Франс Бенгтсон
Червеният змей (11)

Девета глава: КАК КРАЛ ХАРАЛД СИНИЯ ЗЪБ ПРАЗНУВАШЕ ЮЛ

От целия север в йелинге пристигнаха знатни гости да празнуват Юл с крал Харалд, затова спалните помещения и масите бяха претъпкани. Но Орм и другарите му не се оплакваха от теснотията; бяха получили добра цена за робите си и успяха да приключат сделките, преди да започнат празниците. Орм бе поделил печалбата и всички се чувствуваха наистина богати и свободни, започнаха да мечтаят за Листер, искаха да узнаят дали двата кораба на Берсе са се завърнали, или те са единствените оцелели от похода на Крок. Все пак не възразиха, когато им предложиха да останат в Йелинге, докато завърши празненството — да прекараш Юл с краля на Дания, се смяташе за голяма чест, придаваше на името блясък за цял живот.

Най-важният гост бе синът на крал Харалд, крал Свен Раздвоената брада, който бе дошъл от Хедебю с голяма свита. Като всички синове на краля и той бе дете от наложница; затова баща и син не се обичаха много и избягваха да се срещат, когато бе възможно. Но всяка година по Юл крал Свен идваше в Йелинге и хората знаеха защо. Често по празниците, когато храната бе по-обилна и пиенето по-силно от обичайното, се случваше някой възрастен мъж да умре в леглото или пирувайки на масата. Така бе станало със стария крал Горм, който, преял със свинско, лежа два дни в безсъзнание и след това умря. А крал Свен държеше да е близо до кралското съкровище, когато баща му предаде богу дух. Но досега, в продължение на много години, той предприемаше пътешествието напразно и ставаше все по-нетърпелив. Мъжете от свитата му представляваха тълпа от грубияни и арогантни скандалджии, те трудно се спогаждаха с хората от двора на крал Харалд, още повече сега, когато последният бе приел християнството и много от придворните му го бяха последвали. Крал Свен бе запазил старата си вяра и злостно се присмиваше на превъплъщението на баща си, като казваше, че старецът би спестил на датчаните тази своя глупава прищявка, ако бе имал достатъчно разум да разбере, че е живял прекалено дълго.

Той обаче не тръбеше наляво и надясно из Йелинге тези си размишления — не беше трудно да разгневиш крал Харалд, а ако това се случи, не се знаеше какво може да те сполети. Освен формалните приветствия те рядко разменяха дума и вдигаха един за друг тостове от почетните си места в голямата зала само тогава, когато елементарната вежливост го изискваше.

На Бъдни вечер се разрази снежна виелица, но тя бързо отмина и времето се установи тихо и студено. Сутринта на Коледа, когато свещениците отслужиха литургия и из кралския двор се стелеха ароматни изпарения от трескавите приготовления в кухнята, от юг се появи голям боен кораб и хвърли котва на пристана; ветрилото му бе разкъсано, а греблата бяха покрити с блестяща ледена кора. В този момент крал Харалд беше на богослужение, но изпратиха човек да го уведоми. Той се изкачи по стълбите, за да разгледа кораба, като се чудеше кои ли са новите гости. Бордовете му бяха стръмни, а на носа над грациозно извит врат надменно се издигаше червена драконова глава с челюсти, сковани в лед от морските стихии, през които бе преминала. На брега се изкатериха неколцина мъже, дрехите им бяха заледени. Сред тях бе водачът им — висок мъжага със синьо наметало и друг, с не по-малко представителен вид, облечен с червено. Крал Харалд ги заразглежда внимателно от мястото си и рече:

— Приличат на йомсвикинги, но може да е и шведски кораб; очевидно екипажът му е смел, щом пристига при краля на Дания, без да е издигнал щит на мачтата, за да покаже, че няма враждебни намерения. Познавам само трима, които биха се престрашили да дойдат по този начин: Скоглар-Тосте, Вагн Акесон и Стюрбьорн. Освен това пристанаха, без да свалят драконовата глава, макар добре да знаят, че троловете от сушата не я обичат; а единствено двама от тях не се безпокоят от троловете — Вагн и Стюрбьорн. От състоянието на кораба пък съдя, че капитанът му не е поискал да търси подслон от снощната буря; а има само един човек, който не би склонил глава пред такава стихия. Ето защо смятам, че е зет ми Стюрбьорн, когото не съм виждал от четири години; още повече, че единият е облечен в синьо, а Стюрбьорн се зарече да носи само този цвят, докато не си възвърне наследството от крал Ерик. Не мога да кажа със сигурност кой е този с него, дето му е р-авен по ргьст; ’но и тримата синове на Струт-Харалд са необичайно високи и всичките са негови приятели. Не може да е ярл Сигвалде, най-големнят — сега не му е до празници, защото опетни името си, като изтегли без-славцо корабите си от битката при Иорундфиорд; а пък брат му Хеминг е в Англия. Торкел Високия е третият син на Струт-Харалд; това тук може да е той.

Такива бяха мъдрите догадки на крал Харалд, а когато непознатите пристигнаха в двореца и се оказа, че е познал, за пръв път откакто бе дошъл крал Свен, настроението му се повиши много. Поздрави Стюрбьорн и Торкел с добре дошли, заповяда веднага да затоплят банята и предложи на тях и на хората им подгрята бира.

— Дори най-великите воини имат нужда от нещо за загряване след такова пътешествие — каза той. — Има нещо вярно в старата поговорка:

За измръзнал — топла бира,

за отпаднал — топла бира:

тялото тя бързо сгрява,

морния дух ободрява.

Някои от екипажа бяха толкова изтощени, че едва стояха прави, но се оказа, че ръцете им са по-стабилни — не разляха нито капка, когато им подадоха халбите.

— Веднага щом се изкъпете и си починете — продължи крал Харалд, — пиршеството по случаи Юл ще започне; сега апетитът ми ще бъде по-добър, отколкото ако трябваше да гледам само лицето на сина ми срещу мен на масата.

— Раздвоената брада тук ли е? — запита Стюрбьорн и се огледа. — Вих искал да поговоря с него.

— Все още се надява, че някой хубав ден ще умра пред очите му от препиване — отвърна кралят, — затова е дошъл. Но ако въобще се случи да умра по Юл, то ще е, мисля, от това, че ми се повдига, като гледам уродливото му лице. Скоро ще имаш възможност да говориш с него. Но едно нещо ми кажи — прозливана ли е кръв помежду ви?

— Още не — рече Стюрбьорн, — но не мога да гарантирам това за в бъдеще. Обещал е да ме подкрепи с кораби и хора срещу роднините ми в Упсала, но досега нищо не съм получил.

— Не искам да има сбивания в къщата ми по време на светите празници — предупреди го крал Харалд. — Трябва да си наясно с това; въпреки че знам, скучно ще ти бъде да кротуваш. Вече съм последовател на Христос, беше ми добър помощник досега я няма да търпи никакви разправии навръх Коледа — неговия рожден ден, нито пък в някои от следващите дни, конто са свещени празници.

Стюрбьорн отговори:

— Аз съм човек без родина и като такъв не мога да си позволя лукса да не воювам, предпочитам да съм гарванът, а не мършата. Но докато съм ти гост, мисля, че ще мога да съблюдавам реда не по-зле от всеки друг независимо какви богове покровителствуват празненството. Като тъст досега си се държал добре с мен и между нас никога не е имало повод за спор. Но ти нося лоши вести — дъщеря ти Тюра умря. Бих искал да пристигам с по-приятни новини.

— Това наистина е тъжно — рече кралят. — Как умря? — Засегна се, защото си взех една наложница от венедите. Така се разгневи, че започна да храчи кръв, залиня и накрая умря. Иначе във всяко отношение беше чудесна съпруга.

