Уилям Фокнър
Дворецът (19)

18

— Спри — рече Стивънз. Ретлиф спря автомобила. Шофираше той, макар че бяха с колата на Стивънз. Бяха се отклонили от шосето на кръстопътя при магазина на Варнър, където са памукоочистителната и железарията, църквата и десетината къщи и други постройки, всичките вече тъмни, макар да нямаше още десет часа — това беше всъщност цялото селище; бяха стигнали дотук, след като оставиха зад себе си цялата широка, равна и богата долина, в която при стария Варнър — сега вече в осемдесетте, с изцяло посивяла коса, останал вдовец преди дванайсет години, но от две години женен за едно младо двайсет и пет годишно момиче, за което казваха, че по това време било сгодено за внука му, или поне, че той я задирял — бяха заложени всички движими имущества и ипотекирани всички земи, които все още не бяха станали негова собственост. Бяха наближили възвишенията, тук-там се виждаха малки порутени фермерски къщи, клюмнали и едва държащи се из разядените склонове като късчета хартия. Сега вече пътят не беше насипан и с чакъл и всеки момент щеше да се окаже непроходим за каквито и да било колела; в застиналата светлина на фаровете той приличаше на останалите изровени оврази, извивайки се по начупения склон до билото, където растяха дрипави, хилави борове и безполезен храсталак. Слънцето бе пресякло екватора и се намираше вече в съзвездие Везни; тъй като вече не се движеха и ниското бръмчене на мотора не нарушаваше тишината, те усетиха есента, дошла подир ленивия ръмеж в неделя неясното, лъжливо захлаждане през, кажи-речи, целия понеделник. Нащърбеният вал на боровете и недораслите дъбове беше несигурна защита от зимата, дъждовете и студа, под чието влияние изтощените поля, обрасли в смрадлика, дафинови листа и трънкосливки, вече аленееха; отрупаните с плод сливи очакваха скрежа и лая на кучетата, с които преследват опосумите. — Защо мислиш, че ще е тук, дори да успеем да се доберем? — попита Стивънз.

— А къде ще бъде? — каза Ретлиф. — Къде другаде му остава да отиде? Обратно в Парчман, след всички главоболия и жертви, за да се измъкне? Какво друго му е останало освен дом?

— Той и дом вече няма — рече Стивънз. — Кога беше? Преди три години… нали дойдохме дотук един ден за онова момче, как се казваше?

— Търпин — напомни Ретлиф.

— Дето не се отзова на повиквателното и дойдохме да го търсим. От къщата още тогава нищо не беше останало освен един силует. Част от покрива, а и дъсчените стени, докъдето ръка стига, бяха отпрани за гориво. Пътят само беше по-свестен.

— Да — каза Ретлиф, — хората го поддържаха гладък и равен именно защото влачеха по него подпалките.

— А сега и силуета го няма.

— Но отдолу има изба — каза Ретлиф.

— Яма в земята? — рече Стивънз. — Зверска бърлога?

— Той е капнал — каза Ретлиф. — Дори да не беше на шейсет и три-четири. Трийсет и осем години в напрежение, да не говорим за последните — сега сме четвъртък, нали? — за последните седем дни. Сега вече никакво напрежение не го крепи. Само си представи — трийсет и осем години чакаш, за да извършиш нещо и, разбира се, един ден най-сетне то става. И ти ще рухнеш. Тъй че сега друго не му трябва, освен да се тръшне някъде за малко, на тъмно и на тихо.

— Да е мислил за това миналия четвъртък — каза Стивънз. — Сега е вече доста късно.

— Нали тъкмо затова сме тук! — рече Ретлиф.

— Така е — съгласи се Стивънз. — Карай нататък. — Но вместо това Ретлиф изключи мотора. Сега вече наистина усетиха, доловиха промяната в годината, в годишното време. Птици все още имаше, но нощта не се изпълваше от дрезгавата и шумна какофония на летните нощни насекоми. Чуваха се само щурците в гъстите шубраци и по стърнищата на окосените ливади, където по пладне подскачаха прашни скакалци, възбудени, хаотични и безпътни. Стивънз мигом разбра какво следва, за какво ще заговори Ретлиф.

— Смяташ ли, че нито един път не й е минало през ума какво ще направи тази проклета гърмяща змия в минутата, когато го освободят? — попита Ретлиф.

— Положително не — рече Стивънз припряно, твърде припряно и твърде късно. — Карай нататък.

Но Ретлиф остана неподвижен. Стивънз забеляза, че държи ръка на ключовете, за да не може той да ги завърти.

— Според мен тази вечер тя ще спре в Мемфис — продължи Ретлиф. — С тоя съвсем нов и вълшебен автомобил…

Стивънз помнеше всичко. Сложното бе как да забрави. Тя сама му каза — или така му се струваше — още тази сутрин, след като му съобщи необходимите данни, за да изготви дарението: как няма да приеме нейния така наречен бащин автомобил, а вместо това си е поръчала нов от Мемфис, който ще й бъде доставен точно навреме, за да може да замине непосредствено след погребението; трябваше да й отнесе дарението за подпис в къщи, когато ще се сбогуват, или ще измислят нещо — тя и той — вместо сбогуване.

