Майкъл Скот
Алхимикът (11)

Глава 10

— Правилно ли разбрах? — рече Джош Нюман, опитвайки да запази гласа си съвсем спокоен. — Вие не знаете да шофирате? И двамата?

Джош и Софи седяха на предните седалки на джипа, която Скати бе заела от един от своите ученици по бойни изкуства. Джош шофираше, а сестра му държеше карта в скута си. Никола Фламел и Скатах седяха отзад.

— Никога не съм се учил — каза Фламел, свивайки изразително рамене.

— Никога не съм имала време — рече кратко Скати.

— Но Никола ни каза, че си на повече от две хиляди години. — Софи погледна озадачено към момичето.

— Две хиляди петстотин и седемнайсет, според календара, който вие човеците използвате в момента — измънка Скати. Погледна в ясните очи на Фламел. — А на колко изглеждам?

— На седемнайсет и нито ден повече — каза той бързо.

— Не можа ли да отделиш време, за да се научиш да шофираш? — настоя Софи. Тя самата искаше да се научи, откакто стана на десет. Една от причините близнаците да се хванат на работа през лятото, вместо да отидат на разкопки с родителите си, беше намерението им да съберат пари за собствена кола.

Скатах сви рамене с раздразнение.

— Мислех да го направя, но бях заета — възропта тя.

— Сигурно знаете — каза Джош, без да се обръща конкретно към никого, — че аз не би трябвало да карам без пълноправен шофьор до себе си.

— Ние сме почти на петнадесет и половина и двамата можем да караме — рече Софи. — Е, горе-долу — добави тя.

— А някой от вас може ли да язди кон? — попита Фламел.

— Или пък да кара файтон или каляска?

— Ами, не… — започна Софи.

— А да управлява бойна колесница, докато стреля с лък или мята копия? — добави Скати. — Или да лети с гущер натаир^[1], стреляйки с прашка?

— Нямам представа какво е гущер-натаир и не съм сигурна, че искам да знам.

— Виждате ли — каза Фламел, — вие имате опит в определени умения, докато ние притежаваме други, малко по-стари, но също толкова полезни. — Той хвърли поглед към Скатах. — Макар че за летенето с натаир вече не съм толкова сигурен.

Джош, който бе спрял на един знак „Стоп“, подкара отново колата и зави надясно, насочвайки се към моста Голдън Гейт.

— Просто не знам как сте живели през целия двадесети век, без да можете да шофирате. Как сте се придвижвали от едно място на друго?

— Обществен транспорт — каза Фламел с мрачна усмивка. — Предимно влакове и автобуси. Те са начин за напълно анонимно пътуване, за разлика от самолетите и корабите. За да притежаваш кола, трябва да попълниш един куп документи, по които можем да бъдем проследени, независимо какви псевдоними използваме. — Той замълча за кратко и добави: — Освен това има други, по-стари начини за пътуване.

Джош искаше да зададе стотици въпроси, но в този момент се опитваше да се концентрира върху управлението на тежката кола. Макар че знаеше как се шофира, досега беше карал само очукани джипове, когато двамата със сестра му придружаваха родителите си на разкопки. Никога по-рано не беше управлявал автомобил в градски условия и беше ужасен. Софи му беше предложила да си представи, че е компютърна игра. Това му помагаше, но само донякъде. В игрите, когато катастрофираш, просто започваш отначало. В реалността катастрофата беше нещо сериозно.

Превозните средства пъплеха бавно по прочутия мост. Една дълга сива лимузина бе спряла в средната лента, предизвиквайки задръстване. Когато я наближиха, Софи забеляза две фигури в тъмни костюми, приведени под предния капак от дясната страна на колата. Затаи дъх, чудейки се дали фигурите не са големи. Въздъхна, когато фигурите се изправиха, и видя, че приличат на измъчени счетоводители. Джош хвърли поглед към сестра си и опита да се усмихне, от което тя разбра, че и той си е мислил същото.

Софи се обърна в седалката и погледна към Фламел и Скати. В затъмнената и климатизирана задна част на джипа те изглеждаха толкова обикновени. Фламел приличаше на застаряващо хипи, а Скати, въпреки военния си стил на обличане, нямаше да изглежда странно зад бара на кафенето. Червенокосото момиче беше подпряло брадичка на юмрука си и се взираше през тъмното стъкло отвъд залива, към Алкатраз.

Никола Фламел проследи погледа й.

— От доста време не съм бил там — промърмори той.

— Ние сме ходили там на туристическа обиколка — рече Софи.

— На мен ми хареса — побърза да се обади Джош. — На Софи — не.

— Беше зловещо.

— Така и трябва да е — рече тихо Фламел. — Там витае необикновено многообразие от призраци и неспокойни духове. Последния път, когато го посетих, трябваше да успокоя един изключително грозен змиечовек.

