Майкъл Скот
Алхимикът (38)

Глава 37

Доктор Джон Дий пристигна в Охай, когато дневната светлина гаснеше в драматични розови оттенъци над заобикалящите го планини Топа-Топа. Беше пътувал цял ден; бе уморен и раздразнителен и си търсеше повод да си го изкара на някого.

Царството на Хеката беше изтощило батерията на телефона му и му трябваше почти час, докато намери откъде да се обади в офиса си. После бе принуден да седи, кипящ от яд, край шосето още деветдесет минути, докато шофьорите му фучаха по пътните разклонения на Мил Вали и го търсеха. Наближаваше девет и половина, когато най-после се върна в офиса си в „Енох Ентърпрайзис“ в центъра на града.

Там узна, че Пернел вече е преместена в Алкатраз. Компанията му наскоро бе закупила острова от държавата и го бе затворила за външен достъп, докато се провеждаше реставрация. Във вестниците писаха, че ще го превръщат в исторически музей. Всъщност докторът възнамеряваше да го върне към първоначалното му предназначение като един от най-сигурните затвори на света. Той за кратко се замисли дали да не отлети до острова да поговори с Пернел, но счете, че това е губене на време. Негов приоритет бяха липсващите страници от Сборника и близнаците. Макар че Бастет му беше казала да ги убие, ако не може да ги отвлече, Дий имаше други планове.

Той знаеше за известното пророчество от Книгата на Авраам Мага. На Древните им бе било известно за появата на близнаците — двамата, които са един, единият, който е всички. Един, който може да спаси света, и един, който може да го унищожи. „Но кой какъв беше?“ — зачуди се Дий. И дали силите им можеха да бъдат оформени и насочени от обучението, което получаваха? Да намери момчето, бе станало толкова важно, колкото и да намери липсващите страници от Сборника. Трябваше да притежава тази златна аура.

 

 

Доктор Джон Дий беше живял за кратко в Охай в началото на двайсети век — тогава той все още се наричаше Нордхоф — и се бе занимавал с плячкосване на ценните артефакти от околните гробища на индианците чумаш. Мразеше този град: Охай беше малък, затънтен и в летните месеци просто твърде горещ за него. Дий винаги се бе чувствал най-добре в големите градове, където беше по-лесно да останеш незабележим и анонимен.

Той отлетя от Сан Франциско до Санта Барбара с хеликоптера на компанията и нае един ненабиващ се на очи форд от малкото летище. После потегли от Санта Барбара с колата и пристигна в Охай точно когато слънцето залязваше зрелищно, нашарвайки града с дълги сенки. Охай се бе променил драстично през стотината години, откакто го бе виждал… но Дий все така не го харесваше.

Той зави с колата по Охай Авеню и намали скоростта. Фламел и другите бяха наблизо; усещаше го. Но сега трябваше да бъде внимателен. Щом той можеше да ги усети, значи и те — особено алхимикът и Скатах — можеха да усетят него. А Дий все още нямаше представа на какво е способна Вещицата от Ендор. Фактът, че една много стара Древна живее в Калифорния, а той изобщо не подозираше за присъствието й, беше крайно обезпокояващ. Мислеше си, че знае местонахождението на повечето важни Древни и безсмъртни хора по света. Дий се зачуди дали това, че цял ден не бе успял да се свърже с Мориган, е някакъв показател. Беше й звънял с настойчиво постоянство по пътя насам, но тя не отговаряше на мобилния си телефон. Или беше в иБей, или играеше на някоя от безкрайните онлайн стратегически игри, към които бе пристрастена. Той не знаеше къде е Бастет и не го интересуваше. Тя го плашеше, а Дий имаше навик да унищожава хората, които го плашат.

Фламел, Скатах и близнаците можеха да са навсякъде в града. Но къде?

Дий позволи в аурата му да се процеди малко енергия. Премигна, когато очите му се замъглиха от внезапни сълзи, за да ги избистри. Изведнъж хората в съседната кола, онези, които пресичаха пътя, а също и пешеходците по тротоара се очертаха в движещи се многоцветни аури. Някои от аурите представляваха просто струйки прозрачен дим с определен оттенък, други бяха тъмни петна и пластове от плътни мръсни цветове.