— Напоследък забелязвам — каза крал Харалд, че младите не ценят живота така, както старите. Но нека не позволяваме скръбта да помрачи празничното ни настроение; във всеки случай останаха ми още много дъщери и с тях дори не знам какво да правя. Такива са буйни и жизнерадостни и никоя не би се омъжила за човек без благородно потекло и прочуто име; така че дълго не оставай вдовец, ако си харесаш някоя от тях. Ще ги видиш всичките. Страх ме е само от едно — като узнаят, че отново си сам, трудно ще ги усмирим и ще поддържаме реда по празниците.

— Тъкмо сега умът ми е в по-важни дела от женитбата — възрази Стюрбьорн, — но за това ще поговорим по-късно.

Множество погледи от прагове и прозорчета проследиха йомсвикинга, когато той и хората му отиваха към банята. Стюрбьорн рядко се възползуваше от предложеното му гостоприемство; смятаха го за най-великия воин на севера от времето на синовете на Рагнар Рунтавите гащи насам. Имаше къса светла брада и бледосини очи; тези, които го виждаха за първи път, си шушукаха изненадано, като откриеха, че има такова крехко телосложение и тънък кръст. Защото силата му бе известна на всички; пореше щитовете, сякаш реже хляб, и разсичаше с меча си Люлчина песен въоръжени мъже от врата до слабините.

Мъдрите хора твърдяха, че е наследил щастливата звезда, съпътствувала от древни времена кралете на Упсала, и че тя му давала сила и успех във всички начинания. Но се знаеше също, че проклятието и лошият късмет на неговия род са паднали отчасти върху него затова сега бе вожд без родина и често изпадаше в меланхолия и апатия. Когато преживяваше подобни кризи, той се затваряше съвсем сам, дни наред въздишаше и си мърмореше мрачно, не понасяше ничие присъствие, допускаше до себе си само една жена, която да му реши косата, и един стар арфист, който му носеше бира и му свиреше тъжно. Но веднага щом кризата преминеше, бързаше да тръгне отново по море да воюва и тогава докарваше до отчаяние и най-издръжливите воини с безразсъдството си и отвратителния си късмет с времето.

От него се страхуваха така, както от никой друг водач на севера, в него сякаш се криеше нещо едва ли не от силата и величието на боговете; а имаше и такива, които вярваха, че един ден, когато достигне своя апогей, той ще отплава за Миклагард^[1], ще се провъзгласи за император и триумфално ще тръгне по ръба на кръглата земя със страшната си флота.

Други пък твърдяха, че по очите му виждат как ще умре млад и нещастен.

Най-после всичко в огромната трапезария на крал Харалд бе готово за празника Юл, тълпата гости се събра и насяда по пейките. Не беше позволено на такъв голям пир да присъствуват жени, според краля бе достатъчно трудно да се поддържа мир дори само между мъжете, а при наличието на жени, пред които те да се перчат с пиене, това би било почти невъзможно. След като всички се настаниха, личният камериер на краля гръмко съобщи, че Христос и крал Харалд искат мир в залата и че е забранено използуването на каквито и да е остри предмети с друга цел освен за хранене; че всяка драскотина, намушкване или открита рана, причинена от някакво оръжие, от бирена халба, кост, дървена чиния, лъжица или пък юмручен удар ще е равна на убийство и ще се смята за светотатство и смъртно престъпление; на врата на провинилия се ще завържат камък и ще го удавят. Заповедта гласеше, че всяко оръжие освен ножовете за хранене трябва да се остави във вестибюла и само високопоставените гости от кралската маса могат да задържат мечовете си; явно смятаха, че дори и пияни, те ще могат да се владеят. В залата се събираха преспокойно 600 души, в центъра й бе разположена масата на крал Харалд, на която бяха настанени около тридесет от най-важните гости. Останалите маси бяха наредени от край до край по протежение на дългата й стена. Стюрбьорн седеше отдясно на краля, а епископ Попо — отляво; срещу тях бе крал Свен, от дясната му страна бе Торкел Високия, а от лявата — един стар плешив ярл с червено лице на име Сибе, пристигнал от Малките острови. Другите бяха настанени в зависимост от ранга си, крал Харалд сам бе определил местата. На Орм, въпреки че не минаваше за знатен вожд, бе отредено по-добро място, отколкото очакваше; също и на Токе. Кралят им бе благодарен за подаръка, а освен това харесваше стиховете, които Токе съчиняваше. Затова Орм седеше през три места от епископа, а другарят му през четири. Орм бе изразил желание, ако е възможно, да бъде до приятеля си, да не би да се разбуйствува, като пие. Срещу тях седяха някакви мъже от свитата на крал Свен.

Предупреден от краля да бъде кратък, епископът каза молитвата. Вдигнаха първите три тоста: за прослава на Христос, за щастието на владетеля и за завръщането на слънцето и лятото. Дори и непосветените в християнството пиха за Христос, тъй като това бе първият тост, а те бяха много жадни, някои обаче описаха с ръка чук над халбите си и прошепнаха името на Тор, преди да посегнат към тях. А когато вдигнаха наздравица за краля, синът му се задави и така силно се разкашля, че Стюрбьорн го попита дали бирата не е прекалено силна за.него.

После донесоха традиционното за празника свинско; всички, воини и водачи, се смълчаха при тази гледка, вдишваха дълбоко и въздъхваха, предчувствувайки радостно вкуса му. Много от тях разхлабиха коланите си още отсега. И въпреки че някои пошушваха, че като поостарял, крал Харалд не бил така щедър на злато и сребро както преди, по отношение на яденето и пиенето никой не отправяше към него подобни упреци, най-малко тези, които бяха посрещали Юл в двореца му.

Доставяше му удоволствие всяка година за този празник да колят четиридесет и осем шопара, добре охранени с жълъди. Обичаше да казва, че ако те не стигнат до края на празненството, поне ще послужат като вкусно предястие за всеки гост, а после може да си довършат с говеждо и овче. Кухненската прислуга се нареди по двама в дълга колона и всяка двойка бе натоварена с огромно димящо блюдо; тук-там, някои носеха подноси с кървавица. Придружаваха ги момчета с дълги вили. С тях те бъркаха в горещото задушено, вече поставено край масите, и вадеха големи късове месо, които раздаваха поред, така че никой да не остане ощетен.

Освен това всеки получи по парче кървавица, дълго един лакът, а даваха и повече, ако някой пожелаеше. Имаше още глинени табли с пити хляб и пържена тиква, а в края на всяка маса бе поставена бъчва бира, така че ничий рог или халба не останаха празни.

Когато донесоха яденето, Орм и Токе притихнаха: обърнати към блюдата, следяха как момчето търси месо и въздъхнаха блажено, щом извади и сложи в чиниите им по едно чудесно парче свински бут, припомниха си колко отдавна не са вкусвали такава гозба, чудеха се как са преживели всичките тия години в страна, където бе забранено да се яде свинско. А когато пристигна кървавицата, очите им се просълзиха; твърдяха, че откакто бяха тръгнали с Крок, не са хапнали ни едно прилично ястие.

— Това е най-хубавата от всички миризми — тихо промълви Орм.

— Вътре има мащерка — прегракнало добави Токе. Напъха докрай в устата си кървавицата, отхапа и бавно задъвка; после се завъртя бързо, докопа дрехата на момчето с тавата, което вече отминаваше, и рече:

— Веднага ми дай още толкова, ако не нарушавам с това, кралските разпоредби. През всичките тия години, докато бях в Андалусия, храната ми беше безразлична, тъй като там нямат нищо, което си заслужава да вкусиш; а на последните седем празника Юл все съм си мечтал за кървавица — но нямаше.

— Моят случай е същият — обади се Орм. Момчето се засмя на безпокойствата им и ги увери, че крал Харалд разполагал с достатъчно от нея. Постави с черпака в чиниите им по едно доста дълго парче от най-дебелата кървавица; доволни, те сериозно се заловиха за яденето.