— Не съм сигурна, че изобщо искам да знам какво е змиечовек — промърмори Софи, после млъкна. — Знаете ли, преди няколко часа не бих си и представила, че ще изрека подобно нещо.

Никола Фламел се облегна в удобната седалка и скръсти ръце на гърдите си.

— Животът ви — твоят и на брат ти — сега са променени завинаги. Знаете го, нали?

Софи кимна.

— Вече започвам да го осъзнавам. Просто всичко става толкова бързо, че е трудно да се възприеме наведнъж. Хора от кал, магии, вълшебни книги, плъхове… — Тя погледна към Скатах. — Древни воини…

Скати кимна в знак на потвърждение.

— И разбира се, един шестстотингодишен алхимик… — Софи замлъкна, когато през ума й мина внезапна мисъл. Премести поглед от Фламел към Скати, а после обратно. Помисли още малко, за да формулира въпроса си. После, втренчена настойчиво в мъжа, попита: — Ти си човек, нали?

Никола Фламел се усмихна широко.

— Да. Може би малко повече от човек, но да, роден съм такъв и винаги ще си остана един от човешката раса.

Софи погледна към Скатах.

— Но ти…

Скатах разтвори широко зелените си очи и за миг в чертите на лицето й пролича нещо древно.

— Не — каза тя много тихо. — Аз не съм от расата на човеците. Моят народ е различен — Древната раса. Ние сме управлявали земята, преди създанията, които са станали човеци, да слязат от дърветата. Днес за нас се разказва в митовете на почти всички народи. Ние сме създанията от легендите — върколашките кланове, вампирите, великаните, драконите, чудовищата. В преданията ни наричат Старите или Древната раса. Понякога ни наричат и богове.

— Ти някога била ли си бог? — прошепна Софи.

Скати се изкиска.

— Не. Никога не съм била бог. Но някои от моя народ си позволяваха да ги почитат като богове. Други просто станаха богове, когато човеците започнаха да разказват за приключенията им. — Тя сви рамене. — Ние бяхме просто друга раса, по-стара от хората, с други дарби и други умения.

— Какво се е случило с вас? — попита Софи.

— Потопът — каза Скати много тихо, — а и разни други неща.

— Земята е много по-стара, отколкото повечето хора си въобразяват — рече тихо Фламел. — Същества и раси, които днес са само мит, някога са бродили по този свят.

Софи кимна бавно.

— Родителите ни са археолози. Те са ни разказвали за някои от необяснимите находки, на които археологията понякога попада.

— Помниш ли онова място в Тексас, което посетихме — Тейлър нещо си… — рече Джош, докато внимателно престрояваше тежкия джип в средната лента. Никога досега не беше карал нещо толкова голямо и изпитваше ужас, че ще се блъсне някъде. На няколко пъти се размина на косъм и беше убеден, че е закачил нечие странично огледало, но продължаваше, без да каже нищо.

— Тейлър Трейл — каза Софи — край река Палукси в Тексас. Там в една и съща вкаменелост открили стъпки от динозаври и от хора. И тази вкаменелост датира от преди сто милиона години.

— Виждал съм ги — каза Фламел, — както и други подобни по целия свят. Също така съм изследвал отпечатъка от обувка, намерен в Антилоп Спрингс в Юта… в камък на възраст около петстотин милиона години.

— Татко казва, че такива неща лесно могат да бъдат отхвърлени или като фалшификати, или като грешно тълкуване на фактите — каза бързо Джош. Зачуди се какво ли би казал баща му за нещата, които бяха видели днес.

Фламел вдигна рамене.

— Да, това е вярно. Но науката отхвърля всичко, което не може да разбере. А има неща, които не могат да бъдат отхвърлени с лека ръка. Вие можете ли да отхвърлите онова, което видяхте и преживяхте днес, като грешно тълкуване на фактите?

Софи поклати глава.

До нея Джош сви неловко рамене. Не му харесваше насоката, която приемаше този разговор. Динозаври и хора да живеят заедно по едно и също време беше просто невъобразимо. Самата идея противоречеше на всичко, на което ги бяха учили родителите им, на всичко, в което вярваха. Но някъде в дълбините на ума му едно тихо гласче му напомняше, че всяка година археолозите — включително неговите родители — продължаваха да правят необикновени открития. Преди две години Хомо флоресиенсис, дребните хора от Индонезия, които получиха прякора хобити; после динозаврите-джуджета в Германия, и старата сто шестдесет и пет милиона години динозавърска следа, намерена в Уайоминг, и съвсем наскоро — осемте нови праисторически вида, открити в пещера в Израел. Но това, за което намекваше Фламел, водеше до зашеметяващи следствия.

