Майкъл Скот
Алхимикът (39)

Глава 38

Ръцете на Никола Фламел вече започваха да сияят със зелена светлина, когато той дръпна вратата на магазинчето и направи раздразнена физиономия, щом камбанката иззвънтя весело.

Докато Вещицата работеше със Софи, слънцето се бе скрило зад хоризонта и в долината беше плъзнала студена мъгла. Тя се кълбеше по Охай Авеню, виеше се през клоните на дърветата и оставяше всичко, което докосне, покрито с капки влага. Колите пълзяха, а фаровете им, с големи ореоли от светлина, едва успяваха да пробият мрачината. Улицата бе пуста; всички хора, които доскоро се разхождаха навън, облечени с летни дрехи, се бяха изпокрили по къщите, бягайки от влагата.

Скати застана до Фламел на вратата. Държеше в едната си ръка къс меч, а в другата нунчаку.

— Това не е добре, никак не е добре. — Тя си пое дълбоко дъх. — Надушваш ли го?

Фламел кимна.

— Сяра. Миризмата на Дий.

Скати потрака с нунчакуто.

— Този наистина започва да ме дразни.

Някъде в далечината се чу метален трясък от сблъсък на коли. Автомобилна аларма отекна жално зад тях. Разнесе се писък, пронизителен и ужасяващ, а след това още един и още един.

— То идва. Каквото и да е — рече Фламел мрачно.

— Тук сме в капан — рече Скати. — Хайде да намерим Джош и да се връщаме в колата.

— Съгласен съм. Който отстъпва, живее по-дълго.

Той се обърна и погледна в магазина. Вещицата от Ендор държеше ръката на Софи и бързо й шепнеше нещо. Струйки бял дим все още се размотаваха от момичето, а от пръстите й като развит бинт се смъкваше бял въздух.

Софи се наведе напред и целуна старицата по бузата, после се обърна и тръгна към вратата.

— Трябва да вървим — каза тя, останала без дъх, — трябва да се махаме оттук.

Нямаше представа какво има отвън, но новопридобитото знание позволяваше на въображението й да насели мъглата с всякакви чудовищни създания.

— И затворете вратата след себе си — извика Вещицата.

В същия миг светлините премигнаха и угаснаха. Охай потъна в мрак.

Камбанката издрънча, когато тримата излязоха на вече пустата улица. Мъглата бе станала толкова гъста, че шофьорите бяха принудени да отбият от пътя и по главната улица вече нямаше движение. Цареше неестествена тишина. Фламел се обърна към Софи.

— Можеш ли да определиш къде е Джош?

— Той каза, че ще ни чака в парка. — Тя присви очи, мъчейки се да съзре нещо през мъглата, но тя бе толкова гъста, че Софи едва виждаше на тридесетина сантиметра пред лицето си. Следвана от Фламел и Скати, тя слезе от тротоара и отиде до средата на празното шосе. — Джош? — Мъглата погълна думите й. — Джош — извика пак тя.

Нямаше отговор.

Една внезапна мисъл проблесна в главата й и Софи протегна дясната си ръка и разпери пръсти. От дланта й излетя лек полъх, но мъглата само се завихри леко. Тя опита отново и една ледена вихрушка се понесе по улицата, прорязвайки добре оформен коридор в мъглата, като закачи задния калник на една кола, зарязана насред улицата, и остави вдлъбнатина в метала.

— Опа. Май трябва да се упражнявам — промърмори тя.

В изчистеното от мъглата пространство пристъпи една фигура, а после втора и трета. Никоя от тях не беше жив човек.

Близо до Софи, Фламел и Скати се появи скелет, който стоеше изправен и носеше опърпани останки от син кавалерийски мундир на офицер от американската армия. Държеше ръждясало парче от сабя в костеливите си ръце. Когато обърна глава към тях, прешлените в основата на черепа му изпукаха.

— Некромантия — ахна Фламел. — Дий е пробудил мъртвите.

Още една фигура изникна от мъглата: това беше частично мумифицираното тяло на мъж, който носеше огромен железничарски чук. Зад него идеше друг мъртвец, чиято плът изглеждаше жилава като гьон. Чифт сбръчкани кожени кобури висяха на хълбоците му и когато видя групичката, той посегна с костеливите си ръце към липсващите пистолети.

Софи се вцепени от ужас и вятърът от пръстите й утихна.

— Те са мъртви — прошепна тя. — Скелети. Мумии. Те всички са мъртви.

— Аха — рече прозаично Скатах, — скелети и мумии. Зависи от това в каква земя са били погребани. При влажна почва получаваш скелети. — Тя пристъпи напред и размаха нунчакуто, отнасяйки главата на друг стрелец, който се опитваше да опре приклада на ръждясала пушка в рамото си. — При суха почва получаваш мумии. Това обаче не ги прави безопасни. — Скелетът на кавалерийския офицер със счупената сабя замахна към нея и тя парира с меча си. Ръждивото му острие се разсипа на прах. Скати замахна отново и отдели главата от тялото му, което моментално се свлече на земята.

