Майкъл Скот
Алхимикът (18)

Глава 17

Софи и Джош последваха Скатах, която ги поведе през къщата на Хеката. Навсякъде имаше предмети, които им напомняха, че се намират в дърво: всичко — подове, стени и тавани — беше от дърво, а на места по стените имаше пъпки и покарали зелени листенца, сякаш дървото още растеше.

С ръка на рамото на брат си, Софи се озърташе наоколо. Къщата, изглежда, се състоеше от редица кръгли стаи, които почти неусетно преминаваха една в друга. Тя надничаше вътре, докато с Джош минаваха покрай тях; почти всички бяха празни и в повечето имаше високи дървета с червена кора, израснали от пода. В една стая, намираща се по-встрани и много по-голяма от останалите, имаше овално езеро. Поразително едри бели водни лилии растяха по средата на езерото и му придаваха вид на голямо немигащо око. Друга стая бе изпълнена с дървени камбанки, висящи от клоните на червеното дърво в нея. Всички те бяха с различни размери и форма, върху някои имаше гравирани символи, а други бяха без украса. Висяха неподвижни и неми, но когато Софи надзърна в стаята, започнаха бавно и мелодично да потракват. Звукът им напомняше далечен шепот. Софи стисна рамото на Джош, опитвайки се да привлече вниманието му, но той продължи да гледа право напред, сбърчил съсредоточено чело.

— Къде са другите? — попита накрая Джош.

— Тук живее само Хеката — рече Скатах. — Представителите на Древната раса са склонни към усамотение.

— А много от тях ли са още живи? — запита се на глас Софи.

Скатах спря пред една отворена врата и погледна през рамо.

— Повече, отколкото предполагаш. Болшинството не искат да имат нищо общо с човеците и рядко излизат от собствените си царства на сенките. Други, като Тъмните древни, се опитват да върнат света към стария порядък, използвайки хора като Дий.

— Ами ти? — попита Джош. — Ти искаш ли да се върне старото време?

— Аз никога не съм го смятала за чак толкова хубаво — рече Скатах, а после добави: — Особено за човеците.

 

 

Откриха Никола Фламел навън. Седеше върху висока дървена платформа, закрепена на един клон от дървото. Клонът растеше хоризонтално и беше с диаметър поне три метра. Постепенно се извиваше надолу, за да стигне до земята близо до едно езеро с формата на полумесец. Докато вървеше по клона, Софи погледна надолу и се стресна, забеляза, че измежду зелените водорасли в езерото нагоре към тях се взират мънички, почти човешки личица с ококорени очички и зейнали устица. Върху платформата имаше пет стола с високи облегалки, наредени около кръгла маса, на която бяха поставени прелестни ръчно издълбани дървени паници и изящни дървени чаши и бокали. Топъл нарязан хляб и дебели резени твърдо сирене бяха подредени върху покривката, а в средата на масата имаше две големи купи с плодове — ябълки, портокали и огромни череши. Алхимикът внимателно белеше кората на една изумруденозелена ябълка с помощта на остро триъгълно парче черен камък, което приличаше на връх на стрела. Софи забеляза, че е подредил зелените обелки във фигури, които наподобяват букви.

Скатах се отпусна на стола до алхимика.

— Хеката няма ли да се присъедини към нас? — попита тя, взе една обелка и я задъвка.

— Мисля, че се преоблича за вечеря — рече Фламел, като обели още едно навито парче кора, за да замени онова, което Скати дъвчеше. Погледна към Софи и Джош. — Седнете, моля. Нашата домакиня ще се появи скоро и тогава ще ядем. Сигурно сте капнали — добави той.

— Уморена съм — призна Софи. Вече усещаше изтощението и едва си държеше очите отворени. Освен това беше малко притеснена от факта, че магията на това място изсмуква енергията й.

— Кога ще можем да се приберем у дома? — попита настоятелно Джош, който не желаеше да признае, че и костите го боляха от умора. Сякаш беше болен.

Никола Фламел отряза едно тънко резенче от ябълката и го пъхна в устата си.

— Опасявам се, че за известно време това няма да е възможно.

— Защо? — тросна се Джош.

Фламел въздъхна. Остави каменното сечиво и ябълката и положи длани върху масата.

