Уилям Фокнър
Дворецът (2)

1

Съдебните заседатели казаха „Виновен“ и съдията каза „Доживотен“, но той не ги чу. Не слушаше. Всъщност той не бе в състояние да слуша още от онзи пръв ден, когато съдията взе да хлопа с дървеното си чукче по високата съдийска маса, докато най-сетне той, Минк, отдръпна поглед от вратата в дъното на съдебната зала, за да разбере какво, за бога, иска от него този човек, а той, съдията, се наведе над масата и викна: „Хей вие, Сноупс! Вие ли убихте Джек Хюстън, или не?“; Минк бе отвърнал: „Не ме занимавайте, не виждате ли, че съм зает?“, след което обърна глава, наново да впери очи в далечната врата в дъното на залата, сам крещейки сега в тази стена, срещу и през нея, стена от помръкнали дребни лица, затворила го отвсякъде: „Сноупс! Флем Сноупс! Няма ли кой да доведе Флем Сноупс? Плащам, Флем ще му плати!“

Той не бе имал време да слуша. В действителност цялата история, когато за първи път го поведоха с белезници от килията в затвора към съдебната зала, бе една безсмислена, истински възмутителна с всяко следващо всекидневно разкарване и преместване намеса и глупаво забавяне на разрешаването на въпроса — неговия и този на ненавистния закон; а трябваше само да изчакат и да го оставят на мира: в дългите месеци от задържането до откриването на процеса негова едничка и насъщна потребност беше да очаква, стиснал с мръсните си ръце изпоцапаните пречки на решетъчния прозорец над улицата.

В началото, в ония първи няколко дни зад решетката, той просто изпитваше досада от собственото си нетърпение и да, признаваше си го — от собствената си глупост. Много преди да настъпи онзи миг, когато трябваше да насочи пушката и да дръпне спусъка, той вече знаеше, че братовчед му Флем, единственият от рода им, който притежава силата и основанието, или от когото най-малкото трябваше да се очаква това — да го измъкне от последиците, няма да бъде тук, за да го стори. Той дори знаеше защо Флем няма да се върне поне една година; Завоят на французина е селище твърде малко: там всеки знае всичко за другите и всички биха прозрели какво означава това пътешествие до Тексас дори и без шумотевицата и глъчката, която дъщерята на Варнър вдигна, когато тя (а може би и някой друг) установи, че са й наболи първите косми под корема, да не говорим за отминалата пролет и лятото, когато онзи проклет син на МакКарън, досущ като разгонено псе, се нахвърляше да прогонва с бой всичко живо около нея.

Тъй че още преди Флем да се ожени за нея, Минк, както и всички останали в радиус от десет мили около Завоя знаеха, че старият Уил Варнър ще трябва да я омъжи за някого и при това час по-скоро, ако не иска в задния му двор заедно с новата трева да се пръкне и някое незаконно жребче. И когато не друг, а Флем най-сетне я взе за жена, той, Минк, съвсем не остана изненадан. Пак Флем, с неговия вечен късмет! Е добре, да кажем нещо повече от късмет: той бе единственият човек в Завоя на французина, който успя да се опъне и да устои на своето пред стария Уил Варнър, който малко или много бе вече отстранил от магазина Джоуди, големия син на Уил, и сега като зет на стария Уил се готвеше да пипне половината от всичко останало. Защото, венчавайки се за нея тъкмо в момента, когато трябваше да бъде спасена от раждането на едно копеле, Флем ставаше не само законен съпруг на това проклетия-момиче, което още от петнайсетгодишна възраст събуждаше с походката си мераците на всички мъже под осемдесет, но отгоре на това щяха и да му платят: щеше да добие не само правото всеки път, когато му скимне, да си пъха ръката под една пола, която разпалваше всеки мъж само при мисълта, че някой друг може да бръкне под нея, а и да владее като безплатна зестра цялото имение на стария французин.

Ето защо той си знаеше, че Флем ще отсъствува тъкмо когато ще има нужда от него, тъй като разбираше, че Флем и младата му жена ще трябва да стоят по-далеч от Завоя на французина поне дотогава, докато за съществото, което щяха да донесат със себе си, можеше да се каже, че е едномесечно, без при това всеки, който го види, да умира от смях. Само че той бе забравил тази подробност, когато най-сетне настъпи мигът, онзи последен миг, в който повече не можеше да отлага и трябваше да се прицели и да дръпне спусъка. Впрочем това е невярно. Той не бе забравил. Той просто не можеше да чака повече: сам Хюстън не би му позволил повече да чака и това бе последната рана, която, умирайки, Джек Хюстън му нанесе: принуди Минк да го убие в момент, когато единствената личност, имаща силата да го спаси и, ще не ще, е длъжна да го спаси поради древните неотменими закони на обикновената кръвна връзка, се намира на хиляда мили далеч; този път раната нямаше да заздравее, защото, нанасяйки я, Хюстън завинаги се измъкваше от всякакво възмездие.

Той не бе забравил, че братовчед му ще отсъствува. Просто не можеше повече да чака. Трябваше да се довери на ония — Ония, за които е обещано, че и косъм няма да падне от главите им, без да им се зачете. Под Тях той не разбираше неясния образ, когото хората наричат Създател. Той не вярваше в никакъв Създател. В живота си бе патил достатъчно, тъй че ако съществуваше някакъв Създател с поглед проницателен и власт безмерна, каквито му приписват, Той щеше с нещо да му помогне. При това Минк не беше от вярващите. От петнайсетгодишната си възраст в църква не бе стъпвал и нямаше никакво намерение тепърва да ходи — това бяха места, които някой си с бездънен стомах и сладострастни слабини, не успял да ги задоволи в къщи, използуваше, наричайки се проповедник господен, за да може най-удобно да събере колкото е възможно повече жени, че да ги съблазнява със собственото си възнаграждение срещу услугата да напълнят стомаха му, в отплата за това, че той ще напълни утробите им тутакси щом мъжът излезе на полето, а тя се шмугне в храсталака, където я очаква проповедникът; и десните ходеха на църква, защото не виждаха по-добър пазар да разменят някоя печена кокошка и пирог от батати; съпрузите им също ходеха, но не за да предотвратяват тази търговия, тъй като един съпруг отлично знае, че нито може да я предотврати, нито пък да върви в крак с нея, затуй най-малкото се мъчеше да разбере дали днес не е дошъл редът на жена му и дали може би ще смогне да обърне последните петдесет грама, та чак тогаз да я завърже за таблата на кревата, да се скрие зад вратата и да гледа; а младите пък изобщо не си правеха труда да ходят на църква — направо тичаха към най-близкия гъсталак, да не ги изпревари друга двойка.

Той смяташе чисто и просто, че Те-Той-То, както ви се ще, тъй го наречете, представлява една обикновена, основна справедливост и равенство в човешките отношения. Не е ли тъй, по-добре човек да върви по дяволите. Това Те, Той или То, както ви се харесва, не бива и не може вечно да мотае и да мами човека и да не му позволи някой ден, в някой миг, да получи обратно своето право. Те могат да го мотаят и дразнят, могат дори да седнат и само да гледат как всичко се обръща против него, без да пропуснат нито един удар, сякаш така му е предначертано; да седнат и да наблюдават, че и да се радват (и защо не, нали сам той, човекът, няма нищо против, стига да остане човек и да има право на справедливост); а може би фактически Те просто го изпитват, искат да видят мъж ли е, не е ли, дали е човек да изтърпи малко тревоги и смущения и тъй да заслужи, като му дойде времето, възмездие за всички получени удари. Но този момент би дошъл едва когато дойде неговият ред, когато е извоювал правото да отвърне справедливо на ударите, ни повече ни по-малко, тъй, както и Те са си спечелили правото да го изпитват и дори да се наслаждават на изпитанието; онзи момент, когато Те ще трябва да му докажат, както и той им е доказал, че са човечни, че той не само ще трябва да зависи от Тях, но и че е добил правото да зависи от Тях и да ги приема като верни приятели; Те не смеят, не биха посмели да го изоставят, иначе после ще им стане тъй трудно да се примирят със себе си, както и нему най-сетне стана трудно да живее със себе си и при това да приема от Джек Хюстън всичко, което е трябвало да търпи.

Така той още онова утро знаеше, че Флем няма да дойде. И то просто защото повече не можеше да чака. Дошъл бе онзи миг, когато той и Джек Хюстън не можеха и не трябваше да дишат един и същи въздух. И така, в отсъствието на братовчеда, оставаше му само правото да се уповава в Тях, право, придобито с това, че никога през живота си досега не бе искал от Тях абсолютно нищо.

Всичко почна през пролетта. Впрочем още предишната есен. Или не, започна се още по-рано. Почна още в онази минута, когато вече оформен със своята наглост, нетърпимост и гордост се роди самият Джек Хюстън, а не когато те двамата — Джек и Минк Сноупс — захванаха да дишат заедно въздуха на Северен Мисисипи. Защото Минк не беше човек свадлив и никога не се заяждаше. Просто цял живот той бе непрестанно задяван и измъчван от своя лош късмет, довел го до вечната и неизменна необходимост непрекъснато да брани собствените си най-обикновени права.

