Майкъл Скот
Алхимикът (32)

Глава 31

Царството на сенките се разпадаше. На запад облаците бяха изчезнали и големи части от небето вече липсваха, бяха останали само премигващите звезди и огромната луна на черния небосвод. Една по една звездите гаснеха, а луната започваше да се нащърбва по краищата.

— Нямаме много време — рече Мориган, гледайки към небето.

Дий, който клечеше на земята и събираше всички ледени късчета от Хеката, които можеше да намери, долови нотка на страх в гласа на Богинята-врана.

— Имаме време — каза той спокойно.

— Не можем да си позволим да сме тук, когато Царството на сенките изчезне — продължи тя, като погледна надолу към него с безизразно лице. Но от начина, по който се загърна с наметалото от врански пера, той разбра, че е нервна.

— Защо, какво ще стане? — попита я Дий с престорена наивност. Никога не бе виждал Богинята-врана в подобно състояние и изпитваше удоволствие от смущението й.

Мориган вдигна глава да погледне към нахлуващия мрак и в черните й очи се отразиха мъничките светлинки на звездите.

— Ние също ще изчезнем. Ще бъдем всмукани в нищото — добави тя тихо, гледайки как планините в далечината се превръщат в прах. После прахът се издигна във вихрушка към черното небе и изчезна. — Истинска смърт — прошепна Мориган.

Дий клечеше сред топящите се останки от Игдразил, докато около него изящният и прелестен свят на Хеката се превръщаше в прах, отвяван от невидими ветрове. Богинята бе създала своето царство от нищото и сега, без нейното присъствие, което да го крепи, то отново се връщаше там. Планините бяха изчезнали, отвени като песъчинки, цели части от гората бавно помръкваха и гаснеха като изключени лампи, а огромната луна, висяща ниско в небето, губеше контурите и яснотата си. Вече беше просто безформено кълбо. На изток изгряващото слънце представляваше златен кръг от светлина, а небето бе още синьо.

Богинята-врана се обърна към леля си.

— След колко време ще изчезне? — попита тя.

Бастет изръмжа и сви широките си рамене.

— Кой знае? Дори аз никога не съм виждала гибелта на цяло царство на сенките. След минути, може би…

— Това ми е достатъчно. — Дий остави меча Екскалибур на земята. Гладко полираното каменно острие отрази чернотата, пълзяща откъм запад. После Дий откри три от най-едрите парчета лед, които някога бяха част от Хеката, и ги постави върху него.

Мориган и Бастет се наведоха над раменете му и се втренчиха в меча. Отраженията им в него бяха разкривени.

— Какво е толкова важно, че трябва да го свършиш тук? — попита Бастет.

— Това беше домът на Хеката — отвърна Дий. — И тук, точно тук, на мястото на нейната смърт, връзката с нея ще е най-силна.

— Връзка… — изръмжа Бастет, а после кимна. Изведнъж беше разбрала какво ще опита Дий: най-тъмното и опасно от всички мрачни изкуства.

— Некромантия — прошепна Дий. — Ще говоря с мъртвата богиня. Тя е прекарала толкова хилядолетия тук, че това място е част от нея. Обзалагам се, че съзнанието й е още активно и не е напуснало това място. — Той се пресегна и докосна дръжката на меча. Черният камък засия в жълто и издълбаните по дръжката змии за миг оживяха, съскайки яростно и стрелкайки езици, преди отново да застинат. Ледът се топеше и стичаше по черния камък, покривайки го с тънък, лъскав слой. — Сега ще видим… — промърмори той.

Водата по острието започна да бълбука, да цвърчи и да пука. И във всяко мехурче се появи едно лице: лицето на Хеката. То продължаваше да мени бързо трите си лика, само втренчените в Дий очи — с маслен цвят и изпълнени с омраза — си оставаха същите.

— Говори с мен — извика Дий. — Заповядвам ти. Защо Фламел дойде тук?

Гласът на Хеката беше слаб и бълбукащ.

— За да се спаси от теб.

— Кажи ми за човешките деца.

Образите, които се появиха върху острието на меча, бяха изненадващо детайлни. Всички те бяха видени от очите на Хеката. Показаха как Фламел пристига с близнаците, показаха двете деца да седят уплашени и пребледнели в очуканата кола.