— В момента нито Дий, нито Мориган знаят кои сте. Това е единствената причина вие и вашето семейство да сте в безопасност.

— Нашето семейство ли? — попита Софи. При мисълта, че майка й и баща й може да са в опасност, й премаля. Джош беше също толкова шокиран, устните му се събраха в тънка бяла линия.

— Дий ще действа последователно — поясни Фламел. — Той пази хилядолетна тайна и няма да се задоволи само с вашето убийство. Всички, които сте познавали или с които сте имали контакт, ще претърпят нещастни случаи. Ще рискувам да предположа, че дори кафенето на Бърнис ще изгори до основи… просто защото ти някога си работила там. Може и самата Бърнис да загине в огъня.

— Но тя няма нищо общо с каквото и да било — възрази Софи ужасена.

— Така е, обаче Дий не го знае. Нито пък го интересува. Той дълго време е работил с Тъмните древни и е започнал да гледа на хората по същия начин като тях — сякаш са животни.

— Но ние няма да кажем на никого какво сме видели… — започна Джош, — а и без това никой не би ни повярвал… — Гласът му заглъхна, преди да довърши изречението.

— А ако ние не кажем на никого, то никой никога няма да разбере — рече Софи. — Никога повече няма да продумаме за това. Дий никога няма да ни открие. — Но още в същия момент тя осъзна, че е безнадеждно. Двамата с Джош бяха въвлечени в това, наравно с Никола и Пери, защото знаеха за Сборника.

— Ще ви открие — каза спокойно Фламел. Хвърли поглед към Девата-воин. — Колко време мислиш, че ще му трябва на Дий или на някой от шпионите на Мориган, за да ги намери?

— Не много — отвърна тя, дъвчейки ябълковата обелка. — Може би час-два. Плъховете или птиците ще ви проследят, а после Дий ще ви спипа.

— След като веднъж сте били докоснати от магия, вие сте променени завинаги. — Фламел направи движение с дясната си ръка, оставяйки във въздуха съвсем слаба диря от бледозелен дим. — Оставяте следа. — Той духна към зеления дим и го разпръсна.

— Искаш да кажеш, че миришем ли? — попита Джош.

Фламел кимна.

— Миришете на дива магия. Вие усетихте слабо миризмата й, когато Хеката ви докосна. Какво подушихте тогава?

— Портокали — каза Джош.

— Ванилов сладолед — отвърна Софи.

— А преди това, когато двамата с Дий се биехме, какво подушихте тогава?

— Мента и развалени яйца — отвърна незабавно Джош.

— Всеки магьосник си има собствен отличителен мирис — нещо като магически пръстов отпечатък. Трябва да се научите да използвате сетивата си. Хората използват само малка част от възможностите им. Те почти не виждат, рядко чуват, никога не усещат мирис и си мислят, че могат да получат усещания само чрез кожата си. Но говорят и още как. По този начин наваксват за бездействието на останалите си сетива. Когато се върнете във вашия свят, ще можете да разпознавате хората, които притежават някаква магическа енергия. — Той грижливо отряза кубче от ябълката и го пъхна в устата си. — Ще усетите странна миризма, а може дори вкус, или ще я видите като трептящо сияние около телата им.

— Колко дълго ще притежаваме тази способност? — полюбопитства Софи. После се пресегна и взе една череша. Беше с размера на малък домат. — Ще я изгубим ли?

Фламел поклати глава.

— Никога няма да я изгубите. Напротив, ще се усилва. Трябва да знаете, че от този ден нататък и за двама ви вече нищо няма да бъде същото.

Джош захапа една ябълка и тя изхрупа приятно. Сок потече по брадичката му.

— Казваш го така, като че ли е нещо лошо — рече той ухилено, като избърса устата си с ръкав.

Фламел се канеше да отговори, но вдигна поглед и ненадейно се изправи на крака. Скатах също се надигна, плавно и мълчаливо. Софи моментално стана, но Джош остана да седи, докато тя не го дръпна за ръкава. После се обърна към Триликата богиня.

Но това не беше Хеката.

