Франс Бенгтсон
Червеният змей (39)

Девета глава: ЗА ПЪТУВАНЕТО КЪМ ДОМА И ЗА ТОВА КАК ОЛОФ ПЪСТРАТА ПТИЦА СЕ ЗАРЕЧЕ, ЧЕ ЩЕ СТАНЕ ХРИСТИЯНИН

Погребаха мъртвите си на място, където никой няма да ги безпокои, и подпомогнати от попътния вятър и платната, преплаваха голямата река без инциденти. Олоф Пъстрата птица беше все още в тежко състояние, нямаше апетит и раната му заздравяваше бавно. Някои дори бяха на мнение, че трябва да спрат в Киев, за да го прегледат вещи лечители. Но той не даваше и дума да се каже по този въпрос, също като Орм и останалите бързаше да се прибере вкъщи.

Мъжете подминаха града без възражения — сега всички се смятаха за богати и нямаха желание да прахосват среброто си из чуждите земи.

Когато стигнаха Реката на бобрите и гребането стана по-тежко, Чернокос седна зад веслата наравно с останалите и заяви, че оттук нататък трябва да се отнасят с него като със зрял мъж. Работата беше прекалено тежка и въпреки че ръцете му бяха изпожулени, той не се отказа, докато не дойде време да го заменят. Получи похвала за това дори от Споф, който рядко казваше добра дума за някого.

Намериха много волове в селото при бентовете, където на идване се бяха уговорили със стопаните, затова този път им беше по-лесно да теглят кораба по суша. Щом стигнаха до селището на дреговичите, известно с пчелите и мечките си, те спряха да починат на старото си място за стануване. Прекараха там три дни. Изпратиха хора в селото, за да помолят стариците да ги посетят и да прегледат раната на Олоф, която се бе влошила от друсането по време на сухоземния преход. Те веднага се отзоваха, прегледаха раната, разтвориха я и капнаха вътре малко сок от стрити мравки и пелин, а Олоф се развика от болка. Твърдяха, че това е на хубаво, колкото повече крещи, толкова по-добро е лекарството. Натриха отгоре боброва мас и му дадоха едно горчиво питие, което го подсили много.

После стариците се върнаха в селото; дойдоха обратно с голямо количество прясно сено и две млади, закръглени жени. Съблякоха Олоф, измиха го с брезов сок и го сложиха да легне в сеното върху меча кожа, а младите жени легнаха от двете му страни, за да го топлят. След това му дадоха още горчиво питие и завиха тримата с волски кожи. Олоф заспа почти веднага и спа така, силно затоплен, две нощи и един ден. Щом се събуди, младите жени извикаха, че здравето му се възстановява. Възнаградиха щедро стариците, а също и придружителките им, макар че те твърдо отказаха да извъртат същото за някой друг.

Оттук нататък Олоф започна да се оправя бързо. Когато стигнаха в селището на полочаните, раната му беше зараснала и той можеше да яде и да пие наравно с останалите. Тук водачите отново посетиха Фасте и му разказаха какво се беше случило с неговия писар. Тази новина сякаш не го обезпокои много.

В града мъжете се чувствуваха като у дома си. Останаха там три дни, пиха и се любиха, а местните жители извлякоха удоволствие и голяма печалба от това. После, точно когато листата на дърветата започнаха да окапват, те, без да бързат, загребаха към устието на Двина; стигнаха до морето при първите нощни слани.

