Уилям Фокнър
Дворецът (11)

10

Гейвин Стивънз

Можех да й го подхвърля, да й кажа да го стори и тя щеше да ме послуша — начаса би скъсала партийния си билет, веднага, без да се бави, страстно и екзалтирано. Поне в едно беше като майка си: беше й необходимо, фатално необходимо да изнамери нещо достатъчно устойчиво и достатъчно силно (в нейния случай не само достатъчно грубо — Кол бе твърде груб: оказа се обаче, че и той е от плът и кости, сиреч недостатъчно издръжлив), за да отдаде всичко, което притежава; заедно с това бе осъдена на провал — в дадения, тоест в нейния, случай не защото Бартън я провали, а защото и той сам носеше същата орис в хороскопа си. И тъй, ако комунистическата партия, доказала вече своята неуязвимост от куршумите, а следователно и безсмъртна, бе заменила Бартън, поне за да я ограби повторно, тя, разбира се, би скъсала партийния си билет страстно, екзалтирано, дори с радост. Нима любовта може да изисква по-пълна саможертва от самоунижението и самоотричането, особено с цената на онова, което безличният грубо материалистически свят в своето глупаво и безчувствено невежество би нарекъл страх и позор? Винаги съм бил скришно убеден, че онзи древен християнски мъченик всъщност е приемал, а може би дори обичал своя зубър или своя лъв.

Подхвърлих й обаче друго. Бе дошла вече 1940-а. Нибелунгът-маниак бе разорил Полша и се обърна на запад, където Париж, вечната и великолепна куртизанка на „цивилизования свят“ му беше продаден тъй, както се продава уличница, и единствено английският национален манталитет го принуди отново да се обърне на изток; още една година и Лениновият исполин щеше да стане наш съюзник, но за нея бе вече късно; твърде късно и за нас, твърде късно за мира в западния свят през идните сто години, както вече подхвърляше в частни разговори един подобен на буре малък голям човек в Англия, но когато, то тогава, нужно е, трябва и т.н.

Всичко започна в моя кабинет. Беше тих, спретнат, почти незабележим човек на неопределена възраст между двайсет и пет и петдесет — те всички са такива, показа ми за секунда значката на Федералното бюро. (казваше се Гайън), прие предложения му стол, благодари ми и едва чуто и безлично мина направо на темата — те всички започват така, — сякаш имаше да ми предаде някакво съвсем маловажно съобщение. Разбира се, без съмнение аз бях последен, най-последен в списъка му, тъй като, без дори да подозирам, той вече отдавна щателно ме беше проверявал, както вероятно дни, а може би и месеци наред се е ровил, разузнавал и пресявал всичко, което би могло да се научи за нея.

— Ние знаем, че каквото е направила или се е помъчила да направи, е било съвършено открито, тъй че всеки е имал възможност да чуе и да разбере…

— Мисля, че две мнения няма — казах аз.

— Да — продължи той, — съвършено открито. Съвършено безобидно. С най-добри намерения, само че не много… практично. Всъщност неща, свойствени на всяка жена, само че малко…

— Шантави — подхвърлих.

— Благодаря ви. Ето, виждате ли? Мога под секрет да ви кажа, че тя има членска карта за комунистическата партия. Вие естествено не знаете това.

Сега аз на свой ред казах:

— Благодаря.

— А който веднъж е бил комунист… уверявам ви, прилича малко на старата поговорка (разбира се, не правя никакви намеци, уверен съм, че разбирате) „Излезе ли на една жена име…“ Поразмислим ли по-спокойно, всички ще видим, че това не е вярно. Но работата е там, че сега не е време за спокойни размишления. Не можем и да се надяваме, а камо ли да искаме и да очакваме от правителството и от народа сега, когато ни предстои, дори по-рано, отколкото предполагаме…

— Да — прекъснах го. — Какво трябва да сторя аз? Какво според вас мога да направя?

— Тя… Аз разбирам, информиран съм вече, че вие сте най-отдавнашен и все още най-близък неин приятел…

— Никакви намеци, нали? — казах аз, но той не ми благодари на свой ред. Просто нищо не каза, абсолютно нито. Седеше и ме наблюдаваше през очилата си, посивял, безличен като хамелеон, ужасяваш като стъпката на брега за Робинзон Крузо, твърде незабележим и нищожен в трошливото си телосложение, за да носи страховитата мантия, която представляваше. Значи, искате да използувам влиянието си…

— … като гражданин и патриот, който е достатъчно разумен, за да разбира, че до пет години и той ще бъде въвлечен в тази война. Казвам пет като максимален срок — миналия път на германците им стигаха три години, за да обезумеят напълно и да ни предизвикат и кой точно ще бъде наш неприятел, ще разберем едва когато е станало вече късно…

— … и да я убедя, че трябва тихо и кротко да ви даде тази карта и да се закълне с клетва, каквато вие сте упълномощени да й предложите. Не казахте ли преди малко, че веднъж като излезе име на една жена, без никакви намеци, то тя до края на живота…

— Напълно съм съгласен с вас — рече той. — В дадения случай и дума не може да става за намеци.

— Тогава какво искате от мен, впрочем от нея?

Той извади малък бележник и го отвори: всичко беше записано с дните и с часовете:

— Тя и нейният съпруг са били шест месеца и двадесет и девет дни в Испания на страната на Републиканската комунистическа армия. Той е бил убит по време на сражение, а тя е останала и след раняването си е служила в болницата като санитарка, додето накрая републиканците са я евакуирали през границата във Франция…

— Което се знае дори тук, в Джеферсън.

