Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Röde Orm, –1945 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 15 гласа)

Информация

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

Франс Бенгтсон

Червеният змей

Прев. от англ. Анелия Капсарова

[С предг. от Майкъл Мейър]

„Народна култура“, София, 1992

(Печат: Абагар, В. Търново)

464 с.; 20 см

 

The Long Ships, Michael Meyer (trans.), HarperCollins (1984)

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на бележки под линия
  3. — Добавяне на анотация (пратена от glishev)
  4. — Добавяне

Втора глава: ЗА ДУХОВНИ НЕЩА

Когато викингите научиха за споразумението на вождовете си с пратениците на крал Етелред, в лагера настъпи голямо веселие. Хвалеха своите за успешната сделка и възторжено твърдяха, че това е най-състрадателният крал към бедните мореплаватели от север, който някога е съществувал. Последваха голямо пиене и веселие — най-много се търсеха добре угоени овце и млади жени. По-учените седяха край огньовете, на които се печеше месото, и се опитваха да изчислят по колко сребро се пада на кораб и какво количество — на цялата флота. Задачата беше трудна и често възникваха спорове за това кой е сметнал най-правилно. Но всички бяха единодушни, че до този момент никой от тях не е вярвал някъде по света да има толкова много сребро на едно място освен може би в императорския двор на Миклагард, Някои се изненадаха, че кормчиите получават такъв голям дял, след като работата им очевидно беше лека и те никога не сядаха да гребат. Но самите кормчии смятаха, че всеки здравомислещ човек може да прецени, че струват повече от кой да е член на екипажа.

И макар че бирата беше хубава и силна, а възбудата — голяма, споровете рядко завършваха със сериозни последици — сега всички се смятаха за богати и животът им се струваше хубав, та с по-малко желание от обикновено посягаха към оръжието.

Само Орм, мрачен и замислен, седеше до дребничкия свещеник; смяташе, че малко хора по света могат да се озоват в по-безизходно положение от неговото.

Брат Вилибалд си намери доста работа; имаше много ранени, които се нуждаеха от грижите му, и той пламенно им посвети цялото си умение. Прегледа и ръката на Торкел — коментарът му за лечителя на епископа и за начина, по който бе лекувал ръката му, не бе от най-въздържаните. Не признаваше, че някой друг освен него може да притежава някакви знания или вещина в медицинското изкуство. Каза, че трябва да замине с епископите, но на Орм не му се щеше да го пусне.

— Винаги е хубаво да имаш наоколо си някой лечител — рече той, — а може наистина ти да си, както сам казваш, най-добрият. Вярно, бих искал да изпратя по теб поздрави на Юлва, дъщерята на крал Харалд, но тогава повече няма да те видя, защото мразиш нас, скандинавците. И в единия, и в другия случай никога няма да науча отговора й. Не мога да реша кое ще е най-добро за мен, а тази несигурност се отразява сериозно върху апетита и съня ми.

— Смяташ да ме държиш тук насила? — възмутено попита брат Вилибалд. — Често съм ви чувал да се хвалите, че сте не само смели в боя, но и държите на думата си; а обещахте на всички от кулата да ни пуснете да си вървим безпрепятствено. Но очевидно този факт се е изплъзнал от съзнанието ти.

Орм се втренчи мрачно пред себе си; отвърна, че рядко забравя нещо.

— А ми е много мъчно, че трябва да те пусна — добави той. — Добър съветник си ми, въпреки че не можеш с нищо да ми помогнеш. Ти си мъдър, свещенико, отговори ми на този въпрос: ако беше на мое място и имаше същите проблеми, какво щеше да направиш?

Брат Вилибалд му кимна съчувствено и се усмихна сам на себе си. После поклати глава.

— Изглежда, твърдо си решил да притежаваш тази млада жена — рече той — независимо от сприхавия й характер. Това ме изненадва, защото вие, берсерки неверници, обикновено се задоволявате с всяка, която случайно се изпречи на пътя ви, и рядко търсите нещо по-специално. Дали с теб е така, защото е принцеса?

— Развоят на събитията показва — отговори Орм, — че тя не може да очаква от баща си зестра. Уверявам те, за нея жадувам, а не за богатството й. Благородният й произход не е пречка да се оженим, тъй като и аз самият съм от аристократичен род.

— Сигурно ти е дала любовно биле — предположи брат Вилибалд — и затова страстта ти не стихва.

— Един-единствен път ми е поднесла нещо за пиене и това бе при първата ни среща; даде ми бульон от месо. Всъщност пих малко от него, защото Юлва се ядоса и го запрати заедно с чашата в огнището. Така или иначе, ти сам бе поръчал да го сготвят.

