Уилям Фокнър
Дворецът (4)

3

В. К. Ретлиф

Това, което хвърли Монтгомери Уорд в смут в първия, че и в следващите два-три дни, бе защо именно Флем държеше толкова да го изпратят непременно в Парчманския затвор. Нима нямаше и други еднакво сигурни и уединени места като например Атланта, Лийвънуърт или може би дори Алкатраз на две хиляди мили в Калифорния, където с първия влак от Джеферсън старият съдия Лонг би могъл да го прати, продължавайки да разглежда ония френски картички; защо Флем пожела да го набута не другаде, а именно в Парчман, Мисисипи?

Още от началото на тази суматоха Монтгомери Уорд нито за миг не се поколеба какво става с него. Веднага щом адвокатът и Хъб се показаха на вратата, той разбра, че най-после е станало онова, което е и очаквал от момента, когато Фем откри или заподозря, че от нещата, които се вършат на онази уличка, падат пари. Единственото, което го озадачаваше, бе защо Флем си прави толкова излишен труд и усложнения, само и само да го измести от търговията с голотиите. Приличаше му на оня виц за енота на дървото, който попитал човека, дето се прицелвал в него с пушката, как се казва и когато оня си рекъл името, енотът казал: „Дявол да го вземе, значи, ти си това! Тогаз недей да си хабиш времето и барута, стой настрана, аз сам ще сляза.“

Да не говорим за това, че Флем се оказа безразсъден. Че Флем Сноупс му отне търговията — хубаво. Той бе очаквал това: че рано или късно ще дойде и неговият ред, щом се е заловил с работа, достатъчна доходоносна, за да реши Флем, че трябва да я обсеби — на такъв риск би се изложил всеки друг в Йокнапатофа с подобна дейност. Но как можа да допусне, щото околийският прокурор и шерифът да сложат ръка върху снимките — тъкмо тия двамата от всички жители на Йокнапатофа, за които дори един наивник като Гроувър Уинбуш не би си помислил, че ще му ги дадат обратно — адвокатът Стивънз, тъй вдаден в моралния напредък и повдигането на гражданската съвест, за когото най-чистото схващане за изпълнен дълг е да заставя дванайсетгодишните момчета да си устройват бягане на пет мили, когато всъщност на тях им се ще да си стоят вкъщи и да подпалят хамбара; и Хъб Хемптън, този месояден и твърдоглав настоятел на баптистката църква, чието най-чисто разбиране за наслаждението бе да следи кои от личните му познати вече са потеглили за пъкъла. Защо впрочем трябваше да пращат някъде Монтгомери Уорд, когато неговият чичо или братовчед не иска нищо друго, освен да му отнеме бизнеса? Вероятно можеха да го скрият някъде за седмица-две, хайде, месец-два да са колкото да имат време хората да забравят снимките на голотиите и въобще, че е имало някой си на име Сноупс, забъркан в тая работа. Защото сега Флем беше банкер и трябваше да се интересува не само от простото лихварство, но и от доброто си име.

Не; това, което истински озадачаваше Монтгомери Уорд и го изпълваше с радостно удивление, бе фактът, че все пак е успял и толкоз да удържи. Защо им трябваше на закона и на Флем Сноупс да затварят ателието му и завинаги да пуснат (или по-скоро да вдигнат) завесата върху производството на френски пощенски картички в град Джеферсън, щат Мисисипи? Това стори още Гроувър Уинбуш, когато разбра, че някой го е пипнал да се измъква от уличката в два часа през оная нощ. Не, Гроувър Уинбуш бе сторил това, съсипвайки и проваляйки това производство в Джеферсън още в онзи миг, когато откри, че на една уличка в Джеферсън има врата, зад която се крие нещо като, така да се каже, сух публичен дом. Или не, цялата тази работа в Джеферсън пропадна в онази минута, когато назначиха Гроувър Уинбуш за нощен пазач; на него ум му стигаше толкоз, колкото да бъде нощен полицай, стига само градът да не е по-голям от Джеферсън и да заспиваше не по-късно, отколкото заспиваха в Джеферсън — такава работа, ще си рече човек, е едничката от всеки друг платен труд (по цяла нощ да подпираш уличните лампи ида гледаш опустелия площад), на която Гроувър би останал безкрайно при положение, че също тъй безкрайно бъде и влиянието на онзи, който му е осигурил и дал този пост, без да се сблъсква с неща, които могат да навредят или нему самия, или на службата, или на някой невинен страничен човек, или и на трите заедно, тъй че естествено е още на втория или третия път, като се измъква от уличката, някой да го види.