Но едва лятото преди онази първа есен съдбата на Хюстън истински и окончателно се пресече със съдбата на Минк — още една проява на оскърблението: и никой, нито дори Те, най-малко Те благоволиха да го предупредят как ще завърши тази първа среща. Това стана, след като младата жена на Хюстън бе влязла да търси кокоши полог в яхъра на жребеца и конят я уби. Всеки порядъчен човек би си казал, че всеки порядъчен съпруг вече никога, докато е жив, няма да тури нов жребец в тази конюшня. Но не и Хюстън. Хюстън бе не само достатъчно богат, за да притежава чистокръвен жребец, който би убил жена му, но и достатъчно нагъл и упорит, за да пренебрегне всякаква порядъчност и след като застреля коня-убиец, кажи го начаса да купи нов жребец, досущ като първия, да си го има в случай, може би, че повторно се ожени; и така да си дава вид, че тъгува за жена си, щото дори съседите му да не посмеят повече да хлопнат на пътната му врата. Все пак два-три пъти в седмицата хващаше пътя, яхнал следващия убиец, а до него, сякаш втори кон или хрътка, се понасяше оня пес, отиваше до магазина на Варнър и дори не слизаше от седлото: стояха и тримата насред пътя — наглият, неподатлив човек, злоокият кон и кучето, оголващо зъби и вирещо острошипест нашийник колчем някой доближи, а Хюстън заповядваше някому от наклякалите по пруста да му изнесе отвътре онова, за което е дошъл, като че това са негри.

И ето че една сутрин Минк отиваше към магазина (той нямаше кон да го яхне, та да иде да си купи кое кутия тютюн, кое туба хинин или някоя мръвка месо); току-що бе прехвърлил билото на ниския хълм, когато отзаде си дочу тропота на коня, бърз и отчетлив, и ако не бе станало твърде късно, би отстъпил на Хюстън целия път, само че конят вече връхлиташе отгоре му, та Хюстън припряно го отдръпна встрани и отмина, а злият пес подскочи тъй близо, че едва не докачи гърдите му, изръмжа право в лицето му, а Хюстън обърна коня и додето животното танцуваше и се мяташе под стегнатите поводи, извика му отгоре: „Защо, по дяволите, не отскачаш, като ме чуваш, че идвам? Марш от пътя! Или искаш да ти пръсне мозъка, не виждаш ли, едвам го удържам!“

Какво пък, може би това именно хората наричат скръб по жената, която в действителност не си убил собственоръчно, но и нещо повече: убил си коня, който е свършил това. Ала наглост и богатство колкото искаш и си разрешаваш да купиш втори жребец, досущ като оня, който я претрепа. Което впрочем не засягаше Минк, тъй като всъщност едничкото, което му оставаше, бе да дочака деня, рано или късно, когато мръсният кон ще утрепе и самия Хюстън; случи се тогава нещо друго, нещо, което Минк нито бе очаквал, нито предвиждал, ни дори подозирал.

Имаше си Минк дойна крава, една-единствена — не беше богаташ като Хюстън, а просто човек независим, от никого услуга не искаше, за всичко сам си плащаше. Та тя, кравата, кой знае как, не можа, пропусна да зачене и той не само че трябваше да изкара цяла зима без мляко, ами сега му предстоеше и още една безмлечна година, тъй като не се роди и телето, а за бик се наложи да плати петдесет цента в брой: единственият бик под ръка, който щеше да му струва под долар, бе недораслият бик на един негър, който настояваше да му се плати в брой още на вратата на обора. Така той трябваше цяла зима да храни една крава, която при това не беше и стелна. Тогаз отново се наложи да води кравата на три мили до къщата на негъра не за да си иска обратно петдесетте цента, а само да настоява за втора случка, което негърът отказа да допусне, без да му се платят предварително нови петдесет цента, при което Минк, като стоеше насред двора, взе да псува негъра, а негърът се прибра у дома си и затвори вратата; Минк остана в празния двор да псува негъра и цялото му семейство в голата къща, додето най-сетне тъй се изтощи, че поведе все тъй незаченалата крава обратно към къщи, на цели три мили.

Сега трябваше да затвори празната и безполезна крава зад оградата, додето опасе и без това келявото му пасбище, а после, цяло лято и есента — да я храни с нищожния си фураж: съгласно местното общо споразумение добитъкът се държеше затворен, докато от полето не се прибере цялата реколта. Това значеше да я държи чак до ноември. Но дори и тогава се наложи да отделя за нея по-малко фураж от предназначения за зимните гойни шопари, та дано не загуби навика вечер да се връща в къщи; след това тя пропадна за три-четири дни и той накрая я откри в пасбището на Хюстън заедно с неговото говеждо стадо.

Всъщност той вече се намираше на пътеката, водеща до къщата на Хюстън, с намотаното плужно въже в ръката, когато, без да съзнава какво върши и без дори да спира или да забавя крачка, обърна се и си тръгна назад, набързо напъхвайки намотаното въже в пазвата си, дето никой нямаше да го зърне, но не за да се върне в небоядисаната, поправка не видяла изполичарска хижа, в която живееше, а просто да остане някъде насаме, че да размисли; спря и седна на един дънер край пътя, схващайки сега напълно всички подробности на онова, което току-що бе почнало да се прояснява.

Ако не потърсеше безполезната си крава, той не само би й осигурил зимуване, а направо дваж, десеторно по-свястно презимуване от това, което сам би й предложил. Останеше ли да зимува при Хюстън (а Хюстън, освен дето беше достатъчно заможен да храни и отглежда цяло стадо говеда, имаше и достатъчно средства, за да плаща на негър, чиято едничка работа бе да храни и добитъка и да се грижи за него — негър, комуто Хюстън бе предоставил къща по-добра и от тази, в която живееше Минк, бял човек с жена и две дъщери), напролет, когато щеше да си я поиска, тя не само щеше да се е вече разгонила, но движейки се е бика на Хюстъновото стадо, щеше да е стелна, а телето, което щеше да я направи млеконадойна, само вече би струвало пари като породисто месо, докато издънката на никаквия негърски бик не би имала почти никаква стойност.

Естествено трябваше да се подготви за неизбежните въпроси; Завоят на французина бе селище твърде малко, прекалено малко, за да може човек да прикрие онова, което върши, камо ли онова, което притежава или е изгубил. Минаха само четири дни. Беше в магазина на Варнър, на кръстопътя, докъдето слизаше и се връщаше всеки ден, че да им даде възможност да се изпуснат и с всичко да се свърши. Най-сетне някой запита — не помнеше кой, пък беше и без значение:

— Ти още ли не си намери кравата?

— Каква крава? — каза той, а другият рече:

— Джек Хюстън разправяше да отидеш да си прибереш оная торба кокали, че му омръзнало да я храни.

— А, тази ли — каза той, — тя вече не е моя. Лятото я продадох на един от синовете на Гаури в Каледония Чапъл.

— Слава богу — рече другият. — Защото, ако бях на твое място и кравата ми се намираше в пасбището на Джек Хюстън, щях да се направя, че нищо не виждам, камо ли Джек Хюстън да ме види, щях да взема едно въже и веднага щях да си я взема. Сега не бих искал да го видя, дори едно „благодаря“ да му река.

Защото всички в Завоя на французина познаваха Хюстън: откак жребецът уби жена му преди четири години, той, дори сам у дома си, биваше непрекъснато начумерен и мрачен. Сякаш никой преди него не беше загубвал жена, макар че, по кой знае какви неразбираеми причини, съпругът й може и да не е искал да се отърве от нея. Нацупен, враждебен и сам в огромното им имение, с двама ратаи негри — един мъж и една готвачка, с жребеца си и грамадното псе, навирило нос и също тъй навъсено и никого нетърпящо като самия Хюстън — такъв бе той, този проклет намръщен и противен кучи син, който дори не съзнаваше, че е щастлив: богат, но не само толкова богат, за да си позволи една жена, която да хленчи, да му дотяга и да обръща джобовете му за всеки спечелен долар, а богат, за да живее, ако иска и без жена: достатъчно заможен, че вместо да се жени, за готвачка да си наеме платена жена. Толкова богат, че да плаща и на още един негър, който да става вместо него в мразовитите утрини и да излиза на дъжда и влагата, за да храни не само породистите говеда, които той продаваше угоени на най-високите цени, тъй като можеше да си позволи до късно да ги държи, но и чистокръвния жребец и дори онова зло псе, което тичаше до коня, затрещял по пътищата насам-нататък, за да накара някой човек, който освен двата си крака друго пътно средство няма, да рипа в храсталаците, за да не бъде убит от неговите копита и да стане после плячка на кучето, когато се търколи в канавката, преди още Хюстън да е успял да доложи където трябва.

Добре, щом Хюстън се намираше в такова високомерно настроение, че дори и едно „благодаря“ не си струва да му речеш, то най-малко Минк ще е този, който неканен ще му наруши спокойствието. Не че би имал нещо против някому някъде с нещо да е задължен. Мина седмица, после месец, мина и Коледа и настъпи мрачна, дъждовна и студена зима. Навлякъл мушамения тренчкот, закърпен с тел и автомобилни лепейки, едничката му връхна дреха за зимата над износения и окърпен памучен комбинезон, всеки следобед той поемаше по калния път в унилата и тъмнееща привечер да види расовите говеда на Хюстън, сред които и неговото клето животинче крачеше, без дори да бърза, към обора, по-топъл и по-закътан в това време и от хижата, в която живееше, за да си получи там храната от негъра-ратай, който носеше дрехи по-топли от неговите и от тия на семейството му; и почваше да псува през изпаренията на собствения си дъх, псуваше негъра заради черната му кожа, скрита под по-топли дрехи от неговата, кожата на бял, псуваше питателната кърма, приготвена не за хора, а за говеда, нищо, че от нея получаваше и неговата крава; псуваше най-много от всичко неподозиращия бял човек, чрез или поради чието богатство бяха стигнали дотук, проклинаше и това, че неговата отплата и мъст — за които смяташе, че са най-проста справедливост и негово неотнимаемо право — не могат да се осъществят с един замах, а зависят от бавното превръщане на кърмата в прираст на теглото, на всичко отгоре и от непредсказуемите и непредвидими любовни настроения на кравата и след това дългите девет месеца на бременност; псуваше собственото си положение, в което единствената допустима справедливост беше това дълго и бездейно очакване.