Жената, която Софи бе видяла по-рано, беше висока и изящна, може би на средна възраст, косата й бе подстригана ниско и приличаше на стегната бяла шапчица, а черната й кожа бе гладка и без бръчки. Тази жена беше по-стара — много по-стара. Приличаше на Хеката, затова Софи предположи, че е нейна майка или баба. Макар също да беше висока, се бе прегърбила и докато заобикаляше клона, се подпираше на черна тояжка, покрита с богата дърворезба, която бе висока поне колкото Софи. Лицето й бе осеяно с тънки бръчици, очите й бяха хлътнали дълбоко в орбитите и блещукаха със странен жълт оттенък. Тя бе съвсем плешива и Софи забеляза, че на главата й е татуирана сложна плетеница. Макар жената да носеше дреха, подобна на онази, с която Хеката бе по-рано, металическата тъкан потрепваше в черно и червено при всяко нейно движение.

Софи премигна, стисна очи, после отново премигна. Виждаше се съвсем слаба следа от аура около жената, сякаш от нея се отделяше фина бяла мъгла. Когато се движеше, тя оставяше нишки от тази мъгла подире си.

Без да покаже, че е забелязала присъствието на някой от тях, старицата се настани в стола право срещу Никола Фламел. Едва когато тя седна, Фламел и Скатах направиха същото. Джош и Софи също седнаха, поглеждайки скришом към Никола и старицата, чудейки се коя е тя и какво става.

Жената вдигна от масата един дървен бокал, но не отпи. Чу се шум откъм дънера на дървото зад нея и се появиха четирима високи, мускулести младежи, които носеха подноси, отрупани с храна. Положиха ги в средата на масата и се оттеглиха мълчаливо. Мъжете толкова си приличаха, че сигурно бяха роднини, но това, което привлече вниманието на близнаците, бяха лицата им: имаше нещо необичайно във формата на черепите им. Челата им се спускаха полегати към един изпъкнал ръб над очите, носовете им бяха къси и широки, скулите им издадени, а брадичките им хлътнали. Зад тънките им устни едва се виждаха жълтеникави зъби. Мъжете бяха голи до кръста и боси, носеха само кожени полички, по които имаше пришити правоъгълни плочки метал. Освен това гърдите, краката и главите им бяха покрити с твърди червени косми.

В един момент Софи осъзна, че ги зяпа настойчиво, и се обърна. Мъжете приличаха на някаква раса примитивни хуманоиди, но тя знаеше разликата между неандерталците и кроманьонците, а баща й имаше в кабинета си гипсови отливки от черепи на австралопитек, пекински синантроп и човекоподобни маймуни. Мъжете пред нея не бяха нито един от тези видове. После тя забеляза, че очите им са сини — яркосини и невероятно интелигентни.

— Това са Торк Алта — изплъзна се ненадейно от устата й и тя застина, защото всички се обърнаха да я погледнат.

Джош, който се взираше подозрително в нещо, което бе извадил с вилицата си от голяма купа с яхния и приличаше на късче риба, хвърли поглед към гърбовете на четиримата младежи.

— Знаех го — каза той небрежно.

Софи го срита под масата.

— Не си — измърмори тя. — Беше прекалено зает да оглеждаш храната.

— Гладен съм — каза той, а после се приведе към своята сестра-близначка и прошепна поверително. — Червените косми и свинските носове ги издават. Мислех, че си го разбрала.

— Не би било добре, ако чуят тези думи — прекъсна го тихо Никола Фламел. — Също така е грешка да съдиш по външността или да коментираш това, което виждаш. В това време, на това място важат други стандарти, други критерии. Тук думите могат да убиват… буквално.

— Или да станат причина да бъдеш убит — добави Скатах. Беше натрупала в чинията си подбрани зеленчуци, от които близнаците познаваха само някои. Тя кимна по посока на дървото. — Но сте прави — това са Торк Алта в човешкия си облик. Може би най-добрите воини на всички времена — добави.

— Те ще ви придружат, когато си тръгвате оттук — каза внезапно старицата и гласът й бе изненадващо силен за такова крехко на вид тяло.

Фламел се поклони.

— Присъствието им ще е чест за нас.

