Уилям Фокнър
Дворецът (5)

4

Монтгомери Уорд Сноупс

— Значи, кучият му син те измами — казвам му аз. — Мислел си, че ще го обесят, а той получава доживотна присъда.

Не отвърна. Беше седнал на кухненския стол, сам си го довлече от кухнята на мисиз Тъбз. За мен в килията нямаше нищо друго освен одъра — впрочем за мен и за дървениците. Седеше на стола, а сянката на прозоречната решетка прекръстосваше бялата риза и онази противна вратовръзка на ластик за десет цента. Казваха, че носел същата още от Завоя на французина преди шестнайсет години. Но не е същата, казваха, която измъкнал от чекмеджетата на Варнър и поставил в деня, когато пристигнал от фермата и се заловил на работа при Варнър, не тая, с която се оженил за Варнъровата шавлива щерка и с която заминал за Тексас, додето им се роди копелето, с която се и върнал. По него време още носел платнената шапка, дето повече подхождала на четиринайсетгодишно момче. Сега имаше черна филцова шапка, защото някой му бе казал, че тъкмо такива си слагат банкерите; но старата той не захвърлил, а я продал на едно негърче за пет цента, които го накарал да си отработи. Новата беше сложил преди три години и, както разправяха, оттогава не я махал и у дома си, само в църква; при все това изглеждаше още нова. Впрочем изглеждаше като шапка на човек, който никога не се е изпотявал, нищо, че я мъкне денонощно от три години, а това ще рече, че и при жена си с нея е лягал — на нея вероятно й е било все едно, защото мъжете, с които бе свикнала да ляга, положително и ръкавиците не са си сваляли, камо ли шапките, обущата и връхните палта.

И дъвчеше. Казваха, че когато се появил за първи път в Завоя на французина като чиновник на Варнър, дъвчел тютюн. Тогава и разбрал какво са парите. Е, той бил чувал за пари и дори сегиз-тогиз бил виждал по малко. Но сега му станало ясно за пръв път, че всеки ден може да има все повече, отколкото може да изяде, ако на два пъти се храни с пържено свинско шкембе и бял сос. И не само това. Парите били нещо яко, по-корави от кост и тежали като баластра, а пък смогнеш ли да туриш ръка на повечко, нямало земна сила, която да те принуди да се лишиш от повече, отколкото сам си решил да дадеш. Ето защо открил, че не може да си позволява в седмицата да сдъвква тютюн за цели десет цента. Вече бил разбрал, че едно пакетче дъвка за пет цента ще му изтрае пет седмици, ако всяка неделя започва да дъвче ново топче. После дошъл в Джеферсън и сега наистина видял пари, много и накуп; тогава схванал, че колко пари можеш да заграбиш, да присвоиш и скъташ, зависи само от това колко пари има наоколо, стига да имаш сигурно място, дето да си изпразваш шепите, та отново да посегнеш с двете. Тогава открил, че не може да си позволи и по един цент седмично да сдъвква. Когато нямал нищо, разрешавал си да дъвче тютюн; като проимал малко, позволил си да дъвче дъвка; щом установил, че може да забогатее в случай, че не умре преждевременно, вече не си позволяваше да дъвче нищо. Седеше само на кухненския стол, сянката на решетката мяташе отгоре му своите кръстове, а той дъвчеше нищото и вече бе отвърнал от мене очи.

— Доживотен — повторих. — Това прави, както ги пресмятат двайсетина години, освен ако през това време не му се случи нещо. Колко минаха досега? Не беше ли в деветстотин и осма, когато по цял ден висеше май че на тоя същия прозорец, оглеждаше улицата и те чакаше да се върнеш от Тексас, за да го измъкнеш: тогаз ти беше единственият Сноупс, който притежаваше и пари, и достатъчно влияние, за да му помогнеш, както той си въобразяваше. Подвикваше на всеки минувач да те търси в магазина на Варнър, че да дойдеш и да го спасиш. После застана в тая същата съдебна зала и за последен път ти даде последен шанс, но ти и тогаз не се появи, нали? От деветстотин и осма до двайсет и трета прави петнайсет години. След туй ще излезе… дявол да го вземе, остава ти да живееш още пет години, така ли е? Добре. От мен какво ще искаш да сторя?

Обясни ми.

— Хубаво — рекох. — А какво ще получа за това?

Каза ми и това. Облегнах се на стената и като се разсмях, погледнах го в очите. Тогава му казах и аз. Дори не трепна. Само спря да дъвче, колкото да изломоти:

— Десет хиляди.

— Това пък е много — казах аз. — Животът ти струва около петстотин, най-вече в стока, и то на изплащане. — Той седеше в кръстовете на сянката, дъвчеше нищото и ме наблюдаваше. — И дори нещо да излезе, най-многото, което можеш да постигнеш, е да му удвоят присъдата, още двайсет години да му лепнат. Значи, в деветстотин четирийсет и трета пак ще се озовеш в сегашното положение, защото пак ще ти остават още пет години. Затуй престани да се пазариш и да душиш за по-евтини сделки. Купи си най-доброто, джобът ти позволява. Измъкни десет хиляди в брой и остави да го пречукат! Както съм слушал, за такава сума цяло Чикаго ще рипне да се надпреварва. Но какви ти ги разправям аз: десет хиляди, Чикаго — вятър! За хиляда, както си стоиш тук и без да мърдаш от Мисисипи, в Парчман ще се намерят дузина доверени момци, дето жребий ще теглят кой пръв ще го застреля в гърба. — Този път и да дъвче не спря. — Добре, добре — викам, — значи, има неща, които и един Сноупс не би се решил да извърши. Но какви ги дрънкам! Нима чичо Минк трепна, когато го стегна шапката да се помири с Джек Хюстън посредством пушката? Искам по-скоро да кажа, че всеки Сноупс веднъж в живота си може нищо да не ти направи, стига само предварително да разбереш какво е то, още преди да те е разорил. Хайде тогава да бъдат пет хиляди — казвам. — Няма да се пазаря. Нали сме уж някакви там братовчеди, да го вземе дяволът!

