Уилям Фокнър
Дворецът (8)

7

В. К. Ретлиф

И така, той беше свободен. Беше се освободял: не само от своята сирена, но и от настойничеството, което тя му беше завещала. Питам го аз:

— Какво е това Грийнич Вилидж? — А той отвръща:

— Едно такова място без определени географски граници, за нея се пада в Ню Йорк — там се събират всички млади хора под деветдесет да дирят мечтите си. — Пък аз му викам:

— Трябваше ли да напуска Мисисипи, за да намери такова място? — И му го казах, онова, което и Юла сама положително му е казала в онзи ден: — А ти защо не се ожени за нея?

— Защото беше само на деветнайсет.

— А ти на цели трийсет и пет, така ли? Не четеш ли, по вестниците — думам — постоянно пише за момичета, дето още си държат куклата с една ръка, а се женят за шейсет и седемдесетгодишни мъже, стига само, разбира се, да им се намират малко излишни парици.

— Искам да кажа друго: пред нея има още толкова време, може да й се случи нещо и тогава да има нужда от мене. В колко вестника си прочел за ония, които се женят, защото някой ден ще имат нужда от друг?

— А-ха — викам, — значи, сега не ти остава нищо друго, освен да седнеш и да се ослушваш за междуградския телефон или да чакаш пощальона с телеграмите. Защото едва ли се надяваш тя да се върне в Мисисипи. А може би се надяваш?

— Разбира се, не — рече той. — Защо й е да се връща?

— Слава богу! — казвам. А той мълчи. — Кой знае — викам, — може да си е намерила мечтата още на втория ден, нали? На третия? Тя пристига, а той вече там. За Грийнич Вилидж е възможно, нали?

А той повтаря:

— Да — казва, — слава богу.

И така, той беше свободен. И наистина, поогледа ли се човек, ще види, че сега вече нищо не му оставаше, освен да си живее в мир, доволство и спокойствие. Защото не само той, а и цял Джеферсън се беше освободил от Сноупсовци; за първи път от, кажи го, двайсет години Джеферсън, че и околията Йокнапатофа бяха изпаднали, така да се каже, в Сноупсовско безветрие. Като че ли най-после дори Флем беше доволен: накрая бе седнал в креслото, на което бяха седели председателите на Търговско-земеделската банка от оня ден преди двайсет и нещо години, когато я беше основал полковник Сарторис; обитаваше същата къща, в която бе роден вторият от тях, тъй че сега, заключеше ли парите и се прибереше у дома, не му оставаше друго, освен също така да живее усамотено в мир, доволство и спокойствие, отървал се не само от дъщерята, която години наред го бе държала постоянно и непрекъснато на тръни да не вземе всеки миг да избяга някъде, където ще се изплъзне от окото му, току-виж, оженила се за първия срещнат и той изгубил нейния дял от парите на Уил Варнър, но отървал се и от една съпруга, която всеки момент можеха публично да хванат с Манфред де Спейн и това да му струва останалите Варнърови капитали и гласовете на банковите акционери.

В действителност сега Флем бе единственият истински Сноупс, останал в Джеферсън. Старият Еб тъй и не успя да доближи на по-малко от оня хълм на две мили, откъдето едва-едва се забелязваше водният резервоар: там той пусна котва още в 1910-а и оттам не мръдна. Преди четири години Флем бе завинаги евакуирал И. О. в Завоя на французина. Още преди това бе обезвредил Монтгомери Уорд, пращайки го в Парчманския затвор, където лежеше и Минк (Минк фактически не бе живял някога в Джеферсън, ако не смятаме ония няколко месеца, когато беше подследствен и очакваше доживотната си присъда). А миналия месец можа да отпрати и четиримата полу-Сноупсовци и полуиндианци, които с наложен платеж от Мексико му беше изпратил Байрън Сноупс, чиновникът в банката на полковник Сарторис, който си даде оставката по простата причина, че задигна колкото можеше да носи от наличните банкови пари и драсна към най-близката граница на Щатите; накрая се намери все пак някой, който се осмели да ги доближи толкоз, че да им закачи табелките за платения обратен път, преди оня от тях, у когото се намираше корсиканският нож, да го е извадил. Колкото до синовете на Ек, Паника на Уолстрийт и Адмирал Дюи, те, първо на първо, не бяха никакви Сноупсовци, понеже например Уолстрийт очевидно мечтаеше единствено да държи такава бакалница на едро, в която по най-нечуван за Сноупсови начин да продава на хората тъкмо онова, което искат да купят, и тъкмо на оная цена, която са готови да дадат.

Той беше почти удовлетворен. Думата ми е за Флем и за новата му къща. Къща като къща: двуетажна, с веранда, на която сядайте майор де Спейн, бащата на Манфред, когато не беше за риба, на лов и не практикуваше от време на време адвокатската си професия. За втория председател на Търговско-земеделската банка тя бе също удобна, още повече, че му беше и родна къща. Но сегашният председател беше друг човек. До своето кресло и до тази къща той трябваше да извърви по-дълъг път от първите двама. Навярно и сам е разбирал колко отдалече трябваше да тръгне, за да стигне дотук, колко труден ще се окаже този път. Защото полковник Сарторис се беше родил в богатство и почит, Манфред де Спейн имаше по рождение поне почитта, а парите натрупа сам. Но той, Флем Сноупс, трябваше да си спечели и двете, да ги изкърти, изрови, изчопли и откъсне от тая, както се казва, корава, издръжлива и неотстъпчива скала, и то не с двете си голи ръце, а само с една гола ръка, понеже с другата гола ръка трябваше да се отбранява, докато с първата кърти и чопли. Ето защо къщата, в която хората с банковите капитали виждаха Манфред де Спейн да се прибира всяка вечер, след като е заключил касите, не можеше да бъде достатъчна за Флем Сноупс. Къщата, в която трябваше да го виждат, че се прибира вечерно време до часа на другия ден, когато щеше отново да отключи касите, трябваше да представлява и материален символ на всички ония аристократични и порядъчни поколения, чиято гордост не им е разрешавала да злоупотребяват с хорските капитали, от което впрочем едва ли някога са имали нужда.

Все пак в Джеферсън се появи още един Сноупс. Не, той не беше пресаден от Завоя на французина, а просто внесен за временна употреба. Казваше се Уот Сноупс, дърводелец, а пълната му фирма гласеше „Уоткинз Сноупс — Общи работи“ — така тя бе изписана от двете страни и върху задницата на фургона, с който едно време доктор Мийк разнасяше своите патентовани лекарства: това свидетелствуваше, че явно сегиз-тогиз някъде се появява Сноупс, който може да чете печатни букви, за ръкописните да не говорим. И така през следващите девет-десет месеца всеки, който имаше или си измислеше случай, можеше да мине по улицата и да види как Уот и неговата бригада от кръвни и некръвни роднини свалят предната веранда на майор де Спейн, доизграждат задната част на къщата, зидат и вдигат колоните, които от земята преминаваха и през двата етажа и стигаха покрива; дори и след завършването на мазилката къщата нямаше да има величието на Маунт Върнън^[1], но затуй пък Маунт Върнън се намираше на хиляда мили оттук и едва ли някой щеше да има случай да направи завистливо и злостно сравнение.

