Майкъл Скот
Алхимикът (4)

Глава 3

Каква беше тази отвратителна миризма?

Софи Нюман тъкмо се канеше да пъхне блутутслушалката отново в ухото си, когато си пое дълбоко въздух и замря с разтворени ноздри. Току-що бе подушила нещо ужасно. Тя затвори телефона и прибра слушалката в джоба си, после се надвеси над отворения буркан с тъмни чаени листенца и вдъхна.

Работеше в кафенето, откакто двамата с брат й пристигнаха в Сан Франциско за лятото. Работата не беше нещо особено, но не беше и лоша. Повечето клиенти бяха любезни, някои — простовати, а един или двама направо груби, но работното време беше отлично, заплатата — добра, а с бакшишите ставаше още по-добра. Освен това кафенето имаше преимуществото да се намира точно срещу мястото, където работеше нейният брат-близнак. Миналия декември двамата бяха навършили петнадесет и вече събираха пари за собствена кола. Пресметнаха, че ще им трябват поне две години, ако не си купуват сидита, дивидита, игри, дрехи или обувки, които бяха голямата слабост на Софи.

Обикновено в нейната смяна имаше още две жени от персонала, но едната си беше тръгнала по-рано, защото беше болна, а собственичката на кафенето — Бърнис, беше излязла след наплива по обяд, за да отиде при търговците на едро и да зареди нови количества чай и кафе. Беше обещала да се върне до час; Софи обаче знаеше, че ще й отнеме поне два пъти по-дълго.

През лятото Софи свикна с миризмите на различните екзотични чайове и кафета, които продаваха. Можеше да различи „Ърл Грей“ от „Даржилинг“ и знаеше разликата между ямайското и кенийското кафе. Аромата на кафе й харесваше, макар да мразеше горчивия му вкус. Но обожаваше чай. През последните няколко седмици постепенно опитваше всички чайове, особено билковите, които имаха богати вкусове и необичайни аромати.

Но сега нещо миришеше гадно и отблъскващо.

Наподобяваше миризмата на развалени яйца.

Софи поднесе към носа си кутия насипен чай и вдъхна дълбоко. Свежият аромат на „Асам“ навлезе в дробовете й: вонята не идваше оттам.

— Идеята е да го пиеш, не да го вдишваш.

Софи се обърна и видя в кафенето да влиза Пери Флеминг. Пери беше висока, елегантна жена, която можеше да е на всякаква възраст между четиридесет и шестдесет. Личеше си, че някога е била много красива, а и все още изглеждаше зашеметяващо. Очите й имаха най-яркия и чист зелен цвят, който Софи някога бе виждала, и в началото тя дълго се чудеше дали възрастната жена не носи контактни лещи. Косата на Пери някога бе била черна като въглен, но сега я прошарваха сребристи нишки и тя я носеше на сложно сплетена опашка, която се спускаше по гърба й до кръста. Зъбите й бяха малки и съвършени, а в ъгълчетата на очите й имаше малки бръчици от смях. Тя винаги беше облечена много по-елегантно от съпруга си, а днес носеше ментовозелена лятна рокля без ръкави, която подхождаше на очите й, от материал, който Софи реши, че вероятно е чиста коприна.

— Просто ми се стори, че мирише странно — рече тя. Подуши отново чая. — Сега си мирише добре — добави тя, — но одеве за миг ми се стори, че мирише на… на… на развалени яйца.

Докато говореше, тя гледаше в Пери Флеминг. Стресна се, когато ярките зелени очи на жената се разшириха и тя се обърна бързо да погледне към другата страна на улицата, точно когато всички малки квадратни прозорчета на книжарницата внезапно се покриха с пукнатини, а два от тях просто се пръснаха на прах. Струйки зелен и жълт дим се заусукваха навън към улицата и въздухът се изпълни с вонята на развалени яйца. Софи долови и друга миризма — острата и чиста миризма на мента.

Устните на възрастната жена се раздвижиха и тя прошепна:

— О, не… не сега… не тук.

— Госпожо Флеминг… Пери?

Жената се обърна към Софи. Очите й бяха обезумели и ужасени, а нейният обикновено безупречен английски сега звучеше с лек чуждестранен акцент.

— Стой тук; каквото и да стане, стой тук и не се показвай.

