Майкъл Скот
Алхимикът (9)

Глава 8

Доктор Джон Дий седеше свит на задната седалка в колата и се опитваше, не съвсем успешно, да обуздае гнева си. Въздухът беше пропит с мирис на сяра, около пръстите му пропукваха езици жълто-бял пламък и се стичаха на пода. Беше се провалил и макар господарите му да бяха особено търпеливи — често се заемаха с планове, за които бяха нужни векове, — търпението им вече започваше да се изчерпва. А те определено не се славеха със своята състрадателност.

Неподвижна, задържана от възпиращата магия, Пернел Фламел го гледаше, а в очите й гореше смесица от отвращение и нещо, което може би беше страх…

— Нещата се усложняват — промърмори Дий, — а аз мразя усложненията.

Той държеше в скута си плитка сребърна чиния, в която беше излял газирана вода — единствената течност, която му се намираше. Предпочиташе да работи с чиста вода, но на практика всяка течност вършеше работа. Приведен над чинията, той се взря в течността и позволи на малка част от енергията на своята аура да премине по повърхността, докато мълвеше първите думи на ясновидското заклинание.

За миг в тъмната течност се отразяваше само собственият му лик, после тя трепна и газираната вода започна да бълбука и да кипи бурно. Когато се успокои, течността в чинията вече не отразяваше лицето на Дий, а показваше странен плосък образ, оцветен във виолетово-сиви и зеленикавочерни краски. Гледната точка се намираше ниско до земята и се движеше с главозамайваща скорост.

— Плъхове — промърмори Дий и сви устни с отвращение. Мразеше да използва за Очи плъхове.

— Не мога да повярвам, че ги доведе тук — рече Скати, тъпчейки дрехи в раницата.

Никола Фламел стоеше на вратата на малката спалня на Скати, скръстил ръце на гърдите си.

— Всичко се случи толкова бързо. Нещата бяха достатъчно зле, когато Дий взе Сборника, но когато осъзнах, че липсват страници, разбрах, че близнаците са в беда.

При споменаването на думата близнаци, Скати вдигна очи от багажа си.

— Те са истинската причина да си тук, нали?

Фламел изведнъж откри нещо много интересно на стената и се загледа съсредоточено.

Скати прекоси с широки крачки малката стаичка, хвърли поглед навън в коридора, за да се увери, че Софи и Джош още са в кухнята, а след това дръпна Фламел в стаята и затвори вратата.

— Намислил си нещо, нали? — попита тя. — Въпросът не е само в загубата на Сборника. Би могъл да се справиш с Дий и слугите му съвсем сам.

— Не бъди толкова сигурна. От доста време не съм водил битки, Скатах — рече меко Фламел. — Единствената цел на заниманията ми с алхимия е да приготвям малки количества философски камък, за да поддържам двама ни с Пернел млади. От време на време, когато се нуждаем от пари, правя по малко злато или някой и друг скъпоценен камък.

Скати се изсмя сухо и се обърна отново към багажа си. Беше облякла чифт черни военни панталони, ботуши „Магнум“ със стоманени бомбета и черна тениска, над която носеше черна жилетка, цялата в джобове и ципове. Натъпка втори чифт панталони в багажа си, намери един чорап и се пъхна под леглото да търси другия.

— Никола Фламел — каза тя с глас, приглушен от одеялата, — ти си най-могъщият алхимик в познатия свят. Помни, Че бях до теб, когато се би с демона Фомор^[1], и ти беше този, който ме спаси от тъмниците на Ан Хиор-Ханах, а не обратното. — Тя излезе изпод леглото с липсващия чорап. — Когато русалките тероризираха Санкт Петербург, ти единствен успя да ги прогониш, а когато Черната Анис^[2] вилнееше в Манитоба^[3], видях как я победи. Съвсем сам се изправи срещу Нощната вещица и нейната армия от немъртви. Прекара повече от половин хилядолетие в четене и изучаване на Сборника и никой друг не познава по-добре историите и легендите, които той съдържа… — Скати внезапно спря и ахна, а зелените й очи се разшириха. — Ето защо било всичко — рече тя. — Това е свързано с легендата…

Фламел протегна ръка и притисна пръст към устните на Скати, за да й попречи да изрече и дума повече. Усмивката му беше загадъчна.

