Уилям Фокнър
Дворецът (9)

8

Чарлз Мелисън

Линда Кол (бивша Сноупс, както би се изразил Текъри, а и бивша Кол, тъй като мъжът й бе мъртъв) не беше първият ранен герой, довлякъл се най-сетне до Джеферсън. Тя бе просто първата, която вуйчо ми си направи труда да посрещне на гарата. Само че нямам пред вид железопътната гара; в 1937-а вече ставаше година и нещо откак в Джеферсън не бе спирал влак да изтърси редовните пътници. Не става дума и за автогарата, тъй като изобщо не говоря за Джеферсън. Отидохме да я посрещнем на аерогарата в Мемфис. Очевидно в последната минута сутринта вуйчо ми откри, че сам няма да успее да пропътува с автомобила си осемдесет мили нататък и още толкова на връщане.

Тя не беше дори и първата жена — герой. Още в 1919 година при нас две седмици живя една милосърдна сестра с чин истински лейтенант; не беше, разбира се, жителка на града, нито родом от Джеферсън, а навярно сродница на някое джеферсънско семейство, или може би само заинтересувана от определен негов член — била, както разказваше, в персонала на една полева болница във Франция и дори два дни изкарала на пункта за разпределение на ранените, където се чувал тътенът на оръдията оттатък Мондидие.

Всъщност през 1919 г. на нас, петгодишните джеферсънчета, малко ни беше дошло вече до гуша от фронтови герои — и такива, дето нямаха и драскотина, и дори от ранените, — пристигаха с влакове от Мемфис и от Ню Орлеанз. Не искам да кажа, че и невредимите се наричаха или си въобразяваха, че са герои: те не мислеха нито едното, нито другото, додето не се окажеха у дома, където ги проглушаваха с тая дума от всички страни и накрая някои от тях, само някои, почваха да вярват, че може би наистина са герои. Проглушаваха ги именно ония, които организираха и ръководеха тази шумотевица — хората, които на война не бяха ходили и затуй далеч отнапред можеха да устройват пищни паради по дебаркационните пристанища и по-скромните тържества в околийските центрове с бира и скара на открито; хората, които не бяха отишли нито на тази война, нито имаха някакво намерение да участвуват в следващата, та дори и в по-следващата; отърваваха се лесно — купуваха освободени от данъци облигации и организираха парадни дандании за героите, тъй щото и следващата реколта отсега осем, девет и десетгодишни момчета да могат да видят достатъчно пагони, нашивки за рани и вярна служба и ленти за медали.

В края на краищата някои, тъй или иначе, почваха да вярват, че това множество от гласове, които гърмят в ушите им, трябва сигурно да има право и че те самите наистина са герои. Нищо друго не им оставаше според вуйчо Гейвин, който също по свой начин е бил войник (през шестнайсета и седемнайсета в американската полева служба към френската армия, а когато и ние сме влезли във войната — пак във Франция, но нещо като секретар на МХД): това бяха все младежи, кажи го момчета, повечето от които притежаваха съвсем бледа или напълно погрешна представа къде е и какво представлява Европа, нямаха и понятие от войска, камо ли от война — грабваха ги наведнъж, за една нощ ги подреждаха в полковете на експедиционните сили, за да преживеят (ако могат), още ненавършили и двайсет и пет години, нещо, за което по това време дори не биха си дали сметка, че е най-голямото преживяване в живота им. После ги изплюваха, пак волю-неволю и пак вътре в двайсет и четири часа, за да се върнат в един свят, вярващи, че това е именно онзи познат свят, за който са им втълпявали, че търпят раздялата, че са тръгнали на обезобразяване и смърт, за да го сварят пак такъв, какъвто са го оставили; но те установяваха, че той повече не съществува. Само че оркестрите и парадите, скарите на открито и цялата шумотевица около героите щяха да се окажат еднократни и дори вече отшумяваха, преди да са свикнали с тях, избледняваха, преди да се завърнат закъснелите последни и пред студеното залояващо се месо, изветрялата бира и под последните нетърпеливи медни акорди вече им казваха: „Достатъчно, момчета! Доизяждайте си телешките пържоли и картофената салата, изпивайте си бирата и ни се махайте от пътя, че сме до уши затънали в този нов свят, в който едничката и най-главна наша грижа е този не само шеметно изгоден, но обещаващ и печалби мир.“

Така, по думите на вуйчо Гейвин, на тях им бе нужно да вярват, че са герои, макар да не можеха да си припомнят как точно, в кой миг и чрез каква постъпка са могли да достигнат и ненадейно, за секунда, да се озоват в това героично състояние. В противен случай не им оставаше нищо извън това да разберат сега, когато е отминала само една трета от живота им, че вече са преживели най-голямото си изпитание и че светът, за който бяха изтърпели и рискували толкова много, в тяхно отсъствие се е променил до неузнаваемост от ония, които са си стояли на топло по домовете — така, че в него за тях вече няма никакво място. Ето защо им трябваше да повярват, че поне малка част от изричаното за тях е вярно. Тази бе причината (според Гейвин) да изникнат клубовете и легионите на ветераните от войните: едничките свещени убежища, където поне веднъж в седмицата можеха да намерят подслон сред други такива измамени и нищи, един другиго да се увещават, че във всичко това има поне нищожна частица истина.

Всъщност (най-малкото в Джеферсън) дори тия, които се връщаха без ръка или без крак, си бяха точно такива, каквито ги бяхме изпратили, само че някак подчертани, като напечатани с курсив. Вземете например Тъг Найтингейл. Баща му беше кърпач, държеше малко забутано дюкянче на един ъгъл от площада — дребен, мършав човечец, който заедно с калъпа, тезгяхчето и целия си инструментариум в престилката пак не би тежал и петдесет килограма; буйните мустаци скриваха почти цялата му брада, а очите бяха пронизващи, неподатливи и нетърпеливи — един твърдоглав баптист, който нямаше защо да вярва, понеже знаеше: земята е плоска, а предавайки се при Апоматокс, Лий е предал целия Юг. Беше вдовец. От всички деца му бе останал само Тъг. Още не стигнал и четвърто отделение, сам директорът на училището заяви на мистър Найтингейл, че е по-добре Тъг да напусне учението. Което Тъг и стори, за да може сега през цялото време да виси на конския пазар зад яхърите на Дайлазък, където и без това прекарваше свободните си часове и където сега най-сетне си намери работа: първом се сдуши с Лонзо Хейт, нашия местен прекупвач на коне и мулета, а отпосле и със самия Пат Стемпър, който в кръговете на мулепродавците и конетърговците — и то не само в околия Йокнапатофа или Северен Мисисипи, а в по-голямата част от Алабама, Тенеси, че и Аркансо — в сравнение с Лонзо Хейт беше тъкмо това, което Фриц Крайслер би бил в сравнение с някой стържиряповец по селските панаири; при първата им среща Тъг откри в него гения. Самият Тъг хранеше значително влечение и чувство за хармония с мулетата: за тях той беше home fatal^[1], всяко муле, кон или кобила в ръцете му се превръщаха в пластелин, правеше с тях каквото си поиска, освен едно — да ги купува и продава с печалба. Ето защо повече от прост коняр и общ работник така и не се издигна и накрая се видя принуден да си изкарва хляба е бояджийство: не беше първокласен бояджия, но поне можеше да разбърка боя и да я размаже по стена или ограда, стига само някой да му кажеше къде трябва да спре.