— Не съм присъствувал при приготовлението му — замислено рече свещеникът, — нито пък когато го е носила от кухнята към твоята спалня. На един млад мъж са му нужни само няколко капки от такова биле, особено ако жената е млада и добре сложена. Но дори да е направила магия с питието ти, нищо не мога да направя — любовта се лекува само с любов. До това заключение са стигнали всички лечители още от най-древни времена.

— Само туй лекарство, за което говориш, ми е нужно — съгласи се Орм — и въпросът е дали можеш да ми помогнеш да си го набавя.

Брат Вилибалд с величествен жест вдигна пръст и обяви с бащински глас:

— Когато човек има проблем и не е в състояние да го разреши, може да направи само едно нещо; но ти, нещастни езичнико, не можеш да последваш съвета ми. Единственото средство е да се помолиш на бога, а това ти не можеш да сториш.

— Той често ли ти помага? — попита Орм.

— Да, когато го моля за разумни неща — прочувствено отговори свещеникът, — а това е повече от всичко, което твоите богове могат да направят. Не ми обръща внимание, когато се оплаквам от незначителни бележки, с които мисли, че мога чудесно да се справя сам. И наистина със собствените си очи видях как по време на бягството ни по море светият и благословен епископ Попо отправяше отчаяни молитви към бога и към свети Петър да го отърват от морската болест, а те не му обръщаха внимание. Но когато бях в църквата с тия добри хора и ни заплашваха жаждата, гладът и мечът на антихриста, молехме господ за помощ и той ни чу и отговори на молитвите ни, макар че сред нас нямаше ни един тъй свят в неговите очи както епископът. Пратениците скоро дойдоха и ни спасиха. От една страна, те бяха пълномощници на крал Етелред пред езическите водачи, но от друга — бяха божи пратеници от небето, дошли да ни помогнат в отговор на всичките ни най-горещи молитви към него.

Орм кимна и каза, че сигурно има нещо вярно в думите на брат Вилибалд, след като той сам е бил свидетел на събитията.

— Сега започвам да разбирам — рече той — защо планът ми да ви извадим с дим от кулата не се осъществи. Без съмнение този бог, или на когото там сте се молили, е заповядал да излезе вятър и да разпръсне пушека.

Брат Вилибалд потвърди, че тъкмо това се е случило, божият пръст се е противопоставил на злонамерените им замисли и ги е провалил.

Орм мълчаливо размишляваше и подръпваше колебливо брадата си.

— Майка ми на стари години е станала християнка — най-после се обади той. — Научила е две молитви, които често повтаря, смята, че те са най-ефикасни. Казва, че са ме спасили от смърт и ме върнали вкъщи след толкова много премеждия и опасности, макар че Синия език и аз взехме дейно участие в преодоляването им, а също и ти, свещенико. Започвам да усещам как скоро може и аз да помоля тоя бог да ми помогне, след като е толкова отзивчив. Но не зная какво ще иска в замяна, нито пък как да се обърна към него.

— Не можеш да викаш господ на помощ — решително отсече брат Вилибалд, — докато не станеш християнин, а не можеш да станеш такъв, преди да те покръстят. И не можеш да се покръстиш, без да се откажеш от лъжливите си богове и да се обявиш за убеден последовател на Отца, Сина и Светия дух.

— Колко много условия — рече Орм. — Повече дори от тези на Аллах и неговия Пророк.

— Аллах и неговият пророк? — възкликна изненадан малкият свещеник. — Какво знаеш ти за тях?

— Повече съм пътувал по света от теб — отговори Орм. — Когато служих при Алмансур в Андалусия, трябваше да се молим на Аллах и Пророка му по два, та понякога дори и по три пъти на ден. Ако ти е интересно да чуеш, още помня молитвите.

Брат Вилибалд вдигна ръце ужасен.

— В името на Отца, Сина и Светия дух! — извика той. — Спаси ни от изкушенията на Сатаната и всички хитрини на лукавия Аллах. Положението ти наистина е много тежко — да почиташ Аллах, е най-страшната ерес. Още ли изповядваш неговата религия?

— Това беше, докато служех при Алмансур — отвърна Орм, — защото господарят ми бе заповядал така; а той беше човек, на който никой не би сглупил да противоречи. Откакто го напуснах, не съм почитал никой бог. Може би затова напоследък не ми върви.