— Няма нужда — тросна се старицата. — Те няма да дойдат с вас само за да ви защитават, а също и за да се убедят, че наистина ще напуснете моето царство. — Тя постави дългопръстите си ръце върху масата и Софи забеляза, че всеки от ноктите й е изрисуван с различен цвят. Странно, но шарките бяха същите като онези, които бе забелязала върху ноктите на Хеката по-рано. — Не можете да останете тук — обяви рязко жената. — Трябва да си вървите.

Близнаците се спогледаха: защо се държеше толкова грубо?

Скатах отвори уста да заговори, но Фламел се пресегна и стисна ръката й.

— Това беше и нашето намерение — рече той спокойно. Лъчите на късното следобедно слънце, промъкващи се сред дърветата, шареха лицето му и превръщаха бледите му очи в огледала. — Когато Дий нападна моята книжарница и отмъкна Сборника, осъзнах, че няма къде другаде да отида.

— Трябваше да заминеш на юг — отвърна старицата. Роклята й сега беше почти черна и червените нишки още повече изглеждаха като вени. — Там щяха да те приемат по-охотно. Искам да си тръгнете.

— Когато заподозрях, че пророчеството започва да се сбъдва, разбрах, че трябва да дойда при теб — продължи Фламел, сякаш не я беше чул.

Близнаците, които следяха внимателно разговора, забелязаха как за миг погледът му се стрелна към тях.

Старицата обърна глава и изгледа близнаците с очите си с цвят на масло. По сбръчканото й лице плъзна невесела усмивка, която разкри малките й жълти зъби.

— Мислих за това; убедена съм, че пророчеството не се отнася за човеци — още повече пък за човешки деца — добави тя със съскане.

Презрението в гласа на жената накара Софи да се намеси.

— Иска ми се да не говорите за нас, сякаш не сме тук — каза тя.

— Освен това — обади се Джош — дъщеря ви щеше да ни помогне. Защо не изчакаме да видим какво ще каже тя.

Възрастната жена премигна срещу него и тънките й почти невидими вежди се повдигнаха в безмълвен въпрос.

— Дъщеря ми ли?

Софи видя как очите на Скатах се разширяват от изненада или като предупреждение, но Джош продължи.

— Да, жената, която срещнахме днес следобед. Онази, по-младата жена — вашата дъщеря? Или може би ви е внучка? Тя щеше да ни помогне.

— Нямам нито дъщеря, нито внучка! — По роклята на старицата заиграха дълги ивици черно и червено. Устните й се разтеглиха, оголвайки зъбите, и тя излая няколко неразбираеми думи. Ръцете й се свиха като нокти на граблива птица и въздухът изведнъж се изпълни с цитрусовия аромат на лимон. Десетки мънички въртящи се топчета зелена светлина се сбраха в дланите й.

Тогава Скатах заби една кама по средата на масата. Дървото се разцепи с гръмотевичен трясък, във въздуха полетяха трески, а купите с храна се разбиха на земята. Старицата се дръпна назад, а зелената светлина закапа от пръстите под формата на течност и се стече със съскане и цвъртене по клона, преди да попие в дървото.

Четиримата Торк Алта моментално се озоваха зад нея, със закривени мечове в ръце, а други три създания в глиганския си облик изскочиха от шубраците и се втурнаха нагоре по клона, за да заемат позиция зад Фламел и Скати.

Близнаците замръзнаха от ужас, недоумяващи какво се беше случило току-що. Никола Фламел изобщо не бе помръднал, продължаваше да си реже и яде ябълката. Скатах спокойно прибра камата си и скръсти ръце. После заговори бързо на старицата. Софи и Джош виждаха как устните й се движат, но чуваха само тихичко бръмчене като на комар.

Старицата не отговори. С лице като безизразна маска, тя стана и рязко се отдалечи, следвана от своите стражи Торк Алта. Този път нито Фламел, нито Скатах се изправиха.

В дългата тишина, която последва, Скатах се наведе да събере от земята някои от изпопадалите плодове и зеленчуци, поизбърса ги и ги сложи в единствената дървена купа, която бе останала здрава. Започна да яде.

Джош отвори уста да зададе същия въпрос, чийто отговор и Софи искаше да знае, но тя се пресегна под масата и стисна ръката му, за да мълчи. Разбираше, че току-що се бе случило нещо страшно опасно и че Джош навярно имаше вина за това.