Една сутрин, след като вече бяха подминали остров Осел, ги нападнаха естонски пирати — четири малки кораба, натъпкани с ревящи мъже. Споф ги съзря пръв когато изникнаха от мъглата, и веднага нареди на мъжете да гребат с все сила. После, щом те се изравниха и застанаха успоредно на тях, по два от всяка страна, готови да се закачат, той рязко завъртя руля на сто и осемдесет градуса и така се вряза в единия, че той започна бързо да потъва и екипажът му трябваше да го насочи право към брега. Един от останалите три успя да се закачи за кораба на Орм, но в същия миг седемте синове на Соне нахлуха на борда му, нададоха бойния си вик и незащитени, започнаха така свирепо да секат с мечове и брадви, че съвсем сами се справиха с всичките му пътници. Щом другите естонци видяха това, разбраха, че са попаднали на берсерки, и бързичко се изметоха. Синовете на Соне получиха много похвали за постъпката си; но някои от братята не бяха много весели, когато се прехвърлиха обратно през планшира, и ругаеха стария си баща. Един бе загубил два пръста, на друг страната му бе разцепена от копие, носът на трети беше смачкан — почти всички бяха пострадали. Най-тежко ранените твърдяха, че вината е у стареца, който с предсказанието си ги подмамил да опитат невъзможни неща. Бяха решили, че нищо не може да им се случи. Другите обаче им възразиха. Припомниха им как Соне не им обеща нищо повече, освен че седмина ще се върнат живи у дома. Не е споменал нищо за рани и драскотини. Между братята за малко да избухне бой, но Орм и Токе ги успокоиха с мъдри слова и пътешествието продължи без повече премеждия.

От Осел до речното устие имаха хубаво време и непрекъснато плаваха под ветрила. Орм претегли и раздаде на всички полагаемото се сребро — както обещаното възнаграждение, така и дела от съкровището. Нямаше недоволни, даде на всеки повече, отколкото се бе надявал да получи.

Една сутрин на зазоряване, когато Токе стоеше на руля, а останалите спяха. Орм дойде и седна до него. По лицето му се виждаше, че е притеснен.

— Нещо ми е свито сърцето — рече той, — макар че не знам защо. Може би цялото това злато ме безпокои.

— Какво безпокойство може да ти създава то? — учуди се Токе. — Сега си богат като някои крал, а кралете не провесват нос заради това, че притежават толкова злато.

— Прекалено много е — мрачно отвърна Орм. — Двамата с Олоф ще получите доста от него, но и така за мен пак ще остане цяло състояние. Излъгах мъжете, че в сандъчетата има разни женски дрънкулки, и тази лъжа сигурно ще ми докара нещастие.

— Страхуваш се от нещастието, преди да се е задало — рече Токе. — Никой още не знае какво съдържат сандъчетата, може вътре да има само сребро. Умно постъпи, като каза, че са пълни с женски дрънкулки — и аз щях да направя така на твое място. И най-достойните мъже може да пощуреят, когато знаят, че наблизо има злато.

— Заклевам се пред бога — рече Орм, — че ще отворя едно от тях и ако наистина открия в него злато, ще го поделя между екипажа. Тогава ще останат три, едното ще е за теб, другото за Олоф и последното за мен. Така ще се чувствувам по-добре.

— Прави каквото искаш — рече Токе. — За себе си зная, че няма да е нужно вече да търгувам с кожи.

Орм донесе едно от сандъчетата, сложи го на палубата и отряза червените въженца, които носеха императорския печат. Беше заключено здраво, но той напъха под капака своя нож и ножа на Токе и ги натисна с цялата си тежест, докато разби ключалката. После вдигна капака и двамата мълчаливо приковаха поглед в него.

В древността далечна

и Фавнир^[1] едва ли

по-гиздаво стадо

някога е пазил —

Слънцето вече бе изгряло и лъчите му озаряваха сандъчето. То беше пълно със злато, което дори не бе потъмняло от водата. По-голямата част беше в монети — най-разнообразни видове и с най-различни размери, които го изпълваха до ръба, но сред тях имаше и много красиви украшения: пръстени, големи и малки, верижки, огърлици, брошки, гривни и други подобни, изработени най-изящно. „Като чудесни късове свинско — помисли си Токе — във вкусна супа от грах.“

— Жените ни ще се зарадват на тия дрънкулки, когато им ги занесем вкъщи — рече той. — Дори смятам, че гледката може да им вземе ума.

— Трудна задача ще е да разпределя това — отвърна Орм.

Мъжете вече започваха да се събуждат; Орм им съобщи, че екипажът ще си раздели съдържанието на едно от сандъчетата с женски дрънкулки и че то се е оказало по-ценно от очакваното.