Което си е чисто и просто неизбежен професионален риск за подобна дейност в град с нощен пазач като Гроувър Уинбуш — Монтгомери Уорд бе наясно по въпроса, както и всеки друг, който познава Гроувър. Тъй че, когато търговията се завъртя, продължавайки повече от година без нежелателно прекъсване, Монтгомери Уорд си въобрази, че ако някой е спипал Гроувър да се шмугва и изнизва от уличката подир полунощ, по веднъж месечно през последните девет-десет месеца, то това ще е вероятно някой от деловите познати, каквито Гроувър печелеше при разкриването на нелегални комарджии или стъкла незаконно домашно уиски в нечий заден джоб. Но кой знае? Може би дори самият Флем овреме ги е хващал един по един не толкова в защита на своите бъдещи интереси и предполагаеми влогове, защото по това време сигурно още не си е бил дал сметка, че държи да присвои търговията с ателието (точно така го наричаше Монтгомери Уорд, така беше написано и на витрината: „Ателие Монти“), а чисто и просто да запази и защити доходността и умерената печалба, и то не само от семейна солидарност към името Сноупс, а просто в името на чистия и прост принцип, макар че сега като банкер той естествено трябваше да съчетава, поне до известна степен, печалбата с доброто си име, тъй като платежоспособността от какъв да е вид допринася за благото на обществото, стига само да не те хванат; нещо повече, доброто име може да върви ръка за ръка с обществените интереси, в случай че, преследвайки интересите си, обществото е достатъчно разумно да върши всичко под прикритието на мрака и да не вдига много шум.

Тъй че, когато околийският прокурор и околийският шериф го посетиха в онази утрин, Монтгомери Уорд най-естествено вярваше, че такава му е чисто и просто съдбата и че тя следва обикновения си курс; единственото, което го озадачи, бе този напълно непредпазлив, да не кажем безумен начин, по който Флем Сноупс се надяваше да се възползува от тази съдба. Искам да кажа, как е могъл да намеси в тая работа адвоката Стивънз и шерифа Хемптън, позволявайки им с крайчеца на окото да зърнат картичките с голотиите. Поради това, че вършеше работата си, така да се каже, в нощна смяна, по площада никога не виждаха Монтгомери Уорд преди пладне. Тъй че, преди да научи историята от адвоката и от Хъб, той изобщо не бе имал време да чуе за двамината, които през нощта ограбили шкафа с медикаменти в дръгстора на чичо Уили Крисчън, при което никой от хората, забелязали крадците през витрината, не могъл да открие и папер от Гроувър Уинбуш и да ги обади, а когато най-сетне Гроувър се измъкнал на пръсти от уличката на Монтгомери Уорд, и крадците, и народът, който ги бил видял, отдавна вече си били по домовете.

Не казвам, че Монтгомери Уорд се е озадачил, защото адвокатът и Хъб първи го посетили. Много естествено и те щели да цъфнат, щом работата с ателието изведнъж нашуми, независимо по каква причина. Дори ако в Йокнапатофа никой не бе и чувал името Флем Сноупс, те пак биха дошли първи — този свръхделикатен и уж набожен юрист с образование от Харвард и Европа, който нито един път не бе потърсил оправданието, че щом е на такава длъжност и получава заплата, трябва да се бърка във всяка работа, освен ако това не го засягаше и нямаше да му навреди; и старият затлъстял Хемптън, когото човек можеше да замъкне, където и да било, дори да хвърли око на някое убийство, стига само някой да си спомни, че е шериф и да му каже какво и къде се е случило. Съвсем не. Онова, което слисваше Монтгомери Уорд, бе недоумението от каква, по дяволите, занесия е пострадал Флем Сноупс, за да повярва, че ако адвокатът Стивънз и Хъб Хемптън първи сложат ръка на снимките, той ще може след туй да мечтае да им ги отнеме.