— Значи твърдиш, че хората и динозаврите са съществували на земята по едно и също време — рече Джош, изненадан, че гласът му звучи толкова ядосано.

— Твърдя, че хората са съществували на земята съвместно с твари, далеч по-странни и много по-древни от динозаврите — отговори сериозно Фламел.

— Откъде знаеш? — попита Софи. Той твърдеше, че е роден през 1330-а, така че не можеше да е виждал динозаврите… нали?

— Всичко това е записано в Сборника… и по време на дългия си живот съм виждал зверове, които се смятат за измислица. Сражавал съм се с митични създания, изправял съм се срещу твари, които сякаш са изпълзели от някой кошмар.

— Миналия срок в училище учихме Шекспир… Има една реплика в „Хамлет“. — Софи се намръщи, опитвайки се да си я спомни. — „Има по земята и небето неща…“

Никола Фламел кимна радостно.

— „… които нашата нещастна философия не е дори сънувала!“ — завърши той цитата. — „Хамлет“, първо действие, пета сцена. Познавах Уил Шекспир, разбира се. От него можеше да излезе алхимик с необикновен талант… но после попадна в лапите на Дий. Бедният Уил; знаете ли, че той създаде героя Просперо от „Бурята“ по подобие на Дий?

— Аз никога не съм харесвала Шекспир — промърмори Скати. — Той смърдеше.

— Познавал си Шекспир? — Джош не можеше да скрие изненадата в гласа си.

— Беше мой ученик за кратко, за съвсем кратко — обясни Фламел. — Живял съм дълго и съм имал много ученици. Някои от тях историята прослави, но повечето бяха забравени. Срещал съм много човеци и нечовеци, смъртни и безсмъртни. Такива като Скатах — завърши Фламел.

— Има ли и други като теб… други от Древната раса? — попита Софи червенокосото момиче.

— Повече, отколкото си мислиш, макар че се старая да не общувам с тях — каза Скати неловко. — Сред Древните има такива, които не желаят да приемат, че нашето време е отминало, че сегашната епоха принадлежи на човеците. Те искат да върнат старите дни и вярват, че тяхната марионетка Дий и други като него са в състояние да го сторят. Наричат ги Тъмните древни.

— Не знам дали някой от вас е забелязал — намеси се внезапно Джош, — но не ви ли се струва, че се събират твърде много птици?

Софи се обърна да погледне през предното стъкло, докато Фламел и Скати надникнаха през задното.

Гредите, пилоните, подпорите, въжетата и кабелите на моста Голдън Гейт бавно се покриваха с птици. Бяха хиляди, предимно косове и врани. Бяха накацали по всички възможни повърхности и с всеки следващ миг пристигаха още.

— Идват от Алкатраз — рече Джош, като наклони глава, за да погледне отвъд развълнуваните води към острова.

Над Алкатраз се бе събрал тъмен облак. Издигаше се на талази от изоставения затвор и се виеше във въздуха като дим, само че този дим не се разсейваше; движеше се и кръжеше в плътна маса.

— Птици. — Джош преглътна с усилие. — Сигурно са хиляди.

— Десетки хиляди — поправи го Софи. Тя се обърна да погледне към Фламел. — Какви са те?

— Чедата на Мориган — каза той загадъчно.

— Проблем — добави Скати. — Голям проблем.

После, сякаш подчинявайки се на една команда, огромното ято птици се отдалечи от острова и се понесе през залива право към моста.

Джош натисна бутона на прозореца си и потъмненото стъкло се спусна с жужене. Шумът от птиците вече се чуваше — остро грачене, което звучеше като писклив смях. Движението на колите се забави, някои хора даже спираха, за да излязат и да направят снимки с дигитални фотоапарати и мобилни телефони.

Никола Фламел се приведе напред и сложи лявата си ръка върху рамото на Джош.

— Трябва да караш — каза той сериозно. — Не спирай… каквото и да се случи, дори и да блъснеш нещо. Просто карай. Колкото можеш по-бързо. Изведи ни от този мост.

Имаше нещо в неестествено овладяния глас на Фламел, което уплаши Софи повече, отколкото ако беше изкрещял. Тя хвърли поглед към Скати, но младата жена тършуваше в раницата си. Извади оттам къс лък и наръч стрели и ги постави на седалката до себе си.

— Затвори си прозореца, Джош — каза тя спокойно. — Не искаме нещо да влезе вътре.

— Загазили сме, нали? — прошепна Софи, гледайки към алхимика.

— Само ако враните ни настигнат — отвърна Фламел с напрегната усмивка. — Може ли да използвам телефона ти?

Софи извади мобилния телефон от джоба си и го отвори.

— Някаква магия ли ще правиш? — попита тя с надежда.

— Не, ще се обаждам. Да се надяваме, че няма да ми отговори телефонен секретар.