Този път преустанови дъвкането и рече само:

— Пет хиляди долара.

— Дадено, само че знам, сега нямаш и толкова в брой. То сега не ти и трябват де. Адвокатът каза, че имаш две години на разположение да ги набавиш: ще залагаш ли, ще продаваш ли, ще крадеш ли — твоя си работа.

Тия думи стигнаха до ушите му, или поне така ми се стори. Понякога и аз много бавно се усещам, особено пък сега, когато той бе вече продумал:

— Ти няма да лежиш две години. Ще те измъкна.

— Кога? — попитах. — Когато бъдеш доволен? Когато вече съм провалил остатъка от живота му и му нахлузят още двайсет години ли? Няма да я бъде. Аз няма да изляза. Няма да взема и петте в брой. Пошегувах се с тебе. Ето как ще стане работата. Отивам си аз там, оправям се с него, виждам колко допълнително могат да му нахлузят, само че няма да изляза. Първо ще си излежа моите си две години. Не разбираш ли, давам ти време, чиста печалба. Чак тогаз ще изляза и ще се върна. По-нататък знаеш: започвам нов живот, слагам кръст на лошото си минало. Естествено няма да имам никаква работа, но в края на краищата налице е първият братовчед на собствения ми баща, който от ден на ден и по всякакъв начин става все по-голям човек и в банката, и в църквата, уважаван в града, човек с граждански добродетели и всякакви още там дяволии… кръвта вода не става, пък ако ще за контрабанда и в Парчман да си лежал… да не казвам, че, току-виж, гордостта ми се възбунтува против всякоя благотворителност, дори от страна на уважавания братовчед-банкер, и взема, та реша отново да почна старата недостойна, по пък страшно доходна работа. Че сега много повече стока мога да събера, а колкото до старата клиентела, тя ще си бъде налице и само ще чака къде да я поканя; този път едва ли ще се намерят стъкленици с проявител да се търкалят така безстопанствено. Пък и да има, голяма работа! Две годинки и пак ще се върна, готов и с протегната ръка да отгърна нова страница…

Той пъхна ръка в палтото си и понеже още не знаеше с какъв тон да го каже, не каза „ъ-хъ“, но ако знаеше, би го казал. Рече само:

— Ъ-хъ, и аз така си мислех — и измъкна плика. Разбира се, познах го. Един от моите, в левия ъгъл напечатано „Ателие Монти, Джеферсън, Мис“, с марката му, с печата му, ясен като гравюрач и адресиран до „Гр. С. Уинбуш, Тук“. Разбрах веднага какво има вътре, още преди да я извади: снимката, която Уинбуш настояваше да купи за пет долара и да си я тури, както се казва, в частната колекция, но аз не му я дадох, че който има с него нещо общо, веднага изпада в несигурно положение. Но, по дяволите, така или иначе, на уличката той представляваше Закона, или поне това, което минаваше за закон. И още нещо: пликът беше минал през пощата, макар никога да не бях го пращал, а и той да не бе стигал по-далече от клеймото на джеферсънската поща. А при неприятностите, които Уинбуш вече си имаше с това, че вместо да изложи чутурата си на опасност, подгонвайки крадците, дето се намъкнаха у тоя стар наркоман Уил Крисчън, той се оказа в моята задна стаичка, Флем нямаше да има нужда от никакъв Саймън Легри^[1] за да открие, че у него има такава снимка и да му я измъкне; той веднага би се заклел или нарушил каква да е клетва само да има кой да му поиска такова нещо. Той си имаше и жена, тъй че трябваше само да му се намекне, че снимката ще бъде показана на жена му; а тя беше от ония съпруги, които никоя земна сила не бе в състояние да разубеди, че момичето от снимката — по една случайност снимано самичко и без нищо особено да върши освен туй, дето бе голо-голеничко — не е частна компаньонка на Уинбуш и че може би с един отчаян скок самият Уинбуш в последния момент не си е махнал голия задник от снимката. И тогава никакъв Шерлок Холмз нямаше да е потребен, за да се предскаже какво ще стори оня дърт двуличник, оня кучи син с челюсти като фенери, дето седи на федералното съдийско място, щом види този неизпратен плик. Ето защо казах:

— Както изглежда, играта става висока. И по всичко личи, няма да имам уверт. Ясно, ще трябва да пасувам. Отивам, значи, там, нагласям го и ти ме измъкваш. После?

— Билет за където искаш и сто долара.

— Нека са петстотин — рекох, но размислих. — Нищо, няма да се пазарим. Да бъдат двеста и петдесет.

Но и той не пожела да се пазари.

— Сто — рече.

— Тогава да си разделим залозите — казах. — Ако ще трябва да изкарам поне една година като затворник в онази отвратителна памучна ферма… — Не, той не се пазареше, веднага пролича.

— Помислил съм по въпроса — рече той. — Всичко е уредено. Утре излизаш под гаранция. Кларънс те взема и те отвежда в Мемфис. Имаш два дни на разположение. — За бога, той бе помислил и за това! — Парите ще бъдат у Кларънс. Ще стигнат.

Да, според него ще стигнат, но мен пита ли ме? Сега вече никой никому не се присмиваше. Стоях и го гледах: седи на кухненския стол, дъвче, нищо не гледа и нищо не дъвче, този, за когото всички разправяха, че никога в живота си не е слагал спирт в уста, а не се поколеба да похарчи трийсет-четирийсет долара за уиски, за да ме прати в Парчман, където щях да подредя Минк; този, който очевидно се готвеше да изхарчи още една стотачка (а може би и две, ако смяташе да плати и на Кларънс), за да ме утеши, че след това ще стоя в Парчман толкова, колкото трябва, докато подредя Минк така, че да не излезе подир пет години; съвсем неочаквано разбрах какво е било онова, което винаги ме е смущавало у него още от времето, когато пораснах и взех да проумявам някои работи, за да си вадя заключенията сам.