От известно време никой не говореше, нито на кралската маса, нито на някоя друга в салона; само понякога се чуваше молба, за още бира или шепот между хапките — хвалебствия за празничните гозби на крал Харалд.

Отдясно на Орм седеше един младеж. Той режеше месото си със сребърен нож с гравирана дръжка. Имаше бяла кожа и много дълга, хубава, грижливо сресана коса. Беше от свитата на Торкел Високия и очевидно произхождаше от добро семейство — въпреки че още нямаше брада, бе настанен на кралската маса. Благородното му потекло личеше и от изисканите му дрехи и сребърния колан. След като засити първоначалния си глад, той се обърна към Орм и рече:

— Хубаво е на такъв гуляй човек да седи до хора, които много са пътешествували; чух, че ти и другарят ти сте пътували из места, по-далечни от тези, до които мнозинството от нас тук са стигали.

Орм отвърна, че това е вярно, Токе и той са прекарали шест години в Испания.

— По най-различни причини пътешествието ни се оказа по-продължително от предвиденото и доста хора от тези, които тръгнаха с нас, не се завърнала — добави той.

— Сигурно имате много приключения за разказване — рече младежът. — Аз самият, въпреки че не съм скитал като вас, наскоро си дойдох от едно плаване, от което малцина се върнаха живи.

Орм го попита кой е и за какво пътуване говори. Другият отвърна:

— От Борнхолм съм и се казвам Сигурд. Баща ми бе Бю Дебелия, може би сте чували за него, независимо че дълго сте били в чужбина. Бях с него в Йорундфиорд, когато го убиха. Плениха ме заедно с Вагн Акесон и много други и ако не беше дългата ми коса, сега нямаше да седя тук и да ви разказвам — тя ми спаси живота, Вече бяха дали заповед да убият всички пленници.

Повечето гости от тяхната маса се бяха наяли и започваха да развързват езиците си за разговор. Токе също се включи, като отбеляза, че последните думи на младежа звучат доста невероятно и разказът му обещава да е интересен: той обаче винаги е смятал дългата коса по-скоро за неудобство, а не за преимущество, особено за един воин. Торкел Високия си чистеше зъбите с извърнато настрана лице, изискано поставил длан пред устата си, нещо, което напоследък бе излязло на мода сред знатните мъже, пътували надлъж и нашир. Дочул разговора им, той каза, че дългата коса в миналото е причинявала много неприятности на войниците и по-разумните винаги са внимавали да я вържат добре под шлема си. Но Сигурд Бюсон щял с разказа си да покаже как съобразителният човек може да извлече полза от дългата си коса и се надявал, че всички присъствуващи щели да го изслушат.

Крал Свен вече бе в по-добро разположение на духа — появата на Стюрбьорн временно бе помрачила настроението му. Клатеше се на стола си и глозгаше един свински крак, като плюеше кокалите върху сламата на пода. Със задоволство забеляза как крал Харалд, който разговаряше със Стюрбьорн за жени, ядеше и пиеше повече от всички. Той също чу какво се говореше на другия край на масата и се намеси. Твърдеше, че предвидливият войник се грижи и за брадата си; когато се сражават във ветровито време, тя лесно може да влезе в очите ти точно когато се опитваш да парираш някой удар с меч или да избегнеш летящо копие; затова, обясни той, винаги настоява да му сплитат старателно косата, преди да влезе в бой. Но иска да чуе как Сигурд Бюсон е извлякъл полза от дългата си коса — тези, които са се били при Иорундфиорд, обикновено разказват интересни преживелици.

Епископ Попо не бе успял да изяде всичко в чинията си и бе започнал да хълца от погълнатата бира; все пак можеше да говори и също се включи в разговора. Каза, че с удоволствие ще им разкаже за принц Авесалом, чиято дълга коса била причина за неговото падение. Твърдеше, че това е една хубава и поучителна история, написана в свещената книга на Господа. Но крал Свен веднага го прекъсна и каза, че може да я запази за жените и децата, ако изобщо успее да ги убеди да го изслушат. Двамата размениха няколко реплики по този въпрос; но крал Харалд се обади:

— На такъв гуляй, който продължава шест дни, има време за всички да разказват, едва ли съществува по-приятно нещо от това да слушаш интересни истории, когато си се нахранил добре и в чашата ти е останала бира. Помага времето между две яденета да минава по-бързо, без да дава възможност за спорове. Но да кажа нещо в защита на епископа — неговите истории са интересни, самият аз много пъти съм ги слушал с удоволствие, разправят за разни светци и апостоли и за старите крале, управлявали източните земи. Разказвал ми е доста за един от тях, наречен Соломон, когото господ много обичал и който, изглежда, съвсем приличал на мен, макар че безспорно е имал повече жени. Мисля, че епископът трябва да разказва пръв, преди яденето и пиенето да са го приспали; празничният гуляй му се отразява по-различно, не е имал достатъчно време да свикне като нас. После нека други разказват за приключенията си в Йорундфиорд или при венедите със Стюрбьорн, или пък някъде другаде. Освен това сред нас има мъже, които са били чак в Испания; оттам донесоха една свещена камбана. Тя много ми помогна и преди да свърши гуляят, искам да чуя и тяхната история.

Всички се съгласиха с мъдрите думи на краля и постъпиха както той предложи: вечерта, след като донесоха факли, епископът им разказа за крал Давид и сина му Авесалом. Говореше високо, да го чуват навсякъде, и много увлекателно, така че всички освен крал Свен бяха доволни. Когато свърши, крал Харалд каза, че това си заслужава да се запомни по няколко причини, а Стюрбьорн се засмя, надигна чашата си, обърна се към крал Свен и рече:

— Ще постъпиш мъдро, принце, ако се поучиш от тази история и се подстрижеш като свещеник.

Забележката хареса на крал Харалд, той започна да се пляска по бедрата и така гръмко се разсмя, че цялата пейка от неговата страна на масата се тресеше; а когато придворните му и хората на Стюрбьорн видяха, че господарите им се смеят, всички се присъединиха, дори и тези, които не знаеха за какво става дума; накрая цялата зала заехтя. Хората на крал Свен обаче се мръщеха, а той, свъсен, мрачно мърмореше нещо в чашата и дъвчеше брадата под устната си; имаше нещо застрашително във вида му, сякаш всеки момент може да скочи и да се разбеснее. Както седеше, Стюрбьорн се наведе напред, поусмихна се и втренчи в него светлите си очи, които никога не премигваха. В залата настъпи голямо раздвижване, изглеждаше, че всеки момент мирната коледна атмосфера може да бъде нарушена. Епископът протегна ръце и извика нещо, но никой не го чу; мъжете от срещуположните страни на масите кръстосаха погледи и протегнаха ръце към най-близкия предмет, който можеше да послужи като оръжие. Но тогава шутовете на крал Харалд, двама малки ирландци, известни с умението си, подскочиха на масата. Бяха облечели с пъстри туники, а в косите си имаха пера. Започнаха да пърхат с широките си ръкави и да издуват гърди, да тупкат с крака и да източват вратове; после, съвсем като петли закукуригаха един срещу друг; никой от присъствуващите не бе чувал петел да пее по-хубаво от тях. За секунди всички забравиха яда си и се запревиваха от смях, развеселени от изпълнението им. Така завърши първият ден от пиршеството.

На следващия, когато приключиха с яденето и в залага донесоха факли, Сигурд Бюсон им разказа за преживелиците си при Йорундфиорд и за това как дългата коса му спасила живота. Всички бяха чували за този поход: как йомсвикингите заедно с воини от Борнхолм отплавали с голяма флота, командувана от синовете на Струт-Харалд, Бю Дебелия и Вагн Акесон, да превземат Норвегия от ярл Хаакон и как малко от тях се завърнали живи. Ето защо Сигурд се спря на това съвсем накратко и не спомена изобщо как Сигвалде заедно с корабите си побягнал от битката. Не бе подходящо да говори за него в присъствието на Торкел Високия, въпреки че самият Торкел бе известен като смел боец и всички знаеха, че още в началото голям камък то ударил по главата и бил в безсъзнание, когато брат му отплавал.