— Изненадан съм, че епископ Попо не бе чул нищо за това, докато живееше в двореца на крал Харалд — каза брат Вилибалд. — Ако знаеше, че се кланяш на черния измамник, щеше незабавно да те покръсти — толкова е усърден и набожен — дори ако трябваше дванадесет от безумците на краля да те държат насила във водата. Хубаво е да спасиш една обикновена душа от тъмнина и слепота; дори душите на скандинавците може би заслужават милосърдие, макар че, признавам, трудно бих повярвал в това след всичко, което съм изстрадал при тях. Но всички добри хора смятат, че седемкратно по-голям успех е да спечелиш някой, който е бил в примката на Мохамед. И Сатаната дори не е причинил толкова много пакости като него.

Орм попита кой пък е Сатаната и брат Вилибалд му разказа.

— Тогава сигурно — рече Орм, — без да искам, съм го разгневил, когато съм спрял да се кланям на Аллах и неговия Пророк, и оттук са започнали всичките ми неприятности.

— Точно така — потвърди малкият свещеник. — Добре, че най-после разбра колко, си съгрешил. Положението ти в момента е направо безнадеждно, предизвикал си гнева на Сатаната, без да се ползуваш от божието покровителство. Докато си почитал Мохамед, прокълнато да бъде името му. Сатаната ти е бил съюзник и така донякъде си имал късмет.

— Това бяха и моите страхове — каза Орм. — Рядко някой може да се озове в такава безизходица като мен. Непосилно е да си в немилост както пред Бога, така и пред Сатаната.

Орм постоя известно време, потънал в размишления. Накрая промълви:

— Заведи ме при пратениците. Искам да говоря с хора, които имат влияние пред Бога.

Епископите се бяха върнали от бойното поле, където благословиха умрелите; възнамеряваха да си тръгнат на следващия ден. По-старият беше много уморен — цял ден бе ходил от труп на труп и-сега се бе оттеглил да почине, а лондонският епископ беше поканил Гудмунд в квартирата си и пиеше с него — последен опит да го убеди, че трябва да се съгласи да го покръстят в християнството.

Още от самото си пристигане в Молдън епископите бяха положили всички усилия да спечелят вождовете на викингите за своята религия. Така им бяха наредили крал Етелред и неговият архиепископ; ако успееха, кралят щеше да се прослави неимоверно пред Бога и пред своя народ. Не бяха постигнали много с Торкел. Беше отговорил, че до този момент има достатъчно добър късмет в боя, във всеки случай значително по-добър, отколкото християните, така че няма защо да си търси нови богове. Не бяха убедили и Йостейн. Той изслуша безмълвно всичките им аргументи, докато седеше с ръце, кръстосани върху дръжката на огромната бойна секира, която бе нарекъл Вдовишка тъга и винаги носеше със себе си. Гледаше ги изпод сключените си вежди, когато му обясняваха тайнствата на Христа и царството господне. Накрая се разсмя неудържимо, захвърли шапката си на пода и попита епископите дали го мислят за идиот.

— В продължение на двадесет и седем зими служа при голямото жертвоприношение в Упсала — рече той. — Унизително е да ми продънвате ушите с такива празни приказки, предназначени за деца и старици. С тая брадва, дето виждате тук, съм отсичал главите на тези, които сме принасяли в жертва на боговете, за да имаме добра реколта, и съм закачал телата им на свещените дървета пред храма. Сред тях имаше и християни, да, дори свещеници — коленичили в снега, голи и хленчещи. Кажете ми, какво са спечелили, като са се кланяли на този ваш Господ?

Епископите потрепераха и се прекръстиха; разбраха, че няма никакъв смисъл да се опитват да спорят с човек като него.

Но за Гудмунд хранеха повече надежди; беше любезен и добронамерен към тях, изглеждаше заинтересован от това, което му говореха. Когато си бе пийнал добре, дори им благодареше за красивите слова и за загрижеността към духовното му добруване. Но досега не им беше дал определено съгласието си. Затова лондонският епископ го беше поканил на голяма вечеря, с много специални гозби и напитки, надявайки се да го подтикне към положително решение.

Гудмунд лакомо грабеше от всичко, поставено пред него; когато се наяде и напи до насита, музикантите на епископа му посвириха толкова хубаво, че чак сълзи закапаха по брадата му. Тогава духовникът започна да го обработва; говореше му с най-убедителен глас и внимателно подбираше думите си. Гудмунд слушаше и кимаше с глава; накрая призна, че много неща в християнството му се струват привлекателни.

— Ти си добър човек — каза той на епископа. — Щедър и мъдър, пиеш като воин и на човек му е приятно да те слуша как приказваш. Бих желал да изпълня молбата ти; но да знаеш, че това, което искаш от мен, не е малка услуга. Колко неприятно ще е да стана за посмешище на домашните си и на съседите, като се върна вкъщи, защото съм се оставил на свещениците да ме измамят с разни глупости. Все пак вярвам, че човек като теб безспорно разполага с голяма власт и владее много тайни. Имам тук един предмет, открит наскоро, който искам да благословиш с молитва.

