разтревожена се наведе към него над масата и го помоли да си спомни за крал Кола. Орм избърса сълзите от очите си и я погледна.

— Човек трудно се въздържа, когато му е весело — рече той, — но не мисля, че Господ ще позволи да ми се случи нещо лошо сега, след като току-що съм му направил такава услуга.

Но той очевидно прие сериозно предупреждението на Юлва; никога не би пренебрегнал нещо, което се отнася до здравето му.

Накрая представлението свърши, макар че гостите настоятелно молеха ирландците да продължат, а вечерта приключи, без някой да сподели участта на крал Кола. Отец Вилибалд благодари на Бога за щастието, с което ги бе дарил, и заради всички души, които бе успял да спечели за Христовата вяра. Така завърши голямата кръщелна гощавка на Орм.

Гостите напуснаха Грьонинг в сивата утринна мрачина, бъбрейки за това колко хубава бира и вкусна храна са погълнали и за чудесното изпълнение, което тези ирландски смешници им поднесоха.