Майкъл Скот
Алхимикът (31)

Глава 30

Джош Нюман отвори рязко вратата на черния джип и почувства облекчение. Ключовете бяха на таблото. Отвори задната врата и изчака, докато Никола Фламел бързаше към колата, носейки Софи на ръце. Той нежно я положи на задната седалка. Скати изскочи от шубрака и се втурна по пътеката към тях с широка усмивка на лицето си.

— От хиляда години не се бях забавлявала така — каза тя, като се метна отзад в джипа.

Джош се настани на шофьорската седалка, нагласи си я и завъртя ключа. Големият шестцилиндров двигател изръмжа.

Фламел скочи на предната седалка до него и затръшна вратата.

— Измъкни ни оттук!

Джош включи на скорост, стисна кожения волан с две ръце и настъпи газта. Големият хамър подскочи напред, разхвърляйки камъчета и прах, завъртя се в кръг, а после се устреми по тесния път, като се друсаше и подскачаше по коловозите. Клоните на дърветата и храстите дращеха страните му, оставяйки черти по гладката му боя.

Макар че слънцето бе изгряло и в Царството на сенките, и в истинския свят, пътят все още тънеше в дълбок сумрак, а колкото и да се оглеждаше, Джош не можеше да намери откъде се включват фаровете. Постоянно поглеждаше в огледалата, очаквайки всеки момент да види Мориган или Богинята-котка да излизат от листака зад тях. Едва когато пътят свърши и слънчевата светлина блесна в очите му, той завъртя волана надясно, извеждайки тежкия джип на тесния, криволичещ асфалтиран път и отпусна газта. Хамърът намали.

— Всички добре ли са? — попита Джош, разтреперан.

Наклони огледалото за обратно виждане, за да може да вижда сестра си. Близначката му лежеше отпусната върху широката кожена седалка с глава в скута на Скати. Девата — воин използваше ивица плат, отпрана от тениската й, за да бърше челото на момичето. Кожата на Софи бе мъртвешки бяла и макар че клепачите й бяха затворени, очите й играеха бясно под тях и тя потръпваше, като че ли сънува кошмар. Скати забеляза, че Джош ги гледа в огледалото, и му се усмихна окуражително.

— Ще се оправи — каза тя.

— Не можеш ли да направиш нещо? — попита Джош, поглеждайки към Фламел. Чувствата му към алхимика вече бяха съвсем объркани. От една страна, той ги беше изложил на ужасна опасност, но все пак Джош бе свидетел как яростно се бе сражавал Фламел, за да ги защити.

— Не — отвърна уморено Фламел. — Тя просто е изтощена; нищо повече. — Никола също изглеждаше капнал. Дрехите му бяха покрити с кал и нещо като кръв. В косата му имаше птичи пера, а ръцете му бяха издраскани от схватките с котките. — След като поспи няколко часа, ще се чувства чудесно. Обещавам ти.

Джош кимна. Съсредоточи се върху пътя, без желание да разговаря повече с алхимика. Съмняваше се, че сестра му някога ще се чувства отново чудесно. Помнеше как го изгледа с равнодушен и втренчен поглед: не го беше познала. Беше чул гласа й — това не бе гласът, който той познаваше. Неговата сестра, неговата близначка, беше изцяло променена.

Стигнаха до пътен знак, сочещ към Мил Вали, и той сви наляво. Нямаше представа къде отиват; просто искаше да се махне далеч от Царството на сенките. Нещо повече: искаше да си отиде вкъщи, да се върне към нормалния живот, да забрави, че някога изобщо е прочел онази обява в университетския вестник, който бе донесъл баща му.

„Търси се помощник за книжарница. Не търсим читатели, търсим работници.“

Той беше изпратил автобиография и след няколко дни го поканиха на интервю. В този ден Софи нямаше никаква работа и дойде с него за компания. Докато го чакаше, бе отишла в кафенето отсреща и си бе поръчала чай с мляко. Когато Джош излезе от „Малката книжарничка“, сияещ от радост, защото го бяха одобрили за работата, разбра, че Софи също си е намерила работа в кафенето. Щяха да работят на няколко метра един от друг — това беше идеално! И наистина всичко бе идеално до вчера, когато започна тази лудост. Трудно му беше да повярва, че е било едва вчера. Погледна пак към Софи в огледалото. Сега тя лежеше спокойно, съвсем неподвижна и той с облекчение забеляза, че цветът се е върнал по бузите й.