Извади изпод ризата си малкия златен кръст и го поднесе под носа му.

— Намерих това в дома на един заможен мъж. Двама мои войници бяха убити заради него. Не съм виждал по-красива играчка. Смятам да го дам на малкия си син, щом се върна вкъщи. Казва се Фолке, а жените му викат Филбитер. Малък здрав негодник, който има особено предпочитание към злато и сребро. Никак не е лесно да му вземеш нещо, след като веднъж е попаднало в ръцете му. Няма да се сдържи, като види тоя кръст. Но добре ще е да го благословиш, за да му донесе късмет. Искам синът ми да стане силен и богат, да може да си седи у дома и всички да го почитат, да гледа как посевите му зреят и добитъкът му се угоява и да не трябва немил-недраг сред чужденците и техните войски да обикаля моретата, за да си вади хляба.

Епископът се усмихна, взе кръста и промълви нещо на него. Много доволен, Гудмунд го напъха обратно под ризата си.

— Ще се върнеш богат вкъщи — рече епископът — благодарение на щедростта и миролюбието на добрия крал Етелред. Но повярвай, ако се покръстиш, късметът ти ще стане още по-добър.

— Човек не може да има прекалено добър късмет — каза Гудмунд, като подръпваше замислено брадата си. — Вече съм решил от кой съсед ще купя земя, като се върна у дома, и каква къща ще си построя на нея. Ще е голяма, с много стаи, от най-доброкачествен дъб. Но ако искам да я направя по свой вкус, ще ми трябва много сребро. Не мисля, че някой ще изпитва желание да ми се присмива за това, което съм вършил в чужбина, ако в ковчежето ми е останало достатъчно сребро. Затова ще изпълня волята ти. Увеличи моя дял от подаръка на крал Етелред с още сто марки и ще ти позволя да ме покръстиш, ще следвам вярно Христа до края на живота си.

— Човек не трябва да гледа на нещата по този начин — кротко отвърна епископът, — щом иска да го допуснат в братството на Христа. Но не те виня много, без съмнение не си чувал словата: „Благословени са нищите“, а опасявам се, че ще ми отнеме доста време, за да ти изясня правотата им. Само помисли колко много сребро ще получиш от крал Етелред — толкова, колкото никой друг на света не може да ти предложи. И макар да е велик владетел, хазната му не е бездънна. Дори да иска, не е по силите му да удовлетвори твоето желание. Тъй като си вожд, мисля, че бих могъл да ти предложа кръщелен подарък от двадесет марки, но не повече. Дори това може да се види на краля прекалено много. А сега те моля да опиташ едно питие, което поръчах да направят специално за нас и което, мисля, е непознато във вашата страна. Представлява греяно вино, примесено с мед и редки подправки от Изтока, наречени кардамон и канела. Хората, които разбират от хубави напитки и съчиняват стихове за тях, твърдят, че няма по-приятно на вкус питие от него, нито пък по-ефикасно средство за разсейване на лошото настроение и мрачните мисли.

Гудмунд много го хареса; но предложеното от епископа все още му се виждаше недостатъчно. За толкова малко, обясни той, не би рискувал да жертвува доброто си име у дома, в Източен Гутеланд.

— Но от приятелски чувства към теб — добави той — ще го сторя за шестдесет марки. За по-малко не мога да ти се продам.

— Няма граници приятелството, което изпитвам към теб — отвърна епископът, — както и желанието ми да те въведа в християнското братство, тъй че да можеш да споделиш с нас богатствата небесни. За да задоволя желанието ти, бих посегнал дори към собственото си бедно ковчеже. Но, уви, притежавам малко блага и десет марки са всичко, което мога да прибавя към първоначалното си предложение.

Гудмунд поклати глава и сънливо затвори очи. В този момент пазарлъкът бе прекъснат от внезапно раздвижване пред вратата; вътре нахълта Орм, понесъл съпротивляващия се брат Вилибалд под мишница, и двамата пазачи, които се бяха вкопчили в дрехите му, крещейки, че не бива да безпокои епископа.

— Свети отче! — промълви той. — Аз съм Орм, син на Тосте, от Възвишението в Сконе. Капитан съм от флотата на Торкел Високия. Искам да ме покръстиш и да ми позволиш да те придружа до Лондон.