Накрая той ги откри съвсем случайно: караше по Охай Авеню и бе подминал Либи парк, когато зърна черния хамър, паркиран на Фокс Стрийт. Спря зад него. Веднага щом излезе от колата, зърна съвсем лек проблясък на чисто златна аура откъм парка, близо до фонтана. Тънките устни на Дий се извиха в злорада усмивка.

Този път нямаше да се измъкнат.

 

 

Джош Нюман седеше до фонтана в Либи парк, точно срещу антикварния магазин, и се взираше във водата. В средата на кръглия басейн имаше два съда с форма на цветя, единият по-голям от другия. От горния бликаше вода и се стичаше по страните му в долния. Оттам водата се изливаше в басейна. Звукът заглушаваше шумовете от близкото улично движение.

Джош се чувстваше самотен и доста объркан.

Когато Вещицата го беше накарала да излезе от антикварния магазин, той мина под сенчестия безистен и спря пред магазина за сладолед, примамен от ароматите на шоколад и ванилия. Постоя отпред, зачетен в менюто с екзотични вкусове, и се зачуди защо ли аурата на сестра му миришеше на ванилов сладолед, а неговата — на портокали. Тя даже не обичаше особено сладолед; а той го обожаваше.

Пръстът му посочи в менюто: боровинков с парченца шоколад.

Джош пъхна ръка в задния джоб на джинсите си… и се паникьоса, когато осъзна, че портфейлът му липсва. В колата ли го беше оставил, или пък…? Той се спря.

Знаеше точно къде го е оставил.

Последното място, където бе видял портфейла си, заедно с изтощения телефон, айпода и лаптопа, беше на пода до леглото му в стаята му в Игдразил. Загубата на портфейла беше достатъчно лошо нещо, но загубата на компютъра беше катастрофа. Там бяха всичките му имейли, заедно със записките от училище и отчасти написан дипломен проект, снимки от последните три години — включително от коледната екскурзия до Канкун — и поне шестдесет гигабайта с MP-3. Не можеше да си спомни кога за последен път беше правил архив, за да се подсигури, но определено не беше скоро. Направо му прилоша и ароматите откъм сладоледаджийницата вече не му се струваха толкова приятни и съблазнителни.

Крайно нещастен, той продължи нататък, пресече улицата на кръстовището срещу пощенския клон, а после сви наляво и се насочи към парка.

Айподът беше коледен подарък от родителите му. Как щеше да им обясни, че го е загубил? Освен това на малкия му хард диск имаше още тридесет гигабайта музика.

Но още по-лошо от загубата на айпода, портфейла или дори компютъра му, беше загубата на телефона. Това беше абсолютен кошмар. Всички номера на приятелите му бяха там и той знаеше, че не ги е записал никъде другаде. Тъй като родителите им пътуваха постоянно, близнаците рядко изкарваха повече от един или два семестъра в едно и също училище. Сприятеляваха се лесно — особено Софи — и все още поддържаха връзка с приятели, с които се бяха запознали преди години в различни училища из цяла Америка. Без тези имейл адреси и телефонни номера как щеше да се свързва с тях, как щеше изобщо да ги открие отново?

В малка ниша до входа на парка имаше чешма и той се наведе да пие. В стената над нея бе вградена метална лъвска глава, а под нея имаше малка правоъгълна табелка, на която пишеше: „Любовта е водата на живота, пий до насита.“ Той усети как студената вода намокри устните му и се изправи да погледне към магазина, чудейки се какво ли става вътре. Все още обичаше сестра си, но дали тя го обичаше? Би ли могла да го обича, след като той беше… обикновен?