Какво бе направила Хеката? Не — какво бе направил Фламел? В дъното на всичко стоеше алхимикът. Той беше виновен. Богинята не искаше да пробужда близнаците — знаеше опасностите. Но Фламел бе настоял и сега заради алхимика райското царство на Хеката бе опустошено, а сестра му не го разпознаваше.

Когато Джош започна работа в книжарницата на мъжа, когото познаваше като Ник Флеминг, го смяташе за малко странен, може би дори леко шантав. Но след като го опозна, започна наистина да го харесва и да му се възхищава. Фламел бе всичко онова, което бащата на Джош не беше. Беше забавен и се интересуваше кажи-речи от всичко, което Джош вършеше, а познанията му бяха невероятни. Джош знаеше, че баща му Ричард е наистина щастлив единствено когато стои пред аудитория, пълна със студенти, или гази до коленете в кал.

Флеминг беше различен. Когато веднъж Джош му цитира Барт Симпсън^[1], Флеминг му отвърна с Граучо Маркс^[2], а после запозна Джош с филмите на братя Маркс. Двамата споделяха любовта си към музиката, макар че вкусовете им бяха съвсем различни; Джош запозна Ник с „Грийн Дей“, „Лам“ и Дайдо. Флеминг му препоръча Питър Гейбриъл, „Дженезис“ и „Пинк Флойд“. Когато Джош даде на Фламел да послуша малко ембиънт и транс на неговия айпод, Фламел му зае дискове на Майк Олдфийлд и Брайън Ино. Джош въведе Ник в света на блоговете и му показа блога, който поддържаха двамата със Софи, и дори започнаха да обсъждат дали да не изложат цялата стока на книжарницата в интернет.

С времето Джош започна да приема Флеминг като по-голям брат, какъвто винаги му се беше искало да има. А сега този човек го бе предал.

Всъщност той от самото начало беше подвел Джош. Дори не се казваше Ник Флеминг. А в съзнанието на Джош започваше да се оформя ужасен въпрос. Вперил очи в пътя отпред, той попита тихо:

— Знаеше ли, че всичко това ще се случи?

Фламел се облегна в голямата кожена седалка и погледна към Джош. Алхимикът се намираше отчасти в сянка и стискаше с две ръце препасания през гърдите му колан.

— Че кое ще се случи? — попита той предпазливо.

— Знаеш ли, аз не съм дете — почти извика Джош, — затова не говори с мен като с такова. — На задната седалка Софи измънка нещо насън и той се опита да овладее гласа си. — Твоята безценна Книга наистина ли е предсказала всичко това? — Дочу как Скати се размърда на задната седалка и усети, че тя се е привела напред, за да чуе отговора на алхимика.

Фламел се забави доста, преди да отговори. Накрая рече:

— Има някои неща, които трябва да знаеш за Книгата на Авраам Мага. — Видя, че Джош се кани да каже нещо, и побърза да продължи: — Нека да довърша. Винаги съм знаел, че Сборника е стар — започна той, — макар че никога не съм знаел колко точно. Вчера Хеката каза, че е била там, когато Авраам го е създал, което означава, че трябва да е станало преди поне десет хиляди години. Тогава светът е бил съвсем различно място. Общоприетото схващане е, че човечеството се е появило през Каменната епоха. Но истината е много по-различна. Древната раса е управлявала земята. В нашите митове и легенди се съдържа истина. Ако се вярва на историите — продължи той, — те са притежавали способността да летят, имали са кораби, които можели да прекосяват океаните, умеели да контролират климата и дори усъвършенствали онова, което ние наричаме клониране. С други думи, имали са достъп до наука, толкова напреднала, че ние бихме я нарекли магия.