Епископът го изгледа изумен и малко разтревожен. Но като видя, че не е нито пиян, нито пък обезумял, го попита какво означава тази молба; не е свикнал скандинавци да нахлуват при него с подобни желания.

— Искам да се поставя под божието покровителство — отвърна Орм. — В ужасна безизходица съм. Този свещеник ще ти обясни всичко по-добре от мен.

Брат Вилибалд помоли епископа да го извини, че заради Орм е нарушил покоя му. Добави, че не бил дошъл по своя воля; бил принуден с груба сила от този берсерк езичник, който го повлякъл през вратата, покрай бдящите пазачи, въпреки отчаяната му съпротива и протести. Той самият съзнавал, че епископът е зает с важни дела.

Епископът любезно отговори, че повече не трябва да споменава за това. Посочи с пръст Гудмунд, който, с помощта на последната чаша подправено вино, бе заспал на стола си.

— Много труд положих, за да го убедя да се покръсти, но не успях. Душата му е изпълнена със земни грижи. Сега на негово място господ ми изпраща друг езичник, който дори идва по собствено желание. Добре си дошъл, невернико! Готов ли си да влезеш в нашето братство?

— Да — отвърна Орм. — Вече съм служил на пророка Мохамед и неговия бог, а разбирам, че няма по-страшно нещо от това.

Очите на епископа се изцъклиха; удари три пъти кръста на гърдите си и поръча да донесат светена вода.

— Мохамед и неговия бог? — запита той брат Вилибалд. — Какво означава това?

Орм и малкият свещеник с общи усилия обясниха как стоят нещата. После епископът обяви, че е видял много грехове и непросветеност през живота си, но никога не е срещал човек, който е служил на Мохамед. Когато светената вода пристигна, той взе едно клонче, потопи го в нея и го тръсна над Орм, като междувременно редеше молитви, за да изгони злите духове от тялото му. Орм пребледня; по-късно разказваше, че едва понесъл това поръсване, от него цялото му тяло се разтресло и сякаш косата на тила му се опитвала да се изправи. А епископът енергично продължаваше да го пръска, докато най-сетне спря и каза, че това е достатъчно.

— Не се търкаляш на пода в истерични припадъци — обясни той на Орм, — нямаш пяна по устата, нито пък усещам тялотото ти да излъчва неприятна миризма. Всичко това показва, че злият дух те е напуснал. Слава тебе, господи!

После ръсна малко светена вода и върху Гудмунд; той мигновено скочи и им изкрещя да свият платното; после се тръшна обратно на пейката и звучно захърка.

Орм избърса водата от лицето си и попита дали това ще има същия ефект като покръстването.

Епископът отвърна, че между този обред и кръщението съществува огромна разлика, че човек в никакъв случай не може толкова лесно да се покръсти в християнството, най-малко някой, който е служил на Мохамед.

— Първо следва да се отречеш от лъжливите си богове — продължи той — и да се закълнеш в Отца, Сина и Светия дух. Освен това трябва да те въведем в християнското учение.

— Нямам богове, от които да се отричам — рече Орм, — готов съм да се обвържа с бога, сина му и тоя техен дух. А обучението вече съм го получил — първо от монасите в Ирландия, после в двореца на крал Харалд, а донякъде и вкъщи от старата ми майка. Сега чух още много за него от този свещеник, който ми е приятел и ми разказа доста работи за Сатаната. Затова мисля, че съм осведомен не по-зле от всеки друг..

Епископът кимна с глава одобрително и каза, че му е приятно да чуе това, рядко се срещат езичници, които имат такова желание да се осведомят по свети въпроси. Потри нос и крадешком хвърли поглед към Гудмунд, който спеше здраво. Обърна се отново към Орм.

— Има още нещо — рече той бавно и тържествено. — Потънал си в грехове по-дълбоко от всички, които съм срещал, защото си служил на лъжлив пророк, най-черния от всички вождове на Сатаната. Ако сега, след като си участвувал в такива отвратителни обреди, искаш да се прислониш под крилото на истинския бог, подходящо е да поднесеш на него и на църквата му някакъв дар, за да покажеш, че покаянието ти е искрено и действително си се отрекъл от лошите си привички.

Орм отвърна, че намира за съвсем естествено да даде нещо, за да подобри късмета си и да купи божието благоволение. Попита епископа какво се разбира под „подходящ подарък“.

— Зависи от потеклото и от богатството на човека — отвърна той, — а също и от това колко големи са греховете му. Веднъж покръстих един датски вожд, дошъл тук да си търси наследството. Даде на църквата пет вола, буренце бира и двадесет фунта пчелен восък. В старинните писания се говори за хора от благородно потекло, които дали десет, дори дванадесет марки сребро и освен това построили църква. Но те довели да се покръсти и цялото си домочадие.