Така изкара докъм 1916 година — бе вече трийсетгодишен, ако не и малко отгоре, когато с него взе нещо да става. Може би промяната датираше от по-рано, но ние в Джеферсън забелязахме това именно тогава. До този момент Тъг си беше онова, което се нарича провинциален околийски бояджия тип средна хубост: ерген, който живееше с баща си в малка къща към окрайнината на града, събота вечер отиваше в бръснарницата за седмичното си измиване, а после се понапиваше, но никога кой знае колко — само веднъж на две-три години в неделя се събуждаше в градския затвор, откъдето го пущаха срещу лично платена гаранция; и това ставаше не заради навиването, а защото се сбиваше, макар че и сбиването почваше именно с уиски, от онази обща фаза при поглъщането му, когато неизбежният събеседник (никога един и същ: това не бе необходимо) поставяше на изпитание старите и крепки, завещани от баща му убеждения, че генерал Лий е бил страхливец и предател, че земята е плоска като тепсия, а по краищата наподобява стрехите на къщите, които боядисваше; после поиграваше на зарове в големия овраг зад гробището, в неделния следобед поизтрезняваше и в понеделник сутрин отново се залавяше с блажните бои; годишно може би му се събираха и четири отскачания до публичния дом в Мемфис.

Тогава дойде промяната. В събота вечер все така ходеше до бръснарницата да го измият и все така си попийваше, но доколкото бе известно в Джеферсън, вече не толкова, за да има нужда от сбиване заради генерал Лий, Птоломей или Исак Нютон, тъй щото го забравиха и в затвора, не го виждаше и нощният полицай, който, разтревожен и от най-дребните неща, ще заудря по вратите на заключената бръснарница или билярдната в два часа посред нощ срещу неделя и ще се развика: „Хей, момчета, ако не се усмирите и не си тръгнете…“ Не играеше вече и на зарове в оврага при гробището. В неделя сутрин сега вече го виждаха да крачи с мършавия си, свирепомустакат миниатюрен баща към църквицата на твърдоглавите баптисти на една от страничните улици, а следобед присядаше под навесчето на кукленската им къщица и се задълбочаваше (той, когото първите три години в училище бяха доста пообъркали, а четвъртата окончателно го разсипа) във вестниците и списанията, от които научавахме всички подробности за войната в Европа.

Беше се променил. Ние (тоест Джеферсън, аз бях тогава тригодишен) дори не схващахме каква е тази промяна, додето не настъпи април 1917 година, когато, след историята с „Лузитания“ и декларацията на президента, капитан МакЛендън (тогава още цивилен, за капитан го избраха по-късно) организира джеферсънския отряд, известен под името „Стрелците на Сарторис“ в чест на първия полковник Сарторис (в отряда нямаше нито един Сарторис, защото Баярд и близнакът му Джон се намираха вече на обучение в английските кралски въздушни сили). Тогава чухме останалото: че Тъг Найтингейл, прехвърлил трийсетте и вероятно в състояние да се откопчи от задължителната мобилизация, бил един от първите доброволци. Сега се разкри истинската му дилема: той просто се страхувал, че ако баща му научи за намерението му да влезе в армията на янките, ще го лиши от наследство и ще го изгони. Това капитан МакЛендън не могъл да разбере, „Какво? — рекъл. — Как може такова нещо!“ и заедно с още един, по-късно щяха да го изберат за първи сержант, придружиха Тъг до дома му. Бъдещият сержант после разправяше:

— Все едно, че са те затворили в килер с някой дисков трион, който на пълни обороти се е отскубнал от оста си, или, да кажем, заедно с един сноп динамитни пръчки, а фитилът му запален и се гърчи по пода като змия, а ти не само че не можеш да доближиш, та да стъпиш отгоре му, ами и не щеш; не щеш нищо друго: гледаш само как да побегнеш. А Мак вика: „Чакайте бе, мистър Найтингейл, това не е войската на янките, това е армия на Съединените щати, на родната ви страна!“ Оня ми ти проклет дребосък се тресе като шантав и кипи, сякаш и мустаците му горят, и крещи ли, крещи: „Избийте ги тия кучи синове! Избийте ги! Изтребете ги!“ Тъг, и той се мъчи: „Татко бе — вика, — татко, виж, и капитан МакЛендън, и Крак, и те се записаха.“ А старият Найтингейл се дере: „И тях застреляй! До крак ги избий всички тия синьогъзести негодяи!“ Тъг пак се мъчи: „Сега, татко, не се ли запиша, като почне общата мобилизация, тъй и тъй пак ще ме пипнат“, а онова шантавото не спира да вика: „Всичките ги избийте! Кучи син да не остане!“ Такива работи. Сякаш, ако можеше Тъг да влезе в германската армия или може би дори в английската, или френската, оня ще го благослови. Само да не е в тая, на която генерал Лий се е предал в хиляда осемстотин и шейсет и пета. И взе, че изгони сина си. Излизаме ние тримата на бърза ръка, но още не сме стъпили на плочите, оня вече се напъхал в стаята, дето явно е живеел Тъг. И все едно, че врата няма: издъни прозореца с крак, и стъкла, и черчевета, и взе да изхвърля по двора дрехите на Тъг.

Така Тъг бе преминал своя Рубикон и сега вече трябваше да се чувствува спокоен. Капитан МакЛендън го прие в къщата си. Неговото многочислено семейство — МакЛендън имаше много братя — обитаваше грамаден дом, а майка му, огромна, близо стокилограмова жена, обичаше колкото да яде, толкова и да готви, тъй че едно гърло повече нямаше никакво значение; много е възможно изобщо да не е забелязала Тъг. Сега вече, докато отрядът чакаше заповед за придвижване, той трябваше да се чувствува на сигурно място. Но другите не го оставяха на мира: начинът, по който постъпи в армията, бе малко от необикновените, нещо като в пиесата „Ийст Лин“, тъй че постоянно се намираше някой, който да му каже:

— Вярно ли е, Тъг, че генерал Лий не е бивало да се предава, когато се е предал? — а Тъг ще отвърне:

— Баща ми тъй разправя. Бил е на място, всичко е видял, нищо че още и седемнайсет е нямал. — А другият ще попита:

— Значи, за да влезеш в „Стрелците“, ти се обяви против баща си, против собствения си баща, а? — Тъг притихваше на стола, а ръцете му, които нямаше да могат нищо повече да боядисат от една грапава къщна стена и от една разкривена ограда, но които правеха за непроницаемите и своенравни мулета неща, каквито други ръце не дръзваха да сторят, увисваха тихи между коленете му, защото вече му ставаше ясно какво ще последва. А другият — а и всички останали наоколо — го наблюдаваха с половин око, тъй като с останалото око и половина следяха капитан МакЛендън в другия край на кръчмата или по-скоро, както обикновено, го изчакваха да се махне.