А Сигурд бил на, бащиния си кораб, погълнат от битката, която се водела наоколо му. Разказа им за смъртта на баща си; как той се бил безстрашно, но накрая норвежците нахлули в кораба; как лицето му било така разсечено, че носът и по-голямата част от челюстите му били отнесени; и как тогава грабнал ковчежето си и с него скочил в морето. Разказа също как негов родственик, Аслак Холмскале, изпаднал в берсеркски пристъп, захвърлил щита и шлема си, нещо, което днес рядко се случва, и започнал с две ръце да сече наоколо си, неуязвим за оръжието на противника; докато най-накрая един исландски поет, последовател на Ерик, синът на ярл Хаакон, грабнал от палубата една наковалня и разбил с нея черепа му.

— После — продължи Сигурд — за нас, останалите живи на борда, нямаше избор. Бяхме малцина и много уморени, повечето ни кораби бяха вече превзети, само корабът на Вагн продължаваше да се бие. Бяхме изтласкани в бака, толкова изтощени, че не можехме да помръднем ни крак, ни ръка; накрая останахме само деветима, всичките ранени. Притиснаха ни с щитовете си и ни плениха. Взеха ни оръжието и ни свалиха на брега. Скоро след това домъкнаха при нас и оцелелите от кораба на Вагн; самият той, носен от двама мъже, бе също сред тях. Имаше рани от меч и от копие, беше блед и изнемощял. Не каза нито дума. Накараха ни да седнем върху едно повалено дърво на брега. Завързаха краката на всички ни с дълго въже; ръцете оставиха свободни. Седяхме и чакахме; бяха изпратили хора при ярл Хаакон, за да разберат какво ще правят с нас. Нареди да ни убият веднага. Ярл Ерик, синът му, и много от неговите хора дойдоха да гледат екзекуцията — норвежците бяха любопитни да видят как йомсвикингите ще посрещнат смъртта. На дървото бяхме тридесет души — девет от кораба на Бю, осем от този на Вагн и останалите — от другите кораби. Вагн седеше най-отдясно; ще ви кажа имената на тези, които познавах.

Той изброи пленниците, чиито имена знаеше в реда, по който са седели на дървото. Всички в огромната зала слушаха в гробовно мълчание — много от споменатите те познаваха, а някои от присъствуващите имаха роднини сред умрелите.

Сигурд продължи:

— После пристигна един мъж с остра като бръснач брадва и застана пред Вагн. Попита:

— Знаеш ли кой съм?

Вагн вдигна поглед, но сякаш не го забеляза. Мълчеше, беше много изтощен. Другият рече:

— Аз съм Торкел Лейра. Може би си спомняш как се закле да ме убиеш и да отведеш дъщеря ми Ингебьорг в леглото си?

Това бе истина. Вагн действително бе дал такава клетва, преди да отплава. Беше чул, че дъщерята на Торкел била най-красивата девойка в Норвегия, освен че била много богата.

— Но сега — продължи Торкел Лейра и се усмихна широко — май аз ще те убия. Вагн присви устни и промълви:

— Има още живи йомсвикинги.

— Няма да живеят дълго — отвърна Торкел. — Аз сам ще се погрижа за това, да не би да стане някоя грешка. Ще гледаш как всички твои хора умират от ръката ми, а след това и ти ще ги последваш.

Отиде от другия край на редицата и започна поред да обезглавява пленниците. Брадвата му бе остра, а и работеше с усърдие — нито веднъж не се наложи да повтори удара. Но мисля, че тези, които наблюдаваха сцената, не можеха да не признаят, че хората на Вагн и на Бю знаят как да посрещнат смъртта. Дори двама, които седяха недалеч от мен, започнаха да разискват как ли се чувствува човек, като му махнат главата, и накрая решиха, че такова нещо трудно може да се предскаже.

Единият рече:

— Тук в ръката си държа брошка. Ако умът ми продължава да работи, след като ме обезглавят, ще я заровя в земята.

Торкел приближи до него; но щом му отсече главата, украшението се изхлузи от дланта му. Сега от палача ме деляха само двама души.

Сигурд Бюсон се усмихна леко на слушателите си, затихнали в напрегнато мълчание. Вдигна чашата и отпи голяма глътка. Крал Харалд се обади:

— Виждам, че главата ти си е още на раменете. И по звука от преглъщането всички могат да се уверят, че на врата ти му няма нищо. Но здравата си бил загазил на онова дърво в Норвегия; и колкото и да е дълга косата ти, никак не е лесно да се досети човек как си успял да се спасиш, та да можеш сега да ни разказваш. Историята е интересна, не ни карай да чакаме дълго, за да чуем края.

Всички потвърдиха думите му с викове, а Сигурд Бюсон продължи:

— Докато седях там, не мисля, че се страхувах повече от останалите; но чувствувах, че ще е жалко да умра, без да съм направил нещо, с което да ме запомнят след смъртта ми. Затова, когато Торкел дойде при мен, му казах: „Притеснявам се за косата си, не искам да се изцапа с кръв“ — и я вдигнах над главата си. Някакъв мъж, който вървеше след него — после чух, че му бил зет, притича напред, хвана я с ръка, нави я на пръстите си и му каза: „Хайде, удряй!“ Торкел замахна, но в същия момент аз дръпнах рязко глава назад и брадвата попадна между мен и зет му, отсичайки и двете му длани. Едната остана да виси в косата ми.

Всичики в залата избухнаха в гръмогласен смях, Сигурд също се засмя, после продължи:

— Здравата се смеете сега, но това нищо не е в сравнение с буйното веселие, което настъпи сред норвежците, когато съзряха зетя на Торкел да се гърчи на земята, а той смръщен да се надвесва над него; някои дори се търколиха от смях. Ерик дойде при мен и попита:

— Кой си ти? Отговорих:

— Казвам се Сигурд, баща ми беше Бю; има още живи йомсвикинги. Графът отвърна:

— В теб наистина тече кръвта на Бю. Ще приемеш ли, ако ти подаря живота?

— Да.

После ме развързаха. Но Торкел недоволно се развика:

— Така ли! Тогава аз да побързам и да обезглавя Вагн.

Вдигна брадвата и се втурна към него, а той си седеше кротко на края на поваленото дърво. Но един от хората му, Скарде от Кивик, достоен мъж, който седеше четири места по-напред, реши, че не е редно Вагн да загуби главата си, преди да му дойде редът, и се хвърли напред; препъна с въжето тичащия Торкел, така че той се просна с цялата си дължина върху него в краката на Вагн. Вагн се наведе, вдигна брадвата и я заби в главата му.

— Изпълних половината от клетвата си — рече той. — И има още живи йомсвикинги.

Норвежците се разсмяха по-силно, ярл Ерик попита:

— Искаш ли да живееш, Вагн?

— Ако подариш живота на всички — отговори той.

— Така да бъде! — рече ярлът.

Освободиха ни. Дванадесет от хората на поваленото дърво се спасиха живи.

Всички бурно аплодираха Сигурд Бюсон за разказа му и за съобразителността, с която се бе възползувал от дългата си коса. На масите обсъждаха чутото, възхищаваха се от късмета му и от този на Вагн. А Орм каза:

— Всички тук са наясно с повечето събития, но Токе и аз прекарахме дълго време в чужбина и сме по-неосведомени. Къде е сега Вагн и какво се случи с него, след като се спаси? От разказа ти изглежда, че е човек с невероятен късмет.