— Не искам да дам по-малко от другите — каза Орм. — Трябва да знаете, че във вените ми тече кръвта на Широката Прегръдка. Ще построя църква веднага щом се върна в родината, ще покръстиш целия ми екипаж и ще ти дам. петнадесет марки сребро. Но в замяна ще очаквам да ме препоръчаш на бога.

— Ти си истински вожд — радостно извика епископът, — ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна.

И двамата бяха доволни от сделката. Епископът се чудеше дали Орм е говорил сериозно, когато каза, че ще покръсти със себе си и екипажа.

— Щом аз съм християнин — обясни Орм, — няма да търпя езичници на борда си. Какво ще си помисли господ, ако позволя това. Ще направят като мен, а щом аз им наредя, не ми противоречат. На кораба има мъже, които вече са кръщавани един, дори и два пъти, но още веднъж няма да им навреди.

Помоли епископите и цялата им свита да му направят честта да се качат на кораба му на следващата сутрин. за да ги закара до Лондон и Уестминстър по реката и там да извършат кръщението.

— Корабът ми е хубав и голям. Ще е малко понатъпкан с толкова гости на борда, но пътуването няма да трае дълго, а времето е хубаво и спокойно.

Той настояваше много за това, но епископът отговори, че не може да вземе решение за толкова важно нещо, преди да го обсъди със своя събрат и с останалите, затова Орм трябва да има търпение до следващия ден. Раздели се с епископа с много благодарности и се върна в квартирата си заедно с брат Вилибалд. Свещеникът не бе говорил много в присъствие на епископа, но щом напуснаха къщата, започна да се кикоти.

— Какво те забавлява толкова? — попита Орм.

— Само си мислех колко грижи си създаде заради дъщерята на крал Харалд. Но смятам, че си много изпълнителен.

— Ако всичко се нареди както искам, няма да останеш невъзнаграден. Сякаш късметът ми се оправи, откак те срещнах пак.

Останал сам, епископът седя известно време усмихнат, после накара прислужниците да събудят Гудмунд. Това отне доста време, но накрая те успяха, въпреки че той ръмжеше да не го безпокоят.

— Обмислих въпроса, по който говорихме — рече епископът, — и, с божията помощ, мисля, че мога да ти обещая четиридесет марки сребро, ако позволиш да те покръстя.

Щом чу това, Гудмунд се разсъни и след кратък спор си стиснаха ръцете при уговорката от четиридесет и пет марки и фунт от подправките, конто епископът използуваше, за да ароматизира виното си.

На следващия ден в квартирата на Торкел вождовете обсъдиха предложението на Орм да заведе с кораба си епископите до Уестминстър. Като чу идеята, Гудмунд също пожела да се присъедини. Каза, че след като пълномощниците им осигуряват безопасност и те вече са сключили мир с крал Етелред. желае да присъствува, когато кралят тегли среброто му, за да се увери, че всичко е направено както трябва.

Торкел сметна искането за разумно и добави, че с удоволствие би ги придружил, ако ръката му е по-добре. Йостейн реши, че е напълно достатъчно един от водачите да отиде; иначе англичаните може да се изкушат да ги нападнат. Не трябва да прибързват и да отслабват мощта на основния си корпус в лагера, преди да са си взели среброто.

Времето беше толкова хубаво, че епископите не можаха да се откажат от едно пътуване с кораб. Единствената им грижа бе да не се сблъскат с пирати. Накрая решиха Гудмунд също да тръгне с кораба си и да отплават за Уестминстър заедно. Там възможно най-бързо щеше да се извърши претеглянето на среброто. А в случай, че викингите се срещнеха със самия крал, щяха да му благодарят и ако се забавеше прекалено дълго с подаръка, да му съобщят, че възнамеряват да подновят грабежите си, и то с много по-широк размах отпреди.

Орм събра мъжете от екипажа и им каза, че скоро ще отплават за Уестминстър с издигнат щит на мачтата, за да превозят пратениците на крал Етелред.

Неколцина възроптаха; твърдяха, че, както се знае, опасно е да качат свещеник на борда, а пък епископ може да им донесе още повече неприятности.

Но Орм ги успокои и ги увери, че всичко ще бъде наред. Обясни, че тия духовници са толкова свети, че не може да им се случи нищо лошо, каквито и хитрини да използуват морските хора. После продължи:

— Когато стигнем в Уестминстър, ще се покръстя в християнството. Обсъдих много подробно въпроса с тези свети мъже и те ме убедиха, че е чудесно да почиташ Христа, затова смятам да започна възможно най-бързо.

