Майкъл Скот
Алхимикът (8)

Глава 7

Софи първа забеляза плъха.

Близнаците бяха отраснали в Ню Йорк и прекарваха повечето си лета в Калифорния, така че срещата с плъхове не беше нищо ново. Когато човек живее в пристанищен град като Сан Франциско, той бързо свиква да вижда тези създания, особено рано сутрин и късно вечер, когато те излизат от сенките и каналите. Софи не се боеше кой знае колко от тях, макар че както всички останали беше чувала ужасни истории, градски легенди и разкази от ПНЕП — приятел на един приятел — за тези мършояди. Знаеше, че обикновено са безобидни, освен ако не ги притиснеш в ъгъла; струваше й се, че беше чела някъде, че можели да скачат много нависоко. Също така беше чела една статия в неделното издание на „Ню Йорк Таймс“, където пишеше, че в Съединените щати има толкова плъхове, колкото и хора.

Но този плъх беше различен.

Лъскав и черен, вместо както обичайно мръснокафяв, той бе застанал неподвижно в началото на една уличка и Софи би се заклела, че очите му са яркочервени. И ги гледаше.

Може да беше избягал домашен любимец?

— А, забеляза значи — промърмори Фламел, като я хвана за ръката и я побутна напред. — Наблюдават ни.

— Кой? — попита Джош объркан. Огледа се бързо, очаквайки да види голямата черна кола на Дий да се носи по улицата. Но нямаше помен от никаква кола и не личеше някой да им обръща особено внимание. — Къде?

— Плъхът. В уличката — каза бързо Фламел — Не гледай.

Но вече бе прекалено късно, Джош се беше обърнал и гледаше плъха.

— Плъх ли? Наблюдава ни един плъх? Не може да говориш сериозно. — Той се втренчи упорито в животното, като очакваше то да се врътне и избяга. Но гризачът само повдигна глава и го изгледа, отваряйки уста, за да разкрие острите си зъбки. Джош потрепери. Змии и плъхове: мразеше ги еднакво силно… макар и не толкова, колкото мразеше паяци. И скорпиони.

— Плъховете нямат червени очи, нали? — попита той, поглеждайки към сестра си, която, доколкото му беше известно, не се страхуваше от нищо.

— Обикновено не — каза тя.

Когато се обърна пак, той видя, че на входа на уличката стоят неподвижно два черни като катран плъха. Трети изприпка от сумрака и също се настани да ги гледа.

— Добре де — каза Джош с равен глас, — видях хора от кал, така че предполагам, мога да приема и шпиониращи плъхове. Дали говорят? — запита се той на глас.

— Не говори глупости — сопна се Фламел. — Те са плъхове.

Джош не мислеше, че предположението е толкова абсурдно.

— Дий ли ги е пратил? — попита Софи.

— Той ни издирва. Плъховете са ни проследили по миризмата ни от книжарницата. Една проста ясновидска магия му позволява да вижда онова, което виждат те. Плъховете са грубовато, но ефективно средство и след като веднъж са уловили миризмата ни, могат да ни следват, докато не преминем през вода. Но аз повече се тревожа за тези. — Той вдигна глава към небето.

Софи и Джош погледнаха нагоре. По покривите на околните сгради се бяха събрали необичайно много черни птици.

— Врани — каза Фламел кратко.

— Това навярно е лошо — предположи Софи. От мига, когато Дий беше стъпил в книжарницата, добрите новини не бяха кой знае колко.

— Може да е много лошо. Но мисля, че ще се справим. Вече почти стигнахме. — Той се обърна наляво и поведе близнаците навътре в екзотичния Китайски квартал на Сан Франциско. Подминаха хотел „Сам Уонг“, после свиха надясно по една тясна задна уличка, а след това веднага наляво в друга, още по-тясна. Тук, встрани от главните улици, проходите бяха затрупани със сандъци и отворени кофи за смет, от които се носеше странният и противен сладникаво-кисел мирис на гниеща храна. Тясната уличка, в която бяха свърнали, беше особено зловонна, въздухът гъмжеше от мухи, а сградите от двете страни се издигаха толкова високо, че проходът тънеше в потискащ сумрак.

— Струва ми се, че ще повърна — промърмори Софи. Само преди ден беше споделила със своя брат-близнак, че работата в кафенето е изострила обонянието й. Похвали му се, че може да различи аромати, които никога по-рано не е долавяла. Сега съжаляваше за това: въздухът беше наситен със смрадта на гниещи плодове и риба.