Всеки получи по осемдесет и шест монети с най-различна големина. Отделиха същото количество и за всеки убит, щяха да го занесат на наследниците му. Споф взе четворен дял, защото беше кормчия. По-трудно се оказа да си поделят украшенията. Понякога се налагаше да чупят на парчета пръстени и гривни, само и само всички да имат съвсем еднакъв дял. Често се случваше да се пазарят, някои даваха монети, за да могат да получат цял накит, който особено им е харесал. Възникнаха няколко спора, но Орм предупреди, че ще трябва да почакат, докато слязат на сушата, ако желаят да ги уреждат с бой. Имаше мъже, които през живота си не бяха виждали златна монета и когато Споф им каза на колко сребро се равнява една от тях, те забиха поглед в палубата като оглупели, стиснаха главите си с ръце и напразно си напрягаха мозъка да изчислят богатството си.

Когато най-после сандъчето се изпразни и всичко бе разпределено, мнозина се заеха с игла и връв да разширяват джобовете на коланите си. Някои пък започнаха да търкат и да лъскат златото си, за да блести повече. Всички бяха във великолепно настроение и бъбреха за невероятния си късмет, за това как победоносно ще се върнат вкъщи и ще го ударят на пиене.

Навлязоха в устието на реката и загребаха срещу течението; накрая стигнаха до земите на един стопанин, който беше познат на Орм. Там изтеглиха кораба на покрития с хрупкава ледена кора бряг, разтовариха го и тръгнаха да наемат коне. Някои се отправиха към дома, но повечето останаха.

Споф се чудеше какво да прави. Той сподели с Орм, че може би за него е най-добре да остане до пролетта при домакина им, за когото казваха, че е добър човек, и тогава да се опита да намери кораб, с който да се върне в Готланд.

— Но безсънна зима ще е това за мен — добави той и мрачно поклати глава. — Кой земеделец ще бъде толкова добродушен, та да не ме убие веднага щом разбере какво нося в колана си? Освен това повечето хора убиват готландците направо, без да задават въпроси, защото мислят, че ние всички сме много богати.

— Ела с мен — рече Орм — и ми гостувай тази зима. Напълно си заслужил гостоприемството ми. Можеш да се върнеш тук напролет и да потърсиш кораб за дома.

Споф му благодари за поканата и каза, че я приема с удоволствие.

Тръгнаха на коне. Едва ли можеше да се каже кой от двамата — Орм или Олоф Пъстрата птица — с по-голямо нетърпение очаква завръщането си в Грьонинг.

Стигнаха до някакъв разклон. Единият път водеше към дома на Соне, но седемте братя стояха колебливо и с кисел вид се почесваха по главата. Орм ги попита какво ги безпокои.

— Сега сме най-щастливитс хора на света — отвърнаха те. — Богати сме и знаем, че не можем да умрем, преди да се завърнем у дома. Но в момента, в който видим отново стареца, предсказанието спира да действува и тогава ставаме уязвими както всички други. Преди да заминем, не се страхувахме от смъртта, но сега нещата се промениха, за толкова много злато си струва да живее човек.

— Тогава и вие елате с мен — им каза Орм — и участвувайте в празненството по случаи завръщането ми у дома. Добри хора сте, все ще се намери къде да спите до пролетта. А след това, ако искате, можете да тръгнете, на нов поход и така ще се спасите.

Синовете на Соне приеха с облекчение тази покана и си дадоха дума, че скоро няма да се върнат в къщата на баща си. Смятаха, че най-доброто за тях ще бъде да предприемат още едно пътешествие до Гардарике.

— Ако имате такива планове — обади се Чернокос, -станете моряци на моя кораб. Няма да мине много време и двамата с Улф ще се върнем пак там.

— Много си млад да говориш като водач — рече Орм. — Трябва още малко да почакаш.

Колкото повече наближаваха Грьонинг, толкова по-нетърпелив ставаше Орм; двамата с Олоф яздеха начело на групата. Първото нещо, което зърнаха отдалеч, бяха някакви мъже, които поправяха голямата порта. После видяха, че църквата е изгоряла, и душата на Орм така се сви от страх, че едва събра смелост да приближи. Мъжете, които работеха край портата, го видяха и нададоха радостен вик, а Юлва излезе от къщата и се втурна към тях. Орм се успокои, че поне тя е в безопасност.