— Да — каза той. — Преди това е живяла седем години в Ню Йорк в незарегистриран брак с…

— Което, разбира се, е за нея проклятие не само в Джеферсън, Мисисипи, но и във Вашингтон. — Но той продължи:

— Добре познат и регистриран член на комунистическата партия, близък съмишленик на други известни членове на комунистическата партия, което може би липсва в архивите на Джеферсън.

— Да — казах, — и какво?

Той затвори бележника, прибра си го във вътрешния джоб и отново ме загледа, напълно студен, напълно безличен, сякаш разстоянието помежду ни представляваше микроскопски обектив.

— Значи, тя е познавала хора не само в Испания, но и в Съединените щати, хора, които досега липсват дори в нашите списъци: членове на партията и комунистически агенти, важни персони, може би не така забележими като скулпторите евреи, професорите в Колумбийския университет и други подобни интелигентствуващи дилетанти… — Едва сега най-сетне го разбрах.

— Ясно — казах. — Предлагате размяна. Ще гарантирате нейната неприкосновеност срещу списък от имена. Вашето бюро ще я пребоядиса от враг в най-обикновена предателка. Имате ли някаква заповед?

— Не — рече той. Аз се изправих.

— Тогава довиждане, сър. — Но той не мръдна.

— Няма ли да й предложите това?

— Няма — рекох.

— Вашето отечество е в опасност, може би пред гибел.

— Но не от нея — отвърнах аз. Той също се изправи и си взе шапката от писалището.

— Дано не съжалявате за това, мистър Стивънз.

— Всичко хубаво, сър — казах му аз.

Всъщност написах й всичко. Вече три години откакто се опитваше, мъчеше се искрено, да научи четенето по устните. Но знам ли? Може би да живееш вън от човешките звуци е все едно да живееш и вън от човешкото време, защото все не й оставаше време да учи, не си даваше и труд да учи. И пак не мога нищо да кажа. Може би дори три години свобода и независимост от шумния свят не стигат, за да схванеш, че по всяка вероятност цялата обърканост на човешкото съществование идва от непрестанното дърдорене, в което човек се е потопил, затворил, откъснал се от разплатата за собствените си безумства, която в друг случай — разплатата, балансът, — е могла да му даде досега възможност да направи живота си полезен, резултатен и плодотворен. И така, написах й: Замини оттука. Махни се.

— Тоест да се преместя? — попита тя. — Да си намеря собствено жилище? Апартамент или къща?

Напусни Джеферсън — написах. — Махни се завинаги. Дай ми този проклет билет и се махни от Джеферсън.

— И по-рано си ми казвал това.

— Не, не съм — продумах и взех да пиша намислил вече цялата фраза: Досега не е ставало дума нито за партийния ти билет, нито за комунистическата партия. Дори преди три години, когато за пръв път поиска да ми кажеш и да ми го покажеш, но аз не ти позволих, спрях те, отказах да слушам. Не помниш ли? — Но тя вече говореше:

— Говоря ти за онова време, когато бях на петнайсет или на шестнайсет. Ти и тогава ми каза да се махна от Джеферсън.

Не дописах останалото. Вместо това написах: Но тогава ти не можа. Сега можеш. Давай ми билета и заминавай.

Остана смълчана миг-два. Изобщо не се мъчехме да използуваме табличните от слонова кост, когато ставаше дума за важни и критични неща като сега. Те бяха просто едно бижу, една лъскотевина, дамско украшение, наистина почти безполезно: тънките листове от слонова кост, поръбени със злато и свързани със златни халки, бяха големи колкото карти за игра, тъй че повече от три думи на тях не можеха да се напишат — биха стояли като анаграма, като акростих от детска книжка — да кажем нещо като гатанка или част от приказка с продължение, откъсната от буквар. Намирахме се във всекидневната, която си беше подредила на горния етаж, и се бяхме изправили до камината, проектирана от нея на такава височина, че върху достатъчно широката дъска отгоре да може да се поставя топ хартия — ако има какво да се обсъжда, без да стават грешки или има нещо, което си заслужава добре да се изясни, като например парични въпроси, при което четеше думите още докато ръката ми ги пише, като че ли са реч, сякаш ги чува.

— Къде да отида? — попита тя. — Къде мога да отида?

Където и да е. Ню Йорк или пак Европа. Но в Ню Йорк са хората, които сте познавали още с Бартън, ваши приятели и връстници. Изгледа ме. Разширеше ли си така зениците, очите й ставаха почти черни. И слепи.

— Страх ме е — каза тя.

Поговорих; единични думи, ако се произнасяха бавно, разгадаваше:

— Тебе? Да те е страх?

— Да — каза тя. — Не искам да бъда безпомощна. И няма да бъда безпомощна. Не искам от никого да завися.

Мислех бързо, като картоиграч, който трябва да реши на секундата дали да вдигне залога, дали да изтегли карта, или да се откаже, защото с всеки миг от картите му отпада по една единица. След това написах с твърд почерк, докато тя следеше всяка дума: Тогава аз за какво съм? — и отдръпнах ръка, за да го прочете цялото. Със своя безжизнен и сух, както го наричаше Чик, патешки глас, тя продума:

— Гейвин! — Застинах. Тя повтори: — Гейвин! — Останах неподвижен. А тя рече: — Добре, излъгах. Не е до зависимостта. Аз няма от никого да завися. Но просто трябва да съм там, където си и ти. — Не добави защото сега имам само тебе. Просто стоеше до мен, гледахме се в очите, нейният поглед сякаш идваше през някаква бездна, от някакъв мрак; не сломен, не питащ, не дори изпълнен с надежда; след миг щях всичко да узная. И отново рече с патешкия глас: — Гейвин!