И така, когато заключеше банката и вечер се прибереше у дома си, той щеше да влиза и да затваря зад гърба си вратата на една такава къща, с която щяха да се гордеят хората-собственици на капиталите, предадени му на съхранение; макар и малко завистливи, всички до един, и завистливите, щяха да я одобрят и нощем щяха да заспиват спокойни, че и техните пари са също тъй неопетнени, безукорни и ненакърними. Сега той беше, както се казва, като на картинка: имаше негър готвач и портиер, който можеше и да шофира, и понеже сега единствената дъщеря, която караше автомобила, вече не бе тук, от време на време, може би веднъж в месеца, те излизаха, колкото да поддържат акумулатора, че, както му беше казал един, инак щял да се изтощи и трябвало да се купува нов.

Всъщност измени се и се преобрази като символ само къщата, не и той. Домът, в който се скриваше към четири часа след пладне и от който се показваше чак в осем на другия ден, можеше спокойно да бъде непоклатимият аристократичен родов символ на един Александър Хамилтън и Арън Бър, Астър и Морган, Хариман или Хил^[2], на всеки друг златен защитник на твърдите и съобразителни капиталовложения, но човекът, когото собствениците на съхраняваните при него пари виждаха да влиза и да излиза от къщата, си беше все същият, с когото бяха привикнали още от двайсет години насам: същата малка папийонка на ластик, с която бе излязъл върху мулешкия впряг от Завоя на французина, само шапката му сега беше нова и по-различна; но дори онази, старата сукнена шапка, която може би стоеше твърде добре на служителя при Варнър, но в никакъв случай не можеше да влиза и да излиза от една Джеферсънска банка върху главата на нейния подпредседател, дори тя не беше захвърлена, нито харизана някому, а продадена, макар и само за десет цента, но в една банка и десет цента са пари, тъй че всички собственици на капитали, на които той бе станал заместник-пазител, щяха сега да поглеждат шапката на главата му и независимо от това колко малко биха дали за подобна, щяха да знаят, че на него му струва десет цента по-евтино. Не че той сам се противеше на всякакви промени у Флем Сноупс: правеше го с преднамерено пресмятане — човекът, на когото се доверяваш, не е непременно оня, за когото знаеш, че никога не е злоупотребявал с доверието, а такъв, за когото от опит знаеш, че отлично разбира кога злоупотребата ще бъде възнаградена с чиста печалба и кога — наказана със загуба.

Такава беше къщата отвън до момента, когато влезеше и затвореше парадния вход до осем на другия ден. Той никога никого не канеше вътре и досега никой не бе успял да изнамери как да проникне в нея. Едничките хора, които я познаваха извътре, бяха готвачът и портиерът; именно портиерът ми е разказвал: всичките огромни стаи си били подредени тъй, както ги е оставил де Спейн, ако не се смятат ония вътрешноархитектурни украшения, които специалистът от Мемфис бе внушил на Юла, че като подпредседател на банка той трябва да притежава; Флем никога не влизал в тези стаи — сядал само в трапезарията да яде, а когато не спял, отивал в задната стая, където се настанявал на въртящ се канцеларски стол, какъвто имал и в банката, и подпирал нозе о камината, без да чете, без нищо да прави, седял само с шапка и дъвчел онази малка хапка въздух, която задъвка, след като, пристигайки най-сетне в Джеферсън, се отказа от тютюна и чу за дъвката, но се отказа и от нея, когато разбра, че хората смятат един подпредседател на банка човек твърде състоятелен, за да дъвче каквото и да било. Уот Сноупс открил в някакво списание картинки: как всяка камина може да се префасонира в колониален стил, с релефи, колонки и корнизи; в началото Флем сядал и подпирал крака на бялата боя, а от налчетата на токовете му в нея се чегъртала все по-дълбока бразда. Близо година след довършването на къщата Уот Сноупс дошъл на вечеря, а след като си отишъл, вратарят влязъл в стаята и, както ми разправяше, видял: не предизвикателство и не дори прост намек за произхода му, а както казват хората, препотвърждение, а може би и предупреждение за собствената личност — малка дървена полица, небоядисана и прикована върху ръчно моделираната и ръчно изписана камина в стила на Маунт Върнън точно на онази височина, на която Флем си подпира краката.

Беше време, когато първият председател на банката, полковник Сарторис, изминаваше четирите мили от фамилното си имение до банката с кабриолет, теглен от двоен конски впряг и управляван от чернокож кочияш в ленена ливрея и с един от старите цилиндри на полковника; имаше и такова време, когато вторият председател идваше и си отиваше с боядисания като пожарна кола състезателен автомобил, додето най-сетне не си купи черния „Пакард“, също така управляван от негър, само че с бяла дреха и шофьорска фуражка. Този тук новият трети председател също имаше черен автомобил, макар и не „Пакард“ и шофьор негър, макар и не в бяла дреха и с фуражка, а сам той все още не ходеше на работа с кола. Двамата предишни председатели обикаляха вечер след работа и в неделя околията, единият с кабриолета и конския впряг, другият с черния „Пакард“, да нагледат памучните плантации, чиито ипотеки държаха, а новият председател не бе захванал и това. И то не защото все още не можеше да повярва, че наистина държи ипотеките. В това той никога не беше се съмнявал. Не се и боеше да го повярва, нито пък беше твърде мекушав или са го глождели съмнения. Той просто все още изчакваше, наблюдаваше, усъвършенствуваше се. Не че бе научил две неща, все още мислейки, че изучава едното, а именно как да си осигури необходимата почтеност; второто той си го бе вече донесъл от Завоя на французина. И това беше смирението, онзи единствен вид смирение, който си струва пукнатия грош: смирението да си дадеш сметка, че съществуват още куп неща, които не знаеш, но които ще научиш, стига да притежаваш търпението да си достатъчно дълго смирен и наблюдателен и особено ако постоянно поглеждаш към това, което е зад тебе. Така че сега вечерите и неделите той посвещаваше на къщата, в която още никой не е бивал поканен, за да го види как седи на въртящия се стол в единствената използваема стая, с шапка на глава, задъвкал безспорно нищото и подпрял нозе на оная допълнителна дъсчена полица, закована като едно небоядисано отрицание върху ръчно моделираната и изписана камина подобно на ония девизи, които човек си окача в рамка по стените на работното място — „Не забравяй, че ще умреш!“, „Усмихвай се!“, „Работи!“, „Любовта е у бога“ — за да напомнят не само на теб, но и на непознатия, който ще ги види, че макар и от думи ти знаеш: за да достигнеш мястото, на което се намираш, едва ли е възможно да си дал нещо повече от сам себе си.

Но всичко това — дървената лавица и другите неща — дойдоха по-късно. Важното бе, че сега адвокатът се чувствуваше свободен. Не непременно три дни след пристигането на Линда в Ню Йорк, но не и след триста дни той, както се казва, беше наистина свободен. Когато влязох, сварих го в пощенската зала да се обляга на гишето с вече отворено писмо в ръка; случи се тъй, и то не по негова вина, че залата беше в момента празна.