Но хубаво е на един кораб всички да мислят еднакво и да следват еднакви обичаи. Затова бих искал да се покръстите с мен. Ще бъде от полза за всички. Бъдете сигурни, щом ви казвам аз. Ако някой е против, нека се обади веднага; но той ще трябва да напусне кораба ми заедно с всичките си принадлежности и ще престане да бъде мой последовател.

Мъжете започнаха да си хвърлят неуверени погледи и да се чешат зад ушите. Но Едноокия Рап, кормчията на кораба, от който повечето от тях се страхуваха, стоеше пред събрания екипаж и щом чу думите на Орм, хладнокръвно кимна с глава — слушал го бе да говори така при друг случай в миналото. Като видяха Рап, останалите не се възпротивиха.

Орм продължи:

— Знам, че сред вас има хора, които вече са били кръщавани в отечеството, в Сконе; вероятно са получили риза или туника като награда, или пък малък кръст, който се носи на шнур около врата. Случва се някои да казват, че не са спечелили много от покръстването си. Но те са имали евтина церемония, предназначена само за жени и деца. Този път тя ще бъде извършена по друг начин, от по-висши духовници и те ще си спечелят божието покровителство и добър късмет за цял живот. Справедливо е да платим за благата, които ще спечелим. Лично аз дарявам голяма сума за закрилата и щастието, които ще получа; и всеки от вас трябва да даде по едно пени.

Разнесе се шепот, чуха се реплики, че това е нова измишльотина — човек да плаща, за да се покръсти, че едно пени не е малка сума.

— Не насилвам никого — добави Орм. — Който смята, че това е неприемливо, може да си спести парите, като се бие с мен веднага щом покръстването завърши. Ако спечели, няма кой да го накара да плати, а и да загуби, пак ще си спести разходите.

Повечето моряци харесаха думите на Орм, а неколцина предизвикателно подканяха да се обади оня член от екипажа, който смята да се стиска. Но тези, към които бяха отправени думите им, се поусмихнаха едва-едва и решиха да извлекат максимална полза от всичко, което получат за парите си.

Гудмунд и Орм взеха по един епископ на борда си — по-старият и свитата му отидоха при Гудмунд, а лондонският епископ се качи при Орм, който покани при себе си и брат Вилибалд. Епископите благословиха корабите, помолиха се за щастливо плаване и издигнаха знамената си. После потеглиха; веднага излезе попътен вятър и хубаво време, а това накара мъжете да се отнасят към тях с повече уважение, Навлязоха в Темза с прилива, прекараха нощта в устието и на следващата утрин, щом се зазори, загребаха нагоре по реката.

Пред колибите, пръснати между дърветата по речния бряг, стояха хора и гледаха корабите със страх; мъжете, които ловяха риба в реката, се приготвиха да бягат веднага щом те се появяха, но зървайки знамената на епископите, се успокояваха. Тук-таме се виждаха опожарени села, изоставени след посещението на викингите; по-нагоре стигнаха до място, където реката бе преградена от четири реда насипи — само в средата бе оставен тесен канал. Там бяха застанали три големи наблюдателни кораба, пълни с въоръжени мъже. Викингите бяха принудени да спрат гребането, англичаните стояха в центъра с готови за бой екипажи и им препречваха пътя.

— Ослепели ли сте — разкрещя се Гудмунд през реката, — или сте си изгубили ума? Не виждате ли, че сме сложили щит на мачтата, за да покажем, че искаме мир и возим свети епископи на борда?

— Не ни баламосвайте — дойде отговор. Пълни сте с хитрини и дяволии.

— Идваме да се покръстим — нетърпеливо извика Орм. От наблюдателните кораби се разнесе смях и един глас изкрещя:

— Уморихте ли се от своя господар и повелител Дявола?

— Да! — разярено викна Орм, при което смехът отсреща се удвои.

Всичко предвещаваше бой. Орм бе побеснял от подигравките и заповяда на Рап да спре и да нападне най-близкия кораб, където смехът бе най-силен. Но епископите вече бяха успели набързо да навлекат одеждите си; вдигнаха високо жезлите си и извикаха ни всички да стоят мирно. На Орм не му се щеше да се подчини; Гудмунд също смяташе, че искат прекалено много от тях. Епископите извикаха на сънародниците си и им казаха нещо със строг тон. Най-после те разбраха, че духовниците са наистина такива, за каквито се представят, а не пленници или дегизирани пирати. Пуснаха викингските кораби и освен разменените остри обиди между екипажите, докато преминаваха канала, до стълкновение не се стигна.