Взех да пиша бързо, по три-четири думи наведнъж, на залпове, на залци, които давят, както искате, тъй го кажете, за да може тя да чете още докато пиша: Добре. Не се страхувай. Отказвам да се оженя за теб. 20 години са голяма разлика. Нищо няма да излезе. А и не искам.

— Гейвин — продума тя.

Откъснах жълтия лист от топа, захвърлих го встрани и отново написах: Не искам.

— Обичам те — каза тя. Дори когато трябва да излъжа, ти вече предварително си намерил как.

Написах: Никакви лъжи. За Бартън Кол никой не е намеквал.

— Да — каза тя.

Не — написах.

— Но ти можеш да спиш с мене — каза тя. Да, именно. Тя употреби тъкмо точната дума, произнасяйки я гръмко с квакащия патешки глас. Впрочем още от началото на гласовите упражнения в това се състоеше един от най-сложните проблеми: тонът, онзи тон, който трябва да смекчи гласа, но който тя не чуваше. „За мен е точно обратното — бе ми признавала тя. — Когато ми кажеш, че шептя, аз го усещам като трясък в главата си. Но кажа ли го силно, почти не го усещам.“ Ето защо сега прозвуча едва ли не като вик. Тя вероятно е била уверена, че е снижила глас; застанал до нея, изчаках да замрат отзвуците на сторилата ми се като гръм дума.

— Ти се изчерви — каза ми тя.

Написах: От тази дума.

— Коя дума?

Която току-що изрече.

— Кажи ми друга. Напиши ми я, да я видя и запомня.

Няма друга — написах. — Това е точният глагол. Само че съм старомоден и все още ме шокира. Не, шокира това, че я произнася жена и не се смущава, докато не види, че аз съм смутен. — После дописа: — И това не е вярно. Шокира това, че тази едничка гола и неприятна дума едновременно обобщава и убива цялото вълшебство, страст и възбуда.

— Добре — каза тя. — Тогава не ми казвай никаква дума.

Написах: А ти наистина ли искаш…

— Ти винаги можеш — отвърна тя, — винаги. Знаеш го.

Не това исках от тебе — написах. Тя го прочете, но не мръдна. Написах Погледни ме. Погледна ме отнякъде, през нещо, което трябваше след миг да разгадая.

— Да — рече тя.

Нали току-що ти казах, че няма от какво да се страхуваш — този път побутнах леко топа хартия, за да привлека вниманието й. Без да вдига очи, тя каза:

— И, значи, няма защо да се махам, така ли?

Написах, Не — този път тя проследи ръката ми, после ме погледна и аз разбрах откъде и през какво ме гледат очите и: това беше чувството за неизмерима загуба, за неутолима болка, през верността и търпението. Суховатият патешки глас повтаряше:

— Гейвин, Гейвин, Гейвин… — а аз написах:

Защото ние сме единствените двама в света, които могат да се обичат, без да трябва да… но накрая редът излезе от листа в една несдържана криволица, тъй като тя ме прегърна, притисна се силно и изрече с кънтящия сух глас:

Гейвин, обичам те, Гейвин. Обичам те. — Наложи се да се отдръпна, присегнах се към листовете и написах:

Дай ми билета си.

Тя погледна написаното и ръцете й, тъкмо отдръпващи се от раменете ми, спряха неподвижни.

— Билета ли? Та аз го загубих.

Сега ми стана ясно; изведнъж, сякаш мълния, и разбрах: Баща ти — написах и гласно извиках:

— О, мръсникът му с мръсник! — Почакай, казах си, почакай! Той не е могъл другояче. Постави се на негово място! Какво друго да стори, нима е имал друго оръжие да защити собственото си съществование от опасността тя да го съсипе, да запази позициите, за които бе жертвувал всичко — жена, дом, приятели, спокойствие, само и само да се докопа до едничката известна му награда — той само нея разбираше, защото и светът, както и той го възприемаше, го бе уверявал, че друго не бива да иска, че само това си струва да притежаваш. Разбира се: това му бе единственото оръжие — да сложи ръка на картата и постоянно да я заплашва, че ще я предаде на ФБР, за да й попречи да го погуби. И все пак през цялото време си мислех: Да, досещам се — той ще използува партийния билет, за да я срази. Вероятно сам той в полунощ е драскал по тротоара пред къщата си КОЛ, ЕВРЕЙКА, КОМУНИСТКА, за да се запаси със съчувствието на Джеферсън — то ще му е необходимо в деня, когато ще се види принуден да прати единственото си дете в приюта за душевно болни. Написах:

Претърсил ти е стаята, чекмеджетата, писалището.

Да, някой е претърсвал — призна тя, — още миналата година. Помислих…

Баща ти — написах.

— Така ли? — Този път тонът беше точен.

Не разбра ли, че е той?

— Има ли значение? Ще ми изпратят друг предполагам. Но и това няма значение. Нали аз съм си останала същата. Нямам нужда от някаква напечатана хартийка, за да го доказвам.

Този път написах бавно и внимателно.

Няма защо да заминаваш. Вече няма да настоявам, но ще помоля повторно, повярвай ми и тръгвай веднага. Аз ще уредя всичко. Обещаваш ли?