— Казва се Бартън Кол — казва ми той.

— Хубаво — викам, — само че кой е той?

— Мечтата. Така се казва мечтата.

— Коул? — питам.

— Не — казва. — Ти произнасяш Коул, а то е Кол.

— А-ха — викам, — Кол, значи. Не ми звучи съвсем по американски.

— А Владимир Кирилич по американски ли ти звучи?

Но в пощата нямаше никой, както казах, не по негово желание.

— Поврага! — казвам. — Цели сто и петдесет години, откак янките в проклетия ви Конгрес ни тикнаха в планините на Вирджиния, на едно поколение ще се намери един Ретлиф, дето половин живот ще се мъчи да си скрие първото име, и все някой ще го изтърси пред хората. Юла ти е казала, нали?

— Добре — казва, — ще ти помогна да скриеш семейния си позор. Да — добавя, — той е евреин. Скулптор и по всяка вероятност превъзходен.

— Защото е евреин ли? — питам.

— Може би, но не изключително затова. Заради нея.

— Значи, какъвто и да е бил преди, щом Линда се е омъжила за него, ще го направи голям скулптор. Така ли?

— Не. Но щом тя го е избрала, значи, е бил най-добрият от всички.

— Значи, вече са женени — викам.

— Какво? А, не! Нали ти казвам, сега са се запознали.

— Значи, още не си… — едва не добавих „в безопасност“, но се усетих — сигурен. Искам да кажа, още не е взела окончателно решение.

— Че какво, по дяволите, ти разправям! Не помниш ли какво ти казвах миналата есен? Тя ще се влюби веднъж, и то ще е за цял живот.

— Само че ти каза „осъдена“.

— Така да е — казва той.

— Осъдена на вярност и мъка — така ми говореше. Ще се влюби веднага, веднага ще го изгуби и после до края на живота ще му остане вярна и ще го жали. Но сега поне още не го е изгубила. В действителност още не го е спечелила. Прав ли съм?

— Казах: така да е.

Това беше някъде през първите шест месеца. Година по-късно върху камината в стил Маунт Върнън се появи дъсчената лавица за нозе: едно малко стъпало от грубо дърво, сякаш изровено от сметта и приковано от един селски дърводелец към този девствен Матерхорн на порядъчността, та да може алпинистът, задъхан и събрал последни сили в последния напън на живот и смърт, да опетни след това този най-висш венец, корона и връх със своите инициали на победител. Но не и в нашия случай; тук отново се проявяваше смирението: но не пред хората, за да не оскърби всички ония, които благоговееха пред алпинизма чрез Търговско-земеделската банка, а насаме, като в потаен параклис или светилище, и то не за да се долепи запъхтян до нея, отчаян, ала несломим, а за да подпре нозе, сядайки да си отдъхне.

Този път тъкмо отминавах стъпалата пред кантората му, когато адвокатът се зададе откъм ъгъла, забързан както обикновено, от външните му джобове се вееха листове преписки и дела, а както винаги стискаше някои от тях и в ръка. Мисълта ми е, че познаваше само две състояния: или да стои повече или по-малко спокоен, или да хвърчи тъй, сякаш пешовете му горят.

— Бягай си вкъщи и грабвай чантата — викна ми той. — Довечера потегляме от Мемфис за Ню Йорк!

Качихме се в кантората му и щом се намери вътре, той, както обикновено, изпадна в другото си състояние. Захвърли хартиите на масата, извади една от лулите си и седна; посягайки в джоба си за кибрит, за тютюн или за нещо друго, откри и останалите книжа, също ги захвърли на масата и се облегна на стола, като че сега разполага с цялото време на света и поне в следващите сто години не очаква да се случи нищо друго.

— За освещаването на дома — рече той.

— Искаш да кажеш за сватбения прием. Нали така му викат, след като свещеникът си е прибрал двата долара? — Замълча, облегнат и замъчил се да запали лулата. Напомни ми ювелир, който се е заел да стопи една капка платина за някой часовник. — Следователно няма да се венчават — подхванах, — а само ще се събират. Чувал съм: тъкмо на това му казват пробна мечта по грийничвилиджки: събуждаш се от сън и няма защо да скачаш от леглото, за да търчиш до най-близкия адвокат като луд.

Остана неподвижен. Само настръхна, така бързо и светкавично, че дори не му остана време да се отмести. Седеше настръхнал като таралеж и, разбира се, неподвижен. И тъй като дори таралежът, щом се нагласи и настръхне, може да си разреши един по-хладен, спокоен и сдържан глас, изрече хладно и спокойно:

— Добре, аз тогава ще му припиша термина „брак“, макар и неоснователно. А ти протестираш или поставяш под въпрос? И може би ще предложиш нещо по-добро? Че нямаме много време. Много ли? Никакво време нямаме — додаде сам. — Младите хора днес нямат никакво време, само глупаци под двайсет и пет могат да вярват, че и да се надяват, че още има време за нас, за всеки, който живее в тия времена…

— Не се иска много време да кажеш „да“ пред свещеника и после да му платиш, колкото сте решили тримата, че трябва.

— Но нали току-що ти казах: и толкова няма да ти е останало, след като си живял двайсет и пет-трийсет години.

— Значи, е трийсетгодишен — казвам. — А ти преди малко спомена само за двайсет и пет.

Сега вече нищо не можеше да го спре:

— И десет години още не са минали, откакто техните бащи, чичовци и братя приключиха една война, която трябваше завинаги да освободи държавния организъм от паразитите, наследствените собственици, тия, които уж генерално решават човешките проблеми, а отнеха живота на осем милиона човешки същества и съсипаха една четирийсет мили широка ивица земя в сърцето на Западна Европа. И само десетина години по-късно същите стари циници, непотрудили се дори да си сменят имената и физиономиите, а само накичили се с нови титли, наизмъкнати от демократическия речник, и с нови лозунги от демократическата митология, без дори да забавят крачка, отново се сдружават, за да съкрушат и последната отчаяна, ала осъдена надежда… — Сега ще спомене и ония, които разбиха сърцето на президента Уилсън и погубиха Обществото на народите, помислих си аз, но той продължаваше, без да забавя крачка: — Ето ти вече един в Италия и един къде-къде по-опасен в Германия, само че докато Мусолини си има работа само с едни италианци, оня другият разполага с германци! И третият в Испания — той не иска нищо друго освен още малко да го оставим на мира — ние, всички, които все така вярваме, че ако си затваряме очите, всичко ще мине и замине. Да не споменаваме…

— Онзи в Русия — рекох аз.

— … ония тук, у нас: разните му организации с красиви имена, които в името божие се сплотяват против нравствената и политическата нечистоплътност, против хората с друг цвят на кожата, друг произход, друга религия: Ку Клукс Клан, Сребърни ризи, да не ти говоря за разни местни ратници като Лонг в Лузиана, нашия Билбоу в Мисисипи, че дори и нашият сенатор Кларънс Игълстоун Сноупс тук, в околия Йокнапатофа…

— И онзи в Русия — викам аз.

— Какво? — сепна се той.

— Ясно — рекох аз, — не е само скулптор. Значи, е и комунист.