— Вярваш ли ми? — попита той след малко.

Отговорът й бе мигновен.

— Безусловно.

— Тогава ми се довери и този път. Искам ти да пазиш близнаците. И да ги обучаваш — добави той.

— Да ги обучавам! Разбираш ли за какво ме молиш?

Фламел кимна.

— Искам да ги подготвиш за онова, което иде.

— И какво е то? — попита Скатах.

— Нямам представа — усмихна се Фламел. — Знам само, че ще е лошо.

— Добре сме, мамо, наистина сме добре. — Софи Нюман обърна леко мобилния телефон към брат си, за да може и той да чува. — Да, на Пери Флеминг й беше лошо. Вероятно е яла нещо развалено. Сега е добре. — Софи усещаше как по тила й избиват капчици пот. Неудобно й беше да лъже майка си, макар тя да бе толкова погълната от своята работа, че никога не си правеше труда да проверява.

Родителите на Джош и Софи бяха археолози, известни по целия свят със своите открития, които бяха променили съвременната археология. Те бяха сред първите в своята област, които откриха съществуването на нов вид дребни хуманоиди в Индонезия, сега наричани неофициално хобити. Джош винаги казваше, че родителите им живеят в миналото преди пет милиона години и са щастливи само когато са затънали до коленете в кал. Близнаците знаеха, че майка им и баща им ги обичат безрезервно, но също така знаеха, че не ги разбират… нито пък разбират кой знае колко от съвременния живот.

— Господин Флеминг ще отведе Пери в тяхната къща в пустинята и ни попитаха дали бихме искали да отидем с тях за малка почивка. Разбира се, казахме, че трябва първо да попитаме вас. Да, говорихме с леля Агнес; тя каза, че може, стига вие да сте съгласни. Кажи да, мамо, моля те.

Тя се обърна към брат си и кръстоса пръсти. Той също кръстоса своите; преди да се обадят, дълго и усърдно бяха обсъждали какво да кажат на леля си и майка си, но не бяха съвсем сигурни какво ще правят, ако майка им забрани да отидат.

Софи освободи пръстите си и вдигна палец към брат си.

— Да, взех си отпуска от кафенето. Не, няма да сме им в тежест. Да, мамо. Да. Обичаме те, кажи на татко, че и него го обичаме. — Софи се заслуша, после отдалечи телефона от устата си. — Татко намерил дузина псевдоарктолепис шарпи в почти идеално състояние — докладва тя. Джош я гледаше неразбиращо. — Това е много рядко ракообразно от Камбрия^[4] — обясни Софи.

Брат й кимна.

— Кажи на татко, че това е страхотно. Ще се обаждаме — извика той.

— Обичаме ви — приключи Софи набързо разговора и затвори. — Мразя да я лъжа — каза тя веднага.

— Знам. Но пък не можеше да й кажеш истината, нали?

Софи сви рамене.

— Предполагам, че не.

Джош се обърна отново към мивката. Лаптопът му се крепеше несигурно върху малкия плот отстрани, до мобилния му телефон. Използваше телефона, за да се свърже с интернет, тъй като за тяхно изумление в доджото нямаше нито телефонна линия, нито интернет връзка.

Скати живееше над доджото, в малък двустаен апартамент, с кухня в единия край на коридора и спалня с миниатюрна баня в другия. Един малък балкон свързваше двете стаи точно над доджото. Близнаците стояха в кухнята, докато Фламел осведомяваше Скати за събитията от последния час в спалнята й в другия край на коридора.