— Да — каза тя.

Закълни се.

— Добре — рече тя. — Сега ти можеш да се ожениш. — Нямах възможност да пиша; тя бе хванала и двете ми ръце и ги притискаше до гърдите си. — Трябва. Искам да се ожениш. Не бива да пропускаш. Всеки трябва поне веднъж в живота си да направи това. Всеки. Всеки! — Погледна ме. — Думата, която не ти допадна. Нали и майка ми ти е казвала същото? — Дори не беше въпрос. — А ти?

Освободих ръце и написах: Знаеш, че е нямало нищо.

— Ти защо не пожела?

Защото тя ме съжали. Когато от съжаление правиш нещо за хората, значи, за теб то не е особено важно.

— Аз не те съжалявам. Знаеш. Не мислиш ли тогава, че за мен няма да е важно?

Тогава беше така, може би защото не бях достоен за нея — написах. — И двамата знаехме това. Ако не беше така, мислех, че тя вероятно винаги ще е на мнението, че може би аз… — тук откъснах листа, смачках го в джоба си и написах: Трябва да си вървя.

— Не си отивай — рече тя, а след миг: — Да, да, върви! Нали виждаш, аз съм в ред, дори вече не се страхувам.

А защо изобщо си се страхувала? И после на същия лист написах: Донеси ми шапката. Докато се върне, събрах изписаните листи, напъхах ги в джоба си, взех си шапката и като се отправих към вратата, патешкият глас се обади:

— Гейвин! — Обърнах се. — Как го казахме? Единствените двама в света, които се обичат, без да трябва да… Обичам те, Гейвин. — Говореше с онзи глас, с онзи тон, който за нея бе шепот, може би поверителен и нежен, но за човек, достатъчно нещастен все още да чува, той бе пронизителен и стряскащ като рева на едновремешна автомобилна тромба.

Излязъл вън, вън — незабавно и бързо — от неговата къща, от неговото имение, от двореца му, би трябвало също така незабавно и бързо да се втурна към банката, право в банката, в онази малка стая, да връхлетя, да го изтласкам, да сепна подпрените на камината нозе и с протегната напред ръка да му кажа: „Ако обичате, сега този партиен билет ще стои у мене.“ Само че това би било все едно по най-непростим начин да захвърля една възможност, падаща ми сега като подарък; отде накъде той сам трябваше да избере момента, когато ще предаде, ще връчи на ФБР тази улика в собствена полза? Защо да не нападна пръв, защо да не насъскам ФБР на него, преди той да е могъл, както би рекъл Ретлиф, да се обърне и да ухапе? Да отиде онзи любезен, безличен и сив човечец, да лъсне пред очите му онази значка и да каже: „Според наши достоверни източници у вас, мистър Сноупс, има комунистически партиен билет. Ще има ли нещо да заявите?“

Но не знаех къде ли може да е сега мистър Гайън, пък и като на отявлен враг едва ли би ми повярвал. Така че ФБР в негово лице отпадаше. Трябваше да се отнеса направо до онзи всемогъщ гигант, наречен правителство; самият донос трябваше да бъде безупречен — да изхожда от низините и строго да се придържа о простонародната реч. Разбира се, с пощенска картичка, от тия за по един цент. Помислих си първо да я адресирам до президента на Съединените щати, но в пороя от писма на всякакви идиоти, каквито Рузвелт вероятно вече получаваше, моето щеше да се удави. Оставаха военните. Военните никога няма да затрият нито едно късче хартия, щом отгоре му има нещо написано и е подписано (всичко останало — да, ще го изоставят, ще го захвърлят или унищожат, но късчето хартия, което е подписано — никога, макар да трябва за тази цел да субсидират и облекат в униформа хиляда души, чиято единствена задача ще е да го съхраняват); някой ден то неизбежно ще се появи отново, па макар и след сто години, но за мен беше твърде много. При което внезапно чух как се питам наум: Че какво лошо има в първия ти вариант, ФБР? Тук едничкият отговор бе: Нищо. Дори вече виждах изписаната картичка. Простолюдието бе добре информирано, то знаеше, че има двама Хувъровци: единият беше производителят, на прахосмукачки, а другият е бил президент, като се говореше, че и шефът на ФБР също се наричал Хувър. Представих си адреса:

До Хърбърт Хувър^[1]

Департамент ФБР

но се замислих — не до Вашингтон; простолюдието е не само многознаещо, то спазва и каналния ред, тъй че най-напред се сетих за Парчман, Мисисипи — щатския затвор, но там вероятно пощенският чиновник ще е някой привилегирован затворник, излежаващ доживотна присъда, а какво ще означава за такъв човек един период от броени дни, особено що се касае до някакво писмо? То отново щеше да се изгуби. Отговорът беше Джексън, столицата на щата. Това бе най-доброто: не особено голям град, тъй че сигурно агентите там просто скучаят и стоят без работа и при тази възможност веднага ще скочат; освен това не е далеч. Значи, ето как трябваше да изглежда:

До Хърбърт Хувър

Отдел Ф. Б. и Р.

Джексън, Мисис.

 

Ако дойдите в Джеферсън, Мисис, със заповед за обиск и претърсите банката и домът на Флем Сноупс ще фанете куманистически парт. билет.