Ето как в един момент неговата вяра във Флем Сноупс се заклати и, кажи го, угасна. В този едничък ужасяващ миг той повярва, че Флем Сноупс като всеки друг може да стане жертва на обстоятелствата, тъй както ги е подредил Гроувър Уинбуш. Но то бе само за миг. Щом онова проклето момче, което видя двамата крадци в дръгстора на чичо Уили, реши да иде на последната кинопрожекция именно в същата онази вечер от цялата седмица, когато Гроувър пък си избра още веднъж да надникне в задната стаичка от ателието на Монтгомери Уорд, и щом Флем Сноупс е станал жертва на тая същата възмутителна напаст и случайност, каквито бяхме всички ние, то какво друго ни оставаше, освен да си вдигнем парцалите и да се ометем?

Ето защо, дори след като адвокатът и Хъб му разказали за двамината крадци в дръгстора на чичо Уили и за оня момчурляк, чийто баща трябваше да му съдере гащите от бой, дето се е прибрал у дома и си е легнал с два часа закъснение, Монтгомери Уорд и за миг не се усъмнил, че зад всичко това през цялото време е стоял Флем — самият Флем със своя чист и прост нюх към парите, напомнящ този на проповедника към греховното и печените кокошки; Флем, който на бърза ръка се е догадил, че, зад една от врати на уличката нощем пада печалба, някаква печалба за която допринасят и хора от три съседни околии, иначе не биха се примъквали по уличката в два и три часа посред нощ.

Така сега на Флем не му оставаше нищо друго, освен да разбере точно каква работа — потайна и доходна — се върши на тая уличка и да постави свои шпиони — макар че едва ли имаше нужда от специален шпионин, уважаван и горд от своята професия, за да пипне човек като Гроувър Уинбуш; тази работа можеше да свърши и всеки малчуган, подкупен с фунийка сладолед, — които да следят кой влиза и кой се навърта край тоя ъгъл; докато рано или късно, но по-скоро рано, отколкото късно, щеше да попадне на човек, когото би могъл да обработи. Доста по-рано, отколкото късно; нищо, че търговийката се ширеше в четири околии, сред обществото, от което Монтгомери Уорд привличаше своята клиентела, все щяха да се намерят хора, които биха се съгласили да си турят подписа върху една дадена от Флем хартишка за три-четири долара при трийсет-четирийсет процента — хора, на които Флем щеше да каже: „Що се отнася до тая ваша разписчица, ще ми се да ви отпусна пари от банката, но нали съм само подпредседател, а с Манфред де Спейн не ми се разправя.“

Или може би Флем е спипал Гроувър сам, спипал го е топъл-топъл на втория или третия път, когато бе вече невъзможно да се измъкне от уличката, без никой да го спипа — още много преди ония двамата, които окрадоха дръгстора на чичо Уил и Крисчън, да са го изобличили чрез отварянето на шкафа с медикаментите пред очите на половин Джеферсън, очевидно на път за дома след последното кино, когато никой не успя да открие Гроувър, за да му обади какво става. Тъй или иначе, Флем се е добрал до някого, когото достатъчно е изстискал и е разбрал с какво се занимава Монтгомери Уорд зад тая врата. И сега не му трябвало друго — да се намести и той в тази търговия и да измести Монтгомери Уорд от нея или по-скоро да му я измъкне изпод носа, както си беше досега пробивал път в Джеферсън от оня ден, когато изхвърли двамата с Гроувър Уинбуш от гостилничката, от онова време, когато толкоз ми стигаше умът, та вярвах, че ще мога да се погодя с него.