В Либи парк беше тихо. Джош можеше да чуе децата, тичащи на близката детска площадка, но гласовете им звучаха пискливи и много далечни. Трима старци, облечени еднакво — в ризи без ръкави, дълги шорти, бели чорапи и сандали, — се бяха събрали на една пейка под сенките. Единият от тях хвърляше трохи на четири дебели и мързеливи гълъба. Джош седна на ръба на ниския фонтан и топна ръка във водата. След потискащата жега тя бе приятно хладна и той прокара мокрите пръсти през косата си, усещайки как капките се стичат по врата му.

Какво щеше да прави?

Можеше ли да направи нещо?

Само за малко повече от двадесет и четири часа неговият живот — а и този на сестра му — се бяха променили изцяло и по неразбираем начин. Това, което някога беше смятал просто за приказки, сега се оказваха версии на истината. Митът беше станал история, легендите бяха станали факти. Когато Скати му бе разкрила, че загадъчният Дану Талис се е наричал също така Атлантида, той едва не й се изсмя в лицето. За него Атлантида винаги бе била приказка. Но щом Скатах, Хеката, Мориган и Бастет бяха истински, тогава и Дану Талис беше. Работата, на която родителите му бяха посветили живота си — археологията — изведнъж се бе оказала безсмислена.

Дълбоко в себе си Джош знаеше, че освен това е загубил близначката си, постоянното сигурно присъствие в живота му, единствения човек, на когото можеше винаги да разчита. Тя се беше променила по начин, който той изобщо не можеше да проумее. Защо той също не бе пробуден? Трябваше да настоява Хеката да пробуди първо него. Какво ли би било да притежава тези сили? Единственото, с което можеше да го сравни, беше да е супергерой. Въпреки че Софи се чувстваше зле от наскоро пробудените си сетива, той завиждаше на способностите й.

С периферното зрение Джош забеляза, че някакъв мъж е седнал на бордюра на фонтана малко встрани от него, но не му обърна внимание. Разсеяно вдигна от земята отчупено парче от една от сините плочки, заобикалящи басейна.

Какво щеше да прави?

И отговорът винаги беше един и същ: какво можеше да направи?

— Ти също ли си жертва?

Отне му време, докато осъзнае, че фигурата, седнала от дясната му страна, говори на него. Понечи да стане — златното правило при откачалките беше никога да не им отговаряш и в никакъв случай да не подхващаш разговор с тях.

— Изглежда, всички сме жертви на Никола Фламел.

Стреснат, Джош вдигна поглед… и откри, че човекът е доктор Джон Дий — мъжът, когото се бе надявал никога повече да не види. За последен път го бе зърнал в Царството на сенките. Тогава Дий държеше в ръцете си меча Екскалибур. Сега седеше насреща му, изглеждайки странно на това място, със своя безупречно ушит сив костюм. Джош се озърна бързо, очаквайки да види големи или плъхове, или дори Мориган да се спотайва в сенките.

— Сам съм — успокои го Дий и се усмихна учтиво.

Умът на Джош работеше бясно. Трябваше да стигне до Фламел, да го предупреди, че Дий е в Охай. Зачуди се какво ли ще стане, ако просто скочи и побегне. Дали Дий ще го спре с магия пред всички тези хора? Джош погледна пак към тримата старци и изведнъж проумя, че те вероятно не биха забелязали, дори Дий да го превърне в слон насред центъра на Охай.

— Знаеш ли откога преследвам Никола Фламел, или Ник Флеминг, или някой от стотиците други псевдоними, които използва? — продължи Дий тихо и спокойно. Той се отпусна назад и прокара пръсти през водата. — Поне от петстотин години. И той винаги ми се изплъзва. Пълен е с номера и това го прави опасен. През 1666-а, когато почти го бях спипал в Лондон, той разпали пожар, който едва не изпепели целия град.

— Той ни каза, че ти си предизвикал Големия пожар — изтърси Джош. Въпреки страха си, беше любопитен. И сега изведнъж си спомни един от първите съвети, които му беше дал Фламел: „Нищо не е такова, каквото изглежда. Подлагай на съмнение всичко.“ Джош се замисли дали този съвет се отнася и до самия алхимик.