— Добре, че най-после се прибра — каза тя. — Но по-хубаво да беше си дошъл пет дни по-рано.

— Какво, нещо лошо ли се е случило вкъщи? — попита я Орм.

— Една нощ ни нападнаха разбойници — отвърна тя. — Беше преди четири дни. Харалд е ранен, а Рап — убит заедно с още трима. Откраднаха Людмила, огърлицата и още много неща, а също и три от моите жени. Удариха отец Вилибалд по главата и сега е зашеметен, лежи ни жив, ни умрял. Аз успях да избягам с малките, Одню и Аса. Целия следващ ден се крихме в гората. Смаландци бяха, в това съм сигурна. Взеха и добитъка, но кучетата тръгнаха да ги преследват и доведоха обратно четиринадесет глави. Аса смята, че можеше да бъде и по-зле; и аз мисля така, особено сега, след като ти се върна вкъщи.

— И дотук имаме достатъчно неприятности — рече Орм. — Рап е мъртъв, Людмила е отвлечена, а свещеникът — ранен почти смъртоносно.

— Забрави огърлицата — добави Юлва.

— За нея не съжалявай — успокои я Орм. — Ще имаш всякакви украшения. Добре, че все още имам доста хора със себе си, тая работа плаче за отмъщение.

— Точно така, Орм — обади се Олоф Пъстрата птица. — Няма да им се размине. Някой знае ли откъде са дошли крадците?

— Никой не знае нищо — отвърна Юлва. — Раниха Харалд още в началото на боя, той успял да се добере до банята и останал да лежи там. Може би отец Вилибалд ще ни каже нещо повече, ако изобщо се възстанови. Най-странното е, че подпалиха само църквата. Той беше долу, когато го удариха. Откраднаха всичко, до което се докопаха. По гласовете им познахме, че са смаландци. Бяха много. Мъртвите взеха със себе си. Рап и хората му убиха петима, когато се биеха при портата. Това е всичко, което зная.

Придружителите на Орм бяха вече стигнали до къщата и Юлва се разсмя от щастие, щом видя Чернокос. Първото нещо, което Орм направи, бе да изпрати на коне хора до по-богатите си съседи и да ги помоли да му заемат храна — в склада не бе останало почти нищо, а пивоварната беше съвсем празна. Бандитите бяха опустошили домакинството им.

После обърна внимание на ранените. Харялд бе прободен с копие в гърдите, а на рамото си имаше рана от брадва, но настроението му беше добро. Уверяваше ги, че скоро ще се оправи, и твърдеше, че много му се иска да чуе разказите на Веселия Улф и Чернокос за всичките им приключения.

Аса беше при свещеника, грижеше се за него като за син. На главата му имаше безброй превръзки и все още не беше дошъл напълно в съзнание. Щом съзря Орм, погледът му светна и продума с отпаднал глас: „Добре дошъл у дома“, но после отново изпадна в несвяст. Аса каза, че често шепне нещо, но никои не разбира какво иска да каже.

Появяването на Орм я ободри много и тя веднага започна да го укорява, че не се е върнал навреме, за да предотврати нещастието. Но раздразнението й се посмекчи, когато разбра, че е донесъл съкровището на Аре. Вече смяташе, че това нападение е нищо в сравнение с тези, които бе преживяла в миналото. А колкото до отвличането на Людмила, винаги е твърдяла, че това ще се случи някой ден, защото й дали име, което не носи късмет. Била сигурна, че отец Вилибалд ще се възстанови, макар че едва не умрял. Понякога вече разбирал какво му се говори, а това било добър признак. Най-много я безпокоеше празният склад и откраднатият добитък.

Токе, Споф и Чернокос взеха още хора и тръгнаха по следите на разбойниците, за да видят в каква посока водят. Синовете на Соне ги уверяваха, че няма да е трудно да ги проследят, тъй като от нападението насам не е валял дъжд. През това време Орм разпита внимателно оцелелите хора на Рап, като се надяваше, да научи повече за самоличността на бандитите; но те му казаха малко повече от това, което вече беше чул от Юлва.