Само че сега, вече банкер и подпредседател, да не споменавам и това, че всяка неделна утрин пристигаше в баптистката църква трети подир негъра, който палеше отоплението, и самия проповедник, той и остатъкът от кариерата му в Джеферсън бяха осъдени на порядъчност и подобно на човек в празничен костюм, който тича през поле от репей и лепки, Флем естествено не само не можеше да покаже, че се е набъркал в тази история, но тя не биваше да има и нищо общо с името Сноупс. Колкото до Джеферсън, ателието на Монти щеше да се затвори, да се премахне, завинаги да се заличи от търговските регистри, а заведението да се премести на друга невзрачна уличка, за която никой преди това не е чувал, и, ако е възможно, под грижите на човек, който няма и да знае как се пише Сноупс. Или ако Флем е достатъчно разумен, да се изнесе в друг град — там, дето по-рано се бе подвизавал Монтгомери Уорд, и където ще бъде далеч от обсега на Гроувър Уинбуш поне до следващото лято, когато му дадат полагаемата се половинмесечна отпуска.

Така че сега Монтгомери Уорд трябваше само да чака — а и какво ли друго, — додето Флем реши, че е дошъл моментът да го изгони от ателието, или по-скоро да му измъкне ателието — зависи кое Флем ще намери за по-подходящо. Може би Монтгомери Уорд е изпитал в един или друг момент съжалението, че неговото предприятие не е от оня вид, дето ще вземеш на бърза ръка да го разпродадеш, преди още Флем да е имал възможност да чуе за него. Но тъй като стоката му беше в такива неуловими количества, че фактически съществуваше само в мига, когато клиентът я купуваше или консумираше на място, едничкото, което би могъл да продаде, бе само вложеният капитал, а това щеше не само да противоречи на всички икономически закони, но и щеше да го лиши и от неуловимата стока — и тогава какво щеше да продава до часа, когато Флем му отнеме напълно собствеността, а дотогава можеха да минат седмици, че и месеци. Ето защо можеше само да прибягва до всички възможни начини и средства за бързо увеличаване на оборота в очакване на следващия ход от страна на Флем — естествено, като гадае какъв именно метод ще приложи Флем накрая; дали, добрал се до някоя брънка в миналото на Монтгомери Уорд, той ще го пипне именно за нея, или пък ще извърши нещо толкова грубо и лишено от въображение, като да му предложи направо пари.

Той очакваше Флем. Но нито за миг не беше очаквал Хъб Хемптън и адвоката Стивънз. По тази причина в един мигновен проблясък след нахълтването на Хъб и адвоката нея сутрин Монтгомери Уорд си помисли, че тук има работа с онази нова порядъчност, с която се обграждаше Флем: порядъчност тъй деликатна и леко наранима, че не би приела друго, освен да се даде вид, че уж самият Закон е прочистил Джеферсън от ателиерната търговия на Сноупс, поради което сега Флем просто използуваше адвоката Стивънз и Хъб Хемптън като свои маши. Разбира се, още миг сериозен размисъл би му подсказал, че щом веднъж един такъв човек като адвоката Стивънз, посветил се на гражданското превъзпитание и моралното укрепване на младежта, и като месоядния, твърдоглав баптистки настоятел Хъб Хемптън сложат ръка върху фотографиите с голотиите, то за Флем от тая работа няма да остане нищо, освен доброто намерение. Но при тия остри бледи очички, впили се в него откъм горния край на шкембето на Хъб Хемптън, едва ли би му останало време за размишления и разсъждения от какъвто и да било вид, сериозни или не. Всъщност Монтгомери Уорд бе тъй далече от всякакви догадки, да не кажем обикновена мисъл, че не е чудно, дето в същия този мигновен проблясък той бе готов да хвърли върху братовчед си Флем страшното подозрение, че се е оставил на адвоката Стивънз и на Хъб Хемптън да го надхитрят, че Флем е гледал само как да се отърве от него, от Монтгомери Уорд, и че е твърде наивен, ако се надява да измъкне голотиите от ръцете на Хъб Хемптън, след като Хъб вече ги е видял, и че всъщност истинското име на машите в случая е Флем Сноупс.