Беше пищно погребение — на виден банкер и финансист, загинал ако не в разцвета на годините, то поне в разцвета на богатството си, от револверна рана, само че не рана от полагащия му се револвер, тъй като обикновено банкер, който загива от револвер в собствената си спалня в девет часа вечерта, е бил длъжен преди това да пожелае лека нощ на някой щатски или федерален (а може би и на двамата) банков инспектор. Покойният не бе упражнявал никакво друго покровителство — нито обществено, нито военно, нито гражданско, а само финансово; той не се занимаваше с никакво стопанство — нито с памук, нито с говеда, с нищо, от което бяха укрепнали и се развиваха Йокнапатофа и Мисисипи, а само с пари. Наистина бе член на една от джеферсънските църкви, което личеше от доста подобрения й външен вид, но дори и това не беше подчинение, нито дори стремеж, нито истински съюз, дори не опрощение, а временно примирие между две непримирими страни.

Въпреки това на погребението се стече не само градът, но и околията. Той (Стивънз) бе застанал като пълноправен член на опечалената група по настояване на (точно така, няма грешка!) дъщерята в първата редица и по нейна молба наред с нея: той, Линда и вуйчо й Джоуди, един олисяващ човек, който към източения скелет на баща си бе прибавил още петдесет килограма гуша и шкембе; и, разбира се, Уолстрийт Сноупс, Паника на Уолстрийт Сноупс, който не само никога не бе постъпвал като Сноупс, но и по нищо не приличаше на Сноупс: висок и тъмнокос, с невероятно нежни и младежки синьо-лилави очи — човек, който бе почнал като разносвач на второразредна бакалница, за да могат той и по-малкият му брат Адмирал Дюи да завършат училище, след това бе открил в Джеферсън къща за бакалски доставки на едро, която обслужваше цялата околия; сега, преместил се със семейството си в Мемфис, той беше собственик на цяла система от бакалски складове на едро, които снабдяваха половин Мисисипи, Тенеси и Аркансо; всички се бяха изправили с лице към дискретно замаскираната яма до другия гроб, над който не нейният съпруг (той бе само поръчал и платил), а сам Стивънз бе издигнал нечуваната мраморна лъжа, която преди деветнайсет години бе откупила свободата на Линда. И както излизаше, именно той пак щеше да издигне втората лъжа, предопределена от първата. Той и Линда бяха обсъждали това сутринта.

— Не, нищо! — бе казала тя.

„Да“ — бе написал той.

— Не! — настояваше тя. Той просто вдигна бележника и го обърна с думата към нея; не можеше да напише „заради тебе“. Впрочем нямаше и защо. — Прав си — каза тя. — Ще трябва да направиш още един.

„Ние ще направим“ — написа той.

— Не — каза тя. — Ти винаги всичко си правил заради мене. И винаги ще правиш. Сега вече зная: освен тебе другиго съм нямала. Освен от тебе от никого истински не съм имала нужда.

Изправен там, докато баптисткият свещеник изпълняваше речовито и бързо своето задължение, Стивънз оглеждаше околните лица, градски и селски лица, лица на граждани, които представляват градът, понеже не може градът да не бъде представен на това погребение: едни представляваха единствено себе си, защото някой ден и те ще се озоват там, където сега лежеше Флем Сноупс, мъртви, самотни и без приятели; други — безименни, нерешителни, изпълнени с надежда — бяха лицата на хора, които са дължали нему или на банката му пари и сега, както си е присъщо на човека, се надяваха, дори смееха да повярват, че след неговата смърт дълговете им можеха, просто ей тъй, можеха да се окажат забравени, документите загубени или направо никой няма да им ги поиска, няма да ги събере. И внезапно забеляза нещо друго. Не бяха много: различи само три също селски лица, не по-различни от останалите, нерешителни и дори незабележими някъде в края на тълпата; сега те изведнъж изскочиха, откроиха се и той се сети кои са. Това бяха Сноупсовци. Никога преди не беше ги виждал, но те бяха неоспорими: съвсем не чужди, а просто еднакви — не толкова по своя израз, колкото в отношението, в нагласата; мисълта му дойде светкавично, като уплаха в мига когато те разбудят: Приличат на вълци, стекли се да погледнат ямата, където е намерил края си друг, по-голям вълк, вълкът-господар, вълкът-главатар, вълкът-праотец, както би казал Ретлиф — да видят дали случайно не е останало още някое късче примамка.

После ги забрави. Не можеше непрекъснато да се обръща назад, пък и проповедникът бе вече свършил и гробарят даваше знак на избраните, на официално опечалените да си тръгват; когато отново можа да се огледа, лицата вече ги нямаше. Остави Линда на гробището. Впрочем щеше да я откара вуйчо й. Пред нейния дом по това време вече щеше да я очаква новият автомобил, за който му бе казала, че е поръчала по телефона в Мемфис след взетото вчера следобед решение сама да отпътува за Ню Йорк веднага след погребението; докато отидеше при нея с дарението за подпис, тя сигурно ще се е вече приготвила и подредила багажа си в колата.