В това бе работата. В дългото очакване. Не толкова в опасението, че сбъдването на надеждите му се забавя, не дори и в озлоблението, че простата справедливост се отлага, а в съзнанието, че дори когато ударът се изсипе над Хюстън, на него, Минк, това ще му струва осем долара в брой — ония осем долара, които той ще трябва да твърди, че въображаемият купувач на кравата му е дал срещу животното, за да прозвучи правдоподобно лъжата за нейната продажба — пари, които напролет, когато ще поиска кравата си обратно, той ще трябва да даде на Хюстън като залог, че до този момент наистина е вярвал в продажбата на кравата си, най-малкото, че цената й е била определена на осем долара; тогава ще отиде при Хюстън и ще му разкаже как едва тази сутрин при него е дошъл купувачът и е заявил, че кравата изчезнала от двора му още в нощта след покупката и отвеждането й, при което си е поискал осемте долара обратно — така ще докаже, че само пред нахално презрителния Хюстън, но и пред повишеното любопитство на всички останали от Завоя на французина, че за да си възвърне собствената крава, е трябвало да плати цели шестнайсет долара.

Тук беше озлоблението, в тия осем долара. И това, че за осем долара той никога не би могъл да я изхрани за една зима, камо ли пък тя видимо да наддаде на живо тегло, не го интересуваше. Бедата бе там, че ще трябва да даде осем долара на Хюстън, който нямаше нужда от тях и бълха щеше да го ухапе, че е хранил кравата му — осем долара, с които Минк би могъл за Коледа да купи цял галон уиски и да му останат долар-два за евтини парцалчета, за каквито жена му и двете му дъщери вечно го врънкаха.

Но изход нямаше. Нещо повече, той се гордееше, че не се е примирил. Че не е от ония, дребните, жалки и нищожни хорица, които хрисимо приемат нещата само защото не виждат как могат да се измъкнат от тях. Това още повече укрепваше неговия гняв и негодувание от несправедливостта — значи, щеше да му се наложи да раболепничи и дори малко да подлизурствува, когато отидеше да си иска кравата; да хвърли една лъжа на вятъра, заради честта да даде осем долара — а те му трябваха, щеше да ги спести с жертви — на един човек, който дори не се нуждае от тях, не би почувствувал тяхната липса и дори още не знае, че ще ги получи.

Най-после в края на зимата дойде онзи ден, оня миг, когато по местен обичай добитъкът, който от есента се е шлял на воля из оглозганите царевични ниви, сега трябва да се прибере и затвори, та да може земята наново да се разоре и засее. Един следобед, по-скоро една привечер, като изчака кравата му да получи последната си кърма заедно с говедата на Хюстън, той приближи сеновала с износеното плужно въже, намотано на ръката, и с нищожната подутинка от мазни доларови банкноти, десетаци, петаци и четвъртаци, скътани в джоба на комбинезона. Все още нямаше защо да се мазни и да подлизурствува, тъй като в сеновала бе само негърът с вилата; богаташът си бе в къщи, в топлата кухня, в ръката с пунш, но не от онова вонящо и лъжливо домашно царевично уиски, каквото Минк би си купил със своя дял от осемте долара, ако би ги спестил, а от превъзходно червеникаво бутилирано и поръчано от Мемфис уиски. Сега още нямаше защо да се подмазва и да подлизурствува; напротив, равно и със самочувствието на бял заговори на негъра, спрял се пред вратата на сеновала да го види какво иска:

— Здрасти. Както виждам, моята крава е при вас. Вържи й туй въже и да я махам, да не ви пречи.

Негърът го изгледа и след това се отправи под навеса към къщата, а не дойде да вземе въжето — Минк изобщо не бе очаквал това — отиде първо да обади на белия си господар, оня да му рече какво да прави. Тъкмо на това се беше надявал и Минк; облегна вдървени и почервенели от студ китки, които дори ръкавите на дрипавия тренчкот не можеха да скрият, върху горното желязо на боядисаната в бяло ограда. Да, сега Хюстън с пунша от хубаво червеникаво уиски в ръка, изул вероятно ботуши и протегнал нозе в чорапи към фурната на кухненската печка да се стопли преди вечеря, ще изругае и ще трябва да дръпне крака, за да навлече отново студените и кални галоши и да излезе на двора. И той стори тъкмо така: кухненската врата се хлопна и през задния двор се разнесе плясъкът и джвакането на галошите, сепнати и разгневени, и накрая той самият се показа изпод навеса, следван от негъра на десетина стъпки.

— Здрасти, Джек — почна Минк. — Жалко, че заради мене отново излизаш на студа и влагата. Негърът можеше сам да се оправи. Днес разбрах, че кравата ми прекарала зимата при тебе. Да й надене твоят негър това въже, та да си я отведа, да не ти пречи.

— Мислех, че си продал кравата на Нъб Гаури — рече Хюстън.

— И аз — поде Минк, — но ето ти го тази сутрин Нъб с едно муле, идва и разправя, че кравата му се отскубнала от двора му още през нощта, като си я завел в къщи, и оттогава никаква я нямало. И си взе назад осемте долара, които ми беше платил. — Минк бе вече посегнал към джоба и сега в ръката му се намираше мизерната купчинка от монети и смачкани банкноти. Щом излиза, че такваз крава може да струва осем долара, значи, толкоз ти дължа, дето си я хранил през зимата. А на мен ми излиза шестнайсет, нали така, тя може и хабер да си няма. Дръж тука. Вземи си парите и му кажи на негъра с ей туй въже да я върже, пък аз…

— Есента тая крава не е струвала осем долара — рече Хюстън. — Но сега чини значително повече. Само фураж ми е изяла за повече от шестнайсет долара. Да не споменавам и туй, че миналата седмица й се качи най-младият ми бик. Нали миналата седмица беше, а, Хенри? — обърна се той към негъра.

— Да, сър — каза негърът. — Вторник. Записал съм.

— Ако ми бяхте съобщили по-рано, щях да му спестя зора на бика, а на тоя негър — да й гребе фуража — рече Минк, Поел се обърна към негъра: — Ето, вземи въжето…

— Чакай — рече Хюстън и също посегна към джоба си. — Ти сам каза, че кравата струвала осем долара. Добре. Купувам я.

— Ти сам току-що установи, че оттогава е поскъпнала — прекъсна го Минк. — Нали се готвех да ти доплатя остатъка до шестнайсет. Тъй че за нея и шестнайсет няма да взема, камо ли само осем. Прибери си парите. Пък ако ти е толкоз изморен негърът, че и едно въже не може да върже, аз сам ще се оправя. — И вече се приготви да прескочи оградата.

— Чакай! — спря го Хюстън отново и попита негъра: — Колко, според теб, може да струва сега?

— Може да й се вземат трийсет — рече негърът, та и трийсет и пет.

— Чуваш ли? — каза Хюстън.

— Не — отвърна Минк, прекатервайки оградата. — Аз негри не слушам, те мен трябва да слушат. Щом не иска да й върже въжето, кажи му да не ми се пречка.

— Не прескачай оградата, Сноупс! — каза Хюстън.

— Тъй, тъй — рече Минк, прехвърлил вече единия си крак над горната греда; намотаното въже висеше на зачервената му от студ ръка. — Може би сега ще ми кажеш, че си носиш и пистолет, когато искаш да купиш крава? Сигурно го мъкнеш и когато решиш да забодеш в земята едно памучно семенце или едно царевично зърно, а? — Беше гледка и половина: Минк прекрачил оградата с един крак, Хюстън застанал от вътрешната й страна с пистолет в увисналата до хълбока му ръка, а негърът неподвижен, с очи, насочени неизвестно къде, в които се вижда само част от бялото. — Ако ми беше съобщил навреме, щях и аз да си донеса пистолет.

— Добре — каза Хюстън и внимателно постави пистолета на близкия стълб от оградата. — Хвърли въжето. Слез от оградата и застани при оня стълб. Аз ще се върна един стълб назад, ще броиш до три и който пръв го вземе, той ще налага сделката.

— По-добре негърът да брои — рече Минк. — Стига му да каже само „три“. Аз негър си нямам. Вижда се, човек трябва да си има един опитомен негър и пистолет, за да се пазари с тебе за говеда. — И прибра със замах крака си. — Май трябва да прескоча аз до магазина, да си кажем по една дума с чичо Били и с полицая. И може би туй трябваше да сторя от самото начало, да не се разкарвам в тоя студ до тука. Бих си оставил тук въжето, да не го мъкна повторно, ама знам ли дали няма да ми искаш за него трийсет и пет долара. То излиза, че ти е най-ниската цена за всяка чужда вещ в твоя двор. — И вече си бе тръгнал. — Е, хайде… Пък ако продаваш добитък по осем долара, внимавай да не ти пробутат фалшиви монети!

