Майкъл Скот
Алхимикът (26)

Глава 25

Дий изчака и последните птици и котки да изчезнат в царството на Хеката, и чак тогава излезе от колата и закрачи към скрития вход. Синухе, слугата на Бастет, беше тръгнал по-рано, следвайки ревностно своята господарка в царството, но Дий не беше чак толкова ентусиазиран. Да влезеш първи в битка, винаги бе лоша идея. Войниците в задните редици бяха тези, които обикновено оцеляваха. Той предполагаше, че стражите на Хеката са се струпали току зад невидимата стена, и не изпитваше желание да бъде първият, който ще мине през отвора. Това не означаваше, че е страхливец, мислеше си той; означаваше, че е предпазлив, а именно предпазливостта го бе съхранила жив толкова векове. Дребният мъж се загърна в своето кожено палто за две хиляди долара миг преди да пристъпи в пролуката. Остави зад себе си мразовития утринен въздух и навлезе в…

… бойно поле.

Навсякъде имаше трупове и никой от тях не бе човешки.

Птиците на Мориган се бяха изменили, с влизането в царството на Хеката: бяха станали човекоподобни… макар и не съвсем. Сега бяха издължени и слаби като господарката си. Крилата им се бяха уголемили и придобили конструкцията на прилепови, свързваха се с човекоподобните им тела посредством прозрачна кожа и завършваха със смъртоносни нокти. Главите им си оставаха птичи.

Сред покритото с пера поле лежаха и няколко котки. Те също бяха придобили човешки вид с навлизането си в Царството на сенките, но подобно на Бастет бяха запазили котешките си глави. Лапите им бяха едновременно човешки ръце и котешки лапи и завършваха със закривени, остри като бръснач, нокти, а телата им бяха покрити с фин пух.

Колкото и да се оглеждаше, Дий не можеше да види нито един загинал от слугите на Хеката и изведнъж се уплаши: кой ли пазеше царството на богинята? Бръкна под палтото си и извади меча, който някога се наричаше Екскалибур, а после тръгна към огромното дърво, което се издигаше над утринната мъгла. Зората окъпа древното черно острие в кървавочервено.

 

 

— Птици-хора — промърмори Скатах и добави една ругатня на древния келтски език от младостта си.

Мразеше птицехората; от тях получаваше обриви. Тя стоеше пред входа на Игдразил, гледайки как създанията излизат от гората. Митологиите на всички народи включваха истории за хора, които са се превърнали в птици, или птици, които са се преобразили в получовешки същества. През дългия си живот Скати бе срещала много от създанията и веднъж дори животът й беше сериозно застрашен в битка с един сирин, бухал с глава на красива жена. От онази среща насам бе алергична към птичи пера. Кожата вече започваше да я сърби и тя усещаше как в носа й се надига кихавица. Създанията на Мориган се движеха тромаво — като прегърбени хора, влачещи ръце по земята. Те бяха слаби воини, но често постигаха успех само с числеността си.

Тогава се появиха котките-хора на Бастет. Те се движеха бавно, крадешком, някои изправени на два крака, но повечето на четири. Скати знаеше, че тези същества са в основата на известните африкански и индийски легенди за котки. За разлика от птиците, котките-хора бяха смъртоносни бойци; бяха светкавично бързи, а ноктите им можеха да нанасят ужасни поражения. Скатах кихна — беше алергична също и към котки.

Необикновената армия спря, вероятно смаяна от невероятното дърво с размери на небостъргач, или просто смутена от гледката на един самотен воин, стоящ в рамката на отворената врата. Те затъпкаха намясто; после, сякаш тласнати от една-единствена команда, се втурнаха напред в дълга, неравна линия.

Девата-воин се огледа и разкърши рамене, след което двата къси меча проблеснаха в ръцете й. Тя ги вдигна и ги кръстоса над главата си.

Това беше сигналът, който чакаха Торк Алта и натаирите. Сякаш от нищото, над настъпващата армия се спуснаха и закръжиха стотици ужасяващи гущери, чиито огромни криле вдигаха облаци прах, който заслепи и обърка птиците и котките. После Торк Алта, досега скрити във високата трева и зад извитите корени на Игдразил, се надигнаха сред нападателите. Докато Скати забързано се прибираше във вътрешността на дървото, тя осъзна колко много звуците от битката наподобяват онези, които издават животните в зоологическата градина на Сан Франциско, когато се хранят.

 

 

— Времето ни изтича — изкрещя Скатах на Фламел, когато влетя в коридора.

— Колко са? — попита мрачно Никола.

— Твърде много — отвърна Скати. Замълча за кратко, а после добави: — Торк Алта и натаирите няма да ги удържат дълго.

— Ами Мориган и Бастет?

— Тях не ги видях. Но можеш да си сигурен, че идват, а когато дойдат… — Тя не довърши. След като Хеката бе заета с пробуждането на близнаците, нищо не би могло да удържи двете Тъмни древни.

— Ще дойдат — каза Фламел мрачно.