— Точно така — отвръщаше Тъг.

— Защо постъпи така, Тъг? — запитваше пак другият. — Вече минаваш трийсетте, няма да те мобилизират, а баща ти, стар и самотен, кой ще се грижи за него?

— А да оставим германците да си правят с хората каквото си искат, така ли? Все някой трябва да им види сметката.

— Значи, ти се обяви против баща си и влезе във войската, за да им видиш сметката. Сега пак ще ти се наложи да застанеш против него, защото как иначе ще се добереш до тях, ако не отидеш на другия край на света?

— Аз отивам във Франция — казваше Тъг.

— Нали и аз това ти казвам: половин свят е това. А откъде ще минеш? От изток или от запад? Отдето и да тръгнеш, пак там ще стигнеш. Или по-добре, дай да се обзаложим! Избери си изток, върви на изток, додето стигнеш войната, прави, каквото си намислил да правиш с германците, и след туй продължавай да вървиш на изток и на бас сто долара, че зърнеш ли пак Джеферсън, то ще е точно откъм пощенската кутия при мис Джоана Бърдън на една миля западно от съда.

Но на това място капитан МакЛендън отново се появяваше, може би някой изтичваше да го повика. Навярно се бе оказал твърде неспособен отряден командир, защото му отнеха командуването много преди отрядът да помирише фронта, а няколко години по-късно щеше да застане начело на някаква джеферсънска банда, за която всеки път, когато вечер се мъчех да заспя, се радвах, че не се притайва някъде в мрака. Но докато не се намереше по-добър капитан да оглави отряда, той поне го държеше в подчинение, и то не само защото имаше нашивки на рамото — ако бяха те, още на първата събота вечер нямаше да му остане и един човек, — а просто защото по душа беше човечен, нещо, което си му остана дори когато по-после се забърка в оная работа, както и досега. Бе вече навлякъл униформата. Работеше по памука, купуваше ги за една от износните фирми в Мемфис и пропиляваше по-голямата част от комисионата си, като играеше на памучната борса, но щом сложи униформата, изведнъж заприлича на фермер.

— Какво, по дяволите, става тук? — викваше той. — Вие Тъг за какъв го взимате, дяволите да ви вземат? Закъсала мравчица, която пълзи по едни скапан портокал? Никакви обиколки няма да прави той, а ще замине направо през океана за Франция и там ще се бие за родната си страна, а когато вече във Франция няма да има нужда от него, ще преплава обратно същия този океан и както е заминал, така и ще се върне в Джеферсън, точно както на драго сърце и ние бихме искали да се завърнем. Ето защо повече да не чувам подобни („изпражнения“, бих казал аз)!

Дали Тъг и занапред щеше да се нуждае от помощта на капитан МакЛендън, все едно, тоя я загуби. Същата седмица отрядът бе събран и пратен на учения в Тексас. При това, след като Тъг го биваше да боядиса каква да е равна площ, стига само да е достатъчно проста и заръбена, а не с въображаеми краища, и владееше умението да се разправя с коне и мулета, което специалистът Пат Стемпър тутакси бе разпознал като онова необяснимо качество, наречено гений, във войската, естествено, го направиха готвач и още същия ден го изпратиха на фронта; така той беше не само първият войник от околия Йокнапатофа (без да смятаме братята Сарторис, които официално се числяха в британската армия), който замина отвъд океана, но остана и сред последните американски части, които се върнаха чак към края на 1919 година, тъй като очевидно същият онзи началник, който го бе назначил за готвач, бе забравил къде го е пратил (но не и затрил; личният ми опит между четирийсет и втора и четирийсет и пета ме научи, че военните никога нищо не губят: те просто го погребват).

И така той си беше отново у дома и заживя сам-самичък (старият мистър Найтингейл бе умрял още през лятото на 1917 година, убит, както казваше вуйчо Гейвин, от собствената си непреклонност, защото бе дръзнал да изправи лице — неподатливо и презрително — срещу немилостивия валяк на историята и науката още в онзи априлски ден на 1865 година, за да не мръдне повече от мястото си); захвана се отново да боядисва обори и стобори, в събота вечер отиваше да го измият в бръснарницата и пак, доколкото средствата му позволяват, взе да си попийва и да играе комар, само че сега лицето му имаше израза на човек, когото, по думите на В. К. Ретлиф, цял живот са учили и той е вярвал, че четвъртото измерение е невидимо, а сега ненадейно го е видял. Нямаше го вече и капитан МакЛендън. Впрочем МакЛендън също се завърна, но те двамата повече не бяха началник и подчинен. Или може би сега дори естествената човечност на капитан МакЛендън нямаше с нищо да помогне, понеже, колкото и да бе тя, когато се наложи да защити Тъг от безпощадните факти на космогонията, при следващите му хуманни кризи тя тъй и не се прояви.

Това също бе станало в бръснарницата (аз не съм присъствувал; още не бях толкова голям, че да ме търпят в една бръснарница в десет часа събота вечер, макар че все можех някак да избягам от майка си; Ретлиф бе разказал случилото се на вуйчо Гейвин, а той на мене). Този път шегаджията бил Скийтс МакГауър, барманът от дръгстора на чичо Уили Крисчън — лъснат и наперен младок, който миришеше повече на одеколон, отколкото на чистота, вечно обсаждан в дръгстора от значителни групички четиринайсет– и петнайсетгодишни момичета, за когото по-късно разбрахме, че бил доста по-стар, отколкото сме го смятали, а както твърдеше Ретлиф, и след десет години не е знаел повече от онова, което в началото се правеше, че е позабравил; току-що го били обръснали и парфюмирали, миенето на Тъг било привършено и додето ги хванат първите една-две чаши, Тъг си седял мирно и тихо.

— Значи, от Тексас замина право на север — почнал Скийтс.

— Точно така — рекъл Тъг.

— Хайде — подканил го Скийтс, — разкажи ни. От Тексас заминавате право на север, до Ню Йорк. После се качвате на парахода и пак на север…

— Точно така — отвърнал Тъг.

— Ами ако са те заблудили? Да кажем, обръщат кораба на изток или на запад, или, да допуснем, обратно на юг…

— Поврага! — казал Тъг. — Да не мислиш, че не знам накъде е север? Среднощ да ме събудиш, веднага ще ти покажа накъде е север, дори лампата няма да паля.

— Хайде на бас! Пет долара! Десет?

— И на десет се хващам, само че ти и последния си долар вече даде за тия помади и за тая копринена риза.

— Добре, така да е — казал Скийтс. — Значи, параходът тръгна право на север, към Франция. Стоял си във Франция две години, качваш се на друг параход И той също тръгва на север. После слизаш от парахода, взимаш влака и…

— Млъквай! — рекъл му Тъг.

— … се отправяш право на север. Слизаш и се озоваваш в Джеферсън.