— Значи, си импотентен — започнах — и никога с жена не си лягал, нали? Изчака дори да се ожениш, чак когато намери жена, дето не само е била вече обезчестена, ами и никога не би ти дала под полата да й бръкнеш. Господи, ама иначе ти се живее, нали? Само че защо? — И сега не продума, седеше и дъвчеше нищото. — А и защо ще харчиш пари по Кларънс? Дори да каже, че предпочита негърските вертепи, където най-високата цена е долар, пак ще се изръсиш за услугите му. Дай ми на мене цялата сума и ме пусни сам да отида.

Но още не изрекъл тия думи, вече знаех какво би ми отвърнал. Как би рискувал да ме пусне и на една миля от Джеферсън, без човек, който да се увери, че съм се върнал — нищо, че държи в джоба си неизпратеното писмо? Той мислеше другояче, но не можеше да рискува, за да провери дали е прав. Не смееше. На своите години той вече не смееше да направи откритието, че ако искаш деветима от десет души да те слушат, трябва просто да им вярваш.

Тъбз вече знаеше за гаранцията, тъй че бе готов да ме пусне още същата нощ, за да сложи стойността на вечерята ми в джоба си, надявайки се, че в шашармата никой няма да го хване, но аз казах: много благодаря.

— Не ми се надувай — казах му. — Аз съм служил в армията на Съединените щати и ако си мислиш, че този твой приют е въшлив, по-добре иди да видиш на какви места съм спал. — Тъбз стоеше на отворената врата на килията, в едната му ръка подрънкваше връзката с ключове, с другата се почесваше по главата. — Ако искаш нещо да сториш за мене, излез и ми донеси една свястна вечеря. Мистър Сноупс ще ти плати, моите богати роднини вече са ми простили. И като ходиш, донеси ми и мемфиския вестник. — Той се запъти, а аз извиках подире му: — Върни се да заключиш вратата! Нямам желание да ми се изтърси цял Джеферсън. Един кучи син в тая бърлога стига!

На другата сутрин цъфна Кларънс, Флем му даде парите и още същата вечер бяхме в Мемфис, в „Тибъри“. Впрочем там бях аз, защото Кларънс отиде в някакъв бордей, дето бил редовен посетител, там можел и с долар на ден да изкара, па дори и с чужди пари. Всеки би решил, че щом парите са на Флем, то кой да е Сноупс на драго сърце ще спи и на голата земя, само и само от Флем да смъкнат, ако е възможно, двойно повече.

— И сега какво? — попита ме Кларънс. На такъв въпрос казват риторичен, защото всичко му беше ясно или поне си въобразяваше. Всичко му е било отнапред наредено. У него впрочем имаше едно хубаво нещо: Кларънс никога няма да те подведе. Не можеше. Всеки, който го познава, ще допусне, че сигурно е кучи син, нали ми е кръвен роднина.

Миналата година Върджил (правилно: Сноупс. Познахте. Най-малкият син на чичо Уезли, онзи, дето бил солист на хора; един ден го пипнали след църква с едно четиринайсетгодишно момиче в празния хамбар за памука, овъргаляли го в катран и перушина и го изгонили в Тексас ли, къде ли, само да не е в Йокнапатофа; та Върджиловите дарби бяха наследствени) и Фонзо Уинбуш, струва ми се, племенник на моя клиент, бяха дошли в Мемфис да се запишат в бръснарската школа. Някой, вероятно мисиз Уинбуш (тя не е Сноупс), очевидно ги е посъветвал да не вземат стая под наем, ако хазяйката няма вид на зряла и богобоязлива жена, а най-вече да се държи майчински с тях.

И така, вероятно все още обикаляйки в концентрични кръгове около гарата с куфари в ръце, случило се да минат покрай къщата на Рийба Ривърз по времето, когато всеки следобед тя излиза от парадния вход да разходи двете си проклети и мръсни, злобни бели кученца, кръстени от нея мис Рийба и мистър Бинфорд, на името на Лушъс Бинфорд, неин сводник, додето и двамата достатъчно остарели, клекнали, а съседите, в това число полицаят, момчето, което носело млякото и събирало абонамента за вестника, и хората от камиона на пералнята, взели да го наричат „хазяинът“; най-сетне той се поминал. Тя изглеждаше зряла във всяко отношение, да не говорим за парцалите, с които се загръща в следобедните часове, а сигурно и благочестиво е гълчала, верующа или не, тъй щото всеки, който е достатъчно близко, може да долови какво именно казва на кученцата, ако е обърнала малко повечко джин. Според мен всяка жена, която тежи сто килограма и прихваща дрехите си с безопасни, внушава майчински вид дори ако се случи в това време да изхвърли някой пияница — нещо, в което неизбежно ще повярват две осемнайсетгодишни момчета от Джеферсън Мисисипи.

Сигурно е имала майчински вид и Върджил и Фонзо, с простата невинност на дечурлига, са видели онова, което нам, старите и постоянни клиенти, нейни приятели, вечно е убягвало. Или може би са се движили в своята непроницаема и проста, йокнапатофска юношеска и селска невинност, при която и ангелът дори би си оставил чековата книжка някъде на съхранение. Какво е било, не знам, но я попитали не дава ли стаи под наем и тя веднага им дала; още не си били разтоварили картонените куфари, когато изведнъж тя осъзнала, че те едва ли подозират къде са попаднали, а именно в публичен дом.

Тъй или иначе, от едната страна била тя, плащала своя наем, подкупвала полицията и търговеца на бира, давала пари за пералня и на Мини, прислужницата, по някой допълнителен долар в неделя вечер, да не споменаваме и това, че трябвало да поддържа своите жълти диаманти винаги лъскави и чисти, за да не приличат толкова много на късове стъкло от счупена бирена бутилка; от другата страна застанала йокнапатофската невинност — току сред въртопа от момичета, които притичват от и към банята по нощници и оскъдно бельо, а някой път и без нищо, сред клиенти, които излизат и влизат, и Мини, която мъкне купчини пешкири и половиници с джин по стълбите, а жените крещят, боричкат се и си скубят една-друга косите заради своите момчета, клиенти и пари в присъствието на самата Рийба, псуваща в хола някой пияница, когото се мъчат да изгонят, преди да са се появили полицаите; не минала и седмица, тя поставила къщата в спокойствие и порядък, невинна досущ като девическа гимназия, и спипала Върджил и Фонзо на горния етаж, в тяхната стая, легнали и, както й се сторило, заспали.