Патриотичен гражданин

Тук може би ще възразите, че „заповед за обиск“ е малко извън речника на един простоват гражданин и че правописът на „хващам“ отива наистина доста далеч. На което пък аз ще ви опровергая: авторът на едно такова писмо знае съвсем точно за какво говори; понятията „заповед за обиск“ и „фащам“ от всички останали думи са двете, по които не би направил никаква грешка, независимо от това как ще ги изпише — той постоянно живее под заплахата от първото (което по негово, а и по ваше мнение, може да стане всеки ден), докато второто или неговият синоним „хвърлям в затвора“, са вечният спътник на първото.

Но дали щях да посмея? Нали разбирате, ако дори аз можех да се вмъкна чрез взлом в дома му или в банковия сейф, да намеря партийния билет, да залича нейното име и вместо него да напиша неговото, за да ги насоча по петите му, тя щеше да е първата, която ще подскочи, ще се хвърли да отрича, да опровергава, да твърди и да потвърждава, че е неин; преди това би отишла може би и при Гайън или при всеки друг от тях, стига да й е под ръка, за да разясни своите убеждения, ако само й мине през ума, че това може да ги интересува. След което, от този миг нататък до деня когато дори някой по-могъщ съюз на вселенските безумци най-сетне се окаже изчерпан и утихне в мир и забрава, нея ще я мъчат, ще я преследват и шпионират ден и нощ: като се събужда, като яде, като спи. И така, трябваше окончателно да се откажа, не от нейното наивно убеждение, че всичко това няма никакво значение, че, така или иначе, е нещо съвършено неважно, а заради своята по-злобна и (а може би или) по-обоснована увереност, че този билет е неговото единствено защитно оръжие и че той няма да го използува, докато не го тласне страхът.

А може би и надеждата. Тъй или иначе, положението бе все такова, додето всъщност не я спаси битката за Англия; в противен случай си оставаше просто да отида при него и да му кажа: „Дайте ми билета!“ а то би било равносилно на това да се приближа до непознат човек и да го попитам: „Вие ли ми откраднахте портфейла?“ И така, битката за Англия спаси и нея, а и него за известно време. Имам пред вид съобщенията, репортажите, получавани у нас, за това как шепа момчета са се сражавали за Англия в небето й. Защото до края на тази пролет, през лятото и есента на 1940-а тя ставаше все по-неспокойна. Естествено продължаваше своите неделни уроци в негърското училище, все така си „пъхаше носа“, както говореха в града, но като че стана модно да й се прощава — навярно хората свикнаха, а извън това още никой не бе изнамерил по какъв начин да я спре.

Така беше до юни, когато Чик се върна от Кембридж. И тогава изведнъж проумях, открих две неща: първо, че сега може би Чик е този, който според нейната социална схема представлява нашето семейство, и второ, че тя знаеше по-добре дори от него имената на пилотите от английските кралски въздушни сили и машините, на които летяха: „Мейлън“ и „Ейткън“, „Финукейн“ и „Спитфайър“, „Бофайтър“ и „Хърикейн“, „Бърлинг“ и „Диър“; познаваше дори чужденците в британската авиация като американците, които нямаха търпение да изчакат реда си, като поляците и французите, които винаги се измъкваха невредими: Деймънд. Вжлевски и Клостерман. Така доживяхме до септември, когато се споразумяхме: Чик се съгласи да следва право още една година, а ние — вместо в Кембридж, сега да отиде в Оксфорд. Може би това се оказа решаващо: когато той си замина, тя вече нямаше с кого да разговаря за въздушните битки. Така че нямаше защо да се изненадвам, когато пристигна в кантората ми. Изобщо не спомена, че с нещо трябва да помогне, че нещо трябва да стори, че не може да седи със скръстени ръце. Направо ми рече:

— Заминавам. Намерих си работа в един калифорнийски завод за самолети, пращат ги в Европа. — На което аз разкривено надрасках:

Почакай.

— Всичко е в ред — каза тя. — Уредено. Писах им, че не чувам, но че добре познавам камионните мотори и ще мога лесно да изуча онова, което им трябва. Отговориха веднага да замина и да занеса някои документи. Знаеш: препоръчителни писма, че ме познават отдавна и уверяват, че нравствено съм чиста, че не съм конфликтна и още никой не ме е хванал в кражба. Ти можеш да направиш това и дори можеш да се подпишеш като председател на околийската мобилизационна комисия в Йокнапатофа, Мисисипи. — А мен все ми се искаше да напиша „Почакай“, но не пишех, защото веднъж вече го бях надраскал: хванах я просто с една ръка, вдигнах тефтера с другата, за да прочете написаното, подържах го, колкото да прочете, или поне да млъкне, и тогаз написах:

И в този завод, както във всички заводи, има една личност с неограничени права, наречена държавна сигурност, и за нея тази служба единствена на земята е гаранция, че няма да я вземат във — но откъснах листа и вече пишех наново, а дланта й, не, цялата й ръка бе преметната през рамото ми, долавях дъха й, току до лицето ми ухаеше косата й — във войската: привилегия, която тя естествено ще поддържа с цената на живота си, посочвайки все по-често доказани подривни елементи, тъй че рано или късно ще стигне до тебе и ще те уволнят. Ти пом… — отново откъснах листа и без да спирам, продължих: — … ниш ли крайбрежието на Мисисипи, Билъкси Спрингз, била си там…

— Да. С мама и… — помислих, че ще замълчи, но тя направо продължи: — … с Манфред. Помня.

Написа: Там е Паскагула, корабостроителницата, където строят кораби за транспорт на самолети, оръдия и танкове. Щом те приемат в Калифорния, ще те приемат и там. Отиваш ли?