— Така е — потвърди Сигурд — и щастието никога не го изоставя на средата. Ярл Ерик прояви голяма благосклонност към нас. След известно време Вагн откри дъщерята на Торкел Лейра. Оказа се, че е дори по-красива, отколкото бе очаквал; и не му създаде трудности, когато реши да изпълни втората част от клетвата си. Сега са щастливо семейство. Смята да се върне в Борнхолм с нея веднага щом намери време. Но последните новини са, че е още в Норвегия. Оплаквал се, че дълго няма да може да предприеме пътуването за дома. Сега, след женитбата си, е господар на толкова много красиви къщи с огромни имоти около тях, че няма да е лесно бързо да им вземе парите; а Вагн не обича без нужда да продава имуществото си на безценица.

Токе се обади:

— Едно нещо ме притеснява в цялата тая история. Ковчежето на баща ти, на Бю, което отнесъл, като скочил зад борда. Извадихте ли го, преди да напуснете Норвегия? Да не би някой да го е докопал преди вас? Ако още си стои на морското дъно, знам какво ще направя, щом попадна по тия места. Ще преровя морето за това ковчеже; среброто на Бю трябва да е представлявало огромно богатство.

— Дълго го търсихме — отвърна Сигурд; — не само норвежците, но и оцелелите от екипажа на Бю. Мнозина влачиха абордажни куки във водата, но нищо не уловиха. А едного от Вик, който се гмурна с въже, повече не видяхме. Накрая решихме, че Бю бе викинг, който би пазил съкровището си дори в морето, и че не би простил на човека, който се опита да му го вземе; бе силен мъж и обичаше разкоша. Мъдрите знаят, че обитателите на небесното царство стават по-силни, отколкото са били приживе; може и с Бю да е така, въпреки че не отиде там, а дълбоко на морското дъно заедно със съкровищата си.

— Жалко е да загубите толкова много сребро — рече Токе. — Но както казваш, дори и най-смелите не биха пожелали да попаднат на морското дъно в хватката на Широкоплещестия Бю.

Така приключи и тази вечер.

На следващата вечер Харалд пожела да чуе приключенията на Стюрбьорн при венедите и курите. Стюрбьорн отвърна, че не бил добър разказвач, но един исландец от групата му поде разказа. Казваше се Бьорн Асбрандсон, бе известен воин и наистина талантлив поет, както всички странствуващи исландци. И макар че бе леко пиян, успя да импровизира стихове в чест на крал Харалд в стихосложението тъоглаг. Това бе най-новата и най-сложна метрична форма, измислена от исландските поети, и действително стиховете му бяха дотам витиевати, че съдържанието им бе почти непонятно. Но всички си придаваха разбиращ вид, защото онези воини, които нямат отношение към поезията, се смятаха за недостойни. Крал Харалд похвали творбата и подари на автора й златен пръстен. Токе, захлупил глава върху масата, въздишаше безутешно; това било истинска поезия, шепнеше той, знаел, че никога няма да успее да създаде стихове, достойни да бъдат възнаградени със златен пръстен.

После исландецът, наричан от някои Бьорн — Героят на мъжете от Брейдифиорд^[2], вече две лета последовател на Стюрбьорн, продължи разказа си за различните му походи и за интересни случки от тях. Говореше добре, с часове никой не се умори да го слуша; и всички знаеха, че им казва истината, защото сред тях бе и самият Стюрбьорн. Посочи много примера за смелостта му и за невероятния му късмет. Разказа за богатата плячка, която са спечелили. Завърши с рецитацията на древна поема за прадедите на Стюрбьорн, която започваше от боговете и свършваше с чичо му Ерик, сегашният владетел на Упсала. Към нея бе добавил от себе си една последна строфа:

По море на север

със стотина кораба

за свойто наследство

Стюрбьорн тръгва скоро.

Храбрите му воини

подир битка славна

на Ерик в салоните

ще се забавляват.

Посрещнаха я с взрив от аплодисменти, мнозина скочиха върху пейките и вдигнаха наздравица за Стюрбьорн. А той поръча да му донесат една скъпа чаша и я подари на поета с думите:

— Това не е короната ти на поет, исландецо; нея ще поставя на главата ти, когато се възкача на престола в Упсала. За всички мои последователи там ще има голямо богатство; чичо ми Ерик е много заможен, натрупал е съкровище, което ние бихме оползотворили по-добре от него; сега само събира прах и потъмнява в сандъците му. Щом напролет напъпят цветовете, ще отплавам на север да ги отворя. Всеки, който иска да ме последва, ще е добре дошъл.

Това предизвикателство разпали кръвта на много от привържениците на крал Свен и на крал Харалд; мигом те се развикаха, че ще го придружат — съкровищата на крал Ерик бяха известни из целия север, а освен това Упсала не бе плячкосвана от времето на Ивар Широката прегръдка. Ярл Сибе от Малките острови се беше напил и с усилия контролираше както главата, така и чашата си. Но също се включи в гръмките овации, ревеше, че ще доведе пет кораба за експедицията на Стюрбьорн на север; започвал да се схваща и да се удрямва, предпочитал да умре сред воини, а не като крава върху сламата. Крал Харалд се обади, че за съжаление е прекалено стар да излезе на бойното поле и че трябва да държи войските си у дома, за да поддържат мира в кралството; но не би спрял сина си, ако пожелаел да се присъедини заедно с хората и корабите си към похода на Стюрбьорн.

Крал Свен се изплю замислено, отпи глътка от чашата си, опипа брадата си и каза, че за него ще е трудно да отдели хора или кораби, защото не може да пренебрегне задълженията към собствения си народ и да го остави беззащитен срещу набезите на сакси и оботрити.

— Мисля, че е по-разумно, ако ще изпращаме помощ, да я даде баща ми; вече е стар и хората му нямат друга работа, освен да чакат кога ще дойде време за ядене да слушат брътвежите на разни свещеници.

При тази забележка крал Харалд яростно избухна, а мъжете в залата се разбунтуваха. Той каза, че очевидно Свен с удоволствие би го оставил беззащитен в Йелинге.

— Но ще стане така, както аз заповядам! — изкрещя с пламнало от яд лице. — Аз съм кралят на Дания, само аз! Затова, Свен, ти ще дадеш кораби и хора на Стюрбьорн!

Крал Свен замълча, като чу тези думи; беше го страх от гнева на баща му; а освен това много от хората му явно искаха да последват йомсвикинга в Упсала; Стюрбьорн заговори:

— Радвам се да видя колко много искате да ми помогнете и двамата: мисля, че ще е най-добре ти, Харалд, да определиш колко кораба ще изпрати Свен; а ти, Свен, добри ми приятелю, ще предложиш каква да бъде помощта на баща ти.

Това силно развесели пируващите, напрежението в залата спадна; най-накрая решиха, че както Харалд, така и Свен ще му изпратят по дванадесет добре екипирани кораба, а отделно той ще види как може да убеди сконийците да го подкрепят. В замяна Харалд и Свен щяха да вземат дял от съкровищата на крал Ерик. С това завърши вечерта.

На следващия ден на масите се появиха зелева чорба и овче месо, тъй като свинското бе свършило. За всички промяната бе добре дошла. Вечерта един мъж от Халанд им разказа за някаква голяма сватба, на която присъствувал във Финведен сред дивото население на Смаланд.

По време на празненството възникнал спор за някаква сделка с коне; набързо се появили ножове, при което булката и шаферките й се разсмели от удоволствие и започнали да ръкопляскат, като окуражавали спорещите да разрешат въпроса на място. Но булката, която произхождала от известно в този край семейство, като видяла как някакъв родственик на младоженеца избол окото на чичо й, грабнала от стената запален факел, заудряла с него съпруга си по главата и му подпалила косата. Една от шаферките запазила самообладание и напъхала насила главата му под фустата си, извила краищата й и я стегнала здраво, като по този начин му спасила живота, а в това време той ревял неистово. Когато показал отново главата си, тя била черна от изгарянията и цялата в рани. Междувременно сламата на пода прихванала огъня и в нея изгорели единадесет мъже, които, пияни или ранени, се били излегнали там. Всички местни хора единодушно смятали, че това била една от най-хубавите сватби във Финведен от години насам и че дълго щели да я помнят. После булката и младоженецът заживели заедно блажени и щастливи, въпреки че на него вече не му израснала коса.