Слънцето бе залязло и във вечерния въздух се усещаше студ. Джош потрепери. Тримата старци си тръгнаха, тътрейки се, без никой от тях дори да погледне към него, и го оставиха сам с магьосника. Странно, но Джош не се чувстваше застрашен от присъствието на мъжа.

Тънките устни на Джон Дий трепнаха в усмивка.

— Фламел никога на никого не казва всичко — рече той. — Едно време твърдях, че половината от всичко, което казва той, е лъжа, а другата половина не е съвсем истина.

— Никола каза, че работиш за Тъмните древни. И че след като се сдобиеш с целия Сборник, ще ги върнеш на този свят.

— Това е абсолютно вярно — каза Дий за негова изненада. — Макар че без съмнение Никола е изопачил малко историята. Аз наистина работя за Древните — продължи той — и да, наистина търся последните две страници от Книгата на Авраам Мага, наричана за по-просто Сборника. Но само защото Фламел и жена му са я откраднали от Кралската библиотека в Лувъра.

— Той я е откраднал?

— Нека ти разкажа за Никола Фламел — рече търпеливо Дий. — Сигурен съм, че той ти е разказвал за мен. През живота си Фламел е сменил много професии: лекар и готвач, книжар, войник, учител по езици и химия, пазител на закона и крадец. Но той е и винаги е бил лъжец, шарлатанин и мошеник. Открадна Книгата от Лувъра, щом откри, че съдържа не само рецептата на отварата за безсмъртие, но и рецептата на философския камък. Той приготвя отварата за безсмъртие всеки месец, за да поддържа себе си и Пернел на същата възраст, на която са били, когато са пили от нея за първи път. Използва рецептата на философския камък, за да превръща евтини мед и олово в злато и късчета обикновен въглен в диаманти. Използва едно от най-необикновените знания на света само за собствена изгода. Това е истината.

— Ами Скати и Хеката? Те Древни ли са?

— О, безусловно. Хеката е Древна, а Скатах е от Следващото поколение. Но Хеката беше известна престъпничка. Прогониха я от Дану Талис заради експериментите с животни. Предполагам, че ти би нарекъл това генно инженерство: тя създаде клановете на превръщенците, например, и стовари върколашкото проклятие върху човечеството. Предполагам, че си видял някои от експериментите й вчера — хората-глигани. А Скатах не е нищо повече от наемен главорез, която заради престъпленията си е прокълната да носи тялото на девойка до края на дните си. Когато Фламел разбра, че го настигам, те бяха единствените, при които можеше да отиде.

Джош вече бе безнадеждно объркан. Кой казваше истината? Фламел или Дий?

Беше му студено. Нощта още не бе паднала съвсем, но в града бе пропълзяла ниска мъгла. Въздухът миришеше на влажна пръст и съвсем леко на развалени яйца.

— Ами ти? Наистина ли се опитваш да върнеш Древните?

— Разбира се — каза Дий. Звучеше изненадан. — Това вероятно е най-важното нещо, което мога да направя за този свят.

— Фламел казва, че Древните — той ги нарича Тъмните древни — ще унищожат света.

Дий сви рамене.

— Повярвай ми, той те лъже. Древните могат да променят този свят към по-добро… — Дий раздвижи пръсти във водата, предизвиквайки бавни, хипнотизиращи вълнички. Джош се сепна, като забеляза, че в нея се оформят образи, картини, съответстващи на думите на Дий. — В древното минало земята беше рай. Притежаваше невероятно напреднала технология, но въздухът бе чист, водата — бистра, моретата — без замърсяване.

Появи се трептящ образ на остров под безоблачно лазурно небе. Безкрайни поля от златна пшеница се простираха към далечината. Клоните на дърветата бяха натежали от всевъзможни екзотични плодове.

— Древната раса не само оформи този свят, а дори подтикна примитивните хуманоиди да тръгнат по пътя на еволюцията. Но Древните бяха изтласкани от този рай от глупавото суеверие на лудия Авраам и магиите в Сборника. Древните не умряха — не е толкова лесно да убиеш представител на Древната раса, — те просто зачакаха. Знаеха, че един ден човечеството ще се вразуми и ще ги повика отново, за да спасят земята.