— Затваряй си устата, мръсно копеле! — повторил Тъг.

— Нима не разбираш какво значи всичко това? Или, че през туй време Джеферсън е бил изместен… — Тъг скочил на нозе, макар че дори сега Скийтс явно не схващал какво ще стане. — … А народът, дето си стоя тук и не беше на война, ще ти каже, че това не е вярно. Или пък като си заминал от Джеферсън на север през Тексас и после се връщаш в Джеферсън, все така пътувайки на север, без дори да доближиш Тексас… — Наложило се всички бръснари, клиенти и висящи, а накрая и самият нощен полицай да обезвредят Тъг. Само че през това време Скийтс вече пътувал с линейката към болницата.

Върна се и Баярд Сарторис. Дойде си пролетта на деветнайсета, купи най-бързия автомобил, който можеше да се намери, и непрекъснато фучеше до Мемфис и обратно, додето (тъй мислехме всички) леля му мисиз Дю Пре най-сетне се огледа из Джеферсън, спря се на Нарсиса Бенбоу, а с другата ръка се присегна да пипне Баярд в една почивка между пътешествията му, та дано ги накара да се оженят с надеждата, че така ще го предпази да не си счупи врата, тъй като сега той беше последният мохикан от Сарторисовци (Джон бе най-сетне свален през юли осемнайсета), само че от това, изглежда, нищо нямаше да излезе. Искам да кажа, че щом Нарсиса забременя, а това май стана твърде бързо, той отново се метна на автомобила, но сега вече се намеси самият полковник Сарторис — той ненавиждаше автомобилите, но се отказа от кабриолета и впряга си и позволи на Баярд да го вози и връща с колата от банката, та дано по този начин го принуди да кара по-бавно поне на това разстояние. Ала полковник Сарторис бе човек с болно сърце и при катастрофата умря именно той. Баярд просто се измъкна от разбития автомобил и изчезна, зарязвайки и бременната си съпруга, и всичко; на следващата пролет, все така мъчейки се да разсее своята скука, той реши да изпробва с каква по-бясна скорост би могъл да се носи към една измислена цел, този път отново със самолет: една нова експериментална машина от опитното летище в Дейтън. Самолетът обаче го изигра и във въздуха му се откъснаха и четирите крила.

Точно така казваше вуйчо Гейвин: скука. Войната, казваше той, е едничкото състояние в цивилизования свят, което предлага простор за естествените долни инстинкти, вкоренени у човека; тя не само ги извинява и насърчава, но ги и възнаграждава; а Баярд просто е тъгувал: на германците той никога не би простил не защото са почнали войната, а защото са я спрели, прекратили. Майка ми обаче твърдеше, че това не е вярно. Баярд, казваше тя, е изпитвал страх и срам — не срам от това, че се страхува, а ужаса, когато е открил, че сам е способен, податлив на чувството за срам. Според нея Сарторисовци бяха особен вид хора, различни от останалите. Повечето хора, едва ли не всички, обичат преди всичко себе си, само че осъзнават това скрито, може би дори скрито си го признават; ето защо и няма от какво да се срамуват, а засрамят ли се, няма защо да се боят, че са се срамували. Но Сарторисовци дори не са и подозирали, че от всичко най-много обичат себе си. Освен Баярд. Само че това не му пречело и срама не познавал, додето не се озовали с брат си, близнака, в Англия, където почнали летателни учения без парашути с аероплани, направени от лепило и колетна тел; това може би е станало чак когато са отишли на фронта, където дори ония, които до този момент били останали живи — в сравнение с пилотите-разузнавачи, загиващи обикновено след първите три месеца активна служба, — са имали шанс да оцелеят равен приблизително на нула. Там Баярд внезапно осъзнал, че единствен в ескадрилата, а доколкото му е известно, и единствен в кралските въздушни сили, ако не и в цялата военна авиация, съвсем не е едно отделно същество, а че всъщност представлява двама, тъй като има близнак, който еднакво с него рискува и еднакво може да се надява, че ще оцелее. Ето защо всъщност единствен от всички летци, сражаващи се във войната, той е бил двойно застрахован против всякакви случайности (разбира се, и обратно — неговият двойник-близнак се е радвал на същата двойна гаранция) — и само в следващия миг с ужас е разбрал, че се срамувал от тази мисъл, дори само от съзнанието, че е бил в състояние да я допусне.

В това, според майка ми, се коренеше бедата — очевидно се е върнал в Джеферсън с едничката цел да се помъчи, по такъв именно мрачен и безрадостен начин, да види колко различни способа би намерил да си рискува главата и така да държи повечето от останалите в мъка, в тревога или най-малкото в раздразнение; изпитващ това напълно чуждо на Сарторисовци чувство за срам, с което не можеш нито живя, нито захвърли — той никога не би живял, ако можеше да го понесе, а по собствена воля не можеше да го премахне. Оттам идваше вечният риск, играта със случая, фатализмът. Явно същата мисъл — двойната близнашка гаранция, че няма да те свалят — в същия този миг е хрумнала и на другия брат, нали са близнаци. Впрочем това едва ли е разтревожило Джон повече, отколкото на времето, в неговата си война, е тревожело стария и пръв полковник Сарторис, техния прадядо (вуйчо Гейвин казваше, а след около пет години и на мен щеше да ми се падне случаи сам да го изпитам, че няма човек, който да е бил на война, та дори и в санитарните части на МХД, и да не се е върнал с чувството, че не е бивало да върши това или онова, още повече пък вече да не мисли); само един от целия род — Баярд, само той се оказа толкова слаб и чужд на Сарторисовци.

Ето защо (ако майка ми имаше право) сега той се оказа под двойно бреме. От една страна, беше страданието, че сам разбира колко низко е паднал в своите мисли и егоистични надежди, не толкова способен, колкото осъден да се срамува от това; от друга страна, стоеше фактът, че ако тази двойнствена и двойна застраховка се бе оказала в негова полза и Джон бе свален със самолета си преди него, един ден той, Баярд, без да се гледа колко повече ще живее, ще трябва все пак да застане срещу близнака си в многозначителността на взаимното безсмъртие, без да е способен повече да крие позорното петно на своята слабост. Позорното петно бе не мисълта, защото същата мисъл ще да е идвала и на брат му в същия миг, макар вече да ги бяха сложили в различни ескадрили, а бе в това, че от тях двамата Джон никога не би се засрамил от нея. А мисълта бе просто следната: Джон бе успял да свали трима тевтонци, преди да го свалят (възможно е да е бил по-добър стрелец от Баярд, а може би командирът му повече го е обичал и му е помагал в прицела), а и Баярд бе набрал достатъчно деветини и шестнайсетини съгласно британската система за точкуване на стрелбата (освен ако някому от тях не би дошла невероятната идея да каже: „Аз ли? Толкова се уплаших, че забравих да натисна спусъците“), тъй че му се събираха двама свалени и един вероятен; и сега, когато Джон вече го нямаше и повече не би се нуждаел от неговите точки, представете си, само си представете, че той успее да измъкне, да подкупи, да подправи, да фалшифицира и регистрите на попаденията, и този, който ги води, за да прехвърли всички заслуги на Сарторисовци на едно име, тъй щото поне един от тях да се завърне у дома си герой — мисъл, сама за себе си не толкова подла, тъй като не само бе минавала и на Джон, но ако той бе оживял, а Баярд бе загинал, Джон също някак би съумял да я осъществи; тя стана подла едва след като Баярд я принизи и опетни, срамувайки се от нея. А по собствена воля той не бе в състояние да я захвърли, защото в резултат на случаен инцидент срещне ли някога духа на Джон, Джон само презрително ще се зарадва, а лапнеше ли дулото на пистолета, духът ще бъде не само присмехулен и презрителен, но и вечно неутешен и непримирим.