Скати пристъпи по-близо. Двамата се познаваха от над триста години и макар че тя бе по-възрастна с почти две хилядолетия, беше започнала да се отнася към него като към бащата, когото вече не помнеше.

— Отведи близнаците. Аз ще ги задържа тук. Ще ви спечеля колкото е възможно повече време.

Алхимикът докосна рамото на Девата-воин. Малка искра от енергия прескочи между тях и двамата засияха за кратко.

Фламел несъзнателно заговори на френския език от своята младост.

— Не, няма да правим това. Когато тръгнем, ще тръгнем заедно. Ние имаме нужда от близнаците, Скати — не само ти и аз, а целият свят. Вярвам, че само те ще могат да се опълчат на Тъмните древни и да им попречат в постигането на тяхната върховна цел — да си върнат земята.

Скати погледна към сумрачната стая.

— Очакваш твърде много от тях. Кога ще им кажеш цялата истина?

— С времето… — започна той.

— Времето е нещо, с което не разполагаш — промърмори Скати. — Започнал си да остаряваш. Виждам го по лицето ти, около очите, а и косата ти вече е прошарена.

Фламел кимна.

— Знам. Магията за безсмъртие се разваля. Пернел и аз ще започнем да стареем с година на всеки ден, който прекарваме без формулата за безсмъртие. До края на месеца ще сме мъртви. Но тогава вече няма да има значение. Ако Тъмните древни успеят, светът на човеците вече ще е престанал да съществува.

— Нека се погрижим това да не стане. — Скати обърна гръб на Фламел и седна на земята, с изпънат гръб и свити крака, стъпала, вдигнати върху бедрата в поза лотос, ръцете й, разтворени встрани, с длани, свити около дръжките на мечовете, които лежаха в скута й. Ако котките и птиците проникнеха в къщата и откриеха коридора, щеше да им се наложи да минат през нея, за да намерят Хеката — а Девата-воин щеше да ги накара да платят скъпо.

Хеката беше дала на Фламел къса тояга, направена от клон на Игдразил, която той я хвана с две ръце, и зае позиция пред вратата на стаята, където богинята работеше с близнаците. Ако някой от нашествениците успееше да мине покрай Скатах, щеше да се изправи срещу него. Скати щеше да се бие със своите мечове, ръце и крака, но неговите оръжия можеха да са още по-смъртоносни. Той вдигна длан и тясното пространство се изпълни с аромат на мента, а аурата му затрептя и заискри в зелено около него. Макар че все още бе силен, всяка употреба на магия черпеше от жизнените му сили. Скати беше права: той бе започнал да остарява. Усещаше смътни болежки тук и там. Зрението му вече не бе толкова остро, колкото само преди ден. Ако бъдеше принуден да използва силите си, това щеше да ускори процеса на стареене, но той бе решен да осигури на Хеката цялото време, което й е необходимо. Погледна вътре, като се мъчеше да различи нещо в сумрака. Какво ли ставаше там?

 

 

— Ще започнем с по-възрастния — обяви Хеката.

Софи усети, че брат й се кани да възрази, но тя стисна ръката му толкова силно, че костите му изпукаха. Той пък я срита по глезена.

— Това е традиция — продължи Хеката. — Софи… — Тя направи пауза, а после попита: — Как са фамилното ти име и имената на родителите ти?

— Нюман… майка ми се казва Сара, а баща ми — Ричард. — Стори й се странно да нарича родителите си различно от мама и татко.

Зелената светлина в стаята стана по-ярка и близнаците видяха очертанията на Хеката на фона на една от сияещите стени. Макар че лицето й беше в сянка, очите й отразяваха зелената светлина като късчета полирано стъкло. Тя протегна ръка и допря с длан челото на Софи.

— Софи, дъще на Сара и Ричард от клана Нюман на расата човеци…

Тя започна на английски, но после заговори лирично красив език, който предхождаше зараждането на човечеството. Докато тя говореше, аурата на Софи засия и тялото й бе обгърнато от смътна сребриста светлина. Хладен полъх погали кожата й и тя спря да чува Хеката. Виждаше как устните на богинята се движат, но не можеше да различи думите сред звуците на собственото си тяло — дъха, влизащ и излизащ със свистене от носа й, притока на кръв в ушите й, силното туптене на сърцето в гърдите й. Усещаше натиск в слепоочията си, като че ли мозъкът й се уголемяваше в черепа. Болка пробяга по гръбнака й и се разпространи по всичките й кости.

После стаята започна да просветлява. Потоци искряща светлина кръжаха около Хеката, която сега изглеждаше по–стара. Софи започна да вижда аурата на богинята. Светлина се виеше и около ръката на Хеката и се стичаше по пръстите й, която Софи усети да прониква с леко пощипване в главата й. За миг почувства замайване, дезориентация, а после, през жуженето в ушите й, дочу думите на Хеката, които започнаха да придобиват смисъл.