Стивънз мина през кантората да го вземе — облепено с обичайната гербова марка от един долар, дарението връщаше къщата и градината на семейство де Спейн. Всичко бе извършила сама, без нищо да му обади предварително. Не бе успяла да открие Манфред, от когото Сноупс бе отнел и дом, и банка, и остатъка от добро име и достойнство в Джеферсън, но накрая все пак изнамери някакви последни родственици — единствената сестра на стария майор де Спейн, бащата на Манфред и едничката й дъщеря: една прикована за постелята старица в Лос Анжелос и нейната шейсетгодишна неомъжена дъщеря, пенсионирала се като директорка на средно училище в покрайнините на града. Линда бе тръгнала по следите им и ги беше открила, без дори да се посъветва със своя адвокат: наистина възмутително е, когато добрият самарянин, филантропът, благодетелят вземе не само на своя глава да намира, но и да изобретява своите собствени благодеяния, без да се обърне за помощ и дори пренебрегвайки адвокатите, секретарите, съветниците — възмутително, по-скоро противообществено е да отнемеш залъка от толкова много гърла.

На документа липсваше само нейният подпис. Не минал и четвърт час, той сви и спря до бордюра пред къщата, дори не забелязвайки пред себе си групичката мъже и младежи, между които един-двама негри; каза си само: „Местните познавачи оценяват новия й автомобил“, паркира, излезе с чантата и дори вече се обръщаше, когато погледът му просто се плъзна през групата — а тя му беше на пътя — и тогава си рече бързо и смътно, не дори удивен: „Съвсем нов английски ягуар“; продължи нататък, но ненадейно му се стори, че се изкачва по стъпала, които рязко се връщат при всяка стъпка с по едно стъпало надолу, че продължава да върви и да се изкачва, хвърля и последни сили да се придвижи, но не помръдва от мястото си; и това бе станало така внезапно и така мигновено, че само благодарение на духа и на инерцията се преместваш телесно с едно стъпало нагоре; няма нито едно място в света — мина му през ума, — откъдето могат да доставят в Джеферсън, Мисисипи, нов-новеничък ягуар, от вчера за днес, пък ако ще да е бил поръчан по телефона и онази вечер. Продължи отчаян да мисли. Не, не! Това е възможно! Може да са го имали в Мемфис, да са го намерили снощи или тази сутрин — тази наша разнебитена вселена се крепи единствено на съвпаденията! Доближа се решително до колата, спря и си каза: Значи, тя още от четвъртък е знаела, че ще замине просто до вторник вечер не е била сигурна точно в кой ден. Първокласен, безупречно нов автомобил, до който се беше изправил, младолик, напълно приличен на вид, докаралият го търговски агент или техник от фирмата; в този момент негърът иконом се показа на входа с част от багажа й.

— Добър ден — каза Стивънз. — Великолепен автомобил! Съвсем нов, нали?

— Абсолютно — отвърна младоликият. — Земята не беше докосвал до вчера, когато ни телефонира мисиз Кол.

— Какъв късмет, че ви се е намирал подръка — рече Стивънз.

— О, получихме го още на десети този месец. Още когато го поръча през юли, тя беше помолила, щом пристигне, да го задържим, докато не си го поиска. Предполагам, че смъртта на баща й е разбъркала намеренията й.

— Стават такива работи — рече Стивънз. — Значи, още през юли го е поръчала.

— Точно така. Разправят, че още не са пипнали оня тип.

— Не са — додаде Стивънз. — Великолепен автомобил! Де да можех и аз да си позволя такова нещо. — След това влезе през отворената врата, изкачи стъпалата, вече свикнали с подметките му, и се намери във всекидневната, познаваща го не по-зле. Облякла за път новоизпрания гащеризон с пясъчен цвят, вече поизбелял, тя го чакаше права; устните и лицето й бяха дебело намазани с крем против вятъра, а на един стол лежаха метнати лекедосаният шлифер, плътни ръкавици, шалът за глава и чантата. Искаше сякаш да му каже: „Теб поне не излъгах. Можех да го скрия в гаража, докато си отидеш, но не го направих.“ Вече на глас каза му:

— Целуни ме, Гейвин — и сама направи последната крачка до него, прегърна го, не припряно, ала крепко, и също тъй крепко и решително притисна разтворени устни до неговите, а той я прихвана и ръката му се спусна по гърба й до онова място, където под твърдия памучен плат след разделителната вдлъбнатина се усещаха две издатини — така бе ставало няколко пъти й по-рано, но ръката му си оставаше спокойна — тя никога не бе изпитвала предизвикателство и никога не би изпитала, верността си оставаше сигурна и незастрашена, дори ако между ръката и раздвоената закръгленост на женската плът не би имало нищо друго; той просто я докосваше, разбирайки и приемайки всичко не с безнадеждност и горест, а само с малко тъга, обхващаше я тъй, както в шепа се държи неоформеното задниче на невинно дете. Но не и сега. Този път не. Сега го обзе ужас и в този ужас той си помисли: Как беше казано? Човек, „чието неустоимо обаяние над жените е в това, че само със своето присъствие вселява у тях убеждението, че за тях е готов на всякакви жертви“. Само че сега е обратно, абсолютно обратно: клетият глупак не само не знае къде да метне топката, той просто дори не се сеща, че играе бейзбол. Няма защо да ги съблазняваш — досега те отдавна са те набелязали, избрали са те, защото вярват, че със самото ти избиране ти начаса не само можеш и си готов, а и страстно желаеш да се пожертвуваш веднага, щом тя и ти измислите някоя жертва, която си струва. Помисли си още: Сега тя ще разбере, че не може да ми вярва, а само се надява, че ще успее в другото — затова е притиснала така бедра и ме е хванала за раменете: да ме повлече, падайки назад, дори да няма легло. Но тук той изцяло грешеше. Друга мисъл му дойде: Защо й е да си губи времето да ми вярва, когато цял живот й е било ясно, че освен да разчита на мен, друго не й трябва. Тя продължаваше да го притиска и целува, додето сам той не понечи да се освободи. Пусна го и застана вгледана в лицето му с тъмносините си очи, не тайнствено, не ласкаво, може би дори не и нежно.

— Устата ти е цялата в помада — каза му тя. — Иди в банята да се измиеш. Прав си — добави, — ти винаги си прав, щом става дума за теб и за мен. — Очите й не криеха никаква тайна: доста напрегнати, но без тайни; някой ден той навярно щеше да си даде сметка, че те никога не са бивали истински нежни. — Обичам те — каза тя. — Ти така и не получи достатъчно, нали? Впрочем греша. Нищо не си получавал ти. Нищо си нямал.

Той чудесно разбираше за какво му говори тя: първо майка й, после тя самата; на два пъти той бе предлагал своята преданост, а срещу нея нищо не бе получил, нищо, освен правото да живее като смахнат, като омагьосан, ако щете — идиотизиран. Ретлиф положително би казал идиотизиран. Тя усети, че той разбра; такова бе може би тяхното проклятие — тутакси да схващат един за друг и най-малката подробност. Бе от честност, не защото тя вярваше, че цял живот е била влюбена в него, а че му е позволила да открие какво означава новият ягуар в обстоятелствата около смъртта на тъй наречения й баща. Тя само съзнаваше, че не ще смогне да скрие от него простия факт за поръчката на автомобила от Ню Йорк, от Лондон, или откъдето можеха да й го пратят, направена още в момента, когато е разбрала, че помилването на Минк е вече сигурно.

На всички свои дрехи бе направила джобове, в които се вместваха бележникът от слонова кост и перодръжката. Стивънз ги знаеше до един, посегна и сега й измъкна бележника. Можеше да напише: Имам всичко. Ти ми вярваше. И предпочете да разбера, че си убила своя тъй наречен баща, вместо да ме излъжеш. Можеше, вероятно трябваше да напише: Имам всичко. Нима току-що не се отървах и от съучастничеството в едно убийство? Но вместо това написа: Всичко сме имали.

— Не сме — каза тя.

Той написа: Сме!

— Не! — рече тя.

С печатни букви той написа Да, този път достатъчно едро, за да покрие целия бележник, после го изтри с длан и написа: Вземи някого да се ослушва вместо тебе. Ще се пребиеш.

Тя едва погледна написаното, толкова бегло, че — всеки би решил — надали го е прочела, и отново се вгледа в него с тъмносините си очи, ласкави или не, нежни или не, искрени или не — сега вече без значение. Мазилото и по нейната уста бе размазано, а и смътната усмивка, сама напомняща маска, меко и сънливо петно.

— Обичам те — каза тя. — Никого друг не съм обичала.

Той написа Не.

— Да — настоя тя.

Той отново написа Не и докато тя повтаряше „Да“, продължи да изписва Не, Не, Не, Не, накрая изпълни целия бележник, изтри написаното и надраска Дарението и застанал до нея пред камината, където бяха решавали всички нейни делови въпроси, изискващи взаимен контакт, той разгъна документа, отхлупи си писалката, даде й да подпише, сетне сви хартията и вече посягаше да я пусне обратно в чантата, когато я чу:

— Вземи и това.

Беше продълговатият обикновен плик, който забеляза върху камината. Като го пое, през хартията усети тлъсто тесте банкноти, доста банкноти; хиляда долара биха го унищожили за няколко седмици, може би дни, почти толкова сигурно, както и хиляда куршума. Снощи се изкушаваше да й го каже: „Хиляда долара и него ще убият. Ще бъдеш ли доволна тогава?“ Само че снощи още не знаеше колко истина има в това. Замълча си. Като му дойде времето, ще се оправи.

— Знаеш ли къде да го намериш? — попита тя.