— Кой? — попита адвокатът.

— Бартън Кол. И това, дето няма да се венчават, е, защото Бартън Кол е комунист. Те в църквата и в брака не вярват. Няма да му разрешат.

— Той е искал да се венчаят — рече адвокатът. — Но Линда се отказала. — Сега вече аз извиках „какво?“, а той все така сърдит и недосегаем като таралеж седи и ме пита: — Не вярваш ли?

— Защо — викам, — вярвам.

— За какво й е да се венчава? Какво е видяла в брака, дето деветнайсет години й беше пред очите, та сега и една стотна да си поиска?

— Хубаво — рекох, — хубаво. Само че в това не вярвам. Повярвах ти първия път, като ми говореше, че нямало време. Но млад ли си, можеш и да вярваш. А като си достатъчно млад и смел, можеш едновременно да ненавиждаш нетърпимостта и да вярваш в надеждата, а пък щом си достатъчно смел, действувай! — Той продължаваше да ме гледа. — Защо и аз не съм такъв — рекох.

— Значи, не само да се ожениш за някого, а да се ожениш за когото си щеш, само и само да бъде брак. И тъй няма да е прелюбодеяние, а? Дори за тебе.

— Не това — викам — Ще ми се да съм на тяхно място, да вярвам в нетърпимостта, в надеждата, в действието. Каквото и да ми струва. Готов съм, ако трябва, и под двайсет и пет да се върна, като нея. Готов съм и трийсетгодишен скулптор от Грийнич Вилидж да стана, като него.

— Значи, отказваше да повярваш, че й се ще да се сгуши до някого, да бъде, както тя казва, щастлива.

— Не — казах, — нали и на мен ми се ще същото.

Само че не тръгнах с него, дори след като ми каза:

— Глупости. Я тръгвай! А на връщане ще прескочим до Саратога да видим оня окоп ли, възвишение ли, какво ли, откъдето първият емигрант на име Владимир Кирилич Ретлиф е влязъл като твои прадед в родната ти страна.

— Той тогава още не с бил Ретлиф — казах аз. — И досега не му знам презимето! По всяка вероятност и самата Нели Ретлиф не е могла да го пише, камо ли да го произнася. Може би впрочем и той да не е могъл. И после тогава още не е било Ретлиф. Било е Ратклиф… Не — викам, — един човек стига. А може и по-евтин свидетел да се намери. Аз не само ще искам обиколен билет, ами и храна три пъти на ден.

— Какъв свидетел? — учуди се той.

— В такъв сериозен момент от живота й, когато се гласи официално, или най-малкото формално, да се съюзи или събере с един джентълмен от противния пол, както се казва, за какво друго ще предприемаш това пътешествие, ако не да им кажеш най-после коя е тя, или най-малкото коя не е? — След това добавих: — Тя, естествено, вече знае. — А той ми вика:

— И как не? Нима е могла деветнайсет години да живее под един покрив с Флем и все още да вярва, че той й е баща, макар и да разполага с неопровержими доказателства?

— А ти нищо не си й разказал, така ли? — викам. — Работата е още по-лоша — казвам. — Хрумне й веднъж мисълта, поизмъчи я и ето че дошла при тебе и те пита: „Кажете ми истината. Той не ми е баща, нали?“ И винаги ще разчита, че ще й кажеш: „Имаш грешка, тъкмо той ти е баща.“ Това ли е зависимостта и нуждата, за която говориш? — Той вече не ме гледаше. — И какво би сторил, ако дойде и ти зададе обратния въпрос: „Кой е баща ми?“ — Не, вече не ме гледаше. — Вярно — казвам, — не би задала такъв въпрос. Според мен, и тя достатъчно добре е наблюдавала Гейвин Стивънз, за да знае добре, че има един вид лъжи, с които и той дори не изпитва нуждата да се пребори. — Изобщо вече не ме гледаше. — И, значи, тази зависимост — викам — се състои в един обикновен билет.

Върна се подир десет дни. Помислих си, че може би ако въпросният скулптор я беше хванал неподготвена, да допуснем все още сънлива, да я прелъже и вдигне от леглото и още преди да е забелязала къде се намира, да я беше отвел или пред олтара, или дори само при един мирови съдия, тогава, може би той, адвокатът, щеше да се окаже свободен. Но после ми стана ясно, че това не са дори празни мечти — в мисълта ми нямаше нищо, което би могло да се нарече разум. И като се отърсих от тия паяжиноподобни надежди, схванах, че от години съм осъзнавал същото, което вероятно и Юла е разбрала още в момента, когато за първи път го е видяла: че той никога не може да бъде човек свободен, че никога няма да поиска такава свобода, защото тъкмо в обратното се състои целият му живот и загубеше ли го, нямаше нищичко да му остане. Думата ми е за правото и предимството, за възможността вечно да посвещава чувството си за отговорност на неща, които никога няма да уталожат собствения си стремеж към тази отговорност, а в отплата не биха го и заплашили дори, че ще му подхвърлят само отрязаните кокалчета. И си спомних, като ми разправяше, че тя била обречена на вярност и постоянство — да обикне веднъж, да изгуби любимия и после вечно да скърби, пък аз му бях казал, че може би е така, че да си дъщеря на хубавата Елена от Троя, е все едно да си примерно бивш римски папа или бивш японски император: и в двата случая нямаш никакво бъдеще. Сега разбирах, че е бил почти прав, само дето не на място бе употребил думата „обречена“: защото обречена бе не тя, тя щеше чудесно да се оправи; обречен бе оня, който щеше да се радва на верността, че постоянството и на любовта й, онзи, който поемеше върху себе си отговорността и никога нямаше да поиска, камо ли да очаква, едно кокалче в отплата; а от тях двамата по-щастливият може би щеше да е оня, върху когото би се стоварил покривът, когато си ляга или става от леглото.

Но, разбира се, наканех ли се да му кажа тия неща, щеше да стане дълга и широка, затуй здравият разум ми диктуваше хич и да не се опитвам. И така, отчасти като го избягвах, но главно като се борех като демон, като Яков с ангела, най-сетне устоях на изкушението да му го кажа — изкушение толкова човешко и толкова силно, а именно да захвърлиш съзнателно възможността по-късно да му кажеш: „Аз нали ти казвах.“ Времето минаваше. Заковаха онази допълнителна дъска за подпиране на краката, от никого невиждана освен от негъра портиер — още една легенда в Джеферсън, след като чух неговия разказ, а после може би и той, и аз сме се изпуснали подред пред наши близки приятели: още една част от легендата за Сноупс, още един паметник на Флем Сноупс в поредицата паметници, наизникнали след онзи воден резервоар, от който така и не разбрахме дали са извадили липсващия месинг от царуването на Флем в юзината, скрит там от двамата подплашени чернокожи огняри.

После настъпи 1936 година, оставаше все по-малко време. В Италия Мусолини, в Германия Хитлер и, разбира се, както казваше адвокатът, оня в Испания. Един ден го срещам.