Но Линда Сноупс — простете: Линда Сноупс Кол — щеше да бъде нашата първа жена — герой. И човек би си помислил, че целият град ще излезе да я посрещне или най-малкото ще проводи представители от гражданските клубове и от църковните настоятелства, да не говорим за Американския легион и за Ветераните от задграничните войни; но това можеше да стане само ако я бяха избрали за „мис Америка“, вместо което тя бе просто вдигната във въздуха от франкистки фугас, мина, от онова нещо, което е избухнало в или под линейката, която е шофирала, и от което бе останала завинаги глуха. Затова и казах:

— Защо й се е приискало да се връща у дома? За нея тук няма работа. Какво ще дири в Женското дружество за взаимопомощ: да разиграва на лотарии домашни мармалади и абажури ли? Дори и да умее един мармалад да завърти, нима готварството е именно онова, което един скулптор би изисквал от жена си? Нали е комунист, времето му е минавало от партийно събрание на партийно събрание, додето най-сетне фашистите не почнаха войната, та и той да се включи. Да не казвам и на какви безвкусици трябва да се е научила в Джеферсън, Мисисипи. Особено пък ако се е наложило да изучава готварство в оная долна гостилница, от която баща й на времето изхвърли Ретлиф, когато дойдоха за първи път в града.

Но бях на погрешен път. Посрещането нямаше да бъде от градските организации, а само от частни лица: само трима души, по една случайност от Джеферсън, понеже бяха свързани най-вече с миналото на майка й, вуйчо ми, баща й и Ретлиф. След това разбрах, че ще бъдат само двама, Ретлиф дори не пожела да се качи в колата.

— Хайде — рече вуйчо Гейвин, тръгвай с нас.

— Аз тук ще ви чакам — каза Ретлиф. — Ще представлявам градския комитет. До следващия път — обърна се към мен.

— Какво? — рече вуйчо Гейвин.

— Нищо — отвърна Ретлиф. — Само припомням на Чик един виц, дето ми го беше разказал.

След това разбрах, че няма да бъдат дори и двама от миналото на майка й. Изобщо нямаше да минем покрай банката, камо ли пък да спираме там.

— За какво му е, по дяволите, на мистър Сноупс — обадих се аз — да пропилява ей така най-малкото шест часа сериозна лихварска работа, за да ходи чак до Мемфис, дъщеря си да посреща, след като какво ли не даде да я махне от Джеферсън — остави, дето накълца къщата на де Спейн като касапин, ами този италиански мрамор за гроба на майка й: само и само да има с какво да я прогони или, ако по ви харесва, да няма защо да се връща? — И продължих: — Никой не ми е виновен, че не съм се родил навреме, та да се бия във вашата война за Демокрацията или в нейната — за „Капиталът“. Искам да кажа, че за мен още има време. Или може би искате да ми докажете, че и тримата, Хитлер, Мусолини и Франко, като се хванат ръка за ръка, пак няма да успеят да вкарат в едно истинско военно премеждие някой автентичен, непорочен член на Харвардския корпус за обучение на запасните офицери? Защото от мен едва ли ще излезе дори и Порцелиан. И от Ф. Д. Р.^[2] не можа да излезе. Това е то — продължих. — Затова тази сутрин настояваше да дойда с тебе: макар да са й пукнати тъпанчетата и да не те чуе като й викаш „Не“, „Моля, не“, или дори „Не, за бога“, пак няма да може да се омъжи за тебе, докато не се върнем в Джеферсън и тримата. Но ти имаш на разположение остатъка от следобеда, можеш да ме изпъдиш, да не говорим за осемте часа през нощта, когато мама ще си мисли, че съм горе и спя. Да не казвам и това, че другия месец ще трябва да се върна в Кембридж, освен ако само не решиш, че заради своето целомъдрие, или… как беше там?… безбрачие, ще можеш дори и тази жертва да понесеш. А и защо не, след като на теб именно ти хрумна да ме пратите чак в Кембридж, Масачузетс, заради нещо, което на смях наричат образование! Май че е точно както казва мама: цял живот те е обожавала, но е била твърде млада, за да го разбере, а ти си бил твърде много джентълмен, за да й обясниш. Нима майка ми наистина винаги е била права?

По това време бяхме вече стигнали летището, по-точно Мемфис.

— Да паркираме и да пийнем по едно кафе — рече вуйчо Гейвин. — Имаме най-малко половин час.

Кафе си поръчахме в ресторанта. Не знам защо и тук не бяха го кръстили „Небесен кът“. Вероятно Мемфис все още нямаше право на това. Ретлиф заяви, че Линда трябвало рано или късно да се омъжи и че всеки ден това ставало все по-належащо. Всъщност той не каза именно тия думи. Мисълта му беше, че вуйчо Гейвин не може вечно да бяга от това, че едва ли не всеки хубав ден някоя жена ще реши, че е достатъчно зрял и надежден и че най-сетне ще се хване на някоя постоянна работа, вместо с досегашните най-случайни истории; че колкото по-скоро се случи, толкоз по-добре, тъй като едва тогава ще се почувствува стъпил на краката си.

— Как стъпил на краката си? — попитах. — Мен ако питаш, всичко му е наред. Аз такъв солиден човек не познавам.

— Не става дума за него — рече Ретлиф. — Имам пред вид нас, цялата околия Йокнапатофа. Тогава ще ни е лесно с него, защото няма да има време навсякъде да си пъха носа.

Нашето спасение и в този случай нямаше да е лесно. В характера си Гейвин имаше един недостатък, който винаги го е спасявал, без да се гледа какъв риск ни е струвало това. Той, според мен, се коренеше във факта, че хората остаряват, особено младите момичета на петнайсет-шестнайсет години, които сякаш изведнъж, за половин или една година, остаряват толкоз, колкото другите за десет. Мисълта ми е, че той винаги си избираше деца или пък просто бе много слаб пред децата от женски пол, които се привържат към него — както щете го разбирайте. Искам да кажа, че избирането на жертвата ставаше винаги на възраст, когато клетвата за вечна вярност се изпарява едва ли не в мига на изричането й. Естествено сещам се за Мелисандра Бакъс много преди мен и преди Линда Сноупс. Още когато Мелисандра е била на дванайсет, на тринайсет и на четиринайсет години, няколко години преди да оваканти своето място за Линда, Гейвин е подбирал и поръчвал стихосбирките, които Мелисандра трябва да изчете, ръководейки и наблюдавайки това четене, та може би именно така, опитно проверяващ грешките си, после да знае какви книги (а ако трябва — и нови) ще усъвършенствуват ума и характера на Линда, когато дойде нейният ред.