— Да — рече тя. — За Русия. — Пое си дълбоко дъх. — Но държавна сигурност има и там.

Да — написах. — По е по-наблизо. Ще мога бързо да идвам и дори да се намеси Сигурността, ще мога може би да ти намеря нещо друго.

— Добре — каза тя, дишайки бавно и спокойно до рамото ми. — Наблизо. Ще мога да се връщам за неделя.

Май че се работи и в неделя. Има нужда от кораби.

— Тогава ще идваш ти. Нали мобилизационната комисия почива в празнични дни?

Ще видим — написах.

— Но от време на време ще бъдем заедно. Затова се колебаех за Калифорния, много е далеко. Но Паскагула е близо. Поне от време на време.

Разбира се.

— Добре — каза тя. — Естествено, че ще отида, И тя наистина замина след Нова година, вече 1941-ва. Познавах там един адвокат, който й намери малко жилище в един частен дом с отделен вход. И очевидно вярвайки, че сега, след като е най-малкото на дванайсет часа път от забраните — от страна на Сноупс или от моя страна, поотделно или заедно, никой няма да оспори намерението й да си купи един малолитражен автомобил и сама да го шофира, аз тутакси я предупредих, че сам ще съобщя в полицията на Паскагула за нейната глухота, само да чуя, че е направила нещо подобно. Съгласи се да не купува, а моят приятел, адвокатът, й уреди да се включи в едно кооперативно ползуване на автомобил. Скоро си намери работа като инструментална контрольорка, макар незабавно да ми писа, че почти ги е накарала да се съгласят и да я назначат за зенитчик, където нейната глухота ставаше вече истинско предимство. Във всеки случай можеше отново да нахлузи работния комбинезон и още веднъж да стане миниатюрна частица от мъжкия или по-скоро безполовия свят, хваната и стараеща се да овладее смъртоносните технически чудовища, в каквито се беше превърнала войната, и може би пак живееше в спокойствие, доколкото спокойствието е възможно. Така или иначе, в началото пристигаха писма с формулата. Когато дойдеш, ние ще… после. Ако дойдеш, не забравяй… а няколко седмици по-късно една обикновена пощенска картичка, твърдяща липсваш ми — и нищо повече: онази недоизказана недостатъчност на илюстрованите картички, върху които се пише. Жалко, че не си тук или това е нашата стая — такива обикновено пращат полуграмотните; додето накрая пристигна писмо, в плик: Всичко е ясно. Разбирам. Знам колко работа има мобилизационната комисия. Просто ела, когато можеш — ще искам нещо от тебе. На което отговорих веднага, незабавно (щях да добавя „защото не зная какво да мисля“, само че знаех отлично какво мисля): Ще искаш или ще ми кажеш? Предварително знаех какъв ще бъде нейният отговор: Да, ще искам.

И така (беше отново лято), телеграфирах за датата, а тя ми отвърна: Запазила съм стая. Чакам съобщи кой влак. С обич.

Пратих й телеграма (аз, който й бях забранил да шофира): — Пристигам с кола. Ще те посрещна вторник края на работния ден, корабостроителницата. С обич. И заминах.

Тя се показа със смяната си, в работен комбинезон, и още не целунала ме, тикна ми бележника и молива, притисна се плътно до мен и продума:

— Разкажи ми всичко.

Трябваше да се освободя от нея, за да надраскам, пак ограничен в залповете от по три-четири думи:

Кажи ти какво има.

— Да отидем до брега.

А аз: Не искаш ли по-напред да се отбиеш у вас и да се преоблечеш?

— Не. Да вървим на брега!

Така и направихме. Спрях колата и вече ми се струваше, че съм написал. Разкажи сега, но тя се измъкна навън, почака ме, взе си бележника и молива и ги пъхна в джоба си, после пое ръката ми с две ръце и тръгнахме така — тя се притискаше с две ръце за ръката ми, от което се препъвахме и залитахме на всеки две-три стъпки; слънцето залязваше, а слетите ни сенки стигаха прибоя пред нас и аз тъкмо си мислех: Не, не, не, може да бъде, когато тя се обади:

— Почакай — пусна ме и взе да рови в другия джоб на комбинезона си, не там, където беше пуснала бележника. — Имам нещо за тебе. За малко щях да забравя. — Беше мидена черупка; може би бяхме стъпкали милиони такива в тия двеста метра от колата до тук. Пак си помислих: Не може да е това. Не може да бъде. — Намерих я още първия ден. Страх ме беше да не я загубя, преди да си дошъл, но не можах. Харесва ли ти?

— Много е хубава — казах.

— Какво? — рече тя и ми подаде бележника и молива.

Страшно изящна. А сега кажи.

