Майкъл Скот
Алхимикът (35)

Глава 34

Още преди да отвори очи, Пернел Фламел знаеше, че е преместена в далеч по-сигурен затвор. На някое дълбоко, мрачно и зловещо място. Усети старото зло в стените и долови вкуса му във въздуха. Лежейки неподвижно, тя се опита да изостри сетивата си, но покривалото от злост и отчаяние бе твърде могъщо и тя откри, че не може да използва магията си. Напрегна слуха си и едва когато се увери, че в стаята няма никой друг освен нея, отвори очи.

Намираше се в килия.

Три от стените бяха от бетон, а четвъртата представляваше метална решетка. Зад решетката видя редица от други килии.

Намираше се в затвор!

Пернел спусна крака от тясната койка и бавно се изправи.

Забеляза, че дрехите й миришат слабо на морска сол, и й се стори, че долавя звуците на океана, който явно не беше далече.

Килията беше гола, дълга три метра и широка метър, с тясна койка, върху която имаше тънък матрак и неудобна мръсна възглавница. На пода до решетката беше оставена картонена табла. Върху нея имаше пластмасова кана с вода, пластмасова чаша и дебел къшей черен хляб в картонена чиния. При гледката на храната осъзна колко е гладна, но за момента Пернел пренебрегна глада и се приближи до решетките да надникне навън. Огледа се наляво и надясно, но видя само килии, които бяха празни.

Беше сама в този затвор. Но къде…

Точно тогава една корабна сирена, жаловита и отчаяна, отекна в далечината. Пернел потрепери. Внезапно разбра къде я бяха отвели слугите на Дий: намираше се на затворническия остров Алкатраз, Скалата.

Огледа стаята и особено внимание обърна на металната врата. За разлика от предишния й затвор, тук не се виждаха никакви магически защити или предпазни знаци, изрисувани по касата или на пода. Пернел се усмихна леко. Къде им беше акълът на слугите на Дий? Щом си възстановеше силата, щеше да зареди аурата си, да огъне решетките като маджун и просто да излезе оттук.

Почукването, което бе сметнала за капеща вода, всъщност се оказа звук от нечии стъпки. Бяха бавни и целенасочени. Тя се притисна към решетките и се опита да види по-надалеч по коридора. Една сянка се размърда. „Още от безликите симулакруми на Дий ли?“ — зачуди се тя. Те нямаше да я опазят задълго.

Сянката, огромна и безформена, излезе от мрака и мина по коридора, за да застане пред килията й. Пернел изведнъж се почувства благодарна за решетките, които я деляха от ужасяващата твар.

Създанието, което изпълваше коридора, не съществуваше на земята от цяло хилядолетие, преди първата пирамида да се издигне над Нил. Това беше сфинкс, гигантски лъв с криле на орел и глава на красива жена. Сфинксът се усмихна и дългият му черен, раздвоен език се стрелна от устата. Пернел забеляза, че зениците му са сплеснати и хоризонтални.

Това не беше някое от създанията на Дий. Сфинксът беше от дъщерите на Ехидна^[1], една от най-отвратителните Древни, от която страняха и се бояха дори представителите на собствената й раса, даже Тъмните древни. Пернел изведнъж усети, че се чуди на кого точно служи Дий.

Сфинксът приближи решетките. Дългият му език се стрелна напред, вкусвайки въздуха, като почти докосна устните на Пернел.

— Трябва ли да ти напомням, Пернел Фламел — попита той на езика, употребяван някога по поречието на Нил, — че едно от особените умения на моята раса е, че ние поглъщаме енергията на аурата? — Големите му криле се разпериха, изпълвайки коридора. — В близост до мен ти нямаш магическа сила.

Ледени тръпки побиха Пернел. Дий беше хитър. Тя бе беззащитна и безсилна пленничка на Алкатраз, а знаеше, че никой никога не е напуснал Скалата жив.