Впрочем, дори и когато бе най-отчаян, Монтгомери Уорд можеше да се похвали с достатъчно здрав ум и разсъдливост, да не споменавам семейната гордост и преданост, за да повярва, че и десет хиляди адвокати на име Стивънз и още толкова Хъб Хемптъновци — а камо ли само двама — може да са надхитрили Флем Сноупс. Всъщност, отхвърляйки това несправедливо подозрение, той по-скоро би повярвал, че може би и Флем Сноупс е жертва на някаква случайност и неудача — нали и той е човек като другите; но не че не му е провървяло, та не е схванал характера на Гроувър Уинбуш, както и това, че Гроувър от седем-осем месеца насам два-три пъти в седмицата се е промъквал в уличката, без нито веднъж да го пипне някой от околията Йокнапатофа, а че лошият му късмет е попречил да предвиди, че двамата крадци, ще решат да ограбят Крисчъновния дръгстор именно същата вечер, когато малкият Раунсуел ще избяга от къщи по водосточната тръба, за да отиде на последната прожекция.

Тъй че сега на Монтгомери Уорд му оставаше само да седи в затворническата килия, дето го бутна Хъб, и едва ли не с професионално спокойствие и любопитство да чака и да види как Флем ще си вземе снимките от Хъб. Естествено нямаше да е скоро; при цялото си преклонение пред Флем Сноупс и семейната си гордост той знаеше, че дори за човек като Флем това няма да е тъй лесно, като да вземеш например някоя шапка и чадър. Ето защо, когато денят отмина и нищо повече не се случи, той не остана изненадан. Разбира се, той си бе подхвърлял мисълта, че също така, сварен неподготвен, Флем може би ще го потърси, за да събере и малкото полезни сведения, които Монтгомери Уорд би му дал, без дори да подозира, че той не разполага с такива. Но след като Флем нито се появи, нито прати вест, то ако не друго, уважението и възхищението му от Флем още повече се увеличиха, тъй като с това се доказваше, че Флем няма нужда от нищо, нито дори от моралната подкрепа и насърчение, които Монтгомери Уорд би му изказал.

Така той изчака цялата нощ и осъмна наедно, както казват, с обединените дървеници на околия Йокнапатофа. Можете да си представите каква ще да е била любопитната му изненада — още не тревога, нито дори удивление: само изненада и любопитство, — когато любезният му познат Юфъс Тъбз, ключар на затвора (също заинтересувана страна, без да споменаваме, че и той, кажи го, цял живот все от нещо се учудваше), му предаде същия следобед, че Хъб Хемптън сутринта отново отишъл в ателието да се увери, че вчера не са пропуснали с адвоката някое важно доказателство, ала вместо това напипал пет галона незаконно уиски в шишетата на лавицата, които, както Монтгомери Уорд сам знаел, не съдържали нищо друго, освен фотографски проявител. „Сега вместо в Атланта ще отидеш в Парчман — казал му Юфъс. — То не е и далече. Да не говорим, че си е в Мисисипи, парите за издръжката ти ще получи наш, роден мисисипски тъмничар, а не както правят ония тъпи съдии — пратят наше мисисипско момче в друг щат, та си дават парите на чужди и непознати хора.“

Не тревога и не удивление: просто любопитство и изненада, но предимно любопитство. Защото Монтгомери Уорд си беше сигурен, че вчера, когато излязоха с Хъб и адвоката от ателието, бутилките бяха пълни единствено с проявител, освен туй Хъб Хемптън и адвокатът Стивънз също така добре знаеха какво има в тях, защото, ако човек, който се е хванал да разпространява снимки на голотии в Джеферсън, Мисисипи, рече да си набърка гагата и в търговия с незаконно уиски, то значи само, че си търси белята — все едно собственик на рулетка или на друг някакъв хазарт да вземе да си курдиса в избата печатница за фалшиви банкноти.