Разбира се, твърде скоро Мелисандра извърши непоправимата грешка да стане с още една година по-голяма и така, зарязвайки завинаги осъдения антисвят на Спенсър и младия Милтън заради обикновения човешки живот на онова момиче, на което би се спрял, или което би му обърнало внимание, та да може, заговори ли й мъж за вярност и преданост, да му каже или да действува, или да си мълчи. Така или иначе, този път той се спаси. И макар да ме е нямало, за да помпя в каква последователност са се развили събитията — дали Гейвин е бил най-напред в Харвард, или може би е било между Харвард и следването му в Хайделберг, или пък тя вече се е била омъжила, — когато се е върнал от войната, заварил я задомена. Задомена за някаква голяма клечка от престъпния свят на Ню Орлеанз на име Харисс, именно така, с две „с“. Не помпя и как, и къде по дяволите е успяла да се запознае с него — това свенливо момиче без майка, едно на баща си, свикнало да живее в една от тогавашните ни най-големи плантации, само на две-три мили от града, плантация, която от години бе почнала вече да запада, докато овдовелият й баща от сутрин до вечер седеше на парадната веранда, ако е лято, или в мъжката гостна през зимата, с бутилка уиски и томче Хораций. Доколкото знаехме, Мелисандра никога не беше напускала имението, освен когато черният им кочияш я сваляше всеки ден с файтона до града — най-напред докато завърши основното училище, после гимназията и подир това девическия колеж. За мъжа й знаехме само онова, което разправяше той: че се казва Харисс с две „с“ (да речем, че е било така) и че работи като вносител в Ню Орлеанз. В това бяхме впрочем убедени, понеже дори в Джеферсън (беше в началото на 1919 г. преди завръщането на вуйчо Гейвин) никому не отбягна от погледа бронираният кадилак, изискващ двама шофьори, и двамата с двуредни костюми, леко поиздути към лявата мишница.

Да не говоря за парите. По това време мистър Бакъс почина и, разбира се, намериха се хора, които шушукаха, че сърцето му не издържало сватбата на едничката му рожба за този цар на контрабандата. Явно бе, че мина доста време, додето се убеди, че зет му наистина е цар, а империята му — достатъчно жизнена и платежоспособна, но, така или иначе, парите бяха взели вече да си проличават, когато го стигна смъртта — покривите и верандите бяха окърпени и постегнати и въпреки твърдението му, че е още рано, къщата беше пребоядисана, алеята пък насипана с валиран чакъл, тъй щото, като се върна у дома за първата коледа, тя, дойката и царският син отиваха и се връщаха от града не със стария файтон и плужния впряг, а вече с автомобил. Мистър Бакъс след това умря и освен къщата, боядисаха и останалите постройки. Харисс с двете „с“ взе да се явява в Джеферсън все по-често и дори след време завърза и приятелства, макар че околията Йокнапатофа лесно не се продаваше и безразлична излизаше с фордовете модел „Т“, на коне или мулета да види как една обикновена, на всички позната и вече губеща памучна плантация в Северен Мисисипи се превръща в конезавод от вирджиниански или лонгайлъндски стил, опасан с мили от бяла дъсчена ограда в момент, когато всички ние, останалите, приемахме за нещо обикновено бодливата тел и всеки попаднал под ръка дървен кол; издигаха се бели конюшни с електрическо осветление, парно отопление и водопровод, с коняри и подковани, когато всички ние, останалите, все още си светехме с газени лампи, а нашите жени мъкнеха дърва и вода от най-близката гора, извор или кладенец.

Децата бяха две — наследник и царска дъщеря, — когато Харисс умря с двете си „с“ в един нюорлеански бръснарски стол от обикновеното трийсет и осемкалиброво професионално заболяване. Сега конете и техните прислужници и разводачи бяха продадени, къщата запечатана, остана само пазачът, а мисиз Харисс с нейните две „с“, двете деца, петте прислужнички, куриерите, дойките и секретарите си отпътува и майка ми както и другите й съученички от колежа почнаха да получават картички и писма от модните европейски градове, в които най-напред се казваше колко благоприятен е климатът, а по-после, след време, колко по-добри са климатът и училищата за децата и (само в писмата до мама) се изказваше надеждата, че Гейвин е добре и може би дори е вече задомен.

— Значи, поне от нея няма защо да се страхува — обърнах се към Ретлиф, а той ми вика:

— Да се страхува ли?

— Че защо? Едно, дето е вече много стара за приказки, ами и две деца си има, и пари — какво й трябва сега мъж да си търси? Най-малкото Гейвин, той от пари няма нужда. Дай му на него да си пъха гагата и всичко да оправя. Защо да се страхува?

— Прав си — рече Ретлиф. — Така излиза, че почти няма от какво да се бои. Поне до следващия път, нали?

Разбира се, шега. Той все още виждаше смисъл да я повтаря два часа след като беше отказал да дойде с нас на летището. А Гейвин седеше и надигаше чашата, в която онзи, който държи летищния ресторант, твърдеше, че има кафе: самодоволен и непроницаем, самоуверен и недостижим като въшка на кралски задник. Защото по всяка вероятност Линда Кол (извинете, Сноупс Кол) също разполагаше с достатъчно финанси — не само тези, които може би й беше оставила майка й, но и онова, което вуйчо Гейвин, в качеството си на неин опекун бе съумял да изкопчи от стария Уил Варнър. Да изкопчи не от баща й, тъй като старият Сноупс сигурно щеше с радост да се изръси, само и само за да не му се навира в очите онова, което Гейвин или Ретлиф биха нарекли безупречна девическа прямота. Но след като тя нямаше две деца, на нас с Ретлиф този път ни оставаше само да вярваме в онова прастаро и основно състояние, основано на изпаряването на времето: всеки път идваше момент, когато те се оказваха, с един миг по-стари; за да ги забележи Гейвин, те трябваше да бъдат живи, тази жизненост личеше само ако са в движение, а едничкият вид движение, което, можеше да привлече неговото внимание, да задържи погледа му, беше онзи момент, в който почваха да съзряват и прекрачвайки прага на някоя врата, току ще заметнат поли или ще сгънат грациозно ръка — жестове като на забавена кинопрожекция, но все пак мигове от движението — движение невъзвратимо.