Джош просто кимна. Беше се съсредоточил върху това да диша през устата, макар че си представяше как зловонието полепва по езика му.

— Почти стигнахме — каза Фламел. Отвратителните миризми сякаш не му правеха впечатление.

Двамата близнаци дочуха драскане и топуркане и когато се обърнаха, видяха как пет катраненочерни плъха драпат по отворените кофи за смет зад тях. Голяма черна врана беше кацнала върху една от жиците, минаващи над уличката.

Никола Фламел изведнъж спря пред обикновена дървена врата без никакви обозначения, толкова мръсна, че не се различаваше от стената. Нямаше дръжка, нито ключалка. Фламел разпери пръстите на дясната си ръка, постави ги на определени места и натисна. Вратата изщрака и се отвори. Той дръпна Софи и Джош в тъмнината зад вратата и затвори след тях.

След острата смрад на уличката коридорът ухаеше прекрасно: изпълваше го сладостната миризма на жасмин и други нежни екзотични аромати. Близнаците задишаха дълбоко.

— Бергамот — обяви Софи, разпознавайки портокаловия аромат, — и иланг-иланг, и пачули, струва ми се.

— Впечатлен съм — каза Фламел.

— Свикнах с билките в кафенето. Обожавах ароматите на екзотичните чайове. — Тя млъкна, внезапно осъзнавайки, че говори така, сякаш никога повече няма да се върне в кафенето и да подуши прекрасните му аромати. В същия този момент там щяха да влизат първите клиенти от следобедния наплив, да си поръчват капучино и лате, чай с лед и билкови запарки. Тя премигна, за да прогони внезапните сълзи, които запариха в очите й. Кафенето й липсваше, защото беше обикновено, нормално и истинско.

— Къде сме — попита Джош, оглеждайки се, след като очите му вече бяха привикнали към мъждивата светлина. Намираха се в дълъг, тесен, безупречно чист коридор. Стените бяха облицовани с гладко светло дърво, а на пода имаше плетени рогозки от бяла тръстика. В другия край на коридора се виждаше проста врата, покрита с нещо, подобно на хартия. Джош тъкмо щеше да се запъти към вратата, когато ръката на Фламел стисна здраво рамото му.

— Не мърдай — прошепна той. — Чакай. Гледай. Забелязвай. Ако запомниш тези три думи, може и да оцелееш през следващите няколко дни. Той бръкна в джоба си и извади монета от двайсет и пет цента. Постави я върху палеца си и я подхвърли във въздуха. Тя се превъртя и започна да пада към средата на коридора…

Чу се едва доловим съсък — и една стреличка с остър като игла връх прободе металната монета още във въздуха и я прикова към отсрещната стена.

— Вие вече напуснахте безопасния земен свят, който обитавахте — каза сериозно Никола Фламел, като изгледа последователно близнаците. — Нищо не е такова, каквото изглежда. Трябва да се научите да подлагате на съмнение всичко. Да чакате, преди да действате, да оглеждате, преди да стъпвате, и да обръщате внимание на всичко. Аз усвоих тези уроци от алхимията, но вие ще откриете, че те са безценни в този нов свят, в който несъзнателно пристъпихте. — Той посочи надолу по коридора. — Гледайте и наблюдавайте. Кажете ми: какво виждате?

Джош забеляза първата дупчица в стената. Беше замаскирана, така че да прилича на чепче в дървото. След като вече бе открил първата, забеляза, че в стената има десетки дупчици. Зачуди се дали във всяка от тях има малка стреличка, която е достатъчно силна, за да пробие метал.

Софи забеляза, че подът не се допира плътно до стената. На три различни места от лявата и дясната страна, близо до перваза, определено имаше пролуки.

Фламел кимна.

— Браво! Сега гледайте. Видяхме какво могат да правят стреличките, но има и друга защита… — Той извади от джоба си носна кърпичка и я подхвърли на пода, близо до една от тесните пролуки. Чу се метален звън и едно голямо острие с формата на полумесец изскочи от стената, накълца плата на ситни късчета и се прибра отново.

— Значи, ако стреличките не те засегнат… — започна Джош.

— … ще го направят остриетата — завърши Софи. — Е, как ще се доберем до вратата?

— Няма — каза Фламел, обърна се и натисна стената отляво. Голяма част от нея се отвори с изщракване и се завъртя навътре, позволявайки на тримата да пристъпят в голяма, просторна стая.