Естествено това не можело да продължава. На първо място тук ставало дума за бръснарската школа, където трябвало, но цял ден да слушат приказките на бръснарите — за трийсет минути, докато те подстрижат, те само мръсотии си разказвали. После се връщали в квартирата и все ще зърнат я някоя разкопчана блуза, я бедро, я цяла гола жена в гръб да се шмугва през някоя врата, а от това след време може всякакви мисли да им дойдат, макар Върджил и Фонзо все още да смятали тия момичета за племеннички на Рийба, за нейни повереници или просто преживяващи временно в града, подобно на тях двамата, да се учат в някой девически вариант на тяхната бръснарска школа. Да не говорим и за онзи чист инстинкт, който Върджил и Фонзо (не казах ли за него, че е племенник на Гроувър Уинбуш?) бяха наследили направо от чистите си извори.

Повече от два месеца не продължило. А тъй като районът на червените фенери в Мемфис не е кой знае колко голям, трябвало само да мине известно време, докато Кларънс и двамата се засекли по едно и също време на едно и също място, още повече като се има пред вид, че Върджил и Фонзо, все така принудени да посвещават почти целия си ден на учение, без нищо да припечелват, трябвало сами да си търсят късмета. При този случай Върджил тутакси се проявил като обладаващ изключителен талант: можел едно подир друго да задоволява по две момичета, докато му извикат „стига“, за което спокойно би трябвало да взима по два долара, но в младежкия си ентусиазъм и невинност не само че го вършел за удоволствие, но дори сам си плащал; щом го открил, Кларънс му отворил очите, че може и да печели. Тогава Кларънс тръгнал по игралните домове и по ония хотелски фоайета, които и без това си посещавал редовно, да издирва баламурници, отказващи да повярват в така рекламираните възможности на неговото… как беше думата?… протеже, при което Кларънс веднага се хващал на бас; първата жертва дори удвоила сумата. Разбира се, Върджил понякога се излагал и тогава…

— Плаща половината бас — подхвърлих аз.

— Глупости! — рече Кларънс. — Да наказвам момчето, задето се е постарало? То на десет пъти веднъж ще се случи, а с течение на времето той се усъвършенствува. Страшно бъдеще има тоя скотоловец, стига само да не се свършат курволяците, дето плащат по два долара!

Тъй или иначе, ето какво трябваше да правим тази вечер.

— Много благодаря — рекох. — Ти върви! Аз ще направя едно скромно посещение у семейството на един стар приятел и след това се прибирам да спя. Само ми дай там двайсет и пет — трийсет от парите.

— Флем ми даде сто.

— Трийсет ми стигат.

— Поврага! — изруга той. — Вземи половината. Не искам, като те върна в Джеферсън, да разправяш на Флем разни врели-некипели по мой адрес! Дръж!

Взех парите.

— Ще се видим утре на гарата за влака — викам.

— Какво? — учуди се той.

— Аз утре се връщам. Ти можеш и да останеш.

— Обещал съм на Флем да бъда с тебе и да те върна.

— Зарежи! — рекох. — Нали ти останаха петдесет долара от парите му?

— Именно! — вика. — Проклет да е онзи подлец, който ще си плюе на честната дума, след като са му платили!

Вечерите в сряда са винаги спокойни, освен ако в града няма някой конгрес, и това може би се дължи на факта, че много от момичетата (а и от клиентите) са родом от малките околийски градчета на Тенеси, Аркансо и Мисисипи и са расли в баптистки и методистки семейства, поради което и тук, в хотелите, кабаретата и публичните домове, е бил въведен… как се казва?… аналогичен? — да, аналогичен ритъм, като сряда вечерта е обявена за молитвена почивка в средата на седмицата. Вратата ми отвори Мини. Беше с шапка. Беше я нахлузила на цялата си глава, като шлем за ръгби.

— Добър вечер, Мини — викам. — Излизаш ли?

— Не, сър — отвърна ми тя. — Къде се изгубихте? Отдавна не сме ви виждали.

— Работа — казах. Така казваше и Рийба. В дома беше тихо. В трапезарията бяха само Рийба, едно ново момиче и един клиент, пиеха бира. Рийба си беше окачила гигантските жълти диаманти, но вместо вечерната рокля, която бе сложила в събота вечер, сега носеше само пеньоар. Нов пеньоар, но вече прихванат с безопасни. Отговорих й по същия начин: „Работа.“

— Бих искала да отвърна на комплимента — рече тя. — Можех да работя и като директорка на неделно училище. Запознайте се с капитан Стрътърбък. — Беше висок, прекомерно едър, с лице, напомнящо за пристанище (впрочем искаше му се да мине за грубиян, но не беше сигурен как именно ще го възприеме човек), с пронизителни светли очи, които гледаха остро, само че все не успяваше да те погледне едновременно и с двете. Около петдесетгодишен. — Капитан Стрътърбък е взел участие и в двете войни — продължи Рийба, — в испанската преди близо двайсет и пет години и в последната. И тъкмо ни разказваше за последната. А това е Телма. При нас е от миналата седмица.

— Здравейте — поздрави Стрътърбък. — Вие служили ли сте?

— Малко или много — рекох.

— Каква част?

— Ескадрилата „Лафайет“ — казах аз.

— Какъв лафет? — поде той, но се опомни: — А-ха ескадрилата „Ла-фа-йет“. Летците. Лично аз много не разбирам от авиация. Бях кавалерист в Куба през деветстотин и осма и на границата в шестнайсета, повече не ме повишиха и фактически сега съм извън армията. Бях просто нещо като частен цивилен адютант на Черния Джек, понеже познавах местността. Тъй че като решиха да го изпратят във Франция начело на нашите, каза ми: отида ли с него да му помагам, все може нещо и за мен да намери. И когато чух, че Рик, тоест Еди Рикънбекър^[2], Аса — обясни той на Рийба и на новото момиче, — дотогавашният шофьор на генерала, го е напуснал, за да влезе във въздушните сили, реших: ето шанс за мене. Как да е, добрах се до него, ама той вече си назначил друг шофьор, сержант еди-кой си, забравих как се казваше. Ами сега? Така, без длъжност? Как да е, опитах й попарата на войната от задната седалка, дето се казва — Аргон, Шоумокт, Вайми Ридж, Шатър Теория^[3]… Сигурно сам и лично сте ги виждали тия места. Къде ви бяха разквартирували?