Закрачи доста твърдо, но с такава пронизителна и бясна злоба, че известно време бе дори като сляп, а в ушите му нещо кънтеше, сякаш са изстреляли двуцевка над главата му. Впрочем той бе очаквал тази злоба — и сега, останал сам-самин, най-добре би я оставял да прекипи. Защото сега вече знаеше, че предварително е предвиждал какво ще стане; нужно бе само да събере мислите си. По инстинкт бе предчувствувал, че злата му съдба все ще измисли нещо подобно, не бе изненадан и от това, че отиването му до Варнър, мировия съдия, за една хартия, която полицаят да покаже на Хюстън, за да му върне кравата, ще струва още два долара и половина: чисто и просто Те отново го поставяха на изпитание, искаха да се уверят колко може да понесе и да издържи.

Така че в известен смисъл той не бе ни най-малко учуден от случилото се впоследствие. До голяма степен той сам си беше виновен: просто Ги беше подценил: да занесе осем долара на Хюстън, да надене на кравата въжето и да си я отведе у дома, му се стори история твърде проста, твърде дребна, за да Ги занимава с нея. Но сгреши. С Тях още не беше свършено. Варнър не пожела да издаде искания документ; нещо повече, седмица по-късно седем души, в това число негърът, той, Хюстън, Варнър, полицаят и двама опитни търговци на добитък, застанаха до оградата на Хюстъновия двор, а негърът изведе кравата му да я видят двамата специалисти.

— Е? — попита накрая Варнър.

— Бих дал трийсет и пет — каза първият търговец.

— Ако пък е покрита от породист бик, давам трийсет и седем и половина — рече вторият.

— А четирийсет ще дадете ли? — попита Варнър.

— Не — каза вторият. — Може да не е прихванала.

— Затуй аз не бих дал трийсет и седем и половина — рече първият търговец.

— Добре — каза Варнър, едър, но изпит, тесен в хълбоците, с натежали мустаци, напомнящ някой от кавалеристите на генерал Форест^[1], какъвто баща му наистина е бил. — Да приемем трийсет и седем и половина. Делим, значи, на две — сега той гледаше Минк. — Даваш на Хюстън осемнайсет долара и седемдесет и пет цента и си взимаш кравата. Само че ги нямаш осемнайсет долара и седемдесет и пет цента, нали?

Той стоеше, сложил зачервени от студ ръце върху горната греда на оградата, ръкавите на тренчкота бяха твърде къси, и очите му отново ослепяха, а в ушито нещо закънтя, сякаш някой е гръмнал с двуцевка над главата му; лицето му доби неопределено кротък израз, нещо почти като усмивка.

— Нямам — каза той.

— А защо братовчед му Флем не му услужи? Попита вторият търговец. Никой не си направи труд да отговори, поне да напомни, че Флем е все още на сватбеното пътешествие в Тексас, на което бе заминал с жена си след венчавката през август.

— Тогава ще си ги отработи — сега Варнър вече говореше на Хюстън. — Имаш ли работа за него?

— Ще ограждам ново пасбище — отвърна Хюстън. — Петдесет цента на ден ще му давам. Да работи трийсет и седем цели дни, а на трийсет и осмия само от съмнало до пладне. Ще копае дупки за стълбовете и ще опъва бодлива тел… А кравата? При мен ли ще остане, или да я дадем на Куик? (Куик беше полицаят.)

— Ти искаш ли Куик да я вземе? — попита Варнър.

— Няма нужда рече Хюстън, — тя вече толкоз време е била тук, че, току-виж, й домъчняло. И освен туй, ако е тука, Сноупс ще може да си я вижда всеки ден, та да се ободрява и да знае за какво работи.

— Чудесно, чудесно — припряно каза Варнър. — Значи, всичко е уредено. И повече не искам да ме занимавате.

Та ето с какво трябваше да се захване. Но все още продължаваше да се гордее, че няма, никога няма да се примири. Нито дори тогава, ако трябваше да изгуби кравата си, ако животното изчезнеше от уравнението и го оставеше така да се каже на мира. Всъщност да се откаже от кравата той можеше и сам. Нещо повече: за такова решение той би получил осемнайсет долара и седемдесет и пет цента, които заедно с осемте долара, дето Хюстън отказа да вземе, щяха да дойдат до двайсет и седем долара, а той повече пари на едно място не помнеше откога не е виждал, тъй като дори есента, когато продаде своите една-две бали памук, и след като Варнър си удържа изполицата и осребри кредитната сметка в магазина му, той с мъка успя да скъта тия същите десетина долара, с които смяташе, уви на всуе, да си възвърне кравата.

Предложението всъщност дойде от Хюстън. Беше на втория или третия ден, откак бе почнал да копае дупките и да изправя в тях салкъмовите стълбове; Хюстън приближи на жребеца и го погледна отгоре. Но той не спря да работи, и поглед дори не вдигна.

— Виж какво — рече Хюстън, — погледни ме. — Тогаз той вдигна очи, но продължи да копае. Хюстън протягаше ръка и в нея Минк видя парите. — Нали Варнър каза осемнайсет и седемдесет и пет? Добре, ето ги. Взимай ги, върви си у дома и за кравата повече не мисли!

Но той бе вече свалил погледа си, подигна на рамо стълба, който, отдето и да го погледнеш, изглеждаше по-тежък и по-голям и от самия него, спусна го в ямата, засипа я и трамбова пръстта с опакото на лопатата, чувайки жребеца, като се обръща и си отива. Настъпи четвъртият ден; и сега той чу приближаването на жребеца, но отново не вдигна глава, нито дори когато Хюстън се обади:

— Сноупс — и после пак, — Сноупс — след това, — Минк! — Но Минк не само че не обърна поглед, но и продължи да копае. Рече само:

— Чувам.

— Зарежи това. Върви да си изореш земята, да засееш. Трябва хляба си да припечелиш. Върви си у дома, засей, пък тогаз ела пак.

— Нямам аз време хляб да припечелвам — каза той, без да спира да копае — Кравата си трябва да заведа.

На другия ден пристигна вече не Хюстън на жребеца, а сам Варнър с каруцата. Минк още не бе разбрал, че Варнър внезапно се е уплашил за мира и покоя на селото, което държеше в желязната си лихварска ръка, покой, поддържан от ипотеки и права над хорски имоти, заключени в огромната желязна каса в магазина. Като вдигна очи, Минк забеляза, че в стиснатия си юмрук на коляното Варнър държи пари.

— Записал съм ги в сметката ти за тая година — рече Варнър. — И сега идвам от вас. Още една бразда не си изорал. Вдигай тия инструменти, взимай парите и ги дай на Джек, вземи си загубената крава и върви да ореш.

Все пак това бе Варнър; Минк си позволи да спре и дори да се облегне на лопатата.

— Чухте ли ме да се оплаквам от решението ви за кравата? — попита той.

— Не — призна Варнър.

— Тогаз ми се махайте от главата и да си гледаме работата: вие вашата, аз моята. — При тези думи Варнър скочи от колата — човек вече достатъчно стар, за да бъде наричан чичо Били от своите умилкващи се длъжници, но и още твърде пъргав, за да скочи от колата с едно-единствено движение, в една ръка хванал поводите, в другата камшика.

— Господ да те убие! — извика той. — Прибирай си инструментите и марш у дома! Преди да се мръкне, ще мина и ако видя, че не си изорал и една бразда, изхвърлям ти партакешите на пътя и утре сутрин давам къщата на друг наемател.

Минк го погледна с онзи неопределен и кротък израз на лицето, напомнящ почти усмивка.

— Нищо чудно, ако направите точно така — каза той.

— Дяволски си прав, точно така ще направя — рече Варнър. — Хайде, да те няма! Още сега!

— Дадено — каза той. — Щом като следващата присъда по това дело е такава, аз като човек, който уважава закона, трябва да се вслушам в решението. И се обърна.

— Ето — рече Варнър, — вземи парите!

— Трябва ли? — каза той и продължи нататък.

Следобед преваляше, бе изорал близо акър. И когато в края на реда преобърна плуга, видя по пътеката да се задава каруца. Този път бяха двама — Варнър и полицаят Куик, — движеха се едва-едва като охлюв, тъй като отзад, на ока, бе привързана неговата крава. Той също не избърза; изкара и тази бразда, после разпрегна и завърза мулето за оградата. Чак сега тръгна към двамата, които, седнали в каруцата, го чакаха.

— Платих на Хюстън осемнайсетте долара и ти водя кравата — рече Варнър. — И ако втори път чуя, че нещо твое е попаднало в имот на Джек Хюстън, ще те натикам в затвора.

— Ами седемдесет и петте цента? — попита той. Или може би тия пари се изпариха, а? За кравата има съдебно решение и не мога да я приема, докато решението не бъде изпълнено.

— Лон — обърна се Варнър към полицая с равен и почти благ глас, — остави кравата ей оттатък, отвържи въжето и се връщай на колата да си вървим по пътя.

— Лон — каза Минк; гласът му беше също тъй благ и също тъй равен, — ако оставиш тази крава в моята нива, ще си взема пушката и ще я застрелям.

Повече не ги погледна. Върна се при мулето, отвърза поводите от оградата, запрегна и почна нова бразда с гръб към къщата и пътеката, тъй че едва в края на реда забеляза за миг каруцата, която се връщаше със същата охлювска скорост, та да е в крак с влачещата се отзад крава. Ора без прекъсване до тъмно и вечеря изсъхнала сланина, долнокачествена меласа и хляб от вероятно червясало вече брашно, които и след като ги погълне, щяха все още да бъдат собственост на Уил Варнър, додето чак на другата есен не очистеше и не продадеше памука, още незасят.