Когато разказът свърши, крал Харалд каза, че е приятно да чуят такива весели случки от живота на смаландците; особено като се има предвид, че те са мрачни и коварни хора; епископ Попо, продължи той, трябва да благодари на бога всеки път, когато се моли, за това, че го изпратили в Дания, където хората знаят как да се държат, а не попаднал при крадливото население на Финведен или Веренд.

— Но утре — завърши той — ще слушаме за Андалусия и за невероятните приключения на Орм, син на Тосте, и Токе, син на Сивата чайка, по време на пътешествията им; мисля, че това ще бъде занимателно за всички.

Така завърши и гази вечер.

На сутринта Орм и Токе спориха кой от двамата да разкаже историята на тяхното пътуване.

— Ти си водачът — рече Токе, — значи ти ще бъдеш и историкът.

— Но ти си тръгнал на тоя поход преди моето идване — възрази Орм. — Освен това се изразяваш по-добре от мен. Така или иначе, май е време да се наговориш до насита. През последните няколко вечери сякаш забелязах, че ти беше трудно понякога да следиш търпеливо всички тия разкази, които трябваше да изслушаме.

— Не се притеснявам, че ще говоря — отвърна Токе. — Мисля, че се изразявам не по-зле от всеки друг. Безпокои ме това, че не мога да разказвам, без да си пийвам добре, защото гърлото ми лесно пресъхва; а няма как да опиша приключенията ни само с няколко изречения. Изминалите четири вечери успявах да се овладея; винаги напусках мирен и трезв залата. Но не ми беше лесно, независимо че имах малко възможности да говоря. Жалко ще е, ако изпадна в някое от моите меланхолични настроения и ми излезе име, че съм невъзпитан и не заслужавам честта да се храня на кралската маса.

— Е, да се надяваме на най-доброто — отговори Орм. — Дори пиенето да ти завърти главата, докато разказваш, не вярвам, че хубавата бира на крал Харалд може да те направи буен и войнствен.

— Каквото стане, това — съгласи се Токе и поклати недоверчиво глава.

Така същата вечер Токе разказа за похода на Крок и за всичките им преживелици по време на пътешествието: как Орм се присъединил към тях, как открили евреина в морето, как разграбили крепостта в кралството на Рамиро; обрисува морската, битка срещу андалусците и превръщането им в корабни роби. Разказа им за смъртта на Крок. После описа как ги освободили от робство и каква услуга им направил евреинът, а също и по какъв начин получили мечовете си от Зубайда.

На това място от разказа крал Харалд и Стюрбьорн пожелаха да видят мечовете. Орм и Токе подадоха Синия език и Алената шия през масата. Кралят и Стюрбьорн ги извадиха от ножниците и ги претеглиха с ръце, огледаха ги най-внимателно. И двамата признаха, че не са виждали досега по-хубави мечове. После те преминаха от ръка на ръка по цялата маса — много от гостите бяха любопитни да разгледат красивото оръжие. Орм се въртеше неспокойно, чувствуваше се като разголен, когато не усещаше до бедрото си допира на Синия език. Най-после той бе отново на кръста му.

Почти срещу Орм и Токе седяха двама от привържениците на крал Свен — братята Сигтриг и Дире. Сигтриг бе от екипажа на кралския кораб. Беше огромен на ръст, с недодялана фигура, с широка и невероятно рунтава брада, която сгигаше чак до веждите. Дире бе по-млад; но също го смятаха за един от най-смелите воини на крал Свен. Орм бе забелязал, че от един момент нататък в разказа на Токе Сигтриг бе започнал да им хвърля мрачни погледи и на няколко пъти за малко не го прекъсна. А когато мечовете стигнаха при него, той ги разгледа внимателно и кимна с глава, сякаш не му се щеше да ги върне.

Крал Свен обичаше да слуша за далечни земи, затова подкани Токе да продължи; а той му отговори — след като добре се бе възползувал от прекъсването, — че с удоволствие ще довърши историята веднага щом двамата с Орм получат мечовете си от мъжете, седнали срещу тях. При тези думи Сигтриг и Дире безмълвно подадоха оръжието и Токе продължи.

Разказа им за Алмансур, за неговата мощ и богатство, за това как постъпили на служба като войници от императорската охрана и как трябвало да почитат Пророка, кланяйки се всяка вечер на изток, и да се отрекат от много удоволствия в живота; описа им войните, в които бяха участвували, и спечелената плячка. Когато стигна до похода през Пустата земя към мястото, където е погребан свети Яков, и описа как Орм спасил живота на Алмансур, а той от благодарност му подарил златна верига, крал Харалд се обади:

— Щом още я имаш, Орм, интересно ми е да я видя и ако е като меча ти — образец на златарското изкуство, трябва да е истинско чудо.

— У мен е, кралю — отвърна Орм, — и ще я пазя цял живот; но винаги съм смятал, че не е много разумно да я показвам често. Толкова е красива, че може лесно да събуди завист — не у крале и у пребогати господари — а у обикновените мъже. Невъзпитано ще е да не я покажа, кралю, на теб, на крал Стюрбьорн и на крал Свен, както и на ярловете; но моля, не я пускайте, да обикаля в ръцете на другите гости.

Той разкри отпред туниката си и издърпа веригата, закачена на врата му. Връчи я на Сигтриг Бюсон, а той — на Халбьорн, личния камериер на краля, седнал от дясната му страна; от своя страна той я подаде през мястото на епископ Попо към крал Харалд. Епископът бе гулял, докато можеше, и сега се бе оттеглил в леглото си, където за него се грижеше брат Вилибалд; затова мястото му на масата беше празно.

Кралят претегли с ръка веригата, вдигна я срещу светлината, за да може най-добре да оцени красотата й. После обяви, че цял живот е събирал украшения и скъпоценности, но не си спомня да е виждал по-изящно творение на изкуството. Веригата се състоеше от масивни ромбове от чисто злато с удължена форма, не по-къси от палеца на ръката и широки в средната си, най-издута част, колкото нокътя на пръста; краищата им постепенно се стесняваха. Всеки ромб бе съединен със съседния посредством малки златни халкички. В цялата верига имаше тридесет и шест такива фигури; върху тях през един бяха монтирани скъпоценни камъни с червен и зелен цвят.

Когато украшението попадна в ръцете на Стюрбьорн, той отбеляза, че спокойно може да мине за произведение от златарските работилници на венедите; но че е възможно да открият подобни предмети и в сандъците на чичо му. На свой ред крал Свен се обади, че много воини с удоволствие биха дали кръвта си за такова украшение, а кралските дъщери — своята невинност.

После я разгледа Торкел Високия, похвали я както останалите и се протегна през масата, за да я върне на притежателя й. В този момент Сигтриг направи опит да я грабне, но Орм бе по-бърз и я хвана първи.

— Кой си ти, дето се опитваш да присвоиш веригата? — попита го той. — Не чух да си от ярловете, а казах, че не желая да я пипа никой друг.

— Ще се бия с теб за това украшение — отвърна Сигтриг.

— Вярвам ти — рече Орм, защото виждам, че си просто един алчен и невъзпитан грубиян. Съветвам те да си прибереш ръцете и да не се бъркаш в работата на хора, които знаят как да се държат.

— Страх те е да се биеш с мен, така ли — разкрещя се Сигтриг, — но няма да ми се измъкнеш, или в противен случаи ще ми дадеш веригата; и без това отдавна си ми длъжник, ще си платиш с нея.

— Бирата ти се е качила в главата, говориш глупости — рече Орм. — Не съм те виждал никога преди този гуляй, така че не е възможно да съм ти задължен. Ще направиш най-добре да си седиш кротко и да си държиш езика зад зъбите, преди да съм поискал от крал Харалд разрешение да ти смачкам носа така, както си седнал. Аз съм мирен човек, не желая да си цапам ръцете с мутра като твоята; но дори и на най-търпеливия ще му се прище да те научи на добри обноски.