— Хайде — казва, — стягай си багажа. Утре сутрин взимаме самолета от Мемфис. Този път — вика — няма защо да се страхуваш от зараза. Ще се венчават. И заминават за Испания да се сражават в републиканската армия. Явно доста време й е внушавал и настоявал, додето накрая вероятно му е рекла „добре, по дяволите, да бъде твоята!“.

— Значи, в края на краищата, той съвсем не е толкова либерален, свободомислещ и напредничав художник. Значи — казвам, си е най-обикновен мъж, който смята, че щом си струва да спиш с едно момиче, то си струва и да има покрив над главата, да има какво да яде, да му отпуснеш и малко джобни пари, та животът му да мине без сътресения.

— Добре де — вика, — добре.

— Само че ще пътуваме с влака — казвам му. — Не че ме е страх от аероплана; ще ми се, като минаваме през Вирджиния, да видя каквото е останало от онова място, където първият заселник на име Владимир Кирилич е стъпил в Съединените щати.

Бях вече на ъгъла с куфарчето. Той приближи с автомобила, спря, отвори вратата, погледна ме, както се казва в киното, в едър план и рече:

— По дяволите!

— Моя си е — викам. — Купих си я.

— Ти? — казва. — И вратовръзка? Ти, който никога не си слагал, камо ли пък да си купиш!

— Че нали ти ми каза, сватба ще има.

— Свали я — казва.

— Не — викам.

— Не тръгвам с тебе. Не искам да ни виждат двамата.

— Няма да я махна — казвам му. — А може да не е само за сватбата. Нали за първи път ще се покажа по ония места, дето е било началото на В. К. Ретлиф! На тях искам да се харесам. Най-малкото да не ги посрамя.

И така, нея нощ взехме влака за Мемфис, на другия ден бяхме във Вирджиния — най-напред Бристъл, после Роуъноук и Линчбърг, после извихме на североизток покрай Сините планини и там някъде напред, не знаехме точно къде, беше мястото, където първият Владимир Кирилич най-сетне се е решил да спре; как му е било презимето, не знаехме, а може и да е нямал до момента, когато не го е намерила Нели Ретлиф (тогава се е пишело Ратклиф); още по-малко ни беше известно какво ще е дирел в наемните германски полкове в армията на генерал Бъргойн, която била разбита при Саратога, само че тогава Конгресът отказал да уважи условията на капитулацията и подгонил цялата тая пасмина шест години да се мъчи из Вирджиния без залък и без грош, а някои, като първия В. К. и без да знаят езика. Но на него не му било ни до първото, ни до другото, ни до третото, защото се озовал не само в съответното селище, но и тъкмо в онзи сеновал, където трябвало да го открие Нели Ратклиф — вероятно е търсила яйца из полозите. И никакъв език не му е трябвал, за да нагъва храната, която му носела; навярно нищо не е разбирал и от земеделие до деня, когато най-после тя го показала на домашните си; това пък, което последвало, съвсем не се нуждаело от много думи — някой забелязал, я майка й или баща й, я братята, я просто съсед, че коремът й расте, и тогаз ги оженили, а В. К. се сдобил със законното име Ратклиф; вторият след него се преместил в Тенеси, а третият — в Мисисипи, само че по това време вече името се пишело Ретлиф, като най-старият син все така бил кръщаван Владимир Кирилич, та и досега половин живот се мъчи никой да не узнае цялото му име.

На следващата сутрин бяхме в Ню Йорк. Беше рано, нямаше още седем. Твърде рано.

— Сигурно още не са закусили — казвам.

— Закусили? Глупости! — казва адвокатът. — Още не са си легнали. Това тук не ти е Йокнапатофа, а Ню Йорк! — Отидохме в хотела, където адвокатът бе запазил стая. Но каква ти стая! Цели три — хол и две спални. — Можем тук да си поръчаме закуската — вика той.

— Закуска ли? — питам.

— Ще ни я донесат горе.

— Това е Ню Йорк — казвам. — В спалнята, в кухнята или на задната веранда аз мога да закусвам и в Йокнапатофа. — Слязохме тогава в ресторанта. Питам го: — А по кое време закусват? На залез? Или тъкмо тогава стават от сън?

— Не — казва. — Първо трябва да свършим една работа. Не, две работи.

И отново се загледа в нея, макар справедливостта да изисква да кажа, че откак се качих на колата в Джеферсън, за нея повече дума не отвори. И си спомних какво ми беше разправял за Ню Йорк: че Ню Йорк нямал нито един от познатите на хората климати, а че имало климат, измислен специално за Ню Йорк. В такъв случай тъкмо сега можехме да го усетим: бе един такъв меко синкав сънен ден на ранната есен, когато ти се струва, че небето е полегнало върху земята като мека синкава мъглица, а високите сгради се надигат в него и изчезват, острите ръбове постепенно се размиват, сякаш ги облива не слънчевата светлина, а нещо като тананикащата песен на телеграфни жици. И тогава гледам: магазин с витрина, цяла витрина, на която няма нищо друго освен една вратовръзка.

— Почакай — казвам.

— Дума да не става. За кондукторите по влака тая минаваше, но с нея не можеш да застанеш пред свещеника.

— Недей — казвам, — почакай. — Бях чувал, че в Ню Йорк магазини има и по забутаните улички. — Щом на цяла витрина са турили една вратовръзка сигурно ще струва три или четири долара.

— Сега е късно вече — казва. — Хайде, това е Ню Йорк.

Вътре също нямаше нищо освен няколко позлатени стола, две дами в черно и един мъж, облечен като конгресмен или най-малкото като проповедник. Оказа се, че познава адвоката по име. Влязохме в някаква кантора с маса, ваза цветя и дребна пълна брюнетка, носеща рокля, каквато никой няма да облече, с прошарени коси и с най-красивите тъмни очи, които бях виждал, макар и малко изпъкнали. Разцелува адвоката, а той й говори:

— Мира Алановна, да ви представя Владимир Кирилич. — А тя ме поглежда и казва нещо, разбрах, че е на руски. — Погледнете — продължава адвокатът, — един поглед и да видя ще издържите ли.

— Е, не е чак толкова лоша — казвам. — Разбира се, бих предпочел да не е в розово и зелено, а примерно в жълто и червено. Но и така…

— Харесвате ли жълто и червено? — пита ме тя.

— Да, мадам — казвам и добавям: Всъщност… — но млъквам, а тя ме подканя:

— Да? Кажете.

— Нищо. Просто си мислех не може ли човек да си измисли някаква вратовръзка, да си я избере и да я върже направо. Аз например си представям някаква в червено с китка, или не, по-скоро с един слънчоглед в средата…

— Слънчоглед? — казва тя.

— Хелиантус — обяснява адвокатът. — Впрочем грешка. Турнесол. Зоненблуме. — Тя казва само: „Почакайте“, изчезва и аз си казах: „Почакай.“

— И по пет долара да са им връзките, пак не могат си плати златните столове.

— Сега вече е късно — каза адвокатът. — Сваляй тая! — Но като се върна, тя не донесе никакъв слънчоглед, не беше дори и червена, а просто прашна. Впрочем това е неправилно, изглеждаше така само на пръв поглед. Напомняше кожицата на праскова, веднага се познаваше, и стига да не примигваш, колкото я гледаш, толкоз ти се струва, че се превръща в истинска праскова. Само дето не се превръща наистина, а си остава като посипана със златист прашец, досущ като гръб на изпечено от слънцето момиче. — Да — рече адвокатът, — а сега изпратете да купят една бяла риза. Още не е обличал бяла риза.