Ретлиф знае — написа той, изтри го и написа: Излез за две минути до банята. И твоята уста. Изчака я да го прочете, тя остана още миг неподвижна, отметнала глава, като че й е предложил словесна загадка, после каза:

— Аха. Да, време е — обърна се, тръгна към вратата, но спря, изви се наполовина и чак тогава го погледна: никакви смътни усмивки, нищо: просто едни очи, които дори от разстояние не изглеждаха напълно черни. След това излезе.

Чантата държеше в ръка, а шапката му се намираше на масата. Пусна плика в джоба си, обърса уста с носната си кърпа, минавайки, взе шапката и се пусна по стъпалата, наплювайки кърпата, да се доизбърше, В антрето имаше огледало, но това му стигаше, докато стигне кантората; разбира се, имаше, трябваше да има и заден изход, но там навярно се навърта икономът или може би дори готвачката. Освен това никой не би му забранил да прекоси градината отпред и през страничния вход да излезе на алеята, откъдето можеше да се озове на улицата, без да е длъжен насила да отвръща поглед от новия автомобил.

А Ретлиф, който случайно или по някакво съвпадение се намираше при стълбището на кантората му, го попита.

— Къде ти е автомобилът? Нищо, аз ще то докарам. А ти в това време се възползувай горе от чешмата.

Така и стори, заключи изцапаната носна кърпа в едно чекмедже и седна в кабинета си. След малко по стълбите отекнаха стъпките на Ретлиф, който леко натисна заключената врата. Ето ти още един случай, когато можеше да осъществи своята детска мечта — да върне на Вехтия завет цялата му девствена чистота. Но сега бе твърде стар. Очевидно иска се много повече от простата болка, за да те боли толкова. Телефонът иззвъня.

— Заминала е — обади се Ретлиф. — Взех ти колата. Искаш ли да дойдеш при мен на вечеря?

— Не — каза Стивънз.

— Не искаш ли да се обадя на жена ти, че си при мен?

— Глупости! Казах „не“. — Но след миг додаде: — Много ти благодаря.

— Ще те взема примерно в осем — рече Ретлиф.

Дочака го на улицата. Още неседнал и автомобилът — неговият автомобил — незабавно потегли.

— Опасно е — каза той.

— И аз тъй мисля — рече Ретлиф. — Всичко свърши и сега ще трябва да свикваме.

— Исках да кажа, че за тебе е опасно. За всички, които са около мен. Аз съм опасният. Не можеш ли да разбереш, че току-що извърших убийство?

— А, за това ли говориш? — рече Ретлиф. — Едно време си казвах, че май само по един начин можеш да бъдеш обезвреден: като се омъжи някоя за тебе. От това нищо не излезе, но ти все пак си остана, какъвто трябва. И както преди малко ми се похвали, най-сетне си извършил и убийство. Какво повече може да ти се измисли? — Бяха вече на шосето, градът остана зад гърба им и сега можеше да вдигнат скоростта, че до магазина на Варнър им оставаха още двайсет мили. — Знаеш ли в тая работа за кого най-много ми е мъчно? За Лутър Биглин. Ти не си чувал и сигурно никой не би разбрал, ако днес не беше излязло наяве в един, така да се каже, частен разговор на покаянието между Лутър и Иф Бишъп. Излиза, че всяка нощ от миналия четвъртък до вторник Лутър е стоял на пост под прозореца на Флем, колкото е могъл да се приближи — пристигал веднага щом жена му се връщала от кино да го събуди и стоял до сутринта. Нали разбираш, по цял ден заради затвора и затворниците, а на всичкото отгоре гледа и да е подръка на шерифа в случай, че на Иф нещо му дотрябва, та все му е била нужна и малко почивка; и как-как — прибере се у дома, вечеря, да легне, додето мисиз Биглин — тя му е била нещо като будилник — не се върне от кино, да речем, горе-долу от седем до към девет и половина — десет, зависи колко трае филмът, и после до сутринта виси или седи на сгъваемо столче под прозореца на Флем, и то не за награда, не дори и за слава, защото освен мисиз Биглин друг никой не е знаел, а просто от вярност към клетвата на Иф Бишъп да защищава и пази живота на всички джеферсънци, дори и живота на човек като Флем Сноупс от всичките двайсет и четири часа в денонощието Минк е успял да избере, бил е длъжен да избере, един момент между седем и горе-долу девет и половина и да налети на Флем с оня предмет, дето са му го продали вместо револвер, сякаш Минк от чиста и проста злоба си го е поискал, а това дето рекъл оня, и на куче да не пожелаваш.

— Карай по-бързо — каза Стивънз.

— Добре, добре. Та ето, значи, как свърши тая история — рече Ретлиф. — Цялото трепане и лутане, всичкото му дебнене, измами и грабежи, тихо и потайно, когато може, или с открито и брутално тъпкане, щом е потребно; тук-там някой от нас ще се помъчи да му тури крак или да отскочи на пътя му, ако успее, а който не успя, и него стъпка. И сега какво остава от всичко това? Една прикована за леглото старица и дъщеря й, дърта мома, учителка в пенсия, дето можеха безгрижно да си доживеят дните в оная слънчева и златна Калифорния. Но сега ще им се наложи да бият целия път до Мисисипи, за да се наврат в тая грамадна къща, от едни захвърлена, на други харизана. И много е вероятно мис Алисън отново да постъпи на работа, и то може би ще трябва да побърза и повечко зор да си даде, че нали ще трябва да я поддържат, инак, току-виж, приятели и познати, да не говорим за чуждите хора, тръгнали да говорят, вижте я, дама, уж родена и възпитана в Мисисипи, пък отказва да приеме една такава къща — не само като подарък, ей тъй срещу нищо, ами при това и нейна си, че на туй отгоре и едно благодаря няма да каже, дето са й я върнали. Впрочем във всичко това може да се намери и някаква поука, стига да знаеш къде да я търсиш.