— В МХД^[4] — отвърнах аз.

— Какво? — изрева той и бавно се надигна. Беше висок, прекомерно едър; може би не за първи път двете му очи не успяваха да погледнат в една точка. А може би на това и разчиташе. Скочи и Рийба. — Нали нямате никакво намерение да се шегувате с мен? — рече той.

— Но защо? — рекох. — Не сте ли доволен?

— Хайде, хайде — намеси се Рийба. — Ще се качите ли горе с Телма, или не? Ако няма да се качвате, а вие обикновено не се качвате, кажете на момичето.

— Не знам ще се кача ли — каза той. — Сега си мисля за друго…

— Хората не идват тук да мислят — каза Рийба. — Идват да си свършат работата и си отиват. Ще вършите ли някаква работа, или няма?

— Добре, добре — рече той. — Да тръгваме — обърна се към Телма. — Може пак да се видим — просъска към мен.

— След другата война — рекох аз. Двамата с Телма излязоха. — Защо го пускаш?

— Получава пенсия от Испанската война — каза тя. — Дойде му днеска, видях я. Видях го, като се подписа на гърба, значи, мога да я осребря.

— За колко? — попитах.

— Лицевата страна не видях. Но исках да съм напълно сигурна, че се е подписал, където трябва. Беше пощенски запис със знака на американското правителство. А човек не може да си прави майтап с американското правителство.

— Пощенският запис може да бъде и за един цент, стига само да си позволиш таксата. — Тя ме изгледа. — Написал си е името на гърба на една синя хартийка и после си я прибра в джоба. И сигурно ти си му услужила с писалка. Така ли беше?

— Добре де — рече тя, — ти какво искаш: да го дръпна от леглото и да му кажа: „Имаш само една секунда, нахалнико!“ Това ли?

Появи се Мини с нова бутилка бира и ми я предложи.

— Не съм си поръчвал — казах. — Май че трябваше веднага да ви кажа. Тая вечер пари няма да харча.

— Аз ти я плащам. А защо си дошъл? Или просто търсиш с кого да се счепкаш?

— Най-малко с него — отвърнах. — Той дори името си е откраднал от една книга, сега не си спомням точно коя, но е по-хубава от оная, от която е измъкнал военните си подвизи.

— Хубаво, хубаво — рече тя. — Само че защо, по дяволите, трябваше да му казваш къде си бил разквартирован? Помисли си, от къде на къде ще ви настаняват там?

— Къде?

— В МХД! При мен идват някакви хлапаци, на тях по̀ им отива да живеят в МХД. Но досега не бях чула някой да се хвали с това.

— Аз съм отседнал сега в „Тибъри“. А в МХД бях през войната.

— През войната ли? Младите християни не воюват, или и мен си решил да премяташ?

— Знам, че не воюват — рекох. — Нали затова се бях записал при тях. Точно така. Бях в един техен лагер. Гейвин Стивънз, нашият адвокат в Джеферсън, може да потвърди. Като дойде другия път, питай го.

Мини застана на вратата, а в подноса й имаше два чаши с джин. Без нищо да издума, тя просто изчака Рийба да я забележи. Беше още с шапка.

— Давай — рече Рийба — но само толкова! Оня още и бирата не си е платил. Но мис Телма е новачка за Мемфис, нека първо се почувствува у дома си. — Мини си отиде. — Значи, тая вечер няма да си отвориш джоба.

— Дошъл съм да те моля за услуга — казах й аз, но тя дори не ме чу.

— Никога не си харчил много. Е, колкото за бира и пиене, си давал, но нито веднъж не си се повеселил с нито едно от моите момичета. — Гледаше ме в очите. — С мен също. Хайде, аз вече съм стара, но иначе можем да се разберем. — Гледаше ме в очите. — Чух за твоята търговийка там при вас. Повечето колеги от бранша тука не я одобряват. Казват, че намесата ти в нашия пазар била не… не… Как се казваше? Докторите и адвокатите все с тая дума те плашат…

— Неетична — подсказах й аз. — Означава суха.

— Суха ли? — учуди се тя.

— Точно така. Моят бранш от вашата професия може да се нарече сух, непромокаем. Бранш на пустинята.

— Именно, сега те разбирам. Така е, точно така. И това ще им кажа: човек там при вас в провинцията може до едно време да гледа и картинки, понеже няма под ръка друг начин да си отпусне жилата, ама рано или късно така ще му рипне температурата, че ще се юрне към най-близкия кладенец за ведро истинска водица, пък тогаз може и моят кладенец да свърши работа. — Не откъсваше от мен погледа си. — Разпродавай всичко и се премествай тук.

— Предложение ли ми правиш? — попитах аз.