Разправиха му, че денят преди нападението бил празник, който свещеникът наричал празникът на Всички светии. Държал пред паството дълга проповед, а вечерта пили в тяхна чест. После всички заспали непробудно чак до зазоряване, когато били нападнати от разбойниците. Кучетата започнали да вият. Почти веднага след това непознатите заблъскали портата с тарани, направени от дървени трупи, и я разбили.

Рап и Харалд излезли срещу тях първи, макар че и останалите се присъединили бързо. Направили всичко, което било по силите им, и повечето от жените успели да избягат заедно с децата през задната врата; отишли долу при реката и оттам — в гората. Но нападателите били много повече и те не успели да задържат дълго входа.

Свещеникът, който напоследък започнал да недочува, не се събудил веднага въпреки суматохата и когато излязъл, Рап вече бил убит и бандитите били навсякъде. Видял, че подпалват църквата, развикал се с пълен глас и хукнал натам, така че не пуснали хрътките навреме и те не успели да направят нищо.

Това бе всичко, което знаеха — щом видели, че Рап и другите падат убити, осъзнали, че врагът ги превъзхожда много, отказали се от битката и си плюли на петите. По-късно, след като нападателите си отишли, някой отвързал кучетата; бандитите не посмели да ги приближат. Хрътките ги проследили и след като изминал един цял ден, довели част от добитъка.

Орм слушаше мрачно; мислеше си, че не са направили всичко както трябва. Но сега, след като случилото се не можеше да се поправи, изглеждаше безпредметно да им се кара, затова не ги упрекна, че са тръгнали да спасяват собствената си кожа, като са видели как убиват Рап и раняват Харалд.

Не беше сигурен за кого скърби повече — дали за Людмила или за Рап; но колкото повече обмисляше случилото се, толкова по-силен ставаше гневът му. Реши, че трябва да си разчисти сметките с тая разбойническа сган, без да губи повече време. Смяташе за най-вероятно да са хора от Веренд, макар че между тях и гьоингите имаше мир, а и не се сещаше да има врагове там.

На следващия ден, въпреки че още беше много отпаднал отец Вилибалд пак дойде в съзнание и им съобщи нещо много важно.

Разказа, че докато излезе от къщата, бандитите вече били разбили портата. Първото нещо, на което попаднал погледът му, била купа сено, от която изскачали огнени езици и която нападателите опрели до стената на църквата. Той се втурнал към отъня и им викнал да оставят на мира божия храм.

— Тогава към мен се запъти един мъж с черна брада — продължи свещеникът. — Той се изсмя и изкрещя силно: „Божият храм ще гори, защото аз съм се отказал от Бога. Това е третият ми грях. Повече грехове не мога да сторя.“ Тези бяха думите му; после отново се разсмя и аз го познах. Беше Рейналд, свещеникът, който живя тук преди години и се предаде на смаландците по време на Събора. Той беше и никой друг. Ако си спомняш, вече чухме, че е застанал на страната на Дявола. Проклех го и хукнах към горящото сено, за да се опитам да го угася; но тогава някой ме халоса и повече нищо не помня.

Щом чуха това, всички, които го слушаха, се развикаха от изумление. Отец Вилибалд затвори очи и кимна.

— Това е истината — промълви той. — Моята църква бе изгорена от човек, който някога служеше на Бога.

Аса и Юлва се разплакаха на глас. Струваше им се ужасно, че онзи свещеник е могъл да се предаде изцяло в ръцете на Дявола.

Олоф Пъстрата птица заскърца със зъби и бавно издърпа меча си от ножницата. Обърна го, като опря дръжката му в пода и кръстоса длани върху острието.

— Заклевам се — рече той, — че няма да седна на маса или да спя в легло, нито пък да си доставя дори и най-дребното удоволствие, докато не забия меч в тялото на този Рейналд, който е бил свещеник и който е отвлякъл Людмила Ормсдотер. И ако Господ ми помогне да я намеря, ще остана негов последовател до края на живота си.