— Никакви поуки — каза Стивънз. — Хората просто правят каквото могат.

— Нещастни мерзавци! — рече Ретлиф.

— Мизерници — поправи го Стивънз. — Карай по-бързо.

И тъй, някъде към десет часа те седяха един до друг в притъмнялата кола на един стръмен път, който отдавна вече не представляваше път, а скоро по него и да се минава, щеше да е невъзможно. Ретлиф се обади:

— Значи, според тебе тя наистина не е знаела какво ще направи оня, щом го пуснат.

— Да, нали вече ти казах. Карай.

— Имаме време — рече Ретлиф. — Той няма къде да отиде. Та нали говорехме за онова нещо, дето му е послужило за револвер, а после като побягнал, го изпуснал или запратил нанякъде в задния двор. Иф Бишъп ми го показа. Прав е бил оня в Мемфис. На никакъв револвер не мяза. Ще кажеш: дърта-одъртяла кална костенурка. Имаше два патрона, гилзата и един цял. Капсулата на гилзата си беше пробита както трябва, само че и на нея, и на целия патрон, току до капсулата, се вижда по една драскотина — и двете драскотини досущ еднакви и на едно и също място. Иф извади целия патрон, завъртя малко гилзата и я сложи под петлето, после запъна и стреля; отваряме барабана и гледаме: точно до капсулата същата такава драскотинка, само че от другата страна: значи, тоя кръшкач ударникът веднъж удря капсулата, друг път не ще. Следователно Минк още предварително е опитвал и двата патрона за проба, и двата са му засекли и въпреки това влиза да застреля Флем с надеждата, че този път поне един ще хване, но това звучи неправдоподобно; или пък, както е застанал пред Флем, и двата са отказали, та е завъртял барабана отново да пробва, понеже в този момент какво друго му е оставало; и сега вече единият е гръмнал. Ако е така, защо, според тебе, Флем си е останал на стола, позволявайки на Минк два пъти да щрака напразно и чак на третия да го убие?

— Не зная — рязко отвърна Стивънз. — Карай!

— Вероятно и на него му е било дошло до гуша — рече Ретлиф. — Като на Юла. И на двамата ей дотук. Горкият кучи син.

— Той беше импотентен — каза Стивънз.

— Какво? — рече Ретлиф.

— Импотентен! С жена като легне, освен да заспи, друго не може. Да! — натърти Стивънз. — Горките кучи синове, колко страдания и мъки са причинили на другите! Карай!

— Ами ако не е само това? — рече Ретлиф. — Ти си расъл в град, градско чедо си, може и да не си чувал за „даваш ли“. Колко сме я играли тая игра! Избираш си някое момче колкото тебе, вземаш някоя тояга или по-лека пръчка, твърда зелена ябълка, а можеше дори и камък, зависи колко ти стиска, отиваш до момчето и му викаш: „Даваш ли?“ Ако се съгласи, застава мирно, а ти го халосваш или шибваш с тоягата или пръчката колкото сила имаш, или пък се отдръпваш малко назад и го цапардосваш с ябълката или камъка. После ти заставаш мирно, а оня взема същата, тояга или пръчица, ябълка или камък, или каквото е там, и ти го връща същото. Правилото беше такова. Тъй че да допуснем…

— Карай! — каза Стивънз.

— … и Флем е казал своето „даваш ли“ честно и почтено по всички правила, тъй че сега нищо друго не му е ставало, освен да седи мирно; може би още преди години, когато тя се прибра окончателно, при това от една комунистическа война, той да е разбрал, че вече е изгубил…

— Млъкни! — каза Стивънз. — Не искам да слушам!

— … и че сега е неин ред да каже „даваш ли“…

— Не! — извика Стивънз. — Не! — Но тъй като Ретлиф се намираше по-близо до ключа на колата, вече го бе скрил с ръка.

— … Да допуснем, че през цялото време тя е знаела какво ще стане, като го освободят, а и не само тя. Флем също.

— Аз не вярвам — каза Стивънз. — Не искам, не мога да вярвам! Не разбираш ли, че не мога?