— В никакъв случай — вика тя. — Все сини, нали? И то такова синьо, нали? Като очите ви.

— Точно така — казвам.

— А как именно? — пита ме тя. — Оставяте ги да избелеят? Или е от прането?

— Именно — отвръщам, — пера ги.

— Перете ги? Искате да кажете сам?

— Той сам си ги и шие — обади се адвокатът.

— Точно така — рекох. — Нали продавам шевни машини. Изобщо не разбрах как се научих да шия.

— Естествено — вика тя. — Засега тази. И утре другата, червена със зоненблуме.

Бяхме отново на улицата. А аз все се мъча да си кажа: „Почакай.“

— Сега трябва да купя и двете — викам. — Сериозно ти говоря. Искам да кажа, опитай се, моля ти се, да ми повярваш, че ти говоря сериозно, като на човек с твоя опит. Колко точно, според тебе, струваше онази на витрината?

А той, без да спира и като говореше през рамо в тълпата, бързаща покрай нас в двете посоки:

— Отде да зная. При нея връзките стигат до сто и петдесет. А тази, да кажем, е към седемдесет и пет долара… — Като че някой ме цапардоса по врата стаеното на дланта си и додето се опомня, намерих се подпрян на една стена, по-далеч от хорската гмеж, разтърсваха ме леки тръпки, а адвокатът едва не ме държеше да не падна. — Добре ли ти е? — пита.

— Не — казвам. — Седемдесет и пет долара за една вратовръзка? Не мога! Няма!

— Ти сега си на четирийсет години — ми рече. — И е трябвало да си купуваш най-малкото по една вратовръзка в годината, откак за първи път си се влюбил. На колко си бил тогава? На единайсет? Дванайсет? Тринайсет? А може би още на осем или девет, щом си тръгнал на училище, особено ако в първо отделение си имал учителка. Но хайде, дори да е от двайсет. За двайсет години по един долар годишно за връзка. Двайсет долара. И тъй като не си женен и никога няма да се ожениш, а нямаш и роднини да те изтощават и да ти скъсяват живота с грижи или с надеждата нещо да измъкнат от тебе, значи, ще живееш още четирийсет и пет. А това прави шейсет и пет долара. Значи, ще притежаваш вратовръзка на Алановна само за десет долара. Никой на тоя свят не е получавал връзка от Алановна само за десет долара.

— Дума да не става! — викам. — За нищо на света!

— Добре, тогава ти я подарявам.

— Не мога да приема — казвам.

— Хубаво. Върни се тогаз да й кажеш, че не искаш никаква вратовръзка.

— Знаеш, че не мога.

— Чудесно — вика. — Хайде, че и без това закъсняхме. — И ме заведе в някакъв хотел. Наместихме се направо на бара.

— Не остана време — казвам му. — Защо не ми кажеш кого чакаме сега?

— Няма — рече, — това е Ню Йорк. Аз също искам малко да се позабавлявам.

И миг по-късно, когато разбрах, че адвокатът по-рано никога не е виждал на този човек и очите, стана ми изведнъж ясно защо тъй упорито бе настоявал да го придружа. Но си помислих, че в този случай адвокатът едва ли би изпитал нужда от помощ, тъй като не може да не изпитваш някакво сродство или поне такъв изблик към човека, който цели двайсет и пет години е бил неделима и огромна част от твоето собствено, просто и естествено, нормално страдание само за туй, че и той е трябвало, като този тук, всяка сутрин отново да се пробужда. И се провикнах:

— Да пукна! Здравей, Хоук! — Защото това бе той, леко побелял на слепоочията, не само с вид на човек, загорял от живот на открито, но с вид на състоятелен човек, който живее на открито, което не бе нужно да се доказва нито от тъмния и скъп градски костюм, още по-малко от двамината келнери, които подскачаха около масата му, появил се тук по настояването на адвоката, открил го някъде на запад, също тъй, както за този особен ден бях довлечен и аз. Впрочем не адвокатът бе повикал МакКарън и мен, всеки по на хиляда мили, а помежду си на толкова и още две хиляди отгоре, за да се срещнем сега тримата в един нюйоркски бар. Това бе сторило момичето — онова момиче, което никога не бе виждало единия, а с другите двама (колкото до мен, мога да се закълна) си беше казвало не повече от „добър ден“; онова момиче, което едва ли знаеше, пък и му беше все едно, че е наследило от майка си фаталната склонност да привлича в една паяжина четирима мъже само с един кичур коса: без да си мръдне пръста; тя бе събрала нас четиримата — съпруга си, баща си, човека, който и до ден-днешен бе готов живота си да даде заради майка й, стига да намереше кой да му го поиска, и така да се каже страничния семеен приятел — да играем ролята на статисти в бракосъчетателното представление, на което тя, щом й дойде редът в гражданското отделение, ще каже „да“, а след това ще се качи на кораба за Европа, за да върши там онова, което си е намислила да върши в тамошната война. Накрая казах: — Хоук, да ти представя адвоката Стивънз. — Сега вече около нас се суетяха трима келнери (очевидно беше страшно богат) да ни настанят.

— Какво ще пиете? — обърна се той към адвоката. — За В. К. знам: бушмил — и към келнера: — Донесете една бутилка. Ще си представиш, че си у дома — казва ми. — На вкус е точно като онази течност, дето я правеше Калвин Букрайт, помниш ли? — Сега и той я забеляза. — О, Алановна, нали? Значи, и ти си се пооткъснал от Завоя на французина? — Погледна адвоката и пресуши чашата си на един дъх, а келнерът изникна тутакси с бутилката, без да чака знак. — Не се тревожете — рече му той, — дадох ви дума и ще я удържа.

— И ти недей да се тревожиш — думам му. — Адвокатът държи здраво Линда. Първо на него ще му повярва, нищо, че някой друг може да се изпусне и да й каже.

Можехме и тук да обядваме, но адвокатът каза:

— Нали сме в Ню Йорк. Ако е за какъв да е обед, можем и у нас, под навеса на чичо Калвин Букрайт.

Обядвахме в някакъв ресторант. После стана време. До общината отидохме с такси. И тъкмо ние слизаме, пристига другото такси, а в него — те. Не беше висок, но изглеждаше едър, като футболист. Или не, по-скоро като боксьор. Нямаше вид нито на грубиян, нито на неумолим човек. Имаше просто вид на човек, който или ще те набие, или може би ти ще го набиеш, само че едва ли ще го сториш, или ще те убие, или пък ти ще го убиеш, само че нямаше защо. Но беше от тия, дето няма с никого да се пазарят, пронизваше те сочи, светли като на Хъб Хемптън, само че не остри: просто те гледа, не припряно, но обстойно, без нищо да пропуска, отлично знаещ отнапред какво именно ще види.