Орм стоеше с копие в ръка и още пребледнял от гняв, се взираше в наблюдателните кораби.

— С удоволствие бих ги научил на по-добри обноски — сподели той с брат Вилибалд. Свещеникът стоеше до него и не прояви никакви признаци на страх, когато боят изглеждаше неизбежен.

— Който вади меч, от меч умира — отвърна той. — Така е казано в свещената книга, където е събрана цялата мъдрост на света. Как щеше да се добереш до дъщерята на крал Харалд, ако се беше бил с корабите на крал Етелред? Но ти си човек на насилието и винаги ще си останеш такъв. Много ще страдаш от тона.

Орм въздъхна и хвърли копието си.

— Ще бъда по-миролюбив, когато стане моя — рече той.

Но малкият свещеник поклати тъжно глава.

— Може ли леопардът да си махне петната? Или черният човек да си смени кожата? И това е написано в свещената книга. Благодари на бога и на епископите, че ти помогнаха.

Скоро преминаха завоя на реката и видяха Лондон, който се разстилаше пред тях на десния бряг. Викингите си глътнаха езика при тази гледка — градът бе толкова голям, че от реката не виждаха края му. Свещениците ги осведомиха, че по изчисления в него били настанени над тридесет хиляди души. Много от скандинавците не можеха да си представят от какво живеят толкова много хора, събрани на едно място, без да имат ниви или добитък. По-мъдрите обаче знаеха, че тия градски жители са лоши и коварни и добре знаят как да се изхранват на гърба на честните селяни, без да докоснат плуг или вършачка. Затова било добре, спореха тези мъже, от време на време някои смели моряци да ги посещават, за да ги освободят от това, което са откраднали от другите. Всички съзерцаваха като омагьосани града, гребейки бавно срещу течението, и си мислеха, че тук наистина трябва да има огромни богатства, за които си струва да се бият.

Но Орм и Едноокия Рап казаха, че са виждали и по-големи градове, че това е село в сравнение с Кордова.

Гребяха към огромния мост, построен от исполински трупи — толкова висок, че под него можеха да минат и най-големите кораби, стига да свалят мачтите си. Много народ се стече да ги гледа; между тях и доста въоръжени мъже, които крещяха с пълно гърло нещо за езичници и дяволи, но щом чуха как епископите им викат със звучен глас, че всичко е наред и че е сключен мир с морските нашественици, те избухнаха в радостни възгласи. Щом корабите приближиха, на моста се струпа тълпа от хора, които искаха да ги видят отблизо. Моряците съзряха сред тях няколко хубави млади жени и ентусиазирано започнаха да им подвикват по-бързо да слязат долу; обещаваха им, че на борда щели да намерят красиви подаръци, сребро, много забавления и смели мъже, както и достатъчно свещеници, които да им простят греховете по най-християнски начин. Една-две кокетно се разкиснаха и отвърнаха, че точно това смятали да направят, но разстоянието било прекалено голямо, за да скочат; а в този момент разярените им роднини ги сграбчиха за косата и съответно им обещаха, че пръчката ще играе на голо, задето разменят такива неприлични забележки с езичниците.

Брат Вилибалд тъжно поклати глава и каза, че в днешно време младежта, дори в християнските общности, създава много проблеми. В този момент минаваха под моста. Рап, застанал на кормилното гребло, направи същия жест и мрачно промърмори, че където и да се намират, жените винаги дърдорят глупости.

— Трябваше да си затварят устата и веднага да скочат, както им беше казано.

Вече наближаваха Уестминстър; зад дърветата се извисяваха високите му кули. Епископите отново облякоха великолепните си одежди, а придружителите им монотонно запяха старинен химн — същият, който свети Колумбанус[1] обичал да пее, когато кръщавал езичниците:

Виж войнството,

спечелено от тъмнината.

— Не ги отхвърляй, Господи!

Доскоро те тънеха безпомощни

в опасните води на вечния потоп

от грешници. Към кръста,

озарил света със светлина,

отправят взор и името ти възхваляват

души, били на паша с дявола довчера.

— Не ги отхвърляй. Господи, сега!

Гласовете им се носеха сладко и звънливо над водата в ясната вечер. Щом налучкаха ритъма, гребците нагодиха удара си в такт с него и единодушно решиха, че химнът е много подходящ да се пее по време на гребане.

Когато спряха да пеят, завиха надясно и завързаха кораба на пристана под червените стени на Уестминстър.

Бележки

[1] Абат и мисионер, роден през 540 г. в Италия. Един от най-влиятелните монаси — мисионери, разпространявали християнството в Европа. — Б. пр.