Фактически точно това го спасяваше всеки път: че мигът биваше преходен. Те не спираха на прага, а минали оттатък, продължаваха; понякога дори време не им оставаше да затворят вратата зад гърба си, ами направо прекрачваха следващия праг и се озоваваха в състоянието на семейни — така да се каже, от зрелостта направо в материнството, и то само в един нагледен урок. И така беше добре. На тази следваща врата вуйчо ми Гейвин го нямаше. Той все така не сваляше очи от първата. И тъй като животът е не толкова движение, колкото едно монотонно повторение на движението, нито веднъж не се случи да постои на тази първа врата толкова дълго, че да не дочака следващото прошумоляване на фусти, да не зърне вече изчезващите още неоформени момичешки прасци. Можех следователно да посъветвам Ретлиф, докато съм в Мемфис И помагам на вуйчо си Гейвин, да се прости с едната, той в това време да се огледа по площада и да открие коя ще бъде следващата, тъй като Линда бе вече сменила Мелисандра Бакъс, вероятно още преди Мелисандра да е узнала, че е сменена. Но веднага ми стана ясно, че това е ненужно, по всяка вероятност вуйчо Гейвин вече бе направил своя избор и затова сега можеше да седи спокоен и съсредоточен, да си пие кафето и да чака съобщението за кацането на самолета.

Накрая съобщиха. Излязохме на пистата. Аз останах до парапета.

— Тук ще почакам — рекох. — Докато е възможно, ще ви се доще да останете насаме, макар че няма да е истинско уединение, но поне тук никой не ви познава. Приготви ли си плоча за писане, или може би тя вече се е закачила на ръкава или на бедрото, както пилотите си закачат картите?

Но той отмина напред. После самолетът, един от новите „Дъглас-3“, приближи, спря и след малко се появи и тя. От моето място очите й не можах да видя, но се сетих, че бомбата (или снаряд, или мина) я беше поразила в ушите. Беше същото високо момиче, твърде високо, за да кажеш как е оформено, но знаеш ли — като им свалиш на такива жени дрехите, ума ти вземат, нищо, че може да са като нея на двайсет и девет. След това забелязах очите й: толкова тъмносини, че отначало ще ги помислиш за черни. Мен ако питат, тъй и не разбрах как и откъде е взела тия очи и тази черна коса, тъй като на стария Сноупс очите имат цвета на застояла блатна вода, а косата му изобщо цвят няма; майка й също имаше сини очи, но беше руса. Колкото пъти съм се мъчил да си припомня майка й, все съм си я представял току-що измъкната от някой вертеп на скандинавската Валхала, а полицаите, преди да я натикат във вагонетката, едва смогнали да й метнат някоя и друга дреха. Линда също имаше хубави очи и ако навярно ти се падне ти именно да я разсъблечеш би установил дори, че са приказни. Като целуваше Гейвин, в ръката си вече стискаше бележниче и молив. Честна дума, целуна го. А той очевидно не можа да съобрази, че занапред ще трябва да използува този бележник и дори да разчита на него, защото каза гласно, сякаш и тя е като всички останали:

— Ето го и Чик!

Тя си припомни. На височина беше колкото Гейвин, току-речи, мой ръст и явно си гризеше ноктите, на което явно бе свикнала след експлозията или може би след овдовяването си. От ръкостискането й се виждаше, че наистина е шофирала линейка, че наистина й е сменяла гумите; не говореше високо, а с онзи суховат и дрезгав, малко квакащ глас, какъвто придобиват глухите. Дори попита за майка ми и баща ми, като че само за тях е мислела — досущ като всяка обикновена жена от Джеферсън, на която и през ум не й минавало да ходи на война и да я вдигат във въздуха. Чак сега вуйчо Гейвин се окопити, или най-малкото взе да посвиква, посегна към бележника и молива и надраска нещо, навярно за багажа, защото тя рече „ах, да“, сякаш се чуваше, и измъкна квитанциите от чантата си.

Докато търсеха куфарите, докарах колата. Значи, преди да се оженят, беше живяла с онзи човек толкова години, а по нищо не й личеше. Беше ходила на война в Испания, на фронта от мина беше пострадала и пак нищо не й личеше. Казах:

— Защо не й дадеш да шофира? Може би няма да й е толкоз неудобно, че не можете да разговаряте.

— По-добре ти да караш — рече той. Така и направихме. Аз отпред, те двамата отзад — върнахме героинята у дома. Някой можеше да запита: „Защо не седнахте и тримата отпред? Седалката е достатъчно широка.“ Не помня защо. И едва ли някой си спомня. Така или иначе, двамата седнаха отзад. И това не помня точно, освен дето вуйчо Гейвин каза: — Успокой се, нищо няма да ти се случи. Държа я за ръката.

Така си беше. Тя хвана в скута си ръката му с две ръце и мине не мине миля, патешкият гласец ще се обади „Гейвин!“, на другата миля пак „Гейвин!“. Беше ясно, че употребява бележника и молива отскоро и още не им е свикнала, а може би като изгубиш слуха си и потънеш в пълна тишина, забравяш, че не всичко се извършва именно в този личен и усамотен свят. Изглежда, че след като той вземеше от нея молива да й отвърне на бележника, тя едва изчакваше отново да го грабне, затуй по-добре щеше да бъде и двамата да си носят по една плоча за писане.

— Да, точно така. Усещам го някъде в черепа си или може би в гърлото. Отвратителен звук, нали? — Но явно вуйчо Гейвин свикваше с писането, защото патешкият гласец отново се обаждаше: — Да, разбира се. Нали ти казвам, усещам го. — И после продължаваше: — Как? Ако река да се упражнявам, как ще разбирам, че не е погрешно?

С което се съгласих и аз. Ако се каниш да късаш време от адвокатската си практика, от задълженията на околийски прокурор, за да възвърнеш на оглушалата си приятелка загубената девственост на нейното единакогласие, как по-точно ще се справиш? Макар че за един съпруг това би бил идеалният случаи: да научи глухата си като пън жена, че ако иска да има приятен глас и тембър, едничкото, което й остава, е като говори, повече да мълчи. Много е възможно в следващия момент вуйчо Гейвин да й е написал някой стих от Джонсън или може би от дъртака Джон Дън, или от Херик, или дори от сър Джон Съклинг, а, току-виж, нещо от всички тях заедно, преработено за този единствен слух — сега зрение — от дъртака Гейвин Стивънз: Не опетнявай вишневите устни с празни думи, от тях аз искам, да изпия съкровеното ти „да“. А може да е изписал нещо още по-просто: Почакай да се приберем. Не му е тук мястото да си оправяш гласа. Освен това другия месец този млад момък си заминава за Кембридж и тогава ще имаме много време, само двамата.

И така, върнахме героинята у дома. Видя се Джеферсън, часовникът на съда, да не споменавам водния резервоар на баща й. Патешкият гласец спомена Ретлиф.

— Барт го харесваше. Казваше, че не е очаквал да му се хареса някой от Мисисипи, но не беше прав. — Очевидно бе какво е написал Гейвин този път, защото гласът додаде: — Дори не и тебе. Поиска да му обещая, че който от нас двамата остане жив, ще подари на Ретлиф една от творбите му. Помниш я, фигурата на едно италианче, която и ти, дето толкова отдавна познаваш скулптурата, не успя да разгадаеш. А Ретлиф, който не е виждал италианче, нито нищо друго освен паметника на Конфедерацията пред съдилището, веднага отгатна какво е и дори какво прави.