Сигтриг беше известен боец — страхуваха се от силата и жестокостта му — и далеч не бе свикнал да му говорят по този начин. Той скочи с рев от мястото си като бик, изливайки дъжд от ругатни; но над всички се извиси раздразненият глас на крал Харалд; той ги призова към тишина и попита каква е причината за тази кавга.

— Хубавата ти бира, кралю — рече Орм, — и алчността на този човек за злато са го накарали да си загуби ума; крещи, че ще ми отнеме веригата, че съм му длъжник; а аз дори не съм го виждал досега.

Крал Харалд отбеляза троснато, че хората на Свен винаги причиняват неприятности, после строго заразпитва Снгтриг какво го е подтикнало да бъде така неразумен и да загуби контрол над себе си, след като ясно е чул, че гостите в залата трябва да уважават мира на Христа и на крал Харалд.

— Ваше величество — отвърна Сигтриг, — нека да обясня как точно стоят нещата и ще се уверите, че имам право да претендирам. Преди седем години бях несправедливо ощетен и сега, на празненството, разбрах, че двамата виновници за това са тук, сред поканените. Онова лято се връщахме у дома от южните земи с четири кораба, Борк от Хвен, Силверпале, Фаревиде Свенсон и аз, когато срещнахме три кораба, отправили се на юг. Заприказвахме с екипажа им. Сега от думите на този Токе разбирам чии са били. По това време на моя кораб гребеше един испански роб с тъмна коса и жълтеникав тен. Докато говорехме с непознатите, този мъж скочи зад борда, като повлече със себе си и зет ми Оскел — добър човек беше; не ги видяхме повече. Тук всички чухме, че тия хора са изтеглили роба на кораба си, същия, който те наричат Соломон, и че той наистина добре им е служил. Двамата, Орм и Токе, са хората, които са го извадили от морето, това го чухме от собствената им уста. Сега Орм е водач на останалите живи от екипажа на Крок, съвсем справедливо е да ми плати загубите, които съм претърпял. Затова, Орм, имам претенции върху тази верига като отплата за загубения роб и за зет ми. Дай ми я мирно и доброволно; иначе ще трябва да се срещнеш в единоборство с мен пред тези стени, върху утъпкана земя, с щит и меч, още сега, в този момент. И все едно дали ще я дадеш, или не, ще те убия, защото каза, че искаш да ми смачкаш носа, а няма човек, който да си е позволил да се държи нахално с мен и да не е платил с живота си за това още до залез-слънце на същия ден.

— Само две неща ме въздържаха да не избухна, докато слушах думите ти — отговори Орм. — Първото е, че тази верига е моя и ще си остане моя независимо кой какво е правил преди седем години. А второто е, че Синия език и аз ще се занимаем с въпроса кой от нас двамата ще остане жив да види утрешния изгрев. Но нека чуем и мнението на крал Харалд.

Всички присъствуващи с удоволствие предвкусваха вероятността за въоръжен двубой; дуел между воини от класата на Орм и Сигтриг несъмнено си струваше да се гледа. Крал Свен и Стюрбьорн бяха на мнение, че това би създало приятно разнообразие в безкрайното коледно пируване; но крал Харалд се замисли дълбоко, като гладеше брадата си, а лицето му придоби объркан и колеблив израз. Накрая се произнесе:

— Трудно е да отсъдя при такъв заплетен случай. Не съм сигурен, че Сигтриг има право да иска обезщетение от Орм заради загуби, които той не му е причинил пряко. От друга страна, не можем да очакваме, че някой би пожертвувал един добър роб, а камо ли зет си, без да иска отплата. Така или иначе, след като вече си размениха обиди, те сигурно ще се бият веднага щом се махнат от погледа ми. А и украшението на Орм сигурно и досега е било причина за много битки и ще предизвиква още доста за в бъдеще. При това положение не виждам защо да не им позволя да си разчистят сметките тук, във въоръжен двубой, за да можем всички да ги наблюдаваме. Хайде, Халбьорн, нека да утъпчат и да оградят площадка за бой тук, пред залата, където земята е най-равна, а също да осветят мястото с факли и огньове. Съобщи ми, щом всичко е готово.

— Кралю — обади се Орм и гласът му неочаквано прозвуча унило, — нямам желание да участвувам в подобно състезание.

Всички се вторачиха изумени в него, а Сигтриг и доста от привържениците на крал Свен избухнаха в смях. Крал Харалд тъжно поклати глава и рече:

— Ако се боиш да се биеш, нямаш друг избор, освен да му дадеш веригата си и да се надяваш, че това ще потуши гнева му. Сякаш преди гласът ти звучеше по-смело, отколкото сега.

— Не ме безпокои двубоят — каза Орм, — а студът. Винаги съм имал крехко здраве, а най-трудно понасям ниските температури. За мен няма нищо по-опасно от това да изляза от сгорещеното помещение на студения нощен въздух, особено когато съм пил много; а сега, след като дълги години живях в южен климат, съвсем съм отвикнал от северните зими. Не виждам защо, само заради удоволствието на този Сигтриг, да си навлека кашлица за през цялата зима; такива настинки не ми минават лесно. Спомням си как майка ми все казваше, че ако не се грижа за себе си, те ще ме вкарат в гроба. Затова, кралю, най-смирено моля двубоят да се състои тук, в залата пред масата ти, където има достатъчно място и откъдето ще ти бъде по-удобно да наблюдаваш това зрелище.

Мнозина от гостите се засмяха на безпокойствата на Орм; но не и Сигтриг; той разярено крещеше, че скоро ще премахне всичките му страхове относно здравето. Но Орм не му обръщаше внимание, седеше си кротко, обърнат към краля, и чакаше решението му. Най-после крал Харалд рече:

— Жал ми е, че младежта в наши дни стана по-неиздръжлива и кекава — не е това, което беше едно време. Синовете на Рагнар Рунтавите гащи никога не се притесняваха от такива дреболии като здравето си или времето навън; нито пък аз в младежките години. И наистина днес не познавам друг млад мъж освен Стюрбьорн, който притежава качествата от моите младини. Е, признавам, сега на преклонна възраст ще ми е по-удобно да гледам двубоя, без да се местя от стола си. Добре, че епископът е вече в леглото си — иначе никога не би позволил това. Все пак смятам, че не сме нарушили мира, повода за това празненство — след като аз съм дал съгласието си; и не мисля, че Христос би се възпротивил на едно състезание по боеви качества, ако то е проведено достойно и по правилата. Нека Орм и Сигтриг се бият тук пред моята маса на разчистен терен, с щит и меч, шлем и ризница. Никой да не се притичва на помощ, без да си сложи доспехите. Спорът ще се разреши, когато единият падне убит; но ако някой от тях не е в състояние да стои прав или хвърли меча си, или пък потърси убежище под масата, противникът му трябва да спре да нанася удари — първият ще е загубил битката, а с това и веригата. Аз, Стюрбьорн и Халбьорн ще следим за спазването на правилата.

Разтичаха се да донесат за Орм и Сигтриг доспехи. В залата стана много шумно; обсъждаха и оспорваха качествата на двамата противници. Хората на крал Харалд смятаха Орм за по-добрия, а приближените на крал Свен шумно възхваляваха Сигтриг; твърдяха, че сам убил деветима, без да получи достатъчно сериозна рана, че да има нужда от превръзка. Най-гръмогласен от тях бе Дире. Попита дали Орм не се страхува, че хладината на гроба ще му докара кашлица. После се обърна към брат си и го помоли да задържи веригата като свой дял от обезщетението, а нему позволи да вземе меча.