Джош не можеше да откъсне очи от блещукащата вода. Много от нещата, които разказваше Дий, звучаха правдоподобно.

— Ако съумеем да ги върнем, Древните притежават силите и способностите да променят този свят. Могат да накарат пустините да разцъфтят…

Във водата се появи образ: големи, брулени от ветрове, пустинни дюни позеленяха от тучна трева.

Появи се друг образ. Джош гледаше към земята от космоса, също като в „Гугъл ърт“. Гигантски вихър от гъсти облаци се бе оформил над Мексиканския залив и се насочваше към Тексас.

— Те могат да контролират климата — обясни Дий и бурята се разпръсна.

Пръстите му отново се раздвижиха и се появи образ на болнично отделение с дълга редица празни легла.

— Могат и да лекуват болестите. Помни, тези същества са били почитани като богове заради своите сили. И точно на тях Фламел се опитва да попречи да се върнат в света.

На Джош му трябваше дълго време, за да оформи въпрос от една-единствена дума.

— Защо?

Не можеше да проумее защо Фламел би искал да попречи на нещо, което очевидно е добро.

— Защото той си има господари, Древни като Хеката и Вещицата от Ендор, например, които искат светът да потъне в хаос и анархия. Когато това се случи, те ще могат да излязат от сенките и да се обявят за владетели на земята. — Дий поклати тъжно глава. — Боли ме да го кажа, но Фламел не го е грижа за теб, нито пък за сестра ти. Той я изложи на ужасна опасност днес, само за да пробуди грубо силите й. Древните, с които работя аз, отделят по три дни, за да приведат някого през церемонията на пробуждането.

— Три дни — промърмори Джош. — Фламел каза, че в Северна Америка няма никой друг, който може да ме пробуди. — Не искаше да вярва на Дий… но все пак всичко, което мъжът му беше казал, изглеждаше толкова логично.

— Още една лъжа. Моите Древни могат да те пробудят. И ще го направят правилно и без риск. В края на краищата това е толкова опасен процес.

Дий се изправи бавно, заобиколи и приклекна до Джош, така че очите му се озоваха на едно ниво с лицето на момчето. Мъглата започваше да се сгъстява и се кълбеше около фонтана, пълзеше и се завихряше. Гласът на Дий бе коприненонежен и монотонен, в пълен синхрон с вълничките във водата.

— Как се казваш?

— Джош.

— Джош — повтори Дий, — къде е сега Никола Фламел?

Даже в това сънливо състояние, едно алармено звънче — съвсем слабо и далечно — отекна в главата на Джош. Не можеше да вярва на Дий, не биваше да вярва на Дий… и все пак толкова много от онова, което бе казал той, звучеше правдиво.

— Къде е той, Джош? — настоя Дий.

Джош понечи да поклати глава. Макар че вярваше на Дий — всичко, което му беше казал той, звучеше съвсем логично, — искаше първо да говори със Софи, трябваше да потърси нейното мнение и съвет.

— Кажи ми. — Дий вдигна безжизнената ръка на Джош и я топна в басейна. От нея се разбягаха вълнички. Те оформиха образа на малък антикварен магазин, пълен със стъклария, точно срещу Либи парк. Дий се ухили триумфално, изправи се и се втренчи през улицата, задействайки сетивата си.

Моментално засече аурите им.

Зелената на Фламел, сивата на Скатах, кафявата на Вещицата от Ендор и чистата сребърна на момичето. Беше ги спипал — и този път нямаше да допусне грешка, нямаше да ги остави да се измъкнат.

— Ти стой тук и се наслаждавай на красивите картинки — измърмори Дий, като потупа Джош по рамото. Водата разцъфна в екзотични калейдоскопни шарки, омайващи и хипнотични. — Скоро ще се върна за теб.

След това, без да помръдне и мускулче, той призова чакащата си армия.

Мъглата внезапно се сгъсти и потъмня, наситена с мириса на развалени яйца и нещо друго: прах и суха земя, влага и плесен.

И ужасът се спусна над Охай.