Час по-късно, взел газен фенер да му мъждука, като забива и вади лопатата, той се намираше обратно при оградата на Хюстън. Откак тази сутрин бе просветнало, той не бе лягал, не бе спирал да работи; новото утро щеше да посрещне с двайсет и четиричасово безсъние; и когато слънцето се надигна, той бе отново на нивата с мулето и плуга, спря само по пладне да хапне, после пак отиде да оре на нивата или може би си е въобразявал, че оре, защото, когато се събуди и се намери проснат в току-що завършената бразда под полегналите дръжки на все още забития в земята плуг, а запрегнато мулето все още стоеше в реда, слънцето вече клонеше на заник.

После отново вечеря, подобна на снощната и на тазсутрешната закуска, и понесъл запаления фенер, той отново прегази пасбището на Хюстън и стигна мястото, където бе оставил лопатата. Дори не забеляза Хюстън, който седеше на струпаните стълбове, видя го чак когато се надигна: в лявата му ръка се люлееше пушка.

— Върни се — каза Хюстън. — И след залез повече да не си ми стъпил в имота! Ако искаш да се претрепваш, претрепвай се, само не тук. Върви си сега! Денем не мога да ти попреча да си отработваш кравата, но мисля, че по тъмно мога.

Ала той и това щеше да понесе. Защото знаеше как става. Беше го научил с пот на чело, сам, просто волю-неволю се беше научил, че човек може да издържи на всичко, като спокойно и кротко откаже да го приеме, да се примири, да се предаде.

Сега можеше дори нощем да подремва. Но че сега имаше време да спи, не беше тъй важно, важното бе, че сега щеше да е някак по-спокоен, отървал се от припряното бързане. Сега доизора наетата земя, след това, при хубаво време, почна да оформя гнездата, а в лошите дни работеше по оградата на Хюстън, броеше колко дни е отработил, сиреч с колко петдесет цента е намаляла сумата, срещу която щеше да си върне кравата. Но сега не бързаше, не се пребиваше. Когато най-сетне се запролети и земята се стопли, готова да приеме семето, той разбра, че дълго време занапред ще трябва да се откъсне от оградата, тъй като сега бе длъжен да се погрижи за реколтата; посрещна това спокойно, взе от магазина на Варнър царевица и памучно семе и зася — такава сполучлива сеитба отдавна не беше му се отдавала; сега вече, запълнил времето си, той можеше наново да се залови с оградата и ръсейки потта си, всеки ден да стопява по още половин долар. Защото той вече се гордееше с търпението си: никога да не се примирява — само тъй можеше да Ги надвие; в един момент Те може да са по-силни от него, но никой, никой жив човек и нищо на света не би могло тъй дълго да чака, когато единствено чакането би му свършило работа, би го задоволило, би имало резултат.

Най-после дойде залезът на онзи ден, когато той вече можеше да захвърли търпението заедно с лопатата, обтегача и останалата тел. Разбира се, Хюстън също би трябвало да знае, че това е последният ден. Много вероятно е Хюстън да е очаквал цял ден как Минк ще се зададе, подтичвайки по пътеката, за да си вземе кравата тутакси щом слънцето се скрие зад дърветата на запад; вероятно още от съмнало Хюстън е стоял на кухненския прозорец, за да види как Минк, свършил и последната си работа, ще се покаже с въжето в ръка, да завърже кравата с него. Впрочем през целия този последен ден, докато копаеше последните ями и затъкваше в тях стълбовете заедно с последното оскърбление, което Те, използувайки стария Уил Варнър за свое оръдие, му бяха нанесли, за да го изпитат, да се уверят колко наистина ще може да изтърпи, той все си представяше как Хюстън напразно оглежда пътеката и рови всеки храст и във всяко ъгълче, да открие къде ли ще е скрил въжето.

Но въжето той още не бе донесъл. Копа упорито, докато слънцето напълно се скри, тъй щото никой не би казал, че не е минал и отминал цял един ден. Чак тогава събра копача, лопатата и обтегачите, отнесе ги обратно при хранилките и ги подреди внимателно в ъгъла на оградата, където непременно щеше да ги види или негърът, или Хюстън, или всеки друг, който погледнеше натам; сам той нито веднъж не обърна очи към къщата на Хюстън, не погледна и кравата, която сега никой не можеше да отрече, че е негова, след това пое по пътеката и се прибра в хижата си на две мили оттук.

Вечеря спокойно и без да бърза, без дори да се ослушва не иде ли кравата и нейният — кой ли този път? — придружител. Можеше дори да бъде самият Хюстън. Но поразмисли: и Хюстън беше като него, не се плашеше лесно. С паниката и загрижеността си старият Уил Варнър би пратил полицая да му доведе кравата, защото сега присъдата бе вече отработена до последен цент; дъвчейки сланината и хляба, отпивайки кафето си със същия благ израз, досущ като усмивка, Минк си представяше как Куик псува и се препъва по пътеката, че трябва по тъмно да тегли въжето, вместо да си е сега у дома и захвърлил обуща, също да вечеря. Минк вече репетираше, съчиняваше какво ще му каже: „Отработих осемнайсет дни и половина. Един ден и една нощ правят едно денонощие, тъй че днешното ще завърши чак утре сутринта. Затуй върни сега кравата там, дето я оставихте с Уил Варнър преди осемнайсет дни и половина, пък на сутринта аз ще отида да си я взема. И напомни на оня негър по-рано да я нахрани, че да не чакам.“

Но нищо не се чуваше. Едва сега разбра, че всъщност е чакал кравата, разчитал е, така да се каже, на нейното връщане. Внезапно и светкавично изпита пристъп на страх, на ужас, разбирайки сега колко несигурно е било спокойствието му в тия два месеца след срещата с Хюстън и пушката му край оградата в онази нощ; тъй слабо е владеел той състоянието, което си е въобразявал, че е спокойствие, че сега трябваше да бъде постоянно нащрек: току-виж, а то бе очевидно, едва ли не за нищо би могъл отново да се озове обратно в онзи момент, когато Уил Варнър му каза, че ще трябва да отработи осемнайсет долара и седемдесет и пет цента по половин долар на ден, за да си възвърне собствеността над личната крава. Сега трябваше да прескочи до нивата, да се увери не е ли оставил Куик кравата и без да му се обади, да е търтил назад; нужно бе да запали фенер, че да дири в тъмнината нещо, за което си беше сигурен, че няма да открие. И сякаш това не бе достатъчно, ами трябваше и на жена си да обяснява къде е тръгнал с този фенер. И, разбира се, когато тя го попита „Къде отиваш? Нима Джек Хюстън не те предупреди?“, той й отвърна троснато и неприлично, а след това добави, не от грубост, а защото искаше да го оставят на мира:

— Освен ако не отидеш ти с червен фенер да ми свършиш работата.

— Мръсник! — извика тя. — Така ли се говори пред момичета?

— Че как! — възпротиви се той. — Или може би ти се ще да пратиш тях двете? Двете заедно тъкмо една зряла жена ще направят. Макар че, както се тъпчат, може и едната да се справи.

Отиде до обора. Кравата естествено я нямаше там, както и подозираше. Зарадва се. Всичко това — дето му беше ясно, че който и от двамата да я доведе, той пак би трябвало да прескочи до обора, за да се увери — му идваше добре дошло, даваше му урок, още преди да се е случило нещо лошо, показваше му какво точно са намислили Те: да се хвърлят отгоре му, изненадвайки го тъкмо когато не е в равновесие, да го повалят и унищожат — защото другояче Те не можаха да го надвият, не можеха да го бият нито с пари, нито с безпаричие, от него по-дълго не можеха да чакат; можеха да го победят само ако го хванат в неравновесие, за да го прекатурят обратно в онова състояние на сляпа и глуха бясна злоба, в което губеше разсъдък.

Но сега му нямаше нищо. Всъщност бе дори спечелил: когато утре сутрин си вземе въжето и отиде за кравата, там ще го чака не Куик, а сам Хюстън, който ще каже: „Защо не дойде снощи? Снощи по тъмно изтече срокът от осемнайсет дни и половина.“ И тъкмо на този Хюстън той ще отвърне: „Денонощието се състои от един ден и една нощ. Тъй че тия осемнайсет дни и половина изтичат тази сутрин. Дано само овреме е била нахранена от тоя твой изнежен негър.“

И заспа. После закуси. Изгревът го свари да крачи, без да бърза, по пътеката към хранилките на Хюстън, на ръката му намотано плужното въже. След това облегна скръстени ръце на оградата — въжето свободно увисна — и минута-две наблюдава негъра с вилата и Хюстън. Сега и те го забелязаха.

— Брутро, Джек — поздрави той. — Дойдох за определената ми от съдията крава, стига само твоят негър да е толкоз любезен, че да я оглави с ей туй въже, ако обича, разбира се. — И остана облегнат, а Хюстън приближи и застана на десетина стъпки.

— Още не си свършил — рече Хюстън. — Дължиш ми още два дни.

— Тъй, тъй — каза той леко и спокойно, почти ласкаво. — Според мен човек, който има двор, пълен с породисти бикове и телци, да не споменавам половината миля нова ограда на пасбището, дето ей тъй нищо не му струва, такъв човек спокойно може да сбърка в някаква си там дреболия, да кажем шепа долари, особено пък осемнайсет и семсе и пет. Аз пък нали си имам крава за осем долара, все съм си мислел: осем, та осем. Не съм толкоз богат, че да не мога да броя до осемнайсет и семсе и пет.