Дощя ми се да взема бележника колкото да напиша: „А какво е правило италианчето?“, само че бяхме пристигнали, бяхме довели героинята и Гейвин каза:

— Спри най-напред при банката. Трябва да го предупредим — изисква го простото благоприличие. Освен ако вече не са го предупредили и не е офейкал от града за известно време да се пребори със съвестта си, та да я подготви за неизбежния момент. Разбира се, ако допуснем, че най-сетне и той е разбрал: не може току-тъй да я отпише от живите като просрочена ипотека или като полица с минал падеж.

— И да устрои тук на улицата публично посреща — не, без да й даде възможност да се пооправи? — попитах аз.

— Успокой се — повтори ми той. — Като поузрееш, ще разбереш, че хората са далеч по-мили, по-внимателни и по-любезни, отколкото ти се струва сега.

Спрях пред банката. На нейно място изобщо не бия посегнал към молива, а направо бих извикал: „Какво става, по дяволите? Откарайте ме в къщи!“ Но тя и това не стори. Седеше отзад, хванала с две ръце ръката му, притискаше я не в скута, а на корема си, оглеждаше площада и повтаряше с патешкия си глас:

— Гейвин, Гейвин. — След това: — Я виж, чичо Уили се връща от обед. — Само че това не беше старият Крисчън, той бе мъртъв. И какъв смисъл някой да беше написал това на бележника? Гейвин се оказа прав. Никой не спря. Видях, че двама я познаха. Не, по-право те усетиха противоречието: автомобилът на Гейвин Стивънз до бордюра пред банката в един часа и двайсет и две минути след пладне, на кормилото аз, а на задната седалка Гейвин с някаква жена. Те, които до един бяха чували за Линда Кол — пардон, Сноупс Кол, — най-малкото, че е жена от Джеферсън, която толкова отблизо е видяла войната, че са й спукани и двете тъпанчета. Ясно, Гейвин е прав: хората са добри, мили и внимателни. И не че не очакваш това от тях, а просто предварително си решил, че не са такива, и затова те дразнят, затова те отблъскват. Дори не се поспряха — само един рече на Гейвин едно здрасти и продължи.

Слязох от колата и се упътих към банката. Мислех си какво бих сторил, ако имах дъщеря, единствено дете, ако дядо й притежава купища пари и бих могъл да си разреша да я пратя на учение. Само че не я пращам и никой не разбира защо, додето внезапно я оставям да замине, само че тъкмо в онзи университет, който е само на петдесет мили разстояние, и отново никой не може да проумее защо; в това време гледам с четири очи да стана председател на банката, чиито сегашен председател, както всички вярват, е човекът, който спи с жена ми, откакто сме се преместили в града. Никой не узнава защо, додето три месеца по-късно жена ми отива за първи път в живота си в салон за разкрасяване и същата вечер внимателно се застрелва в слепоочието, за да не нарушава повече новата подредба на нещата и когато пушекът най-после се разсейва, естествено оказва се, че развратният банков председател е напуснал града и сега аз не само че съм председател на неговата банка, ами и живея в неговата къща и всеки вече би си помислил, че нямам никаква нужда от дъщеря си и я пускам да върви по дяволите, където й видят очите, само и само повече да не се връща в Джеферсън, Мисисипи. Само че преди да я пусна, ще седнем двамата в автомобила, за да присъствуваме на откриването на майчината й надгробна плоча, беззащитни пред издълбаното лице и пред издълбаната беззащитна подигравка:

Добродетелната жена е корона за своя съпруг.

Пораснат ли, децата й ще я благословят.

След което казвам: „Това е. Можеш да тръгваш.“

Върнах се при колата.

— Мистър Сноупс си е взел свободен следобед и си е отишъл вкъщи да чака дъщеря си. — Отидохме до тях, до това чудовище в колониален стил, което беше втората подигравка. Сега в Джеферсън имаше вече три негови паметника: водният резервоар, надгробната плоча и този дворец. Никой не може да каже на кой от прозорците е дебнел в очакване, или е чакал дебнейки — негова си работа.

— Дали и аз да не вляза? — попитах.

— Дали и ние двамата да не си вземем по един бележник и молив — прекъсна ме вуйчо Гейвин, — та да се чуваме по-добре?

Чакаха ни. Току начаса на парадния вход се показа негърът-портиер и шофьор. Свалих багажа на тротоара, а те застанаха — той в нейната прегръдка толкова, колкото и тя в неговата, еднакви на височина, и се целунаха насред улицата посред бял ден, а патешкият й гласен повтаряше „Гейвин, Гейвин“ — не да кажеш все още невярваща, че най-сетне това е той, колкото още несвикнала с името, което бе убедена, че произнася за първи път. После го пусна, той ми рече „Хайде!“, качихме се в колата и това бе всичко. Героинята си беше дошла у дома. Още не стигнал до пряката улица, обърнах се (макар че ми се щеше това да не е вярно): слугата още тътрузеше чантите й по алеята, й тя все така стоеше на същото място, загледана към нас, малко височка за моя вкус, зазидана в себе си, пречиста в своето, безмълвие, неуязвима и спокойна.

Точно така: безмълвие. Сякаш звуци не съществуват. А в случай, че звуците съществуват само в безмълвието, значи, каквото и да намисли злият ти ближен, с нищо не ще успее истински да те нарани — нито с експлозия, нито с предателство, нито с човешки глас.

Точно така: глухота. Тук ние двамата с Ретлиф бяхме безпомощни. Онези, предишните, завъртаха поли, протягаха гъвкаво бедро и прекрачваха в зрелостта, отминаваха я и тозчас заставаха пред новата врата, отвъд която веднага ги чакаше олтарът и дългото въже съхнещи пелени: осъществяването на мечтата, краят. Но тя го беше победила. Не чрез непрестанното си движение от праг към праг и от миг към миг, а застивайки от гръмотевичния удар в безмълвие, сама неподвижна, докато в това време вратите и стените, през които те водеха, се отдалечават и се стапят, а тя остава не като дете на мига, а като неуязвима невеста на мълчанието, в ненарушима девственост, вечна, завинаги защитена от превратности и промени. Накрая, три дни по-късно, спипах Ретлиф.

— Имаш подарък от съпруга й — казах му. — Оная скулптура, дето ти е харесала: италианчето, което вършело някаква работа — харесал си го; а Гейвин, дето е виждал не само италианчета, ами и какво точно вършат, така и не проумял за какво става дума. Както и да е. Нито жена имаш, нито невинни дъщери, можеш да си държиш в къщи, каквото си поискаш. А тя ще се омъжи за него — добавих.

— Че защо не? — рече той. — Предполагам, че ще издържи. И още: вземе ли го някоя за мъж, за нас, останалите, може да настъпи спокойствие.

— Искаш да кажеш за тях — рекох.

— Казах, каквото искам да кажа — отвърна Ретлиф. — Имам пред вид всички нас, останалите.