— Да — промълви тя. Отново хвана здраво ръката ми с две ръце, почти увисна на мен и тръгнахме нататък, а аз продължавах да си мисля. Защо не пък? Защо да не бъде така? Защо никъде в света да няма поне още един Бартън Кол, или най-малкото един достоен заместник? Да се хванеш за нещо, нещо, поне малко по-добро от мъката. — Ето каза тя — и спря, обърна ме и застанахме с лице към слънцето, застинало за миг, преди да се гмурне окончателно; високите дрипави палми и борове бяха сякаш занемели в тази вече гаснеща експлозия, след което нощният бриз щеше да ги разлюлее и разтърси. Мигът отмина. Остана само обикновеният залез. — Това е — продължи тя. — Сега вече е добре. Ние сме били тук. Спасили сме я. Взели сме я. Имам пред вид земята, изминала един безкрайно дълъг път от сътворението на земята, и слънцето, изминало един безкрайно дълъг път от началото на времето, за да дойде този ден, тази минута, тази секунда от всички дни, минути и секунди, а да няма кой да вземе този миг, да ги няма онези двама, които накрая да са най-сетне сами след толкова много прегради и очакване. Но сега те са заедно, отчаяни от цялото това дълго чакане, дори тичат по брега към онова място, то вече не е далеко, където най-после ще бъдат заедно сами и никой на света няма да ги знае, няма да им обръща внимание и няма да им пречи, сякаш освен тях го няма и света и ако е бил досега несътворен, би могъл да се роди отново — а аз си мислех: Може би издръжливостта и верността трябва да ти се случат поне веднъж в живота, нищо, че някой ще страда. Чувал си за любов и загуба, за мъка и вярност, за издръжливост, познаваш любовта и загубата, възможно е дори да си изпитал и любовта, и загубата, и мъката, но никога всичките пет или по-скоро четири, тъй като издръжливостта и верността, за които мисля, са едно, неделими — а в това време тя казваше: — Не исках да кажа само… — и млъкна сама, още преди да съм вдигнал ръка, за да я сложа на устните и, ако изобщо бих го направил. — Ясно, ясно. Не съм забравила. Тази дума вече няма да произнасям. — Погледна ме. — Ти може би вече знаеш какво ще искам от тебе?

Да — произнесох: това тя разбираше лесно. И написах: женитба.

— А как позна?

Не е важно — написах. — Радвам се.

— Обичам те — каза тя. — Да вървим да хапнем. После ще се приберем и ще ти разправя.

Най-напред вкъщи да се преоблечеш.

— Не — възрази тя. — Там, където отиваме, може и така.

Отидохме така. Сред останалите посетителки тя можеше да се появи само със слухова тръба и дивашка превръзка през бедрата и тогава може би слуховата тръба щеше да направи впечатление. Беше нещо като бар. Сигурно в събота към полунощ (а е възможно и в останалите вечери при този усилен корабостроителен сезон) тук ставаше лудница, дори, както казват, лудница на квадрат; радиото трещеше с пълна сила и на мен вече ми приличаше на лудница. Но аз, разбира се, не бях глух. Затова пък храната — калкан и скариди — беше превъзходна. Келнерката донесе чаша и лед за бутилката, която носех; в общия рев гласът й почти се губеше. Като че намислила предварително, разговаряше само за неща, на които можех да отвръщам с „да“ и с „не“, от време на време споменаваше корабостроителницата, работата си, други хора, също като момиченце, което учи в друг град и сега се е върнало за първата си ваканция, лапаше набързо, без да дъвче достатъчно, докато се навечеряхме, и тя рече:

— Сега можем да вървим.

Още не беше ми казала къде ще преспя, а и аз не знаех къде й е квартирата. Тъй че когато отново се наместихме в колата, включих осветлението на таблото, за да може да види бележника, и написах: Къде?

— Нататък — посочи тя, всъщност обратно към центъра на града, и аз подкарах, докато на едно място тя се обади: — Свий тук. — Завих и най-после ми каза: — Стигнахме — приближих бордюра и спрях, поемайки бележника:

— Къде сме?

— Пред хотела — рече тя, — ето го там. — А аз написах:

Нали имаме да говорим? Няма ли у вас къде да седнем на тишина и спокойствие?

— Тази вечер тук ще спим и двамата. Всичко съм уредила. Стаите ни са една до друга, само една стена ни дели. Помолих да поставят леглата до тази стена, тъй че като си свършим разговора и си легнем, аз ще мога по всяко време през нощта да ти тропна на стената, а ти ще чуеш и като си поставя ръката, ще доловя твоя отговор. Знам, знам, ще почукам съвсем тихичко, никого да не смущавам, само ти ще чуеш.

Хотелът имаше собствен паркинг. Взех си чантата и влязохме. Собственикът я познаваше, а може би вече всички в градеца я знаеха или бяха чували за младата глуха жена, която работи в корабостроителницата. Тъй или иначе, никой не ни спря, той я назова по име, тя ме представи, а после получих от него и двата ключа и пак, без никой да ни спира, се озовахме пред нейната врата; отключих и — в стаята вече се намираше нейната чанта, във вазичката дори имаше цветя, а тя рече:

— Сега ще се изкъпя и после ще ти похлопам — а аз рекох:

— Добре — тази дума тя можеше да разчита. И се прибрах в своята стая; да, защото трябва непременно да има издръжливост и вярност — защото си въобразяваш, че ги има ли? Ако човечеството осъществяваше всичките си мечти, къде щяха да отидат мечтите му? Най-после тя почука на стената. Излязох от едната врата, направих пет крачки и влязох в другата, затваряйки я зад гърба си. Тя бе на леглото, подпряла се на двете възглавници, облякла бе някаква лека роба или халат, косите й (очевидно ги беше скъсявала, когато е шофирала линейката, но сега вече бяха отново достатъчно пораснали, за да ги привързва с тъмносиня, като очите й, панделка) сега бяха разресани и подредени за през нощта; в една ръка държеше бележника и молива, а с другата потупа леглото до себе си да ме подкани да седна.