— Не става дума за осемнайсетте долара — каза Хюстън. — Думата е за…

— Семсе и петте цента — подсказа Минк.

— … за деветнайсет долара. Дължиш ми един долар повече.

Не се отмести. Лицето му остана същото. Просто каза:

— Какъв долар?

— За нощувката. В закона е казано, че когато някой измери бездомно животно и собственикът не си го потърси същия ден до вечерта, намервачът трябва да получи един долар за нощувка.

Стоеше напълно неподвижен, дори ръката му не се стегна върху намотаното въже.

— Значи, затуй побърза да спестиш на Лон грижата у тях да си я заведе — рече той, — да пипнеш и тоя долар.

— Майната му на долара — каза Хюстън. — И на Куик майната му! Да беше я задържал. Остана при мене, та на теб да ти спестя чак до Куик да биеш път за нея. Да не ти казвам и това, че аз я храня, а Куик гладна щеше да я остави. Мотиката и лопатата, и обтегачите са си все там в ъгъла, дето си ги оставил снощи. Тъй че по всяко време…

Но той беше си обърнал вече гърба, крачеше спокоен и със самоуверена стъпка, отнасяйки намотаното си въже по пътеката към пътя, не към дома си, а точно в обратна посока, към магазина на Варнър, на четири мили по-нататък. Вървеше в светлата блага лятна утрин сред извисилата се гора, в която дрянът, червената акация и дивите сливи бяха отдавна прецъфтели, покрай засятите с царевица и памук ниви, вече покълнали нагъсто, макар и не навсякъде както в неговите мизерни нивици (явно хората, които са работили тъдява, не са били спокойни и безгрижни като него); стъпваше мирно по тази тучна пролетна земя, бъкаща от живот — френетичното гмуркане, проблясване и песен на птици, заекът, който изскочи едва ли не изпод нозете му, млад и отслабнал, сякаш двуизмерен само, ако скоростта не се сметне за трето измерение — и така наближи магазина на Варнър.

Изтритата дървена веранда над изтритите дървени стъпала щеше да е празна. Мъжете с комбинезоните, които, изоставали всичко друго, биха висели и клечали на пруста или в самия магазин по цял ден, днес също са на полето да окопават и кърпят огради, или с мотики и лопати да прекопават първите поникнали кълнове. Впрочем празен беше и магазинът. И защото Флем го нямаше, помисли: Какво ли Флем да беше тука! Друг може би не знаеше, но той, Минк, беше на ясно, че този меден месец ще продължи дотогава, докато могат, като се върнат, да заявят пред Завоя на французина, че детенцето, което носят, е било родено не по-рано от миналия май. Но дори да не беше това, щеше да е друго. Отсъствието на братовчед му, когато му е необходим, бе още едно от изпитанията, още едно смущение, още една подигравка, с която Те го изпробваха, но не за да видят дали ще издържи, защото в това Те не се и съмняваха, а просто заради удоволствието да го гледат как върши неща, които са абсолютно излишни.

Само че го нямаше и Варнър. Това Минк не беше очаквал. Бе му се струвало сигурно, че Те няма да пропуснат подобен случай: магазинът натъпкан с народ, който би трябвало да се труди на полето — безработни нехайни уши, които се напрягат да дочуят какво е дошъл да съобщи на Уил Варнър. Но ето че и самият Варнър го нямаше; в магазина нямаше никой друг, освен Джоуди Варнър и Лъмп Сноупс, чиновника-продавач, когото Флем остави на свое място, когато лятото тръгна да се жени.

— Ако е отишъл в града, до довечера я си дойде, я не — рече Минк.

— А, не е в града — отвърна Джоуди. — Отиде да види някаква дъскорезница на Пънкин Крийк и каза, че до обяд ще се върне.

— До довечера няма да си дойде — каза Минк.

— Хубаво — рече Джоуди, — върви си тогаз у дома и ела утре сутринта.

Друг избор нямаше. Можеше да извърви петте мили до вкъщи и подир туй същите пет мили обратно и да се върне в магазина доста преди обед, стига само да му се ходеше. Или пък можеше да се навърта до пладне около магазина, да дочака най-сетне връщането на стария Уил Варнър по някое време за вечеря, защото щеше да стане тъкмо тъй — Те естествено няма да изпуснат случая да му пропилеят цял ден. Което пък значеше цяла нощ да копае стълбовете на Хюстън, тъй като тия два дни той искаше да отработи до обяд на втория ден, когато си бе решил също да прескочи до града. Или пък да се върне сега в къщи, да обядва и да се върне, и тъй и тъй щеше да изгуби деня. Но Те положително нямаше да пропуснат случая — скриеше ли се зад завоя, колата щеше да се върне от Пънкин Крийк и Варнър щеше да го изпревари. Остана и точно по пладне, когато Джоуди си отиде за обяд, Лъмп отряза парче сирене и извади от сандъка шепа сухари.

— Няма ли да хапнеш? — попита го той. — Уил няма да забележи.

— Не — рече Минк.

— Тогаз ще ти го впиша в сметката, щом държиш толкова за дребните на Уил Варнър — каза Лъмп.

— Не съм гладен — отвърна той. Затова пък, докато чакаше, можеше да свърши нещо, да се подготви, че време вече не му оставаше. Отиде до набелязаното от по-рано място, свърши, каквото трябваше да свърши, тъй като вече си знаеше какво ще му каже Варнър и наистина, като се върна в магазина, изразходвайки докрай един работен ден, колата се показа, Варнър скочи и тъкмо посегна да върже поводите за обичайния стълб на верандата, Минк пристъпи към него.

— Тъй — рече Варнър. — Сега какво?

— Малко обяснение във връзка със закона — каза той. — Законът за нощните такси.

— Какво? — извика Варнър.

— Точно това — рече той, спокоен и смирен, с отпуснато и ласкаво, почти усмихващо се лице. — Правех му сметката, че снощи по залез съм си ги изработил ония трийсет и седем и половина дни. Само че, като отивам тази сутрин да си взема кравата, оказва се, че нещо съм сбъркал, защото имало да давам още един долар за нощувка.

— Майка му стара! — викна Варнър и псувайки, се надвеси над по-ниския Минк. — Това Хюстън ли ти го каза?

— Точно тъй.

— Майка му стара! — отново изруга Варнър, изваждайки от задния си джоб огромен, износен вече, кожен портфейл, привързан като куфар с върви; взе от него еднодоларова банкнота и я подаде на Минк. — Ето ти.

— Значи, според закона не мога да си взема кравата, ако не дам още един долар, така ли?

— Да — каза Варнър, — щом Хюстън е решил да си го иска. Вземи този долар…

— Нямам нужда — рече той, вече обръщайки гръб. — Ние с Хюстън не се занимаваме с пари, а с дупки за стълбове. Просто исках да знам какво казва законът. И щом законът е такъв, какво може тук да направи един смирен пред законите човек като мене? Нищо. Да ги спазва. Че то, ако хората не се съобразяват със законите, каква ни е ползата от всичкия зор и от разноските да сме законна държава?

— Почакай — спря го Варнър. — Не се връщай. До Хюстънови хич не се и приближавай. Върви си вкъщи и чакай. Аз ще ти доведа кравата, само да открия Куик.

— Всичко туй хубаво — рече Минк, — сигурно не са ми останали толкоз ями за ограда, колкото на Хюстън долари, но ми се струва, че все ще имам достатъчно като за още два дена.

— Минк! — извика Варнър. — Минк! Върни се!

Но той бе вече изчезнал. Сега нямаше защо да бърза: денят и без това беше провален чак до утре сутринта, когато се озова в новото пасбище на Хюстън и остана там до залез. Този път скри сечивата в един шубрак — тъй правеше винаги, когато щеше да се върне на следния ден. Прибра се у дома и вечеря солено свинско с брашнена каша и недопечен хляб, имаха един-единствен часовник — той нагласи тъничката стрелка на звънеца на единайсет и стана; беше си оставил малко кафе в кафеника, малко лоясало месо в тигана и малко хляб. Бе вече почти полунощ, когато дивото излайване на песа вдигна негъра до вратата.

— Аз съм — рече Минк, — мистър Сноупс. Идвам на работа. Току-що удари полунощ, да се отбележа.

Всичко това бе необходимо, за да приключи по пладне. А Те — в лицето на Хюстън — все така са го наблюдавали, защото, когато слънцето се вдигна по обед и той отнесе сечивата обратно в ъгъла на оградата, свари там кравата си, вече завързана и с оглавник. Смъкна оглавника, завърза рогата й с плужното си въже и този път, вместо да я поведе подире си, подкара я пред себе си в тръс, той също затича в тръст и от време на време удряше хълбоците й с края на въжето.

Защото сега времето му беше скъпо: трябваше да я върне у дома си и да я затвори. Днес отново нямаше да му остане време за обяд, защото му оставаха още пет мили път, направо през полето, за да хване куриерската кола, преди да е тръгнала за Джеферсън от магазина на Варнър в два часа; Варнър не продаваше десеткалиброви ловни патрони. Но жена му и дъщерите бяха вече седнали на масата и това щеше поне да му спести споровете, необходимостта тихомълком да ги ругае или дори може би да замахне да удари жена си, когато рече да изчовърка хлабавата тухла от огнището и от кутийката за емфие зад тухлата да извади последната петдоларова банкнота, кътана независимо от всички превратности точно тъй, както лодкарят би продал, заложил или загубил всичко, но никога не би се разделил от спасителния си пояс или от шамандурката. Впрочем той имаше пет патрона за старата си десетмилиметровка — от дребосък за пилци до сачми номер две за пуйки и гъски. Но те бяха стояли години, не помнеше от кога, и освен това, дори да имаше гаранция, че ще изгърмят, Хюстън заслужаваше нещо по-сериозно.