— Мисля, че мина добре, а ти? — попита накрая Скатах.

Фламел довърши ябълката и избърса ръба на черния камък в едно листо.

— Зависи какъв смисъл влагаш в думата добре — рече той.

Скатах захапа един суров морков.

— Още сме живи и още сме в Царството на сенките — каза тя. — Можеше и по-зле да е. Слънцето залязва. Нашата домакиня трябва да спи, а на сутринта ще е съвсем друга. Вероятно дори няма да си спомня какво се е случило тази вечер.

— Какво й каза? — попита Фламел. — Никога не съм владеел Древния език.

— Просто й напомних за стария дълг на гостоприемството и я уверих, че обидата е била неволна и причинена от невежество, следователно не е престъпление според Древните закони.

— Тя е страховита… — промърмори Фламел, хвърляйки поглед към огромния дървесен ствол. Виждаше се как стражите Торк Алта се движат вътре, докато най-едрите глигани бяха останали отвън, за да вардят портата.

— Тя винаги е страховита, когато настъпва вечерта. По това време е най-уязвима — рече Скатах.

— Добре би било — намеси се Софи, — ако някой ни обясни какво се случи току-що. — Мразеше, когато възрастните говореха помежду си и пренебрегваха присъстващите деца. А в момента ставаше точно това.

Скатах се усмихна и вампирските зъби в устата й, като че ли се бяха удължили.

— Твоят брат-близнак съумя да обиди една представителка на Древната раса и беше много вероятно да бъде превърнат в зелена слуз заради своето престъпление.

Джош поклати глава.

— Но аз не съм казал нищо… — протестира той. Погледна към сестра си за подкрепа, докато бързо премисляше разговора си със старицата. — Казах само, че нейната дъщеря или внучка е обещала да ни помогне.

Скатах се изсмя меко.

— Няма никаква дъщеря или внучка. Жената, която видяхте следобед, беше Хеката. Старицата, която видяхте тази вечер, също е Хеката, а на сутринта ще срещнете младо момиче, което също ще е Хеката.

— Триликата богиня — напомни им Фламел.

— Хеката е прокълната да старее в рамките на деня. Девойка на сутринта, възрастна жена следобед, старица вечерта. Тя е невероятно чувствителна по въпроса за възрастта си.

Джош преглътна с усилие.

— Не знаех…

— Няма как да знаеш — само че твоето невежество можеше да ти коства живота… или нещо по-лошо.

— Но какво направи ти с масата? — попита Софи. Погледна към останките от кръглата маса: тя беше разцепена по средата, където Скати беше забила ножа си. Дървото от двете страни на сцепването изглеждаше сухо и ронливо.

— Желязо — каза просто Скати.

— Едно от изненадващите свойства на метала — обясни Фламел — е неговата способност да неутрализира дори най-могъщите магии. Откриването на желязото сложи край на властта на Древната раса в този свят. — Той вдигна черния каменен връх на стрела. — Ето защо аз използвах това. Древните стават неспокойни в близост до желязо.

— Но ти носиш желязо — каза Софи на Скати.

— Аз съм от Следващото поколение — не съм чистокръвна Древна като Хеката. Мога да понасям близостта на желязо.

Джош облиза пресъхналите си устни. Още помнеше зелената светлина, жужаща в дланите на Хеката.

— Когато каза „превърнат в зелена слуз“, нямаше предвид наистина…

Скатах кимна.

— Лепкава зелена слуз. Доста гадно. А и доколкото разбирам, жертвата запазвала някаква част от съзнанието си за известно време. — Тя хвърли поглед към Фламел. — Не мога да си спомня кой е последният човек, който е разгневил някой от Древните и е останал жив, а ти?

Фламел се изправи.

— Да се надяваме, че на сутринта няма да си спомня. Вървете да си починете — каза той на близнаците. — Утре ни предстои дълъг ден.

— Защо? — попитаха едновременно Софи и Джош.

— Защото се надявам, че утре ще мога да убедя Хеката да пробуди магическия ви потенциал. За да имате някакъв шанс да преживеете идните дни, ще се наложи да ви обуча за магьосници.