Влязохме в някакво продълговато помещение, нещо като коридор, а там народ на опашка, двама по двама, и тъкмо си помислиш, че си последен, оказва се, че на тази редица последни няма, има само предпоследни. Много не чакахме. На вратата пишеше „Регистратура“. И тук стана набързо — двете таксита останаха да чакат.

— Значи, това е Грийнич Вилидж? — попитах. Входът се отваряше направо от улицата, но зад вратата имаше малко парче земя, колкото салфетка, да кажем дворче, макар че може би в града му викат градина. Тук растеше дори едно дърво, а на дървото имаше три предмета, които несъмнено през пролетта и лете минават за листа. Но вътре беше много приятно: пълно, разбира се, с народ, двама келнери сновяха насам-натам с подноси шампанско, помагаха им трима-четирима от гостите, както и двойката, които щяха да живеят в апартамента им, докато Линда и съпругът й са в Испания на война — млади хора на техните години. — И той ли е скулптор? — попитах адвоката.

— Не — отвърна ми той, — журналист е.

— О — викам, — значи, отдавна са женени.

Беше наистина чудесно: стаята потънала в светлина от прозорците и купища вещи, които обаче нямаха вид на нови — една от стените бе цялата в книги, имаше пиано, а картините познах, че са картини, защото висяха на стената; за някои неща се досетих, че са може би скулптури, но останалите така и не разбрах какво са: парчетии дърво и желязо, ивици ламарина, жици. Нямаше и как да попитам, защото тук, сред всички тия поети и художници, скулптори и музиканти, той трябваше да изпълнява ролята си на домакин, а после пък той, Линда, адвокатът, Хоук и аз щяхме да се измъкнем и да слезем до пристанището; очевидно сумата хора намираха своята мечта в Грийнич Вилидж, но явно за тях бе цяло събитие, когато някой се и оженеше за нея. А един от гостите, нито поет или художник, нито скулптор или музикант, нито дори обикновен и честен журналист, а по всяка вероятност амбулантен търговец, който няма къде да прекара съботната вечер, още с влизането ни в стаята се зазяпа във вратовръзката ми, че и взе да я опипва с пръсти.

— Алановна — вика.

— Правилно — казвам.

— Оклахома? — пята ме. — Петрол?

— Моля ви се! — викам.

— О! Тексас. Значи, говеда. В Тексас можеш да избираш от какво да си спечелиш милионите — говеда или петрол. Нали?

— Не, господине — казвам. — Мисисипи. Продавам шевни машини.

И така, след известно време Кол най-сетне се добра до мене да ми долее чашата.

— Както разбрах, израснали сте заедно с майката на Линда — рече той.

— Правилно — отвърнах. — Ваши ли са тези неща?

— Какви неща? — пита ме той.

— В тази стая.

— А! — рече той. — Искате ли да погледате още? Защо питате?

— И аз още не зная — отвърнах. — Има ли значение?

Провряхме се между хората — бе станало вече само с лакти да се движиш, — намерихме се в един коридор и после по някакви стълби нагоре. Тук беше най-хубаво: таван, а покривът от едната страна целият в прозорци, помещение, което хората не само употребяваха, а където един човек идваше сам-самичък да работи. Застана малко зад мене, да не ми пречи, да не ме притеснява, та по-добре да разгледам. Най-сетне се обади:

— Възмутен ли сте? Вбесен?

— Трябва ли — викам му — да се възмущавам и вбесявам от неща, които никога по-рано не съм виждал?

— На вашата възраст, да — рече той. — Само децата понасят изненадите, и то заради самата изненада. Възрастните не могат, освен ако не им обещаеш предварително, че ще могат да сложат ръка върху тях.

— Може би не съм гледал достатъчно — казах.

— Гледайте тогава — рече той. Облегна се на стената, скръстил ръце като футболист, а шумът на веселбата, където се предполагаше, че той все още е домакин, проникваше отдолу по стълбите. Използувах това време още да погледам. Почнах да различавам някои форми, други почти различих и сигурно, ако имах достатъчно време, щях и тях да разпозная; за други ми стана ясно, че никога няма да отгатна и в този миг внезапно ми дойде мисълта, че това едва ли ще има някакво значение — както за него, така и за мене. Защото всеки може да види, да чуе, да помирише, да почувствува или вкуси онова, което очаква да види, та чуе, да помирише, да почувствува или вкуси, при кое го никой няма да обърне внимание има ли те, или пък ще долови твоето отсъствие. И щом можеш да видиш, да усетиш, да помиришеш, да чуеш и вкусиш онова, което не си и очаквал или до този момент не си и подозирал, че съществува, може би тъкмо по тая причина Създателят е избрал именно тебе от всички живи, за да си това, което си.

Дойде време и за срещата. Имам пред вид онази, която адвокатът и Хоук бяха уговорили. Хоук повтаряше:

— Но какво мога да й кажа? На мъжа й, на приятелите им? — Пък адвокатът му обясняваше:

— Защо ви е притрябвало да разказвате някому нещо? Аз съм се погрижил за всичко. След като пием всички за нейно здраве, хванете я за ръка и тръгвайте. Само не забравяйте, че до единайсет и половина трябва да е вече на кораба.

Хоук все така се измъчваше и когато бяха вече застанали на вратата, готови да излязат: той с тъмния скъп градски костюм и с бомбето в ръка, Линда — наметнала палто върху официалната си рокля. Не да кажеш, че си приличаха, защото такова нещо нямаше. За жена тя бе височка, твърде висока, от което формите и се губеха (искам да кажа, че не бе от тия, подир които мъжете подсвиркват), а пък той за мъж бе дори нисък или по-скоро набит. Но очите им бяха еднакви. Все пак струваше ми се, че всеки, който ги погледне, веднага ще открие родство. Хоук все се мъчеше да обясни:

— Стар приятел на семейството. Нейният дядо и баща ми бяха далечни роднини…

— Хубаво, хубаво — прекъсна го адвокатът, — тръгвайте и не забравяйте часа!

— Да, ето — каза Хоук. — Ще вечеряме в „Двадесет и един“, а после, ако трябва да телефонирате, ще бъдем в „Сторк Клуб“.

Излязоха, последвани от повечето гости. Останаха само трима души, също журналисти, както разбрах — чуждестранни кореспонденти. Кол помогна на новата си наемателка да сготви спагети, после вечеряхме, пийнахме още вино, този път червено, а те разговаряха за войната, за Испания и Етиопия, за това, че сега е само началото: как скоро в цяла Европа светлините щели да помръкнат, че дори може би и у нас. Накрая дойде време да отиваме на пристанището. В спалнята ни чакаше още шампанско и адвокатът тъкмо се канеше да отпуши първата бутилка, когато Линда и Хоук се върнаха.

— Вече? — попита адвокатът. — Не ви чакахме по-рано от час.

— Тя, тоест ние решихме да прескочим „Сторк Клуб“ — рече Хоук. — И вместо това се разходихме из парка с фиакър. А сега… — додаде той, още и шапката си не свалил.

— Оставате тук, да пийнем малко шампанско — каза адвокатът. Кол също рече нещо. Но Линда бе вече протегнала ръка.

— Сбогом, мистър МакКарън. Благодаря ви за вечерта, за това, че дойдохте на сватбата ми.