— Именно. Идвай тук и бъди господар. Бира и напитки има достатъчно, какво повече ще ти трябва: цигари, дрехи и едно ножче да ти дрънка в джоба. Толкоз мога да си позволя, а освен туй няма непрекъснато да те следя какво правиш с момичетата — както на мистър Бинфорд, така и на тебе ще имам пълно доверие… — Гледаше ме в очите. В нейните имаше нещо, което никога и никъде преди не бях виждал. — Аз имам нужда. Все друго е, мъжът може да свърши неща, които жената не може: изплащането на разните там подкупи, да се разправя с пияниците, да проверява търговците на тая попикана бира и на уиски, че нали знаеш, една цена ти искат, а по-малко бутилки ти дават, трябва като ястреб да ги дебнеш денонощно. — Седеше и ме гледаше, тлъстата й ръка с диамант колкото късче чакъл стискаше бирената чаша. — Аз имам нужда… аз… не се занасям. Тия неща отдавна съм ги забравила. То е… друго е то… Той умря преди три години, ама и досега все не мога да повярвам. — Всичко тава просто нямаше място тук: това затлъстяло наплескано лице и туловище, които се бяха износили от обикновената, но тежка физическа работа на проститутката, която от това е преживявала, подобно на престарял боксьор или футболист, или по-скоро стар състезателен кон — вече не знаеш на какво прилича, нито на мъж, нито на жена, въпреки евтиния руж, а от него имаше доста, въпреки огромните диаманти, достатъчно истински, стига да повярваш в цвета им; и тия очи, в които или зад които имаше нещо; това, както се казва, човек и на куче не би пожелал. Покрай вратата, връщайки се към хола, мина Мини. Подносът и беше празен. — Четиринайсет години си живяхме като гълъбчета. — Изгледа ме. Да, и на куче не бих го пожелал. — Като две гълъбчета — изрева тя, вдигна чашата, после я спусна тежко на масата и викна към вратата: — Мини! — Мини се показа. — Донеси джин!

— Оставете, мис Рийба — обади се Мини. — Не почвайте пак! Не помните ли, когато последния път се разтъжихте за мистър Бинфорд, полицията не ни остави на мира до четири часа сутринта. Пийте си бирата, а джина забравете.

— Тъй — рече Рийба. И дори отпи от бирата. След това отново остави чашата. — Разправяше за някаква услуга. Едва ли ще е за пари. Не искам да говорим за твоята нервна система, тоест за здравия ти разум. Кажи, може да е интересно…

— Именно за пари става дума — казах аз, измъкнах петдесетте долара, отделих от тях десет и плъзнах десетачката към нея. — Ще отсъствувам няколко години. Вземи, да ме помниш с добро. — Тя не докосна парите. Дори не ги погледна. Само Мини им хвърли едно око. — Може би Мини ще помогне — продължих. — Ще ми се да подаря четирийсет долара на най-нещастния кучи син, когото намеря. Не познавате ли вие с Мини най-нещастния кучи син в тази минута?

И двете ме зяпнаха, Мини изпод шапката.

— Как така най-нещастният? — рече Рийба.

— Който е в беда или в затвора, или се мъчи от нещо, без да е виновен.

— На Мини мъжът й хем е кучи син, хем е в затвора — каза Рийба. — Но не мога да кажа, че е нещастен. Ти, Мини?

— Не, мадам — отсече Мини.

— Добре поне, че засега си няма женски истории — обърна се Рийба към Мини. — Би трябвало да си доволна.

— Не познавате Лудъс — рече Мини. — Дето щат да го пратят, ако ще и на каторга, само да не налети на някоя глупачка да му повярва.

— Какво е направил? — заинтересувах се аз.

— Зимата си заряза работата и като висна тук, хем ми яде от кухнята, хем краде парите на Мини, само я чакаше да заспи, докато накрая тя го пипна, като давал пари на другата. И като му се примолила да престане, оня да грабне ютията от ръцете й, та едва не й откъсна едното ухо. Затуй оттогава все с шапка ходи, а мен ако питаш, ако има кой да заслужава тия четирийсет долара, това е по-скоро Мини…

От стълбите на горния етаж се дочу женски писък. Мини и Рийба хукнаха нататък. Грабнах парите и ги последвах. Крещеше и псуваше новата, Телма. Беше застанала досам горното стъпало с някакво опърпано кимоно, а няколко стъпала по-долу стърчеше капитан Стрътърбък, шапката и сакото в една ръка, с другата се мъчеше да си закопчае панталоните. Мини бе вече на долното стъпало. И не че надвика Телма, нито дори й кресна да мълчи. Гласът и просто бе по-мощен, може би от по-дългата практика:

— Естествено, че никога не е имал пари! Откакто е взел да идва тука, повече от два долара не е извадил! И защо го пускате в леглото, без да му вземете парите предварително, не зная. Обзалагам се, че и гащите си дори не е свалял! Човек, който не си сваля гащите, хич не го и хващай за сериозна работа! Не го ли виждаш, хукнал е вече, хич не го слушай какви ги бръщолеви!

— Достатъчно — обърна се Рийба към нея, — стига.

Мини отстъпи; Телма бе млъкнала; мен ли видя, нещо друго ли, не знам, но посегна да прибере кимоното си отпред. Стрътърбък заслиза, продължавайки все така да си бърника по панталоните; вероятно последното, което му се бе дощяло, беше очите му най-после да погледнат в една точка едновременно. Но знам ли? Според Мини не е имал по-съществена причина да се тревожи и учудва на положението си от човек, който се е видял, че ходи по въже. Разбира се, загрижен и адски внимателен, но в никакъв случай не разтревожен, още по-малко изненадан. Стигна до последното стъпало. Но това още не беше всичко. До пътната врата му оставаха осем-девет крачки.

Рийба бе истинска дама. Протегна ръка, а той в това време престана да си човърка копчетата на панталоните; тя пое сгънатия пощенски запис, излязъл неизвестно от кой негов джоб. Дама. Не вдигна ръка. Дори не го изруга. Отиде просто до вратата, хвана бравата, обърна се и каза:

— Закопчай се като хората. В единайсет часа вечерта от моята къща никой не може да излезе с разкопчани панталони. — После затвори вратата зад гърба му и заключи. След това разгъна записа. Мини бе права. Беше за два долара, изпратен от Лоунок, Аркансо, Като изпращач фигурираше някоя си К’Мила Стрътърбък. — Сестра или дъщеря? — попита Рийба. — Какво мислите?

— Жена му — рече Мини, след като погледна името. — Ако му беше сестра, майка или баба, щеше да прати пет. Ако е любовница, ще изпрати петдесет, стига да ги има и да й се пращат. Дъщеря би пратила петдесет цента. Само жена му може да изпрати два долара. — И отиде да донесе още две бутилки бира.

— Е — рече Рийба, — ти искаше услуга. Каква?

Извадих отново парите, протегнах десетачката към нея, а останалите четирийсет задържах.