Грижливо сгъна банкнотата, сложи я в малкото джобче на комбинезона си, качи се на куриерската кола и към четири същия следобед, оттатък последната долина, се показа и самият Джеферсън. За всеки случай, от чиста предпазливост и просто по инстинкт, той пъхна пръсти в джобчето, след това трескаво зарови ръка в празния джоб, в който бе сигурен, че е поставил внимателно сдиплената банкнота, и замръзна неподвижен до куриера; колата вече се спускаше по хълма. Трябва още сега — помисли си той, — и така, и иначе… — И тихо каза:

— Хубаво, а сега мисля да си прибера банкнотата.

— Какво? — обади се куриерът.

— Петте долара, дето ми бяха в джоба, като се качих на количката ти при Варнър.

— Мръсник! — извика куриерът. Отби колата в края на пътя, намота поводите около стойката на камшика, слезе и приближи Минк от външната страна. — Слизай! — каза той.

Сега ще трябва да се сбием — помисли си Минк, — пък аз нямам дори нож. Дори да се протегна за някоя тояга, тоя ще ме изпревари. И така, и иначе трябва да отида докрай — при което слезе от каруцата, а куриерът го изчака да вдигне малките си кльощави юмруци. След това последва зашеметяваш удар, от който Минк почти нищо не усети; вместо това почувствува едва-едва твърдата неподатливост на земята, отпусна се на гръб, почти спокоен, видя как куриерът се качва отново на каруцата и продължава нататък. След това се изправи. Можех не само да си спестя това пътуване, щях да си имам и петте долара — помисли той. Но това бе само за миг. Стъпил на пътя, той вече крачеше твърдо към града, сякаш знаеше какво върши. Накрая си припомни: беше преди две-три години, някой си Солън Куик или Върнън Тъл, бе забелязал мечката, последната мечка от тия места — прибягала по воденичния яз на Варнър и се мушнала в гъсталака; след това организираха хайка, а някой препусна до Джеферсън да доведе Айк МакКаслин и Уолтър Юъл, най-добрите ловци в този край; те пристигнаха с патрони за едър дивеч, със своите мечкодави, поставиха постове и прегледаха цялото дере, където бе видяна мечката, но нея вече я нямаше. Сега вече той се досети какво ще направи, или най-малкото къде трябва да провери, и щом прекоси площада, влезе в железарията, съдружие собственост на МакКаслин. Съзирайки погледа на МакКаслин, той си помисли: Няма полза. Тоя толкова много е скитал из горите с елените, мечките и пантерите, че дали вече ги има, или няма, за него е безпогрешно ясно. И да го излъжа, пак няма да ми повярва. Но трябваше да се опита.

— Какво ще правиш с два патрона за едър дивеч? — попита го МакКаслин.

— Идва тая сутрин един негър и разправя, че видял следата на мечката в калта на Блекуотърското блато.

— Не — отсече МакКаслин. — За какво са ти тези два патрона?

— Ще си платя веднага щом почистя памука — обеща Минк.

— Не — отвърна МакКаслин. — Няма да ти дам. В Завоя на французина нямате нищо да заслужава сачми за едър дивеч.

Не че беше толкова гладен, макар да не бе ял от полунощ. Чисто и просто трябваше по някакъв начин да убие времето до утре сутринта, когато щеше да разбере дали куриерът ще поиска да го върне до магазина на Варнър. Знаеше една неугледна гостилничка в странична улица, собственост на търговския агент на шевни машини Ретлиф, добре познат и в Завоя на французина. Да имаше половин долар или дори четирийсет цента, тук можеше да хапне два суджука, банани за един никел и пак да му останат двайсет и пет цента. За тях пък можеше да получи легло в Търговския хотел една небоядисана двуетажна дървена постройка, също тъй в странична улица; след две години братовчед му Флем щеше вече да го притежава, но той сега, разбира се, още не знаеше това. Всъщност Минк все още не бе започнал да мисли за своя братовчед, не се бе и досетил за него от вчерашната сутрин, когато влезе в магазина на Варнър, а там, до момента, когато още през август замина с жена си за Тексас, първото нещо, което се хвърляше в очи, бе именно Флем, но сега не му трябваше нищо друго, освен да убие времето до осем часа сутринта — то иначе, ако и времето струваше пари в брой, отдавна щеше да е влязъл в бедняшкия приют.

Свечери се, по площада почнаха да светват лампи, светлината от дръгстора падаше навън върху паважа, оцветявайки го в бледорозово и зелено поради пълните с червена и зелена вода буркани по витрината; видя вътре лимонадения кран и младите мъже и момичета с градски дрехи, които ядат и пият разноцветните сладникави буламачи: наблюдаваше ги — влюбените двойки момчета и момичета, възрастните хора и децата, всички отиваха в една посока. И тогава чу музика, оглушителния гръм на пиано. Тръгна и той натам и на едно празно място видя висока и грамадна дървена ограда, до чийто вход светеше гише за билети — викаха му „Въздушният купол“. Беше го виждал и преди, денем и отвън, когато е прескачал до града в събота, а и три пъти вечерно време, осветен като сега. Но вътре никога не беше влизал, защото и трите пъти, когато бе идвал по тъмно в Джеферсън, с приятели на неговите години и с мулета от Завоя на французина, то бе, за да хванат първия влак за мемфистките публични домове, а в джоба му се търкаляха по няколко мизерни долара, откъснати силом от оскъдното му препитание, както силом биваха откъсвани и тия два дни, през които можеше да си възстанови парите — но тогава в кръвта му бушуваше много по-настойчива и страстна необходимост от желанието да гледа кино.

Този път обаче той щеше да спести тия няколко цента. Ето защо застана малко встрани, а в туй време опашката от посетители се влачеше бавно покрай гишето за билети, докато и последният не влезе. Тогава блясъкът и сиянието на светлините, оттатък оградата угаснаха, за да остане само едно студено синкаво примигване; той се доближи до оградата, долепи око до една цепнатина и в дългия вертикален процеп видя само една част от тъмните редици неподвижни глави, над които бликаше пърпорещият конус от светлина, за да се разпадне отсреща в поривисти мимолетни картини, в които просветват и танцуват краткотрайни надежди и мечти, изкусителни и насвързани, защото той виждаше само своя тесен отвес; най-после откъм гишето за билети зад него се чу глас:

— Платете си петте цента и влезте. Вътре се вижда по-хубаво.

— Няма нужда, благодаря — каза той. И отмина. Сега площадът беше опустял; когато киното пуснеше, той още веднъж щеше да се изпълни с млади хора, момчета и момичета, които ще хапнат и пийнат от сладкишите, които Минк никога не бе вкусвал, и след това ще си тръгнат за домовете. Беше се надявал да зърне поне един от автомобилите; в Джеферсън вече имаше два: червената състезателна кола на кмета, мистър де Спейн и белият „Стиймър“ на председателя на старата Джеферсънска банка (полковник Сарторис, председател на новата банка, богаташ, не само че не искаше да притежава автомобил, но преди три години дори прокара закон, забраняващ по улиците на Джеферсън да се движи всякакво, теглено от мотор превозно средство, след като собственоръчно направеният автомобил на един човек, на име Бъфало, бе изкарал ума на неговия впряг). Но не можа да види нито един от двата; когато мина през него, площадът бе се тъй празен. Озова се пред хотела на Холстън — търговските пътници седяха в приятната вечер на кожени столове по плочника отпред; един от файтоните на градския обор бе вече спрял и негърът носач товареше чантите и куфарите с мостри — някой щеше да гони влака на юг. Реши, че е по-добре да върви, за да стигне навреме, макар и четирите осветени циферблата на часовника върху съдилището да показваха само осем и десет, а той от собствен опит знаеше, че влакът от Мемфис за Ню Орлеанз пристига в Джеферсън едва в девет без две. Знаеше също, че почти по всяко време минават и товарни влакове, да не говорим за другия пътнически, който отиваше на север и тръгваше в четири и половина. Така, без да мръдне, до сутринта щеше положително да види два, ако не и пет-шест влака.

Площадът остана зад него, сега минаваше покрай стъмнени домове, където някои от старите, неотишли на кино, седяха на столовете-люлки в хладния мрак на дворовете си, после се заредиха негърски къщи, и те осветени с електричество, мирни, без тревоги, без нуждата с голи ръце да се бориш и страдаш, и то не в името на правото си и справедливостта, които вече са изгубени, а само колкото да защищаваш техните принципи, своето право на тези принципи; затова пък тук би могъл да поговори с някого за малко, да влезе дори в някоя негърска хижа, да легне и поспи, вместо да ходи чак до гарата, за да има какво да погледа, додето стане осем и куриерът подкара глупавата си каруца. И накрая гарата с червените и зелени очи на семафорите, омнибуса на хотела и файтоните, таратайката на Лушъс Хоганбек, дългия, осветен с електричество навес, под който вече гъмжеше от мъже и момчета, дошли тук да видят преминаващия влак — те бяха тук и трите пъти, когато е слизал от него, и са го гледали също тъй като човек, който идва кой знае откъде, а не от публичните домове в Мемфис.

