Майкъл Скот
Алхимикът (23)

Глава 22

За момент близнаците останаха безмълвни. После Джош проговори:

— Какво искаше да каже тя…?

Но Никола мина забързан покрай него и излезе в коридора след Хеката.

— Тя преувеличава — извика той през рамо. — Опитва се да ви уплаши.

— Е, успя — промърмори Джош. Погледна към Скатах, но тя му обърна гръб и излезе в градината. — Хей — извика той, като забърза след нея, — върни се. Имам въпроси. — Усети внезапен прилив на гняв; беше му писнало да се държат с него като с дете. Двамата със сестра му заслужаваха някои отговори.

— Джош — предупреди го Софи.

Но брат й се стрелна покрай нея и посегна да хване Скатах за рамото. Пръстите му не успяха даже да я докоснат. Изведнъж той бе уловен, завъртян и преметнат във въздуха. Стовари се върху земята толкова тежко, че въздухът излезе от дробовете му, а мечът на Скатах бе насочен към лицето му. Тя заговори шепнешком.

— Снощи ти обиди богиня от Древната раса; днес успя да раздразниш една от Следващото поколение — а още дори не се е съмнало — добави тя. После Девата-воин прибра меча си в ножницата и погледна към изумената Софи. — Той винаги ли е такъв? — попита Скати.

— Какъв? — попита Софи.

— Глупав, неразумен, безразсъден… Да продължавам ли?

— Няма нужда. Да, обикновено е такъв. Понякога е и по-зле. — Като бяха малки, тя често дразнеше Джош, че той е взел всички гени за действие, докато тя е взела всички гени за мислене. Брат й беше импулсивен и безразсъден, но ако бъдем честни, помисли си тя, беше също така верен и можеше да се разчита на него.

Скатах помогна на Джош да се изправи на крака.

— Ако продължаваш в същия дух, няма да изкараш дълго на този свят.

— Просто исках да ти задам няколко въпроса.

— Имаш късмет. Преди два-три века вероятно щях да те убия. Падах си малко кибритлийка — призна си тя, — но работя върху самоконтрола си.

Джош потърка кръста си. Ако Скатах го беше тръшнала върху камъните, можеше наистина да пострада, но той призна, че тя бе достатъчно внимателна, за да го хвърли върху тревата и мъха.

— Това приличаше на джудо хвърляне — рече той с треперещ глас, като се опитваше да звучи небрежно и да смени темата.

— Нещо такова…

— Между другото къде си учила джудо?

— Не съм учила джудо. Създала съм далечните предшественици на повечето бойни изкуства, които се изучават днес — отвърна червенокосата Дева-воин, а ярките й зелени очи блестяха лукаво. — Всъщност и на двама ви няма да навреди, ако ви покажа няколко прости движения.

— Мисля, че можем да се справим и с нещо по-сложно — каза Джош. — Изучавали сме таекуондо две години, докато родителите ни преподаваха в Чикаго, и една година карате в Ню Йорк… или пък беше Бостън?

— Ти ли си създала джудото? — попита Софи, с предпазливо неутрален глас.

— Не. Кано Джигоро създаде съвременното джудо, но той използва за основа на своята бойна система джиу-джицуто, което е сродно на айкидото. Струва ми се, че някъде по това време бях в Япония. Всички бойни изкуства имат общ корен. И това съм аз — рече Скатах скромно. — Хайде, щом знаете малко таекуондо и карате, това е полезно. Нека ви покажа няколко основни движения, докато чакаме Никола.

— Къде е той? — попита Софи, поглеждайки към къщата. Какво ли ставаше там вътре? — Моли Хеката да пробуди нашия магически потенциал ли?

— Да — потвърди Скати.

— Но Хеката каза, че това може да ни убие! — каза разтревожено Джош. Започваше да подозира, че плановете на Фламел включват нещо повече от това да защитава него и сестра му. Алхимикът беше намислил нещо.

— Тя само предполагаше — рече Скати. — Винаги си е падала по драматизма.

— Значи Никола е сигурен, че не ни грози никаква опасност? — попита Джош.

— Не, не е съвсем сигурен — усмихна се Скати. — Но повярвайте ми, вие вече сте в опасност. Единствената разлика е, че ако Хеката ви пробуди, ще сте в огромна опасност.

Никола Фламел следваше Хеката през къщата. Пръстите на момичето се плъзгаха по стените, оставяйки подир себе си ивици светло дърво, изпъстрени с листа и цветя.

— Имам нужда от помощта ти, Хеката. Не мога да направя това сам — извика той след нея.

Богинята не му обърна внимание. Сви по един дълъг, прав коридор и се втурна напред. Стъпалата й оставяха малки петна зелена трева, която продължи да расте, докато Фламел бързаше след нея. Докато преполови коридора, вече бе стигнала до коленете му, после до кръста, а след това изведнъж целият коридор се оказа изпълнен с висока трева. Стръковете, остри като бръсначи, шумоляха тихо един в друг — звуци, които почти приличаха на думи.