— … аз пробуждам тази страшна сила в теб… — Богинята движеше ръце по лицето на Софи и докосването й беше и ледено, и огнено. — Това са сетивата, от които хората са се отказали — продължи Хеката. Тя притисна леко с палци клепачите на Софи. — Да виждаш…

Зрението на Софи сякаш разцъфна и затъмнената стая се обля в ослепително ярка светлина, сред която всичко в сенките се открои невероятно детайлно. Виждаше всяка нишка и шев в робата на Хеката, можеше да различи отделните косъмчета на главата й и мрежата от ситни бръчици, която видимо растеше в ъгълчетата на очите й.

— Да чуваш…

Сякаш издърпаха памук от ушите на Софи. Изведнъж тя можеше да чува наистина. Разликата беше, все едно е слушала музика на слушалките на своя айпод, а после е пуснала същото парче на стереоуредбата в спалнята си. Всеки звук в стаята се усили: свистенето на дъха през ноздрите на брат й; леките проскърцвания от движенията на гигантското дърво над тях, дращенето на невидими твари, пъплещи сред корените. Надавайки ухо, тя можеше да чуе дори далечните звуци на битката: птичи крясъци, котешко ръмжене и глигански вой.

— Да вкусваш…

Пръстите на Хеката докоснаха устните на Софи и момичето усети, че езикът й изтръпва. Облиза устните си и усети следи от плодовете, които беше яла по-рано, откри, че може да вкусва въздуха — той имаше богат и землист вкус — и дори да различава водните капчици в него.

— Да докосваш…

Кожата на Софи сякаш се събуди. Платът, който я покриваше — мекият памук на тениската й, твърдият плат на джинсите, златната верижка със зодиакалния знак на шията й, топлите памучни чорапи — всички те пораждаха различни и отчетливи усещания върху кожата й.

— Да помирисваш…

Софи се олюля от връхлетялата я внезапна експлозия от миризми, от които й се насълзиха очите: пикантният неземен аромат на Хеката, наситеният землист мирис на подземието, двайсет и четири часовият дезодорант на брат й, който очевидно не беше траен, гелът в косата й, който уж трябваше да е без мирис, ментата в пастата за зъби, която бе използвала по-рано.

Аурата на Софи засия, сребърна мъгла се надигна от кожата й като над повърхността на езеро и обви тялото й в белезникав пашкул. Софи затвори очи и отпусна глава назад. Цветове, миризми и звуци я връхлитаха: всички усещания бяха по-ярки, по-силни от всичко, което бе изпитвала досега, и бяха донякъде болезнени… не, бяха наистина болезнени. Болеше я. Главата й туптеше, костите я боляха, кожата я сърбеше — всичко беше прекалено интензивно. Софи, без да иска, разпери ръце… и се издигна десет сантиметра над пръстения под.

 

 

— Софи — прошепна Джош, неспособен да скрие ужаса в гласа си. — Софи…

Сестра му, обвита в преливащо сребърно сияние, се носеше във въздуха точно пред него. Светлината, излъчваща се от тялото й, бе толкова силна, че оцветяваше кръглата стая в сребристо. Беше като сцена от филм на ужасите.

— Не я докосвай — заповяда строго Хеката. — Тялото й се опитва да се справи с пороя от усещания. Това е най-опасният момент.

Устата на Джош пресъхна.

— Опасен… какво имаш предвид под опасен? — Чувстваше, че най-лошите му страхове са на път да се сбъднат.

— В повечето случаи мозъкът не може да се справи със засилените усещания на пробуждането.

— В повечето случаи ли? — прошепна той ужасен.

— Почти винаги — рече Хеката и той долови съжалението в гласа й. — Ето защо не исках да правя това.

Джош зададе въпроса, чийто отговор всъщност не искаше да знае:

— Какво става в тези случаи?

— Мозъкът на практика изключва. Човекът остава в кома, от която никога не се събужда.

— И Фламел знаеше, че това може да се случи? — попита Джош, усещайки как в него се надига мощна вълна гняв. Догади му се. Алхимикът бе знаел, че пробуждането вероятно ще прати него и Софи в кома, и въпреки това им позволи да го направят. Яростта закипя в него, подхранвана както от страха, така и от ужасното чувство за измяна. Беше смятал Фламел за свой приятел. Явно бе грешал.

— Разбира се — отвърна Хеката. — Той ви каза, че има опасност, нали?

— Не ни каза всичко — тросна се Джош.

— Никола Фламел никога и на никого не казва всичко. — Половината от лицето на Хеката бе огряна от сребристата светлина, излъчваща се от Софи, а другата оставаше в сянка. Внезапно ноздрите и очите на богинята се разшириха. Тя вдигна поглед към тавана от корени. — Не… — прошепна тя. — Не!

Софи рязко отвори очи и изпищя:

— Огън!

— Те запалиха Световното дърво! — изкрещя Хеката, а лицето й бе разкривено в свирепа гримаса.

Тя блъсна Джош настрани и се втурна по коридора, оставяйки го сам с онази, която някога беше неговата близначка. Той се втренчи в момичето, носещо се във въздуха пред него, без да знае какво да прави, страхувайки се дори да го докосне. Знаеше само че за първи път в живота си те двамата са различни — по начин, които не би могъл ни най-малко да проумее.