— Защо не ми казваш Хоук? — попита той.

— Сбогом, Хоук — рече тя.

— Почакайте ни в таксито — обади се адвокатът. — Ей сега ще слезем и ние.

— Няма нужда — рече Хоук. — Аз ще взема друго, това нека да остане за вас. — И си тръгна. Линда затвори вратата зад него, пристъпи към адвоката и измъкна от джоба си някакъв предмет.

— Вземете — рече тя. Беше златна запалка. — Знам, че никога няма да я използувате, нали казвахте, че лулата ви така миришела на бензин.

— Не съвсем — каза адвокатът. — Казвах, че сигурно ще ми замирише.

— Както и да е, вземете я. — Адвокатът я пое. — Тук са гравирани вашите инициали, виждате ли?

— ГЛС — прочете адвокатът. — Но това не са моите инициали. Аз имам само две букви: ГС.

— Знам — рече тя. — Но човекът казваше, че монограмът трябвало да се състои от три букви и затуй ви заех една от моите. — Беше застанала пред него, на височина почти еднакви, и го погледна в очите. — Това беше баща ми.

— Не — каза адвокатът.

— Да — рече тя.

— Да не искаш да кажеш, че той ти е съобщил това?

— Знаете, че не е. Накарахте го да се закълне, че няма да ми каже.

— Не съм — рече адвокатът.

— Закълнете се вие тогава.

— Кълна се — рече адвокатът.

— Обичам ви — каза Линда. — И знаете ли защо?

— Кажи.

— Защото всеки път, когато ме излъжете, мога да разчитам, че няма да се отметнете от думите си.

След това извършихме второ сантиментално пътешествие. Впрочем не, преди това имаше нещо друго. Стана на следващия следобед. Адвокатът ми каза:

— Сега да отидем за вратовръзката.

— В никакъв случай — рекох аз.

— Може би искаш да отидеш сам?

— Именно — казах. И отидох сам. Същата малка канцелария, жената в същата рокля, която никой не би облякъл; веднага забеляза, че съм без връзка, още преди да съм успял да я оставя заедно със сто и петдесетте долара на масата до другата, новата, която от страх още не бях и докоснал. Беше червена, малко по-тъмно от цвета на лист от черен евкалипт есенно време, и не с един слънчоглед, нито дори с букет, а с много малки слънчогледи, пръснати на ромбове по цялото й лице, като във всеки от тях имаше по една синя точка, досущ като синия цвят, който добиваха ризите ми след известно носене. Не посмях да я пипна. — Съжалявам — рекох, — но нали разбирате, не мога да си позволя. Продавам шевни машини в Мисисипи. Не искам у дома да разберат, че давам по седемдесет и пет долара за вратовръзка. Но ако аз се занимавам с шевни машини в Мисисипи и не мога да си връзвам връзки за по седемдесет и пет долара, то и вие с вашите вратовръзки в Ню Йорк не можете да си позволите някой да носи или да си поръчва връзки и да не си плаща. Та заповядайте — казвам — и най-любезно ви моля за извинение.

Но тя така и не погледна парите.

— Защо той ви нарече Владимир Кирилич? — попита и аз й обясних.

— Само че сега живеем в Мисисипи и трябва там да си останем. Така че вземете и още веднъж ви моля за изви…

— Махнете ги от масата ми — рече тя. — Връзките аз съм ви ги дала. Няма да ги плащате.

— Не разбирате ли, че и това не мога да си разреша? — рекох. — Все едно някой там долу, в Мисисипи, да си поръча шевна машина и точно когато му я занеса, да ми каже, че си е променил решението.

— Така, значи — каза тя, — вие не приемате вратовръзките, аз пък не приемам парите ви. Добре. Тогава ще направим така… — на масата стоеше нещо, прилично на каничка за каймак, но тя го отвори с щракване и се оказа, че е запалка — ще ги изгорим, половината заради вас, другата половина заради мен…

— Стойте! — извиках и тя дръпна ръка. — Дума да не става! Пари не се горят.

— Защо пък не? — вика тя. Спогледахме се. В едната й ръка запалената запалка, с другите ръце и двамата посегнали към парите.

— Та това са пари — казвам. — И защото някой някъде в едно или друго време ги е изстрадал, бил е готов… Искам да кажа, че парите някъде и за някого струват твърде много болка и мъка, а самите те нищо не струват… Впрочем не точно това…

— Съвсем точно ви разбирам — прекъсна ме тя. — Само грубиянът, неграмотният, уплашеният безродник, само те могат да унищожават пари. Затова ще ги задържите. И ще си ги отнесете обратно в… как беше?

— Мисисипи.

— В Мисисипи. Там, където сигурно има някой, който се нуждае… не, да се нуждаеш, е много недостойно! Който желае да притежава нещо именно за сто и петдесет долара — шапка, картина, книга, обеци от скъпоценен камък — нещо, което в никакъв, ама в никакъв случай не се яде, но на този човек му се е струвало, че той… или тя… никога няма да го притежава и отдавна вече се е отказал, но не от мечтата, а от надеждата… Разбирате ли какво искам да ви кажа?

— Много добре ви разбирам, вие сама го казахте.

— Тогаз ме целунете — рече тя.

Същата нощ заминахме с адвоката за Саратога.

— Каза ли на Хоук, че е по-добре да не се опитва да й дава пари? Или той сам овреме се досети? — попитах го.

— Да — отвръща ми той.

— Какво да? — питам го.

— Може би и двете.

Следобед гледахме конни състезания, а на другия ден посетихме възвишенията Биймис^[3] и Фримънз Фарм. Но, разбира се, там нямаше никакъв паметник на онзи хесенски наемен войник, който може би и немски не е умеел да говори, камо ли английски, поради което естествено нямаше и никакво възвишение или окоп, слой или дори камък, които велегласно да съобщават: „Тук, на това място, твоят прадед и родоначалник В. К. навеки се е отрекъл от Европа и е предпочел Съединените щати.“ Два дни по-късно си бяхме у дома, изминавайки за два дни разстоянието, което първият В. К. е трябвало да пропътува за четири поколения.

В Испания и Етиопия светлините вече помръкваха и ние следяхме как мракът пъпли през цяла Европа и Азия на изток, докато сянката му щеше да падне над тихоокеанските острови и щеше да достигне и Америка. Но дотогава все още имаше време.

Един ден адвокатът ме повика.

— Качи се в кантората — каза ми той. — Бартън Кол е мъртъв. Бил е в един износен стар пътнически самолет, въоръжен с пехотни картечници от осемнайсета година, а саморъчно направените бомби самоукият екипаж е пускал през саморъчно направени капаци — с такива са излизали срещу Луфтвафето на Хитлер. Бил е свален в пламъци, тъй че навярно едва ли е намерила останки от него, дори и да се е добрала до мястото на падането. И не пише какво възнамерява да прави сега.

— Ще се върне — казах.

— Тук? — рече той. — Обратно тук? — После добави: — Защо пък не, по дяволите? У дома си.

— Правилно — казах. — При съдбата си.

— Какво? — рече той. — Какво каза?

— Нищо — рекох. — Казах, че и аз мисля така.