— Фламел смята, че те са легендарните близнаци, споменати в Сборника.

Мориган и Бастет се приведоха по-близо, без да обръщат внимание на нахлуващото нищо. На запад в небето вече нямаше никакви звезди, луната бе изчезнала и големи части от небето липсваха напълно, а на тяхно място се показваше само чернота.

— Така ли е? — попита Дий.

Следващият образ върху меча показа аурите на близнаците, пламтящи в сребърно и златно.

— Луна и слънце — прошепна Дий. Не знаеше дали да изпитва ужас или въодушевление. Подозренията му се бяха потвърдили. Още от първия миг, когато ги бе видял заедно, беше започнал да се чуди дали тези деца не са всъщност близнаци.

— Това ли са близнаците, чието идване е предречено в легендата? — попита той отново.

Бастет приведе голямата си глава до тази на Дий. Тридесетсантиметровите й мустачки погъделичкаха лицето му, но той не рискува да ги бръсне с ръка, при положение че зъбите й бяха толкова наблизо. Бастет миришеше на мокра котка и тамян; Дий усети, че ще кихне. Богинята-котка посегна към острието, но той улови ръката й. Все едно хвана лъвска лапа и прибраните й нокти внезапно щръкнаха опасно близо до пръстите му.

— Моля те, не докосвай меча; това е деликатна магия. Има време може би за още един-два въпроса — добави той, като кимна към западния хоризонт, където краищата на земята се рушаха и отлитаха като многоцветен прах.

Бастет се втренчи в черното острие. Котешките й зеници горяха.

— Сестра ми има — или по-скоро имаше — много специална дарба. Можеше да пробужда сили у другите. Попитай я дали го е направила с тези човешки близнаци.

Дий кимна, изведнъж проумявайки, защо Фламел бе довел близнаците на това място. Спомни си: в Древния свят бяха вярвали, че Хеката има власт над магията и заклинанията.

— Ти пробуди ли магическите способности на близнаците? — попита той.

Едно-единствено мехурче се пукна.

— Не.

Дий се олюля назад от изненада. Беше очаквал тя да каже да. Значи Фламел се бе провалил, така ли?

Бастет изръмжа.

— Тя лъже.

— Не може да лъже — каза Дий. — Тя отговаря с истината на онова, което я питаме.

— Видях момичето със собствените си очи — изръмжа египетската богиня. — Видях я как размахва камшик от чиста аурална енергия. Никога през живота си не съм виждала такава сила, или поне от Древните времена насам.

Доктор Джон Дий я изгледа остро.

— Видяла си момичето… ами момчето? То какво правеше?

— Него не го забелязах.

— Ха! — рече триумфално Дий и се обърна отново към меча.

Наметалото на Мориган прошумоля и се чу предупреждение.

— Гледай това да ти е последният въпрос, докторе.

Тримата вдигнаха очи и видяха, че непроницаемата чернота вече е стигнала почти до тях. На по-малко от три метра по-нататък светът свършваше в нищото. Дий се обърна пак към меча.

— Пробуди ли момичето?

Едно мехурче се пукна и по меча пробяга образът на Софи — то стана от земята със сияеща сребърна аура.

— Да.

— Ами момчето?

Мечът показа Джош, свит в ъгъла на тъмна стая.

— Не.

Ноктестите ръце на Мориган хванаха Дий за раменете и го изправиха на крака. Той хвана меча и тръсна бълбукащите водни капчици към бързо напиращата пустота.

Странната тройка — високата Бастет, тъмната Мориган и дребният човек — се втурна да бяга, докато светът зад нея рухваше в нищото. Последните останки от армията им — хората-птици и хората-котки — блуждаеха безцелно наоколо. Когато видяха, че водачите им бягат, ги последваха. Скоро всички създания се носеха на изток, към последната оцеляла част от Царството на сенките. Синухе куцаше подир Бастет, зовейки я по име, умолявайки я да спре и да му помогне.

Но светът се разпадаше твърде бързо. Нищото поглъщаше птици и котки, древни дървета и редки орхидеи, магически създания и митични чудовища. Изяде последните останки от магията на Хеката.

А после погълна слънцето, светът потъна в мрак и престана да съществува.