 

 

Джош поклати глава. Това беше прекалено шантаво, за да го приеме.

— И преди да кажеш, че всичко това е пресилено, помисли си само колко е напреднала човешката раса през последните десет години. Ако например някой беше казал на родителите ви, че ще могат да носят цялата си музикална колекция в джоба, щяха ли да му повярват? Сега разполагаме с телефони, чиято изчислителна мощност е по-голяма от онази, използвана за изпращането на първите ракети в космоса. Имаме електронни микроскопи, с които можем да видим отделните атоми. С лекота церим болести, които само преди петдесет години са били смъртоносни. И скоростта на развитието непрекъснато нараства. Днес сме в състояние да правим онова, което вашите родители биха отхвърлили като невъзможно, а бабите и дядовците ви биха сметнали за магия.

— Ти не отговори на въпроса ми — рече Джош. Внимаваше да не превиши скоростта; не можеха да си позволят да бъдат спрени от полицаи.

— Това, което искам да ти кажа, е, че не знам на какво е била способна Древната раса. Дали Авраам е правел предсказания в Сборника, или просто е записвал онова, което някак си е видял? Дали е знаел бъдещето, или е можел буквално да го види? — Той се обърна в седалката, за да погледне към Скати. — Ти знаеш ли?

Тя сви рамене и леко се усмихна.

— Аз съм от Следващото поколение; голяма част от Древния свят бе изчезнал още преди да се родя, а Дану Талис отдавна бе потънал под океана. Нямам представа какво са можели да правят. Дали са можели да виждат през времето? — Тя се замисли. — Познавала съм Древни, които, изглежда, притежаваха този дар: Сибила определено можеше, а също и Темида, и Меламп^[3], разбира се. Но те по-често грешаха, отколкото да казват истината. Ако съм научила нещо от пътуванията си, то е, че ние сами създаваме собственото си бъдеще. Виждала съм разтърсващи събития, да идват и да си отиват, без никой да ги е предрекъл, а съм виждала и пророчества — обикновено свързани с края на света — да се провалят.

Една кола ги застигна по тесния междуградски път — първата, която виждаха тази сутрин.

— Ще ти задам въпроса още веднъж — каза Джош, мъчейки се да запази гласа си спокоен. — И този път просто ми дай директен отговор: да или не — всичко, което се случи досега, беше ли предречено в Сборника?

— Не — каза бързо Фламел.

— Май дочувам и едно но — обади се Скати.

Алхимикът кимна.

— Има едно малко но. В Книгата не пише нищо за Хеката или Царството на сенките, нито за Дий, Бастет или Мориган. Но… — Той въздъхна. — Има няколко пророчества за близнаците.

— Близнаците — рече Джош напрегнато. — Имаш предвид близнаците по принцип или конкретно нас двамата със Софи?

— В Сборника се говори за сребърен и златен близнак — двамата, които са един, единият, който е всички. Не е съвпадение това, че аурите ви са чисто златна и сребърна. Така че, да, убеден съм, че Сборника има предвид теб и сестра ти. — Той се приведе към Джош. — И ако ме питаш откога знам това, ето ти отговора: започнах да подозирам едва вчера, когато вие със Софи ми се притекохте на помощ в книжарницата. Хеката потвърди моите подозрения няколко часа по-късно, когато направи аурите ви видими. Давам ти думата си, че всичко, което съм направил, е било, за да ви предпазя.

Джош поклати глава; не беше сигурен дали вярва на Фламел. Отвори уста да попита нещо, но Скати сложи ръка на рамото му, преди да успее да заговори.

— Послушай ме — рече тя. Гласът й бе тих и сериозен и говореше с келтски акцент. — Познавам Никола Фламел от много отдавна. Америка едва бе колонизирана, когато се запознахме. Той може да е опасен и лъжлив, хитър и смъртоносен, добър приятел и непреклонен враг, но е роден във време, когато думата на човек е била наистина ценна. Щом той ти дава думата си, че е направил всичко това за вашата безопасност, съветвам те да му повярваш.