След това и самият влак: четири изсвирвания на северния прелез, после челният фар, трясък, дрънчащият локомотив, машинистът и огнярят, кацнали почти невидими горе над съскащата пара, забавянето на влака, багажните и пътнически вагони, вагон-ресторантът, спалният вагон. Като спря, първо се показа негър, къде-къде по-важен от Хюстъновия, да постави столчето за стъпване, после кондукторът, след това богатите пътници, весело качващи се там, където другите богати пътници вече спят, след тях негърът със столчето, кондукторът, който се навежда да даде знак на машиниста, локомотивът, който отвръща на кондуктора и на всички останали с първите дълбоки и кратки изпъшквания на потеглянето. След това двете рубинени лампи на опашката, които бързо се смаляват, за да се слеят в едно последно примигване на завоя, четирите изсвирвания, заглъхващи откъм южния прелез. Той си помисли за разстоянията, за Ню Орлеанз, където никога не е бил и вероятно никога няма да отиде, за Тексас някъде в онези далечини отвъд Ню Орлеанз; и сега за пръв път сериозно се замисли за своя отсъствуващ братовчед: единственият Сноупс, който се бе издигнал, освобождавайки се, или роден с късмет, или просто научил, самонаучил се на хитростта да направлява късмета си, да държи на своето и да се справя с Тях — нещо, което Минк очевидно нито знаеше, нито имаше късмета да върши. Може би трябваше да изчаквам, докато се върне — помисли си той и като си тръгна от вече опустелия перон, разбра какво си е помислил: не трябва да дочака Фелм, а трябваше да го дочака, защото сега бе вече късно.

Чакалнята бе също празна — с корави дървени пейки и студена желязна, оплюта с тютюн печка. Бе виждал по гарите предупреждения да не се плюе, но досега не бе чувал да има такова срещу човек без билет, който иска да поседне. Впрочем сега щеше да узнае, той, дребният безплътен човечец, не спал и, кажи го, не ял вече цели двайсет и два часа, още по-безпомощен и изоставен, като дете, в тази празна гола зала под единствената гола електрическа крушка, почти момче, с избелели изкърпени панталони и риза, нахлузил на бос крак твърди като желязо обуща и нахлупил черна филцова шапка, опетнена от пот и мазнотии. Зад прозорчето на билетното гише се чуваше повтарящият се тропот на телеграфа и два гласа — нощният телеграфист проговорваше някому от време на време, после гласовете млъкнаха и телеграфистът със зелена козирка над очите го погледна през прозорчето.

— Искате ли нещо? — попита той.

— Не, благодаря — каза Минк. — Кога минава следващият влак?

— Четири и двайсет и две — отвърна телеграфистът. — Него ли чакате?

— Да, точно така — рече той.

— Имате още шест часа. Можете да си отидете вкъщи и да се наспите.

— Живея в Завоя на французина — каза той.

— О! — рече само телеграфистът. После лицето му се скри и Минк отново седна. Беше тъй тихо, че дори почна да дочува щурците в мрачния гъсталак оттатък коловозите: бръмчаха и цвъртяха един другиму, вечни и миролюбиви, сякаш от тях се откъсват звуците на миролюбивите секунди и минути, тиктакащи в тази черна, мирна лятна нощ. Изведнъж чакалнята се разтресе и потрепера, изпълни се с тътен; товарният влак вече отминаваше, но дори и сега той, изглежда, не успя да се разбуди напълно, за да излезе навреме. Все така седеше на коравата пейка, изтръпнал от студ, а рубините на спирачната будка вече премигаха най-напред през прозорците, после през отворената врата, изсмуквайки тътена след себе си; от стрелката долетяха последните четири трясъка и после замряха. Крушката горе бе угаснала, а до него се беше приближил телеграфистът.

— Бяхте заспали — каза му той.

— Точно така — рече Минк, — изпуснах го тоя.

— Защо не се опънете по-удобно на цялата пейка?

— Не е ли забранено?

— Не е — каза телеграфистът. — Щом ми звъннат за номер осем, ще ви събудя.

— Много благодаря — каза той и легна. Телеграфистът се върна в стаичката, където телеграфът бе отново затракал. Да — помисли си спокоен той, — ако Флем беше тук, щеше да тури край на това още в деня когато почна. Толкоз време е работил при Варнър, познава и Хюстън, и Куик, и другите. Да можех да изчакам, той и сега щеше да ме оправи. Само че не съм, аз, дето не може да чака. Хюстън не ми дава време. Тутакси обаче съзна, че греши, защото, колкото и да би чакал, самите Те биха попречили на Флем да си дойде навреме. Ще трябва и тази чаша да изпие до дъно: ще трябва да посрещне и да приеме и този последен, краен, излишен и безпричинен риск, и тази опасност, само за да покаже на какво ли не би издържал, докато Те най-сетне позволят на братовчед му да се върне и да го спаси. В тази същата чаша се намираше и животът на Хюстън, но за Хюстън той сега не мислеше. Кой знае как, бе престанал да мисли за Хюстън още когато Варнър му заяви, че ще трябва да си плати единия долар нощувка. „Добре — каза си той успокоен, този път на глас, — щом Те искат това, струва ми се, ще мога всичко да понеса.“

В седем и половина той вече стоеше на площадчето зад пощата, където куриерските коли на околийската пощенска служба очакваха куриерите да се покажат от задния вход с чувалче писма. Разпознал колата за Завоя на французина, той застана кротко на едно място, не съвсем близо, а просто там, където куриерът не можеше да не го забележи; накрая човекът, който вчера го бе повалил на земята, излезе, видя го, позна кой е с един бегъл поглед, но продължи и се залови да подреди пощата в колата. Минк остана на едно място, чакащ да му откажат или да го приемат. Тогава куриерът се качи в колата, отмота поводите от таблото за камшика и му рече:

— Няма какво. Нивата те чака. Качвай се.

Минк се приближи и се настани в колата.

Минаваше единайсет, когато слезе при магазина на Варнър, изрече своето „много благодаря“ и пое петте мили път до вкъщи. Пристигна си тъкмо за обяд, задъвка бавно и смирено, а жена му досадно заопява (очевидно не бе забелязала изместената тухла): къде е бил снощи и защо. Изяде последния залък, доизпи си кафето, стана от масата и с недостойни мръсни ругатни натири и трите — жена си и двете момичета — да прекопават с трите мотики памука, а той се тръшна на хладното течение под пруста и проспа целия следобед.

Настъпи следващото утро. От ъгъла зад вратата измъкна тежката десеткалиброва двуцевка, принадлежала още на дядо му, чиито два ударника стърчаха на патронника досущ като ушите на заек.

— А сега какво? — развика се жена му. — За къде се стягаш?

— Заек ще гоня — рече той. — Втръсна ми се тая сланина.

И като взе от жалките си запаси два патрона с най-едра сачма — номер две, пет и осем, — той се отправи, но съвсем не по заобиколни пътища и пътеки, а през гъстаци и горички, през оврази и места, в които щеше да бъде необезпокояван и никой нямаше да го види, към укритието, което още преди два дни си беше приготвил, докато чакаше Варнър да се върне — там, където пътят от Хюстънови до магазина на Варнър се прехвърляше през моста на реката, в един храсталак край, пътя, в който имаше дънер за сядане — тук бе откършил няколко клончета, още неувяхнали, и си беше отворил нещо като бойница, през която да насочи пушката; на петдесетина крачки по-нататък дървените дъски на моста щяха да му послужат за сигнал — щом копитата на жребеца изкънтят по тях, ще се стресне, ако е задрямал.

Защото можеше и седмица да мине, преди Хюстън да се накани за магазина. Но това щеше да стане рано или късно. И ако за да Ги надвие, той, Минк, не се нуждаеше от нищо друго освен от търпение, Те щяха може би да се откажат още преди три месеца, та поне и на себе си, и на другите да спестят всичките неприятности. Така че той нито на първия, нито на втория ден се върна у дома със заек, да си изяде вечерята в смирена и неподвижна тишина, а в туй време жена му да досажда и опява защо нищо не е ударил, додето накрая той не блъсне празната си чиния и с една равно и неприлично изречена псувня не й затвори устата.

Може би нямаше да се случи и на третия ден. Всъщност той не помнеше колко дни са минали, но най-после дочу внезапния тропот на копита по моста, а след това ги и видя: жребеца, вирещ глава, леко разпенен, дърпащ нахално и злобно глава, опъвайки юздечката и поводите, с които го яздеше Хюстън, и огромното изпосталяло псе, подскачащо край него. Той запъна двата ударника, провря пушката в отвора и дори докато се премерваше в гърдите на Хюстън, проследявайки го за миг, вече проврял пръст на предния спусък, помисли си: Дори и сега. И сега Те не са доволни; първият патрон тъпо изпльока, без да експлодира, пръстът му вече се връщаше към задния спусък и той си помисли: И сега дори; вторият вече гръмна и изтрещя и той сега си помисли защо няма време, защо няма никакво пространство между рева на пушката и поражението от изстрела, за да може да каже на Хюстън, а Хюстън да може да чуе: „Не те застрелях заради ония трийсет и седем и половина дни. Какво толкова, вече отдавна забравих и ти простих. Ясно, и Варнър не можа другояче да постъпи, нали и той е от богаташите — вие богатите сте длъжни да се крепите един друг, че, току-виж, някой ден тия, дето нищо нямат, им скимнало да се надигнат и всичко да ви отнемат. Не затова те застрелях. Убих те заради оня допълнителен долар за нощувката.“