Въпреки че тътрещите се фигури вървяха в пълно мълчание, отвсякъде вече се носеха писъци. И макар те да бяха приглушени от мъглата, се долавяше ясно страхът и първичният ужас в тях. Обикновените жители на Охай бяха разбрали, че по улиците им крачат мъртъвци.

Мъглата вече гъмжеше от създанията. Те идеха от всички посоки, тълпейки се около тримата, обграждайки ги по средата на улицата. Влагата се виеше и пълзеше и все повече скелети и мумифицирани останки се мяркаха в нея: войници в дрипави сини и сиви униформи от Гражданската война; фермери в парцаливи стари гащеризони; каубои в износени гамаши и прокъсани дочени дрехи; жени в дълги до земята поли, сега мухлясали и раздрани; миньори в овехтели кожени бричове.

— Той е изпразнил гробището на един от старите изоставени градове! — възкликна Скати, която стоеше с гръб към Софи и нанасяше удари около себе си. — Никой тук не е с дрехи, изработени след 1880-а.

Два женски скелета, носещи бонета и парцаливи празнични одежди, затракаха с костеливите си крака по Охай Авеню към нея, протягайки ръце. Мечът на Скати изсвистя, посичайки ръцете, но това дори не ги забави. Тя пъхна нунчакуто обратно в пояса си и извади втория меч. Замахна и с двата, те се кръстосаха във въздуха и отсякоха и двете глави, запращайки ги да подскачат в мъглата. Скелетите се свлякоха на купчини от кости.

— Джош — извика пак Софи, с изтънял от отчаяние глас. — Джош. Къде си?

Може би мумиите и скелетите се бяха добрали първо до него. Може би той щеше да се покаже всеки миг от мъглата с празни и оцъклени очи, с глава, извита под странен ъгъл. Тя тръсна глава, за да прогони кошмарните мисли.

Ръцете на Фламел пламтяха със студен зелен огън и влажната мъгла се напои с аромата на мента. Той щракна с пръсти и прати вълна от зеленикав огън през мъглата. Тя засия в изумрудено и синьо-зелено, но магията нямаше друг ефект. После Фламел хвърли малка топка зелена светлина право пред два клатушкащи се скелета, изникнали пред него. Огън пламна по създанията и овъгли останките от сивите им конфедеративни униформи. Те продължиха напред с тракащи по улицата кости, приближавайки се към Фламел, а зад тях идваха още стотици.

— Софи, доведи Вещицата! Имаме нужда от нейната помощ.

— Но тя не може да ни помогне — каза отчаяно Софи. — Не би могла да направи нищо. Не й е останала никаква сила: тя даде всичко на мен.

— Всичко ли? — ахна Фламел, привеждайки се, за да избегне замаха на един мъртвец. С премерен удар с длан в гръдния му кош го запрати назад в множеството, където той се превърна в купчина от кости. — Ами тогава, Софи, направи ти нещо!

— Какво? — извика тя. Какво би могла да направи срещу армия от немъртви? Тя беше петнадесетгодишно момиче.

— Каквото и да е!

Една мумифицирана ръка се стрелна от мъглата и я удари по рамото. Беше удар с мокър парцал.

Страхът, отвращението и гневът й дадоха сили. Точно сега обаче тя не можеше да си спомни нищо от онова, на което я бе научила Вещицата. Но после инстинктите й — или по-скоро новопридобитото знание — надделя. Тя позволи на гнева си да се излее в аурата й. Внезапно въздухът се изпълни с богатия аромат на ванилов сладолед и аурата на Софи грейна в чисто сребърно. Тя поднесе дясната си ръка към лицето и духна в свитите си пръсти, после запрати уловения дъх насред гъмжилото от мъртъвци. От земята се издигна двуметрова вихрушка, миниатюрно торнадо. То засмука най-близките мъртъвци в себе си, трошейки костите им, а после изплю ситните останки. Софи метна втора, а после и трета топка въздух. Трите торнада засноваха сред скелетите и мумиите, сеейки унищожение. Софи откри, че може да насочва торнадата. Просто трябваше да погледне в определена посока и те покорно се понасяха натам.

Изведнъж в мъглата отекна гласът на Дий.

— Харесваш ли армията ми, Никола? — Мъглата приглушаваше звука и беше невъзможно да се определи посоката, от която идва. — Последния път, когато бях в Охай — преди повече от сто години, — открих прелестно малко гробище точно под върховете Трите сестри. Градчето, край което се е намирало, отдавна го няма, но гробовете и тяхното съдържание си стоят.