Джош натисна леко спирачката, докато взимаше един завой. Накрая той кимна и изпусна шумно дъх.

— Вярвам ти — каза той на глас. Но някъде в съзнанието си продължаваше да чува последните думи на Хеката към него: „Никола Фламел никога и на никого не казва всичко“ и изпита ясното чувство, че алхимикът все още не му е разкрил всичко, което знае.

Изведнъж Никола потупа Джош по ръката.

— Тук… спри тук.

— Защо, какво има? — попита Скати, посягайки към мечовете си.

Джош даде мигач и отби хамъра от пътя — недалеч от примигващата светеща табела на крайпътно ресторантче.

— Нищо — усмихна се Фламел. — Просто е време за закуска.

— Страхотно. Умирам от глад — рече Скати. — Бих могла да изям кон. Ако не бях вегетарианка… и ако обичах конско, разбира се.

„И ако не беше вампир“ — помисли си Джош, но си задържа устата затворена.

 

 

Софи се събуди, докато Скати и Фламел бяха в ресторанта и поръчваха закуска за из път. Както си спеше, изведнъж се изправи рязко на задната седалка. Джош подскочи и извика от изненада.

Той се обърна в шофьорската седалка, застана на колене и се надвеси над облегалката.

— Софи? — повика я той предпазливо. Беше ужасен от мисълта, че нещо странно и древно може да погледне пак през очите на сестра му.

— Не ти трябва да знаеш какво сънувах — рече Софи, като протегна ръце и изпъна гърба си. Вратът й изпука, когато завъртя глава. — Ох, всичко ме боли.

— Как се чувстваш?

„Е, поне говореше със собствения си глас“.

— Като че ли съм болна от грип. — Тя се огледа. — Къде сме? Чия е тази кола?

Джош се усмихна широко и зъбите му се белнаха в сянката.

— Откраднахме я от Дий. Намираме се някъде на пътя извън Мил Вали и пътуваме обратно към Сан Франциско, струва ми се.

— Какво стана… какво стана там? — попита Софи.

Джош продължи да се усмихва.

— Ти ни спаси, с твоите пробудени магически сили. Беше невероятна: размахваше нещо като сребърен камшик от енергия и всеки път, щом той докоснеше някоя от котките или птиците-хора, тя се връщаше към обикновеното си състояние. — Гласът му заглъхна, когато Софи поклати глава. — Нищо ли не си спомняш?

— Малко. Чух как Пернел ми говори и ми казва какво да правя. Усетих как влива аурата си в мен — разказваше тя изумено. — Чувах я. Можех дори да я видя в известен смисъл. — Тя си пое дълбоко дъх на пресекулки. — После я отведоха. Това е всичко, което помня.

— Кой я отведе?

— Безликите хора. Много безлики хора. Видях как я повлякоха нанякъде.

— Какво искаш да кажеш с това безлики?

Очите на Софи бяха широко отворени и изпълнени с ужас.

— Нямаха лица.

— Тоест носеха маски ли?

— Не, Джош, не маски. Лицата им бяха гладки — без очи, без нос, без уста, само гладка кожа.

Образът, който се оформи в главата му, беше силно обезпокоителен и той умишлено смени темата.

— Чувстваш ли се… по-различна? — Подбра думата внимателно.

Софи се замисли за момент. Какво му беше на Джош, защо беше толкова загрижен?

— Различна ли? В какъв смисъл?

— Помниш ли как Хеката пробуди магическите ти сили?

— Да.

— Какво е усещането? — попита той колебливо.

За миг в очите на Софи затрепка хладна сребриста светлина.

— Сякаш някой натисна някакво копче в главата ми, Джош. Почувствах се жива. За първи път през живота си се почувствах жива.

Джош усети внезапно и необяснимо жилване на ревност. С крайчеца на окото си зърна как Фламел и Скати излизат от ресторанта, а ръцете им са заети с торби.

— А сега как се чувстваш?

— Гладна — каза тя. — Ужасно гладна.