Софи отвори уста, за да попита нещо, и усети как ушите й изпукаха. Тя преглътна с усилие… а после вратата на книжарницата се отвори с трясък и един от едрите мъже, които беше видяла по-рано, излетя на улицата. Сега шапката и очилата му липсваха и Софи зърна мъртвешката му кожа и черните му, подобни на черни мраморни топчета, очи. Той остана за миг свит насред улицата, после вдигна ръка да защити лицето си от слънчевата светлина.

Софи усети как нещо натежава в стомаха й.

Кожата върху ръката на мъжа мърдаше. Плъзгаше се бавно и като гъста течност се стичаше надолу в ръкава му; изглеждаше сякаш пръстите му се топят. Буца от нещо, което приличаше на сива кал, пльосна на улицата.

— Големи — ахна Пери. — Божичко, той е създал големи.

— Голъми ли? — попита Софи. Устата й беше пресъхнала, а езикът й бе набъбнал. — Като Голъм^[1] от „Властелина на пръстените“ ли?

Пери беше тръгнала към вратата.

— Не. Големи — каза тя разсеяно. — Глинени хора.

Названието не говореше нищо на Софи, но тя загледа ужасена и объркана как създанието — големът — на улицата изпълзя под прикритието на тентата. Подобно на голям плужек, той оставяше подир себе си влажна, кална диря, която моментално засъхваше под силния пек. Софи зърна още веднъж лицето му, преди онзи да влезе с олюляване в книжарницата. Беше се разтекло като топящ се восък и кожата му бе покрита с мрежа от тънки пукнатини, които й напомниха за изсъхнала земя.

Пери се втурна на улицата. Софи видя как жената освободи косата си от сложната плитка и я разтърси. Но косата, вместо да се отпусне по гърба й, се развя, сякаш подухвана от лек бриз. Бриз обаче нямаше.

Софи се поколеба за миг. После грабна една метла и се втурна през улицата след Пери. Джош беше в книжарницата!

В книжарницата цареше хаос.

Спретнатите някога рафтове и грижливо подредените маси бяха струпани на купчини из стаята. Библиотечните шкафове бяха натрошени, полиците — прекършени надве, рамките с репродукции и карти лежаха разбити на пода. Миризма на гнилоч и развала изпълваше стаята; навсякъде се виждаше разкашкана хартия и изсъхнало и гниещо дърво, дори по тавана имаше белези и дупки, мазилката беше откъртена и разкриваше дървените греди и висящи електрически жици.

Дребният сив мъж стоеше в средата на стаята. Деликатно изтупваше прахта от ръкава на сакото си, докато двама от неговите големи тършуваха в мазето. Третият голем, който бе пострадал от излагането си на слънчева светлина, стоеше сковано, опирайки се непохватно на един разбит библиотечен шкаф. Люспи сива, подобна на кал, кожа се ронеха от това, което преди бяха ръцете му.

Когато Пери, последвана от Софи, влетя в книжарницата, сивокосият се обърна. Поклони се леко и изящно.

— А, госпожа Пернел. Чудех се къде сте.

— Къде е Никола? — попита настоятелно Пери. Произнесе името по френски.

Софи видя как заряд статично електричество пробяга по косата на жената на пропукващи синьо-бели искри.

— Долу, предполагам. Моите създания го търсят.

Стиснала здраво метлата с две ръце, Софи се шмугна покрай Пери и крадешком се промъкна до другия край на стаята. Къде беше Джош? Тя нямаше представа какво се случва и не я интересуваше. Просто трябваше да открие брат си.

— Изглеждаш красива, както винаги — каза сивият мъж, впил очи в Пери. — Не си се състарила и с един ден. — Той се поклони отново — старомоден, изискан жест, който мъжът изпълни обиграно. — За мен винаги е удоволствие да те видя.

— Де да можех да кажа същото, Дий. — Пери влезе навътре в стаята, а очите й се стрелкаха насам-натам. — Разпознах гадната ти воня.

Дий затвори очи и вдъхна дълбоко.

— На мен миризмата на сяра общо взето ми харесва. Толкова е… — Той замълча за кратко. — Толкова е драматична. — После сивите му очи се разтвориха рязко и усмивката му угасна. — Дойдохме за Книгата, Пернел. И не ми казвай, че сте я унищожили — допълни той. — Дълготрайното ви забележително добро здраве е сигурно доказателство, че тя съществува.

„Коя книга?“ — зачуди се Софи, оглеждайки се из стаята; книжарницата беше пълна с книги.