През всичкото време, от момента, в който бяха прекъснали разказа му, Токе мълчеше навъсено, мърмореше нещо и пиеше; но като чу думите на Дире, сякаш умът му прищракна. Заби ножа си в масата пред него, тъй че дръжката му затрептя в дървото; стрелна се напред и преди Дире да успее да се дръпне, го сграбчи за ушите и отстрани за брадата и силом наведе главата му към меча си.

— Ето, не е по-лош от меча на Орм; но ако го искаш, ще трябва да си го спечелиш, а не да се молиш на друг — каза той.

Дире беше силен мъж, хвана китките на Токе и опита да се освободи, но само успя да засили натиска върху ушите и страните си, запъшка и засумтя, но не можа да се отърве.

— Държа те тук на приятелски разговор — продължи Токе, — защото не искам да нарушавам мира на краля в тази зала. Но няма да те пусна, докато не дадеш дума, че ще се биеш с мен. Алената шия не обича да държи хубостта си скрита от хорските очи, докато сестра й танцува гола.

— Пусни ме — изръмжа Дире с притиснати към масата устни, — да не губя повече време и да ти запуша устата.

— Ще сметна това за обещание — рече Токе, като същевременно разхлаби хватката и издуха от пръстите си кичурите косми, които бе изскубнал от брадата му.

Лицето на Дире бе побеляло от ярост, само ушите му горяха аленочервени; отначало дори изглеждаше, че е загубил способността си да говори. После бавно се надигна и каза:

— Ще си разчистим сметките веднага. Предложението ти е добро — така с брат ми ще имаме по един испански меч. Да отидем навън да се изпикаем, без да си забравяме оръжието.

— Добре казано — отвърна Токе. — С теб можем да си спестим кралските формалности. Ще ти остана задължен до края на живота ти, че прие предложението ми, а колко ще трае това, ще узнаем скоро.

После всеки от своята страна мина покрай кралската маса и двамата рамо до рамо прекосиха пътеката между дългите трапези, наредени една срещу друга в залата. Излязоха през една от вратите на стената в дъното. Крал Свен ги забеляза и се усмихна. Доволен бе, когато хората му се държаха арогантно, това допринасяше за славата му и за страха, който името му всяваше.

Междувременно Орм и Сигтриг бяха започнали да се въоръжават. Теренът за бой бе изметен добре, за да не се подхлъзне някой на сламата или да се спъне в кокалите, хвърлени на пода за кучетата на крал Харалд. Мъжете от двата края на залата се скупчиха напред, за да виждат по-добре, сместиха се по пейките и по дългите маси, разположиха се зад масата на краля и покрай отсрещната стена. Крал Харалд ’бе в чудесно настроение, с нетърпение чакаше началото на двубоя; а когато, обръщайки глава, забеляза, че две от робините му надничат възбудено през една от вратите, заповяда да пуснат всичките му жени и дъщери да наблюдават зрелището. Не било честно, каза той, да им отнемат удоволствието да присъствуват на подобно представление. За някои от тях направи място на собствената си пейка, до себе си и на коленете си; други настани на празното място на епископа; а двете му най-красиви дъщери някак си успяха да седнат до Стюрбьорн и съвсем не се оплакваха, че теснотйята ги кара да се притискат много плътно в него; кокетно се разкискаха, когато той им предложи бира, и я изпиха със смело изражение. За тези, които не се поместиха на кралската пейка, донесоха друга, която поставиха отзад, така че кралят и гостите му да не пречат на зрителите.

Камериерът Халбьорн нареди фанфарът да изсвири и помоли за тишина. Заповяда всички да стоят мирно по време на боя н да не хвърлят нищо на арената. Двамата противници бяха вече готови и излязоха един срещу друг. В залата премина вълна от възбуден шепот и спорни реплики, когато зрителите забелязаха, че Орм е хванал меча с лявата ръка — когато противниците държаха оръжието с различни ръце, и за двамата възникваха допълнителни трудности; това означаваше, че ударите ще попадат от страната на меча, а щитът прикриваше тази ръка много по-трудно.

Явно бе, че нито един от двамата не бе противник, с когото някои доброволно би избрал да се срещне; и никой от тях сякаш не се безпокоеше как ще завърши двубоят. Орм бе с половин глава по-висок и имаше по-дълги ръце, но Сигтриг бе много снажен и изглеждаше по-як. Държаха щитовете си доста високо, та да предпазват добре врата си, всеки бе вперил поглед в противниковия меч, за да предугажда ударите. Веднага щом се приближиха достатъчно, Орм замахна към краката на Сигтриг, но той чевръсто подскочи и отговори с ожесточен удар, който с трясък се стовари върху шлема на Орм. След това начало и двамата станаха предпазливи, парираха умело ударите с щитовете си; крал Харалд сподели с жените си, че е приятно да гледаш такива опитни майстори на меча, а не младоци, които се хвърлят неразумно в боя и се разкриват; това означава, че зрелището ще продължи дълго.

— Не е лесно да се предскаже кой ще излезе победител — добави той. — Но май не съм виждал отдавна такъв майстор на меча като червенокосия, нищо, че се бои от студа; и не бих се изненадал, ако тази вечер Свен остане с един роднина по-малко.

Крал Свен, който като графовете седеше върху масата, за да вижда по-добре, презрително се усмихна и отвърна грубо, че човек, който познава Сигтриг, не може да се плаши от изхода на двубоя.

— Въпреки че хората ми нямат нищо против да се бият за удоволствие — добави той, — аз рядко губя някой от тях, освен когато застанат един срещу друг.

В този момент в залата се върна Токе. Куцаше лошо, чуваше се как си мърмори някакъв стих; когато се преметна през пейката, за да се настани на мястото си, на крака му зейна огромна черна рана, цялото пространство между бедрото и коляното бе обляно в кръв.

— Как беше с Дире? — запита Сигурд Бюсон.

— Отне ми доста време — отвърна Токе, — но най-после спря да пикае.

Очите на всички сега бяха насочени към арената. Изглежда, Сигтриг се стремеше да приключи бързо. Диво се нахвърляше върху Орм, опитваше се да пробие защитата му, като насочи усилията си към краката, лицето и пръстите на лявата ръка. Орм се отбраняваше умело, но сякаш не успяваше да направи много повече. Очевидно щитът на Сигтриг му създаваше проблеми. Беше по-голям от неговия и от масивно дърво, подсилено с кожа; само централната издутина бе желязна и Орм трябваше да внимава мечът му да не потъне в периферията, защото тогава противникът му лесно можеше да го отскубне или избие от ръката му с въртеливо движение. Щитът на Орм бе целият от желязо с остър шип в средата.

Сигтриг насмешливо попита противника си дали вече се е сгрял. По бузата на Орм се стичаше кръв от първия удар по шлема, беше получил и рана в крака, а ръката му бе разрязана; на Сигтриг му нямаше нищо. Орм не отговори; стъпка по стъпка се отдръпваше назад покрай една от дългите маси. Свил се зад щита си, Сигтриг бързо настъпваше, крачеше напред, като от време на време отскачаше на една или друга страна; сипеше все по-ожесточени удари върху Орм и повечето зрители вече смятаха, че краят ще настъпи скоро.

Внезапно Орм скочи в атака, пое удара му върху меча си и с всичка сила блъсна щита си в неговия; шипът му проби кожената обвивка, заби се в дървото под нея и остана там. Орм се напрегна и успя да ги смъкне надолу, като употреби цялата си сила; дръжките им се счупиха от натиска. Двамата отстъпиха, освободиха мечовете си. подскочиха и същевременно замахнаха един срещу друг. Ударът на Сигтриг закачи Орм отстрани, проби ризницата му и го рани дълбоко; но мечът на Орм се заби в шията на противника; неистов рев изпълни залата, брадатата глава изхвърча от раменете, заподскача по края на масата и шумно цопна в бъчвата с бира до нея.

Орм залитна и се подпря на масата. Избърса на коляното меча си и го прибра в ножницата. Взря се в обезглавеното тяло, после в краката си и рече:

— Сега знаеш на кого е веригата.