— Какво мислиш за нея? — попита небрежно Джош, съсредоточен в лаптопа си. Беше успял да влезе в мрежата, но скоростта на връзката беше бавна, едва пълзеше. Той отвори алтависта и въведе няколко варианта на Скатах, преди най-накрая да уцели вярното изписване. — Ето я: двадесет и седем хиляди резултата за Скатах, Сянката или Сенчестата — каза той, а после импулсивно добави: — Аз мисля, че е готина.

Софи веднага усети престореността на небрежния тон. Ухили се широко.

— Кой? А, имаш предвид две хиляди годишната девица — воин. Не ти ли се струва, че е малко старичка за теб?

Бузите на Джош пламнаха в яркочервено.

— Нека да опитам „Гугъл“ — промърмори той и ръцете му затракаха по клавиатурата. — Четиридесет и шест резултата за Скатах. Изглежда, тя също е истинска. Да видим какво ще каже „Уикито“ за нея — продължи Джош, а после осъзна, че Софи даже не го гледа. Обърна се към нея и видя, че се взира настойчиво през прозореца.

На покрива на отсрещната сграда стоеше един плъх и ги зяпаше. След малко към него се присъедини втори, а после и трети.

— Те са тук — прошепна Софи.

Дий се съсредоточи върху това да запази обяда в стомаха си.

Да гледа през очите на плъха, беше гадно преживяване. Поради мъничкия мозък на тези животни беше нужно голямо усилие на волята, за да задържиш концентрацията им — а в уличка, пълна с развалена храна, това не беше лесна работа. Дий се радваше, че не бе използвал пълната мощ на ясновидското заклинание, което би му позволило да чува, да вкусва и — това беше ужасяваща мисъл — да помирисва всичко, което плъхът възприемаше.

Беше все едно гледаш лошо настроен черно-бял телевизор. Образът мърдаше, накланяше се и подскачаше с всяко движение на плъха. В рамките на броени секунди животното беше способно няколко пъти да смени посоката на движение: ту тичаше по улицата, ту се катереше по някоя стена или преминаваше по въже с главата надолу.

После образът се стабилизира.

Точно пред Дий, очертани в сиво с виолетов оттенък и сияещи в сивкавочерно, стояха двамата човеци, които беше видял в книжарницата. Момче и момиче, най-вероятно на по петнадесет-шестнадесет години, които си приличаха достатъчно, за да имат роднинска връзка. Внезапно една мисъл го порази дотолкова, че наруши концентрацията му: може би бяха брат и сестра… а възможно ли беше да имат друг вид връзка? Едва ли!

Той погледна отново в ясновидската чиния и съсредоточи цялата си воля, за да принуди контролирания от него плъх да застане абсолютно неподвижно. Насочи вниманието си към младежите, мъчейки се да определи дали някой от тях е по-възрастен от другия, но зрението на плъха беше твърде мътно и разкривено, за да е сигурен.

Но ако бяха на една и съща възраст, това означаваше, че са близнаци. Любопитно. Той ги изгледа отново и поклати глава: те бяха хора. Отхвърли мисълта и прати команда, която достигна всеки плъх в радиус от половин миля около местоположението на близнаците. „Унищожете ги. Унищожете ги напълно.“

Събиращите се врани излетяха във въздуха, грачейки шумно, сякаш аплодираха.

Джош гледаше със зяпнала уста как едрият плъх скочи от покрива отсреща и без усилие преодоля близо двуметровото пространство. Устата му беше широко отворена, а зъбите — зловещо остри. Момчето успя да нададе едно кратко „Хей!“ и отскочи от прозореца точно когато косматото тяло на плъха се удари в стъклото с мокро тупване. Свлече се на уличката един етаж по-надолу, където се заклатушка зашеметен и изненадан.

Джош сграбчи ръката на Софи и я повлече от кухнята към балкона.

— Имаме проблем — извика той. И се спря.

Под тях три огромни голема се вмъкваха в сградата през широко отворената врата към уличката, оставяйки след себе си парченца суха кал. А зад тях в дълга, лъкатушна редица идеха плъховете.