Той и за миг не се усъмни, че уискито е било оставено от Флем, тъкмо за да го намери Хъб Хемптън; този път неговото преклонение и уважение стигна до абсолютния връх, защото му се струваше, че сега, когато Флем е вече банкер и трябва да внимава за доброто си име не по-малко от непридружено младо момиче, което ненадейно се пробужда сред тълпа търговски пътници, той не само не би си позволил да има вземане-даване с местните контрабандисти, или навярно да бие сам пътя до Завоя на французина, а може би дори чак на майната си до Нъб Гаури, за да го достави, но дори му се е наложило да плати за него двайсет и пет–трийсет долара лични пари. Може би за част от секундата той се е изпуснал да си помисли, че ако Флем може да плати двайсет и пет-трийсет долара, то в крайна сметка ще значи, че и той също не е чужд на силния и простичък зов на кръвното родство. Но тази мисъл му мина само за част от секундата, ако не и за по-малко, понеже дори ако Флем можеше понякога да бъде жертва на слабост или на странни постъпки, нищо не би могло да го принуди да извади двайсет долара за друг Сноупс.

Не, тия двайсет и пет или трийсет долара означаваха, че работата няма да е толкова лесна, колкото е очаквал или си е представял Флем. Но фактът, че не се беше поколебал и двайсет и четири часа и бе дал тия пари, показваше, че Флем и така не се е съмнявал в изхода. Разбира се, Монтгомери Уорд също не се съмняваше, той дори нямаше защо да предугажда, можеше само да чака, тъй като сега вече половин Джеферсън предугаждаше вместо него, а другата половина чакаше и гледаше какво ще стане. На другия ден видяхме, че Флем премина площада, пое по уличката към затвора и след половин час отново се показа. А на следния ден Монтгомери Уорд бе на свобода — Флем му беше платил откупа. Още един ден по-късно в града пристигна някой си Кларънс Сноупс — сенаторът Кларънс Игълстоун Сноупс, сега член на щатското законодателно събрание, а на времето полицай в Завоя на французина до деня, когато в името на закона наложи едного с дръжката на пистолета си — човек злобен и отмъстителен, колкото да се възмути, че го е напердашил с дръжката на пистолета си човек, само защото е бил по-висок на ръст и е носел полицейска значка. Наложи се чичо Били Варнър нещо да стори, отнесе се до Флем, двамата после се отнесоха до Манфред де Спейн, банкера, а тримата намериха достатъчно връзки, за да настанят Кларънс в законодателното събрание в Джексън, където той си нямаше и представа какво трябва да върши, но чичо Били и Манфред намериха доверено лице, което да му подсказва кога да се подписва и кога да вдига ръка. Освен това, както казваше адвокатът Стивънз, той, изглежда, е бил разбрал истинското си призвание още преди това: като пристигнал най-после в града от Завоя на французина, той установил, че земята продължава и оттатък Джеферсън, на северозапад, чак до улиците на червените фенери Мълбери, Гейозо и Понтоток в Мемфис, Тенеси. Ето защо, като се завърнал три дни по-сетне, все още изправената му коса и все още ококорените му очи сякаш казвали: „Поврага, дявол да го вземе, защо никой досега не ми е казал? И откога е всичко това?“ Но той взел бързо да наваксва пропуснатото. Може дори да се каже, че и пренаваксал, защото сега, всеки път, когато пътуваше от Завоя на французина до Джексън или обратно през Джеферсън, винаги се отбиваше и в Мемфис и представляваше, по думите на адвоката, Стивънз, папският венерически нунций на улица Гейозо в целия Северен Мисисипи.

Ето защо, когато на четвъртото утро Монтгомери Уорд и Кларънс се качиха на експрес №6, ние разбрахме, че Кларънс просто ще мине през Мемфис за Джексън или за Завоя на французина. Но си мислехме какво ли ще е било онова, което Монтгомери Уорд е държал в ателието си и което и Хъб не успя да открие онова, което е струвало двете хиляди долара откуп на Флем Сноупс, та да го откара в Мексико или някъде, където Монтгомери Уорд най-сетне ще пусне корен. Така ние изпитвахме не само изненада и любопитство: че се интересувахме какво ще стане, е вярно, но преди всичко се удивлявахме, а и много си блъскахме главите да разберем какво е станало, когато два дни по-късно Кларънс и Монтгомери Уорд се завърнаха с експрес №5 и Кларънс предаде Монтгомери Уорд обратно на Флем и си замина за Джексън или за Завоя на французина, във всеки случай там, откъдето следващия път щеше да тръгне, за да се отбие на улица Гейозо в Мемфис. Флем пък върна Монтгомери Уорд обратно на Юфъс Тъбз, обратно в затворническата килия, откупът от две хиляди бе отменен или може би завинаги изтеглен също тъй, както човек окача на закачалката празничната си шапка и вече не посяга към нея чак до следващата сватба, погребение или друг подобен случай, когато пак ще му дотрябва.