— Ние сме пазители на Книгата — каза Пери и нещо в гласа й накара Софи да се обърне и да погледне към нея. Момичето зяпна от ужас. Сребриста мъгла обгръщаше Пери Флеминг — издигаше се от кожата й на ефирни струйки. Бледа и прозрачна на места, тя се сгъстяваше около дланите й, обгръщайки ги като метални ръкавици. — Никога няма да я получите — отсече Пери.

— Ще я получим — рече Дий. — През изминалите години събрахме всички други съкровища. Остава само Книгата. А сега си облекчи положението и ми кажи къде е…

— Никога!

— Знаех си, че ще ми отговориш така — рече Дий, а после огромният голем се хвърли срещу Пери. — Хората са толкова предсказуеми.

Ник Флеминг и Джош тъкмо отваряха вратата на ателието за химическо чистене, когато видяха Пери и Софи да се втурват през улицата и да влизат в книжарницата.

— Отвори тази врата — изрече припряно Ник, докато търсеше нещо под тениската си. От една платнена квадратна торбичка, висяща на врата му, той извади нещо, което приличаше на малка книжка, обкована в метал с цвят на мед.

Джош издърпа резетата, отвори вратата и Ник се втурна навън, като тичешком бързо прелистваше страниците с неравни ръбове, търсейки нещо. Джош зърна изящни писмена и геометрични фигури върху дебелите жълти листове, докато следваше Ник обратно към книжарницата.

Двамата пристигнаха точно навреме, за да видят как големът успява да се добере до Пери.

И експлодира.

Ситен, сух прах изпълни въздуха и тежкото черно палто се свлече на пода. За момент там се изви миниатюрна вихрушка, завъртя прахта, а после утихна.

Но влизането на Ник и Джош отклони вниманието на Пери. Тя се обърна към тях и в този миг Дий закри очи с лявата си ръка и хвърли на пода мъничко кристално топче.

Сякаш слънцето избухна в стаята.

Светлината беше неописуемо ярка. Ослепителна и пронизваща, тя обля стаята с мъртвешкото си сияние. Заедно със светлината се появи и миризма — смрадта на опърлена коса и загоряло ядене, на тлеещи листа и обжарен метал, примесена с парливи нафтови изпарения.

Джош зърна сестра си точно когато Дий хвърли кристала. Самият той беше отчасти прикрит от Ник и Пери, които бяха повалени на пода от светлината. Пред очите на Джош се заредиха черно-бели образи, когато светлината обгори пръчиците и колбичките на ретината му. Той видя как Ник изпусна обкованата с метал книжка на пода… видя две облечени в черно фигури да хващат Пери и смътно чу писъците й… видя как Дий сграбчи книгата победоносно, докато Ник я търсеше опипом по пода.

— Ти губиш, Никола — изсъска Дий, — както си губил винаги. Сега аз взимам тези две най-ценни за теб неща: твоята възлюбена Пернел и книгата.

Джош реагира мигновено. Стрелна се към Дий и изненада дребния мъж. Макар и само на петнадесет, Джош бе висок за възрастта си, а и тежък: беше достатъчно едър, за да играе на поста защитник, въпреки че бе най-младият в отбора по ръгби. Той събори Дий на земята и книгата отхвръкна от ръцете му. Джош усети тежката метална обшивка в ръката си и я сграбчи — точно преди да бъде вдигнат от пода и запокитен в един ъгъл. Приземи се върху купчина книги, които омекотиха падането му. Черни петна и ивици в цветовете на дъгата плуваха пред очите му при всяко мигване.

Сивата фигура на Дий се извиси над Джош, после ръката му в ръкавица посегна за книгата.

— Това е мое, струва ми се.

Джош стисна по-здраво, но Дий просто изтръгна книгата от ръката му.

— Остави… брат… ми… на… мира! — Софи Нюман стовари метлата пет пъти върху гърба на Дий, по веднъж на всяка дума.

Дий не я и погледна. Стиснал книгата в едната си ръка, той улови метлата с другата, промърмори една-единствена дума и тя моментално стана на трески в ръцете на Софи.

— Имаш късмет, че днес съм в добро настроение — прошепна той, — иначе щях да направя същото и с теб.

После Дий и двата му останали голема излязоха стремително от опустошената книжарница, мъкнейки Пери Флеминг между себе си, и затръшнаха вратата. Настъпи един безкраен миг тишина, а след това последният незасегнат рафт с книги се стовари с трясък на пода.