— А оттук следва още нещо — продължи Ретлиф. — Тя е била длъжна да вземе решение, а вземе ли го, то ще е веднъж завинаги, после ще е късно да го променя. Би могла да почака още две години, когато и господ не би успял да задържи Минк в Парчман, освен ако не му вземе душата; така би си спестила не само тревогата и грижата, но и моралната отговорност, колкото и да разправяш, че нямало морал. Само че не почака. И тук именно се питаш защо. Навярно ако в рая нямаше хора, нямаше да има и никакъв рай, а не срещнеш ли там хора, които си познавал на земята, кой ще ти иска да иде в рая? Че нали някой ден майка й може да я попита: „Защо не отмъсти за мен и за любовта ми, която най-накрая открих, а си стоя встрани със затворени очи и с надеждата, че каквото има да стане, ще стане? Нима ти не разбра какво е това любов?“… Дръж — рече той, извади безупречно чиста, безукорно изпрана и изгладена носна кърпа — целият град знаеше, че той не само переше, но и сам кърпеше с реприз носните си кърпи — и я тикна в невиждащата ръка на Стивънз. После завъртя ключа и пусна фаровете. — Мен ако питаш, сега вече всичко ще бъде наред.

Тук пътят излизаше от двата коловоза и преминаваше в овраг, стръмен и гъсто покрит с къпинак.

— Аз ще вървя напред — рече Ретлиф. — Ти си градско чедо. Електрическа крушка аз съм видял за първи път чак когато се научих да въртя бръснача. — После добави: — Ето, тука. — Беше счупен силует на продънен в единия край до земята покрив (Стивънз нищо не различи, той просто се съгласи, че тук някога е имало къща), над който се възправяше келяв и чепат кедър. Едва не се препъна в някогашната ограда на двора, също паднала и гъсто обрасла с отдавна подивели виещи се рози. — Върви след мене — каза Ретлиф. — Тук има един стар кладенец. Мисля, че го помня къде е. Трябваше да взема фенерче. — В ронещия се склон към мястото, където едно време са били основите на старите стени, се показа отверстие, един черен и ронлив отвор, зейнал в нозете им, сякаш порутената къща разтвори към тях своята паст, Ретлиф спря и тихо каза: — Тоя револвер ти не си го виждал. Аз пък го видях. Хич не ми прилича на револвер за десет долара. Такива се предават по два за девет долара и половина. Знаеш ли дали още не стиска другия? — Но Стивънз, без да спира, се промъкна край него и като пуска наслуки единия си крак, стъпи на старото стъпало; сетне измъкна златната запалка с инициалите, щракна и продължи да слиза в оскъдната й примигваща светлинка. Останал отзад, Ретлиф рече: — Естествено сега той е на свобода. И додето е жив, не му трябва повече да убива. — Последва го в едновремешната изба — пещерата, бърлогата, в която, върху купчина грубо струпани от него дъски, полуклечеше, полуколеничеше човекът, когото търсеха, и мигаше като дете, на което са прекъснали вечерната молитва — не изненадано като се моли, а именно прекъснато, паднало на колене в новия работен комбинезон, вече кирлив и вмирисан, с отпуснати полусвити длани в скута и мигащо срещу миниатюрната светлинка в ръката на Стивънз.

— Здравейте — посрещна ги той.

— Не бива да оставате тук — каза му Стивънз. — Щом ние разбрахме къде сте, не мислите ли, че до утре сутринта и шерифът няма да се досети?

— Няма да оставам — каза той. — Просто се отбих да отдъхна. След малко се каня да тръгвам. А вие кои сте?

— Не е важно — каза Стивънз. И извади плика с парите. — Вземете — рече той. Бяха отново двеста и петдесет долара, несъмнена част от дадените му хиляда. Стивънз дори не си бе дал труд да разсъждава защо се спря именно на такава сума. Коленичилият човек смълчано ги погледна.

— Аз тия пари ги оставих в Парчман. Като излязох от портала, те не бяха в мене. Значи, някой мръсник и тях е откраднал?

— Това не са ония пари — каза Стивънз. — Ония ги върнаха. А тия са нови, тя ви ги остави тази сутрин. Други пари са тия.

— И, значи, ако ги взема, никому нищо няма да обещавам?

— Да — рече Стивънз, — вземете.

— Много съм ви задължен — каза той и ги взе. — Тогава ми казваха, че след три месеца щели да ми дадат още двеста и петдесет, стига само да не се спирам никъде в Мисисипи и повече никога да не се връщам. Значи, това сега не важи.

— Напротив — каза Стивънз. — Остава си. Съобщете ми след три месеца къде сте и ще ви пратя другите.

— Много съм ви задължен — рече Минк. — Пращайте ги на името на М. С. Сноупс.

— Как? — учуди се Стивънз.

— На М. С. Сноупс. Така се казвам: М. С.

— Хайде! — почти грубо рече Ретлиф. — Да се махаме оттука! — И щом Стивънз се обърна, хвана го под ръка, взе от него горящата запалка и я издигна високо; Стивънз налучка отново протритите пръстени стъпала и те пак се намериха горе, дето имаше въздух, в нощта, в безлунния мрак, където изтощените изветряващи поля се изтягаха в първия далечен полъх на есента в очакване на зимата. Отгоре, подредени в небесната йерархия, съзвездията се търкаляха по зодиакалните пасбища: Скорпион, Голямата мечка, Везни; още по-нагоре, зад студения Орион и Плеядите, се носеше елегичната песен на бездомните паднали ангели. Нежно и внимателно като жена, Ретлиф отвори вратата да се качи Стивънз. — По-добре ли ти е сега? — рече той.