Юфъс на свой ред очевидно прехвърли Монтгомери Уорд на мисиз Тъбз. Чухме, че тя дори провесила един стар транспарант на прозореца в килията, защото сутрин слънцето го будело прекалено рано. И как всеки път, щом адвокатът Стивънз или Хъб Хемптън, или някой друг от представителите на закона реши да размени по някое словце с Монтгомери Уорд, за най-сигурно ще го подири в кухнята на мисиз Тъбз, дето той надянал някоя от престилките й, или ще люпи грах, или ще рони царевица за пуканки. И ние — тоест аз де — току ще мина по уличката покрай затвора и все ще го зърна с мисиз Тъбз в градината: прекопава лехите със зеленчука — не да речеш, че се е преработил, ама размахва мотиката и чака мисиз Тъбз да му покаже къде да копне.

— Май че тя още се мъчи да разбере нещо за снимките — подхвърля ми веднъж Хоумър Букрайт.

— Кой — викам, — мисиз Тъбз ли?

— Разбира се, че тя — казва Хоумър. — Като е жена, да не би да не е човек?

Три седмици по-късно Монтгомери Уорд се изправи в съда пред съдията Лонг и съдията Лонг му даде две години в щатския затвор Парчман, задето една от стъклениците му с проявител съдържала един галон незаконно уиски, както можело да се види от самата стъкленица като веществено доказателство.

Така се оказа, че всички са били на погрешен път. Флем Сноупс не беше давал никакви две хиляди долара, за да отпрати Монтгомери Уорд извън Съединените американски щати, не беше давал и никакви двайсет и пет-трийсет долара за незаконно домашно уиски, за да премахне името Сноупс от Атланта. Тия пари той бе дал единствено за да натика Монтгомери Уорд в Парчман, след като властите можеха безплатно да го пратят в Джорджия. А това бе много по-любопитно, отколкото просто изненадващо, и далеч по-интересно от всичко останало. На другата сутрин се случих на рампата пред магазията, скоро трябваше да мине южният влак №11 и ето ти ги изведнъж Монтгомери Уорд и Хънтър Килгру, стражарят.

— Защо не идеш — викам му на Хънтър — да пуснеш една вода, преди да се качите на влака? Дълъг път ви чака. Аз наглеждам Монтгомери Уорд. Освен туй човек, дето не избяга преди три седмици, когато беше под две хиляди гаранция, сега едва ли ще се опита, когато е само с едни белезници. — Хънтър ми подаде гривната си, разкара се, пък аз му казвам на Монтгомери Уорд: — Значи — викам, — отиваш в Парчман. Къде-къде по-хубаво. Тъй не само че няма да лишиш нито един търговец на храни от Мисисипи от полагаемата му се печалба върху един расъл в Мисисипи зарзават, с който ще хранят един затворник родом от Мисисипи, ами няма да си и самотен, че там, останеш ли свободен от полска работа и друго не ти измислят, ще си имаш и един братовчед или чичо, наше мисисипско момче, за разговорка. Как му викат ли? Минк Сноупс, твой чичо или братовчед, оня, дето едно време претрепа Джек Хюстън и подир туй все чакаше Флем да се върне от Тексас навреме, че да го измъкне от неприятностите; само че Флем бил зает с друга работа, та Минк малко взе да откача. Какъв ти се падаше той, чичо или братовчед, а?

— Какво? — попита ме Монтгомери Уорд.

— Какво, именно какво? — казвам.

— Кое какво? — пита оня.

— Чичо ли ти е или братовчед?

— Кой? — вика Монтгомери Уорд.