Близнаците моментално се досетиха, че това беше доджо, училище по бойни изкуства. От малки бяха изучавали таекуондо в доджота като това из Съединените щати, докато пътуваха с родителите си от университет в университет. Много училища поддържаха клубове по бойни изкуства и родителите им винаги ги записваха в най-доброто доджо, което успееха да намерят. И Софи, и Джош имаха червени колани — една степен под черен колан.

За разлика от другите доджота обаче това беше семпло и неукрасено, боядисано в бели и кремави нюанси, с бели стени и черни татами по пода. Но това, което веднага привлече вниманието им, беше една фигура, облечена в бяла тениска и бели джинси, която седеше с гръб към тях по средата на помещението. Щръкналата яркочервена коса на фигурата беше единственото цветно петно в цялото доджо.

— Имаме проблем — каза простичко Никола Фламел, обръщайки се към фигурата.

— Вие имате проблем; това няма нищо общо с мен. — Фигурата не се обърна, но гласът беше женски и изненадващо младежки, с мек акцент, който смътно напомняше келтски: ирландски или шотландски, помисли си Софи.

— Дий ме откри днес.

— Беше въпрос на време.

— Доведе и големи.

Настъпи пауза. Фигурата все така не се обръщаше.

— Винаги е бил глупак. Големи не се използват на места със сух климат. Проява на неговата арогантност.

— Той плени Пернел.

— А, това е лошо. Все пак не мисля, че ще я нарани.

— И взе Сборника.

Фигурата се раздвижи, изправи се бавно на крака и се обърна с лице към тях. Близнаците бяха потресени, когато видяха, че срещу тях стои момиче не много по-възрастно от тях. Кожата й беше бледа и осеяна с лунички, а на кръглото й лице грееха тревистозелени очи. Червената й коса беше толкова ярка, че Софи се зачуди дали не е боядисана.

— Сборника ли? — Акцентът определено беше ирландски, реши Софи. — „Книгата на Авраам Мага“?

Никола Фламел кимна.

— Тогава си прав, наистина имаме проблем.

Фламел бръкна в джоба си и извади двете страници, които Джош бе откъснал.

— Е, почти цялата книга. Липсва му Последното призоваване.

Младата жена нададе съскащ звук като от кипяща вода и по лицето й пробяга кратка усмивка.

— Което той ще иска да получи, разбира се.

— Точно така.

Джош наблюдаваше внимателно червенокосата девойка и забеляза, че тя стои напълно неподвижно, като повечето учители по бойни изкуства, които познаваше. Погледна към сестра си и повдигна вежди в безмълвен въпрос, като леко посочи с брадичка към момичето. Софи поклати глава. Бяха любопитни защо Никола Фламел се отнасяше към нея с такова уважение. Софи също бе стигнала до заключението, че в изражението на момичето има нещо нередно, но не можеше да определи точно какво. Беше обикновено, лице, може би скулите бяха малко по-изпъкнали, а брадичката малко по-заострена, но изумрудените очи улавяха и задържаха вниманието на човек… а после Софи със сепване осъзна, че момичето не мига.

Девойката изведнъж отметна глава назад и си пое дълбоко дъх с разширени ноздри.

— Затова ли надушвам Очи?

Фламел кимна.

— Наоколо гъмжи от плъхове и врани.

— И ти ги доведе тук? — В гласа й имаше обвинителна нотка. — Отне ми години, за да построя това място.

— Ако Сборника е у Дий, знаеш какво ще направи той с него.

Младата жена кимна. Обърна големите си зелени очи към близнаците.

— Ами тези двамата? — попита тя, като най-после удостои с внимание присъствието им.

— Те бяха там, когато Дий нападна. Биха се за мен, а този младеж успя да откъсне страниците от книгата. Това е Софи, а това е нейният брат-близнак Джош.

— Близнаци? — Младата жена пристъпи напред и ги изгледа последователно — Не са еднояйчни, но виждам приликата. — Тя се обърна към Фламел. — Нали не мислиш…?

— Мисля, че е интересен обрат на събитията — рече Фламел загадъчно. Погледна към близнаците. — Бих искал да ви представя Скатах^[1]. Тя вероятно няма да ви каже много за себе си, затова аз ще ви разкрия, че е от Древната раса и е обучавала всеки легендарен воин и герой през последните две хиляди години. В митологията е известна като Девата-воин, Сянката, Убийцата на демони. Създателката на крале…

— О, просто ме наричайте Скати — рече младата жена и бузите й придобиха цвета на косата й.