— Да, по дяволите — каза Стивънз.

Ретлиф затвори вратата, заобиколи автомобила, качи се, завъртя ключа и пусна фаровете, подпали и потегли — двама старци, наближаващи шейсетте.

— Не знам дали някъде вече не е оставила някоя дъщеря, или пък се кани да си роди — рече Ретлиф. — Но роди й ли се, в името на доброто старо време се надявам никога да не я довежда в Джеферсън. Ти вече преживя две Юли Варнър, струва ми се, трета няма да издържиш.

 

 

Когато двамата непознати отнесоха светлината и си отидоха, той повече не легна. Беше отпочинал и всеки момент щеше да настъпи часът за тръгване. Остана на колене върху грубо насъбраната купчина от стари дъски, която трябваше да го предпази от земята в случай, че заспи. За щастие, човекът, който миналия четвъртък през нощта му бе откраднал десетте долара, не бе взел безопасната; сега сгъна банкнотите тъй, че да се хванат в нагръдния джоб на комбинезона, и ги прибоде. Беше добре, този път подутината им се усещаше, та дори и заспал, не можеше да не почувствува, ако реши някой да бърника там.

Настана време да върви. Отчасти бе дори доволен: човек и от почивката може да се умори и да капне, както и от всичко друго. Вън беше тъмно, прохладно, приятно за ходене и пусто, ако не се смята старата земя. Но след шейсет и три години човек няма защо непрекъснато все за земята да мисли. Всъщност земята всякога напомня на човека, че го чака, и на всяка стъпка излеко и без да бърза, го притегля, казвайки: „Хайде ела, погледни, не бой се от мене. Полегни си, и толкоз.“ Сега съм свободен — помисли си той. — И мога да тръгна, накъдето си искам. Затуй сега ще се отправи на запад — нали тази е именно посоката, в която хората вечно са вървели — на запад. Вдигнат ли се да се местят в нова земя, тя е винаги на запад, сякаш Повелителят сам е вложил това в кръвта на човека, в природата му — то му се предава от бащата в мига, когато го излива в утробата на майката.

Защото сега е вече свободен. И малко по-нататък, по пътя му към утрото, дощеше ли му се, щеше да се отпусне на земята. Така и стори, когато мисълта напълно го завладя, нагласи се да му е удобно на гърба, на ръцете и краката и дори усети първото далечно и нежно притегляне, сякаш тази проклета стара земя се мъчеше да му внуши, че и тя самата не забелязва какво прави. В този миг обаче разпозна звездите и установи, че е легнал неправилно, тъй като легне ли, човек трябва да е с лице на изток; тръгнеш ли, върви на запад, но легнеш ли, лягай с лице на изток. Затова се поотмести, изви се и вече настанил се както трябва, при това и свободен, той се реши да рискува. И за да покаже колко дързък е рискът му, той дори ще затвори очи, а на земята ще позволи да прави каквото си ще; при което, сякаш повярвала, че наистина е заспал, тя постепенно се увлече, разбира се, неусетно за него, да не би наистина да го смути: просто само малко по-упорито и по-упорито, а човек е длъжен не само през своя живот, а и през цялото време на човечеството да се пази от нея. Дори отколе, когато е живял, както се говори, в пещери, човекът си е струпвал купчина от тор, само и само да го държи по-далеч от земята, когато спи; сетне изобретил дъсчените подове да го пазят, а накрая и креватите, издигайки подовете от етаж на етаж, докато един ден ще спи на сто, на хиляда стъпки във въздуха, за да е защитен от земята.

Но той сега можеше да рискува, стори му се дори, че твърде много, ала честно е позволил на земята да му покаже, да докаже какво може да извърши, щом толкова иска да опита. И в момента, в който помисли това, стори му се, че усеща как Минк Сноупс, чийто живот трябваше да премине през толкова много ненужни неприятности и тревоги, започва да потъва, да се просмуква, да протича като в сън; и той едва ли не забелязваше това, проследявайки с очи всичките тревни стръкчета и коренчета, дупчиците на червеите, все по-надолу и по-надолу в земята, сега вече изпълнена с човеци, едно време страдалци, но сега свободни, предали своите страсти, надежди и боязън, справедливостта и неправдите, на нея, на земята, на пръстта — тя да се тревожи и безпокои и да страда, а тях да остави на мира — всичките размесени и разбъркани в своето удобство и спокойствие тъй, щото никой вече не знае и дори не го е грижа кой какъв е бил — и сега и той сред тях, на всички равен, като всички добър, като всички сърцат, неотделим от тях и безименен като тях: хубавите, великолепните, гордите и безстрашните, чак дотам горе, на самия връх, сред блестящите сенки и блянове, които са крайъгълните камъни на безконечната човешка история — Елена и първосвещениците, царете и обездомените ангели, надменните и покварени серафими.