— Това е за теб и за Мини, да не ме забравите, докато се върна след две години. Останалите искам да изпратиш на едни мой роднина в Парчманския щатски затвор.

— Ще се върнеш ли след две години?

— Да — казах. — Можеш да ме очакваш. Две години. Човекът, за когото ще работя, твърди, че ще се върна и след една, но не му вярвам.

— Добре. Та какво, казваш, да направя с тия четирийсет?

— Да ги пратиш на чичо ми, Минк Сноупс, в Парчман.

— За какво е там?

— В 1908 година застреля един човек на име Джек Хюстън.

— Заслужаваше ли си този Хюстън?

— Отде да знам. Но, както съм чувал, доста е понаправил за това.

— Горкият! А твоят чичо за колко е?

— Доживотен — рекох.

— Ясно — каза тя. — Разбирам. Кога трябва да излезе?

— Ако е жив, в 1948 година. И ако нищо друго не му се случи.

— Ясно. Какво точно да сторя?

Казах й адреса и всичко.

— Можеш да го пратиш от името на някой друг затворник.

— Съмнявам се — каза тя. — Никога не съм била в затвора и нямам никакво намерение да влизам.

— Тогава от името на някой приятел.

— Добре — рече тя, взе парите и ги сгъна. — Горкият кучи син!

— За кого говориш? — попитах.

— И за двамата — каза тя. — За всички нас. Клета кучи синове!

Не бях очаквал да видя Кларънс до сутринта на другия ден. Но той си беше в стаята, по тоалетната масичка бяха пръснати няколко омачкани банкноти, сякаш тук се е играл барбут, а самият Кларънс, гол до кръста, ги гледаше, прозяваше се и се чешеше по гърдите. Този път те, тоест Кларънс, намерили щедър балама, някакъв запалянко, който, след като Върджил свършил работата на две момичета, се обзаложил, че няма да може да легне с трета, без преди това да си почине, като този път сам вдигнал облога. Кларънс трябвало да го посрещне с останалите петдесет долара от Флем, защото този път рискът бил наистина голям. Каза ми дори как дал възможност на Върджил да се откаже, без да му се чувствува задължен: „Ние сме вече напред, ти вече доказа какво можеш.“ Но, ето ти тебе работа, на онова скотоложче и окото му не мигнало, а само рекло: „Готово! Давайте третата!“

— И сега съвестта ме мъчи — додаде той, прозявайки се отново. — Това бяха пари на Флем. Съвестта ми подсказва да не му обаждам абсолютно нищо. Парите просто сме ги похарчили, както той си е мислел. Само че, поврага, не е приятно да се чувствуваш свиня.

И така, прибрахме се у дома.

— Защо искаш веднага да влезеш в затвора? — попита ме Флем. — Имаш още три седмици.

— Да речем, за тренировка — рекох аз. — За предварително преборване със съвестта.

И така, сега вече се намирах зад стоманената решетка. Сега бях в безопасност от свободния свят, за известно време сигурен и далеч от всякакви свободни Сноупсовци, от един свят, в който Флем убеждаваше жена си, че трябва да стане председател на една банка; Кларънс пътуваше всекидневно като щатски сенатор от Джексън до улица Гейозо, за да смъква дрешките на Върджил всеки път, щом им падне някой запалянко от Арканзас, който отказва да повярва на очите си; свят, в който Байрън е някъде в Мексико или другаде с остатъка от банковите пари, светът на моя и Кларънсов баща И. О., на нашия чичо Уезли, който с едната ръка дирижира църковния химн, а с другата бърка под поличката на някое тринайсетгодишно момиченце; не смятам Уолстрийт и Адмирал Дюи, както и баща им Ек, тъй като с тях не искаме да имаме нищо общо: те само ни посрамиха.

Да не говоря за чичо ми — убиеца Минк, с когото се видяхме чак, речи го, месец и половина по-късно (нарочно изчаках, да не му изкарам акъла по-рано).

— Флем ли? — каза ми той. — И наум не ми е минавало, че Флем ще поиска да ме измъкне. Според мен той именно ще настоява да остана тук колкото може по-дълго.

— Може и да се е променил — рекох. Той стоеше пред мене с раирания си работен комбинезон, попримигваше — едно невероятно дребно, изтощено и изсъхнало като скарида човече, не по-едро от четиринайсетгодишно момче. Човек почва да се пита как, по дяволите, един такъв трошлив дребосък би побрал толкова злоба, че да усмири и да се премери с една десеткалиброва пушка, та и човек да убие.

— Много съм му задължен — каза той. — Само че, ако утре изляза, аз може и да не съм се променил. Тук съм от доста време. И тук много-много няма какво да се прави — просто се блъскаш по полето и разсъждаваш. Не зная дали му е ясно какво е рискувал. На човек му се ще да е честен, нали?

— Той знае — казах. — И не очаква да се промениш тук, защото знае, че не можеш. Надява се да станеш друг, когато излезеш. Защото е сигурен, че щом чистият въздух и свободното слънце те близнат по главата, щеш не щеш, ще станеш друг, колкото и да се опъваш.

— Но да предположим, че не се… — Не прибави „променя на време“, защото си наложи да млъкне.

— Той и това ще рискува — рекох. — Длъжен е. Искам да кажа, сега вече трябва. Нямаше как да ги спре да не те пращат тука. Но му е известно, че според тебе дори не се е и помъчил. Той трябва да ти помогне да се измъкнеш — не само да ти докаже, че не той те е тикнал тука, но и да успокои мисълта и спомена, че го взимаш за виновен. Разбираш ли?

Беше млъкнал, все още примигваше, ръцете му висяха празни, но дланите му вече бяха добили формите на плужните дръжки и дори вратът леко се напрягаше, сякаш все още опъва клупа на поводите.

— Остават ми още пет години. И ще си изляза така и така. И никой няма да има никакво право да очаква от мене каквото и да било. Тогаз никому няма да съм задължен за помощта.