Никола Фламел позволи на малка част от растящия му гняв да премине в аурата му. Сви дясната си ръка в юмрук, после рязко разпери пръсти и във въздуха се разнесе богатият остър аромат на мента. Тревата пред него полегна сякаш от силен вятър — точно навреме, за да може алхимикът да види как момичето влиза в една стая, малко встрани от останалите помещения. Ако се бе забавил само миг, щеше да подмине входа й.

— Стига с тези игрички — сопна се Фламел, влизайки в стаята.

Хеката обърна лице към него. За няколкото мига, докато тичаше по коридора, бе пораснала. Сега изглеждаше на около петнайсет. Лицето й бе разкривено в грозна гримаса, а жълтите й очи гледаха яростно.

— Как смееш да ми говориш така! — Тя вдигна заплашително ръце. — Знаеш какво мога да ти направя.

— Няма да посмееш — рече Фламел със спокойствие, каквото не чувстваше.

— И защо мислиш така? — попита изненадано Хеката. Не беше свикнала да й противоречат.

— Защото аз съм Пазителя на Книгата.

— Книгата, която загуби…

— Освен това съм Пазителя, който присъства в пророчествата от Книгата — сряза я Фламел. — Предпоследният Пазител — добави той. — Близнаците също ги има в Книгата. Казваш, че си познавала Авраам — тогава знаеш колко точни са били пророчествата и предсказанията му.

— Често е грешал — промърмори Хеката.

— Като Пазител те моля да направиш нещо, което вярвам, че е от решаващо значение за оцеляването не само на Древната раса, а и на човеците: искам да пробудиш магическия потенциал на близнаците.

— Това може да ги убие — заяви безизразно богинята. Не я интересуваше особено дали човешките скотове ще живеят, или ще мрат.

— Възможно е — призна Фламел, усещайки как в стомаха му натежава ледена буца, — но ако не ни помогнеш, смъртта им е сигурна.

Хеката се обърна и се приближи към прозореца. В другия край на полегатата поляна Скатах показваше на близнаците серия от удари. Те с лекота повтаряха движенията й. Фламел застана до Хеката.

— В какъв свят живеем — отбеляза той с въздишка, — щом всичко — може би дори съществуването на човешката раса — лежи върху плещите на тези тийнейджъри.

— Знаеш ли защо в края на краищата човеците възтържествуваха, а Древната раса бе прокудена? — попита внезапно Хеката.

— Заради желязото, нали?

— Да, заради желязото. Ние преживяхме рухването на Дану Талис, преживяхме Потопа и Ледниковия период. А после, преди около три хиляди години, един-единствен човек, занимаващ се с обработката на метали, който дотогава беше използвал бронз, започна да експериментира с новия метал. Беше само един човек и въпреки това успя да заличи цяла една раса и начин на живот. Големите промени винаги се пораждат от действията на една личност. — Хеката замълча, гледайки как близнаците нанасят удари с ръце и крака край Скатах. — Сребро и злато. Най-редките от всички аури — промърмори тя и за миг аурите разцъфнаха около близнаците. — Ако го направя и те умрат, ще можеш ли да живееш с това на съвестта си?

— Вече съм стар, много стар — промълви Фламел съвсем тихо. — Знаеш ли колко приятели съм погребал през вековете?

— А усещаше ли загубата им? — В гласа на Хеката имаше нотка на искрено любопитство.

— На всеки един от тях.

— А още ли я усещаш?

— Да. Всеки ден.

Богинята протегна ръка и я постави на рамото му.

— Значи все още си човек, Никола Фламел. Денят, в който престане да те е грижа, е денят, в който ще станеш като Дий и подобните нему.

Тя се обърна отново към градината и погледна близнаците. И двамата се опитваха безуспешно да ударят Скатах, която се привеждаше и извиваше, без да мърда от мястото си. Отдалеч тримата приличаха на обикновени тийнейджъри, упражняващи нов танц, но Хеката знаеше, че всеки от тях е необикновен.

— Ще го направя — каза тя накрая. — Ще пробудя силите им. Останалото зависи от теб. Ти ще трябва да ги обучиш.

Фламел сведе глава, за да не види богинята сълзите в очите му. Ако близнаците преживееха пробуждането, тогава имаше шанс, макар и малък, той да види отново Пернел.

— Кажи ми… — започна той, после се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Човекът, който откри как да обработва желязото — онзи ковач от преди три хиляди години, — какво стана с него?

— Убих го — рече Хеката с широко отворени невинни жълти очи. — Неговите действия ни унищожиха. Какво друго можех да сторя? Но вече бе прекалено късно. Тайната на желязото се беше появила на света.

Фламел погледна към близнаците, видя как Джош помага на сестра си да се изправи, видя как тя го подсече и повали. Смехът им се разнасяше ясно и звънко в предутринния въздух. Фламел се помоли да не е станало прекалено късно.