Фламел отбиваше яростно замахващи юмруци, дращещи нокти, ритащи крака. В ударите на скелетите и мумиите нямаше сила, но тяхната немощ се компенсираше с численост. Бяха прекалено много. Под окото му се появи синина, а на опакото на дланта му имаше дълга драскотина. Скати се движеше около Софи и я бранеше, докато момичето управляваше вихрушките.

— Не знам колко дълго се е използвало това гробище. Със сигурност поне сто-двеста години. Нямам представа колко трупа съдържаше. Стотици, може би хиляди. И аз ги призовах всичките, Никола.

— Къде е той? — процеди Фламел през зъби. — Трябва да е наблизо — съвсем наблизо, — за да може да управлява толкова много трупове. Налага се да разбера къде е, трябва да направя нещо.

Софи усети как отмалява и едното торнадо се изви и изчезна. Двете останали лъкатушеха насам-натам, докато физическата сила на Софи се изцеждаше. Още едно се разпадна, а последното бързо губеше сила. Тя осъзна, че това изтощение е цената на магията. Но трябваше да издържи поне още малко; трябваше да намери брат си.

— Трябва да се махнем оттук. — Скатах улови Софи и я задържа изправена. Скелетите напираха, а Скати ги отблъскваше с прецизни движения на меча.

— Джош — прошепна уморено Софи. — Къде е Джош? Трябва да намерим Джош.

Мъглата отнемаше нюансите в гласа на Дий, но злорадството в тона му бе явно, когато каза:

— А знаеш ли какво друго открих? През последните хилядолетия тези планини са примамвали създания, различни от хората. Земята тук е осеяна с кости. Стотици кости. А помни, Никола, аз съм преди всичко некромант.

Мечката, която се появи от сивите валма мъгла, беше висока поне два метра и половина. И макар че върху скелета й бяха останали парчета кожа, беше видно, че е отдавна мъртва. Снежнобелите кости подчертаваха огромните й, подобни на ками, нокти.

Зад мечката се появи скелетът на саблезъб тигър. После пума и още една мечка — по-малка и с повече плът по костите.

— Мога да ги спра само с една дума — изкънтя гласът на Дий. — Искам страниците от Сборника.

— Не — отсече мрачно Фламел. — Къде е той? Къде се крие?

— Къде е брат ми? — извика отчаяно Софи и изпищя, щом една мъртвешка ръка се омота в косата й. Скатах я отсече при китката, но дланта остана да виси, заплетена в косата на Софи, като странно украшение. — Какво си направил с брат ми?

— Брат ти премисля възможностите си. Вашата страна не е единствената в тази битка. А сега, след като разполагам с момчето, ми трябват само страниците.

— Никога.

Мечката и тигърът се втурнаха през навалицата от тела, като ги разхвърляха настрани и ги тъпчеха в стремежа си да се доберат до тримата. Саблезъбият тигър пръв стигна до тях. Блестящият му череп беше едър, а двата стърчащи надолу зъба бяха дълги поне двадесет сантиметра. Фламел застана между Софи и създанието.

— Дай ми страниците, Никола, или ще пусна тези немъртви зверове да вилнеят из града.

Никола трескаво търсеше в паметта си магия, която би могла да спре създанието. В този момент горчиво съжаляваше, че не е изучавал по-усърдно чародейство. Щракна с пръсти и на земята пред тигъра с пукот се появи мъничко мехурче светлина.

— Това ли е всичко, което можеш да направиш, Никола? Леле, колко си отслабнал.

Мехурчето се пръсна по земята в хладно изумрудено петно.

— Той е достатъчно близо, за да ни вижда — рече Никола. — Трябва ми да го зърна само за миг.

Едрата дясна предна лапа на тигровия скелет стъпи в зелената светлина.

И залепна. Създанието се опита да вдигне лапата си, но дебели, лепкави зелени нишки я приковаваха към асфалта. Лявата му лапа също стъпи в светлината и залепна.

— Май не съм чак толкова слаб, а, Дий? — извика Фламел.

Но натискът на телата зад саблезъбия тигър продължаваше да го тласка напред. Изведнъж костеливите му лапи се откъснаха и огромният звяр полетя към тях. Фламел успя да вдигне ръце, преди чудовището да се стовари върху него със зейнала паст, в която лъщяха зловещи зъби.

— Сбогом, Никола Фламел — извика Дий. — Просто ще взема страниците от трупа ти.

— Не — прошепна Софи. Не, нещата нямаше да свършат така. Тя беше пробудена и Вещицата от Ендор бе вложила в нея цялото си знание. Трябваше да има нещо, което би могла да направи. Софи изкрещя, а сребърната й аура се нажежи.