— Всъщност това няма много да ти трябва — рече тя, леко повдигайки бележника, след което отново го свали, — тъй като ще е необходимо да повтаряш само „да“, а това аз чувам. Извън това, след като вече знаеш за какво става дума, ще е по-лесно да разговаряме. А може би ако ти кажа, че искам да го сториш заради мене, ще ти бъде още по-лесно да го направиш. Добре, казвам го. Искам да го направиш заради мене. — Аз поех бележника и написах:

Разбира се, ще направя, каквото…

— Помниш ли като бяхме ей сега на брега, когато слънцето накрая се скри и не остана нищо, освен залеза, боровете, пясъка и океана и ние двамата с тебе, и аз казах, че всичко това не бива да се похабява след толкова много очакване и големи разстояния, че трябва в целия този свят да се намерят двама души, отчаяни от болката един за друг, които да заслужат запазването на всичко това завинаги, и как изведнъж двамата се разбързаха, хукнаха към онова място, което най-сетне беше наблизо, току до тях, и там вече нямаше нито отчаяние, нито болка, вече нищо, нищо повече… — изведнъж, както я наблюдавах, кажи го под упора на очите ми, лицето й се заля от бликналите сълзи; никога досега не бях я виждал да плаче, а явно и тя сама не съзнаваше това. Написах на бележника:

— Недей!

— Какво недей?

Ти плачеш.

— Не, не плача.

Виж си лицето.

На масата стояха обичайните стандартни огледало и кутия с тоалетни салфетки, но аз си извадих носната кърпа и я протегнах към нея. Но тя просто отри опакото на дланите си по страните, отнемайки и размазвайки влагата, както се изтрива пот, и след това дори тръсна ръце да я изцеди, както се изцежда пот.

— Не бой се — рече тя. — Няма да повторя онази дума, дори не мисля за това. То не е важно, както не е важно и дишането. Не мислиш за него, но когато е необходимо, правиш го. Важно е само когато се превърне във въпрос, в сложна и трудно разрешима дилема, както и дишането става важно, едва когато е проблем, когато се изправиш пред въпроса можеш, или не можеш да си поемеш още веднъж дъх. Важно е останалото, дреболиите: една такава възглавница, която още пази формата на една глава, вратовръзката, все още запазила извивката на един врат, свалена още снощи и просто висяща самотна върху таблата на леглото, важни са дори празните обувки на пода, дясната още обърната малко навън като че нозете му са все още в тях, и дори ходят тъй, както той е вървял, повдигайки единия крак повече от другия, с походката на гордия човек, както са казвали негрите едно време…

Недей, недей. Пак се разплака.

— Не усещам. На лицето си не мога да усетя нищо оттогава, ни жега, ни студ, нито дъжд и вода, нито вятъра, нищо. — Този път взе кърпата, а аз посегнах да й дам огледалото и почнах да пиша: Къде ти е несесерът? Но тя отблъсна огледалото. — Сега ще внимавам… И така, ето какво искам от тебе. Обичам те. И ако не беше заради тебе, сигурно нямаше да стигна дотук. Но сега съм добре. Искам и ти да го имаш. Искам да го направиш заради мене.

Но какво да направя заради тебе? Още не си казала.

— Да се ожениш! — рече тя. — Мислех, че си разбрал. Нали ми каза, че знаеш? — А аз написах:

Да се оженя? Аз да се оженя?

— А ти за кого си мислиш? Или си сметнал, че аз… Гейвин!

— Не — отвърнах.

— Разбрах. Ти каза „не“. Но лъжеш. Помислил си, че имам пред вид себе си.

— Не — повторих аз.

— Помниш ли като ти казах, че когато според теб трябва да излъжеш заради мене, аз ще мога винаги да разчитам на твоята преценка, без значение дали ще бъдеш опроверган.

— Да — казах.

— Тогава всичко е уредено — каза тя. — Впрочем мисля за тебе. И тъкмо това искам да направиш за мене. Искам да се ожениш. Искам и ти да го изпиташ. Защото едва тогава всичко ще бъде както трябва. Ще можем винаги да бъдем заедно, без значение колко далече някой от нас ще трябва да бъде. Как казваше ти? Единствените двама души на цялата земя, които могат да се обичат, без да трябва… но ние изобщо няма защо да произнасяме тази дума — ти не обичаш да я чуваш! Ще ми обещаеш ли?

— Да — рекох.

— Знам, че не е възможно още утре да излезеш на улицата и да я намериш. Може би ще отидат година-две. Но ти просто трябва да се откажеш от мисълта, че няма да се жениш. Направиш ли го обаче веднъж, всичко идва на мястото си, защото нещата следват едно след друго. Ще го направиш ли?

— Кълна се — казах.

— Защо? Защо се закълна?

— Ей така — казах.

— Целуни ме тогава. — Целунах я, а ръцете й, твърди и силни, обгърнаха врата ми. Бе миг. Отмина. — А утре рано сутринта се връщай у дома. — Аз пък изписах:

Щях да остана целия ден и утре.

— Не — каза тя. — Тръгваш рано. Ще си сложа ръката на стената, а ти, както си в леглото, потропай, и ако не те усетя, пиши ми още утре от Джеферсън, може и на следващия ден. Защото сега се чувствувам отлично. Лека нощ, Гейвин.

— Лека нощ, Линда — казах.

— Прочетох и това. Обичам те.

— И аз те обичам — казах.

— Да, разчетох го, но все пак напиши ми го на бележника, за да ми послужи утре като — как казваш ти? — като разсънващо средство.

— Добре — казах аз и протегнах ръка да вземе бележника.