Майкъл Скот
Алхимикът (42)

Глава 41

Дълбоко в недрата на Алкатраз Пернел Фламел лежеше на тясна койка с лице, обърнато към стената. Чуваше как зад гърба й, в коридора отвън, сфинксът се разхожда напред-назад, потраквайки с нокти по каменния под. Въздухът беше натежал от мускусните миризми на змия и лъв. Пернел потрепери. В килията бе мразовито и зеленикава вода се стичаше по стената на сантиметри от лицето й.

Къде беше Никола?

Какво ставаше?

Пернел се страхуваше, но не за себе си. Фактът, че е още жива, означаваше, че Дий се нуждае от нея и рано или късно тя ще се изправи лице в лице с него. А ако Дий имаше слабо място, това беше неговата надменност. Той щеше да я подцени… и тогава тя щеше да нанесе удара си! Знаеше една особено гадна магийка, която бе научила в подножието на Карпатите в Трансилвания и пазеше само за него.

Къде беше Никола?

Тя се боеше за Никола и децата. Трудно й беше да прецени точно колко време е минало, но оглеждайки бръчиците, оформящи се по ръцете й, предполагаше, че е остаряла поне с две години — значи бяха минали два дена. Без еликсира за безсмъртие тя и Никола щяха да стареят със скорост една година на ден. Оставаше им не повече от месец, преди да умрат от старост.

А когато вече никой не стоеше на пътя им, Дий и другите като него щяха да пуснат отново на света Тъмните древни. Щеше да настъпи хаос; цивилизацията щеше да рухне.

Къде беше Никола?

Пернел премигна, за да прогони сълзите си. Нямаше да достави на сфинкса удоволствието да я види как плаче. Древните изпитваха единствено презрение към човешките емоции; смятаха ги за най-голямата слабост. Пернел обаче знаеше, че са най-голямата сила.

Тя премигна отново и й трябваха няколко секунди, за да осъзнае това, което вижда.

Мръсната вода, стичаща се по стените, за кратко се беше оформила в шарка. Тя се съсредоточи.

Течността закриволичи и очерта едно лице: Джеферсън Милър, призрака на пазача. Струйките вода се извиха, образувайки букви върху покритите с мъх стени.

Фламел. Децата.

Думите се задържаха само за миг, преди да се разлеят.

В безопасност.

Сега очите на Пернел се напълниха с радостни сълзи. Фламел и децата бяха в безопасност!

Охай. Лей-портал. Париж.

— Благодаря ти — раздвижи безмълвно уста Пернел, когато лицето на Джеферсън Милър се разпадна и водата потече отново надолу по стената. Имаше толкова много въпроси — но сега поне разполагаше с най-важния отговор: Никола и децата бяха в безопасност. Очевидно бяха стигнали до Охай и се бяха срещнали с Вещицата от Ендор. Сигурно тя беше отворила лей-портала, за да ги прати в Париж, а това означаваше, че Вещицата им е помогнала и най-вероятно е обучила Софи на Въздушната магия.

Пернел знаеше, че Вещицата не би могла да пробуди магическите сили на Джош — но в Париж и из цяла Европа имаше Древни и безсмъртни хора, които биха могли да им помогнат, да пробудят Джош и да обучат двамата близнаци в петте стихийни магии.

Тя се обърна по гръб и погледна към сфинкса, който сега клечеше пред килията й, положил човешката си глава върху огромните лъвски лапи и свил крилете зад гърба си. Създанието се усмихна лениво, а дългият, черен раздвоен език трепкаше в устата му.

— Всичко свърши, Безсмъртна — прошепна сфинксът. Усмивката на Пернел беше ужасяваща.

— Напротив — отвърна тя. — Всичко едва сега започва.