 

 

Ядоха мълчаливо: дюнери, яйца, наденички, грис и рулца, като ги преглъщаха с газирана вода. Скати закуси с плодове и вода.

Джош избърса устата си със салфетка и изтупа трохите от джинсите си. Това беше първото му нормално ядене от предишния ден по обяд.

— Отново се чувствам човек. — Той хвърли дяволит поглед към Скати. — Не се обиждай.

— Не се обиждам — увери го Скати. — Повярвай ми, никога не съм искала да бъда човек, макар че, струва ми се, това си има някои предимства — добави тя загадъчно.

Никола събра остатъците от закуската и ги пъхна в една хартиена кесия. После почука по екрана на сателитната навигационна система върху таблото.

— Знаеш ли как работи това?

Джош поклати глава.

— На теория знам. Въвеждаме някаква крайна цел и то ни показва най-краткия път дотам. Но никога досега не съм използвал подобно нещо. Колата на татко няма такава джаджа — добави той. Ричард Нюман караше петгодишно волво комби.

— Ако го поразучиш, ще можеш ли да го накараш да заработи? — настоя Фламел.

— Може би — отговори Джош със съмнение.

— Разбира се, че ще може. Джош е гений в компютрите — обади се гордо Софи от задната седалка.

— Това не е точно компютър — промърмори брат й и натисна бутона за включване. Големият квадратен екран премигна и светна. Един невероятно покровителствен глас ги предупреди да не въвеждат адреси в системата, докато шофират, а после нареди на Джош да натисне бутона ОК, за да потвърди, че е чул и разбрал предупреждението. Екранът премигна и веднага показа местоположението на хамъра на един безименен страничен път. Връх Тамалпайс се виждаше като малък триъгълник в горната част на екрана и стрелки сочеха на юг към Сан Франциско. Черният път, водещ към царството на Хеката, не беше показан.

— Трябва да отидем на юг — продължи Фламел.

Джош поекспериментира с бутоните, докато не намери главното меню.

— Добре. Трябва ми адрес.

— Въведи пощенския клон на ъгъла на Сигнал Стрийт и Охай Авеню в Охай.

От задната седалка се обади Скати.

— О, само не Охай. Моля те, кажи ми, че няма да ходим там.

Фламел се завъртя в седалката си.

— Пернел ми каза да отида на юг.

— Лос Анджелис е на юг, Мексико е на юг, дори Чили е на юг оттук. Има много хубави местенца, намиращи се на юг…

— Пернел ми каза да заведа децата при Вещицата — рече търпеливо Фламел. — А Вещицата е в Охай.

Софи и Джош се спогледаха, но не казаха нищо. Скати се облегна и въздъхна драматично.

— Ще си промениш ли решението, ако ти кажа, че не искам да ходя там?

— Ни най-малко.

Софи се пъхна между седалките да погледне към малкия екран.

— Колко ли време ще ни отнеме? На какво разстояние сме? — зачуди се тя на глас.

— Ще ни отнеме по-голямата част от деня — рече Джош, като се приведе напред да погледне екрана. Когато косата му докосна тази на сестра му, между тях прескочи мъничка искра. — Трябва да излезем на магистрала едно. Ще минем по моста Ричмънд… — Пръстът му проследи цветните линии. — После по шосе 1–580, което накрая преминава в 1–5. — Той премигна изненадано. — Караме по него в продължение на повече от четиристотин и трийсет километра. — Натисна друг бутон, който изчисли нещо. — Цялото пътуване е малко над шестстотин и петдесет километра и ще отнеме поне шест часа и половина. До днес най-дългото ми шофиране беше около шестнайсет километра!

— Е, значи това ще е полезна практика за теб — каза алхимикът с усмивка.

— Коя е тази Вещица, която отиваме да видим? — попита Софи Скати.

Фламел си постави колана с щракване.

— Вещицата от Ендор.

 

 

Джош завъртя ключа и запали колата. Хвърли поглед в огледалото към Скати.

— И с нея ли си се сражавала? — попита той.

Скатах направи гримаса.

— Още по-зле — промърмори тя. — Тя ми е баба.