— Правилно — казах аз. — Още само пет години. А това е фактически нищо за човек, който в продължение на петнайсет години вече е свикнал въоръженият пазач да го дебне, докато оре чуждия памук, никой не те пита оре ли ти се този ден, после друг пазач с пушка ти брои залците, като нагъваш, и никой не те пита ял ли си, не си ли, яде ли ти се, или не ти се яде; вечер трети пазач с пушка те заключва да дремнеш или да будуваш и никой не те пита искаш ли да спиш, не щеш ли. Още пет годинки и ще се измъкнеш и свободното слънце и чистият въздух ще ти паднат като мед и никакъв човек с пушка няма повече да ти прави сянка. Ще бъдеш свободен.

— Свободен — повтори той, не високо, а просто ей така: — свободен.

И това бе всичко. Не беше никак мъчно. Разбира се, пазачът, когото изиграх, ме изпсува; но аз бях очаквал това: живеехме в свободна страна и всеки затворник имаше правото на опит за бягство, точно тъй, както и всеки пазач и тъмничар имаха право да го застрелят в гърба, след като при първо повикване не спре. Но никой долнопробен доносник нямаше правото да предупреждава пазачите отнапред.

Трябваше и за това да внимавам. То също влизаше в сметката: задължението да дишам в един и същи свят със сноупсовци. Исках да извърна глава или поне да затворя очи. Но освен да погледам, друго не ми беше останало: и с последното, жалко, въшлясало и почти обезценено пени бе купено онова, с което жалкото, обидно дребно същество заприлича на момиченце, което е облякло роклята на майка си, смятайки, че тъкмо такава е била идеята на Флем: басмената рокля и панамената шапка (това се оказа по-трудно; все му се искаше да вярва, че на човек трябва да му е позволено да избяга от една съдба към друга, дори ако другата означава гибел, с мъжкото достойнство и приличие на панталоните; доста ми трябваше да го убедя, че Флем е успял да набави само фуста и шапка). И да ходи; бях му го внушил — да не тича, а да ходи, изоставен и самотен, крехък и чужд на празния затворнически двор; и той продължи да ходи, дори след като отмина мястото, от което нямаше връщане и това му беше ясно; продължаваше да ходи и след момента, когато разбра, че е предаден и че през цялото време е трябвало да знае това, но без никого да обвинява, че го е предал и че никой не е имал нужда да го предава, защото, нали сам той подписа — да чете не умееше, но името си можеше да изписва — нали сам подписа същата онази полица, че ще подиша още малко, тъй като името му е Сноупс?

И така, затича се, преди да е необходимо. Втурна се направо към тях, преди още да ги забележа, преди да са се измъкнали от засадата. Изпитах гордост — не само от това, че сме роднини, но и защото бях един от всички кучи синове, както бе казала Рийба. Наложи се петима мъжаги да го налагат и шибат по главата с дулата на пистолетите и дори накрая трябваше да му стоварят една палка, за да спре на едно място.

Надзирателят прати да ме повикат.

— Нищо не ми казвайте — рече той. — Дори ми се ще да не бях научавал толкова, колкото сам подозирам. Всъщност, ако беше само до мене, щях и двама ви да затворя в една килия, а на вас, за разнообразие, и белезници щях да нанижа. Но и аз имам задължения и ще трябва седмица-две да ви държа в карцер. В името на вашата безопасност. Но не от него.

— Не ми се надувайте и не съжалявайте — казах му. — И вие трябваше да се подпишете…

— Какво? — извика той. — Какво казахте?

— Казах, че няма защо да се тревожите. Той няма нищо против мене. Ако не ми вярвате, питайте него.

Доведоха го. Раните и синините от прикладите и одраскванията от мушките зарастваха чудесно. Ударът на палката, разбира се, не личеше.

— Здрасти — каза. А към мен: — Сега ти май ще се видиш с Флем преди мене.

— Да — казах аз.

— Кажи му, че нямаше защо да праща тия дрехи. Все едно. Ако се бях измъкнал, може би щях да стана друг човек. Но сега едва ли. Сега само ще почакам.

Явно Флем трябваше да ме послуша за ония десет хиляди. И сега можеше да приеме. Можех и писмо да му напиша: Ти можеш като нищо да събереш десет хиляди. Иска се само да осигуриш на Манфред де Спейн едно преспиване с жена ти. Впрочем това няма да свърши работа. Всеки опит да подхвърлиш Юла Варнър на Манфред де Спейн, е все едно опит да продадеш кон на човек, който вече е хранил и яздил този кон десет-двайсет години. Но затуй пък имаш момичето, Линда. Още няма дванайсет, но какво от това — турни й тъмни очила и високи токчета и незабавно му изпрати — де Спейн може и да не забележи.

Само че нямаше да го напиша. Но не това ме притесняваше. Безпокоях се, защото знаех — знаех, че ще ги отхвърли — комисионата от десет хиляди, загдето съм се свързал заради него със „синдиката Чи“. Не помня кога е било, трябва да съм бил много млад, когато схванах, че съм член на една тъй наречена фамилия, един клан, раса, може би дори биологичен вид от най-чиста проба кучи синове. И затова си казах: О’кей, щом е така, нека им покажем. Най-добрия адвокат наричат „адвокат на адвокатите“, най-добрия актьор — „актьор на актьорите“, най-добрия футболист — „футболист на футболистите“. Добре, и ние така ще постъпим: всеки Сноупс ще си постави като първостепенна и лична цел да накара целия свят да го признае за мошеник на мошениците.

Но това никога не става. Не успяваме. Най-доброто, до което се домогваме, е да станем поредният мошеник Сноупс. Всички, всеки от нас — Флем, старият Еб, който дори не знам какъв точно роднина ни се пада, чичо Уезли, нашият баща с Кларънс И. О., после всички останали по низходяща линия: Кларънс и аз, деца, така да се каже, на едновременно двуженство, Върджил, Вардаман и Билбо, Байрън и Минк. Дори не споменавам Ек, Уолстрийт и адмирал Дюи, защото те не са от нашите. Винаги съм смятал, че майката на Ек, девет месеца преди раждането му, ще да е ходила някъде на извънредна нощна работа. Така единствената кучка в нашия род се оказа съвсем не кучка, а светица и мъченица, а единственият чистокръвен, неподправен, истински и безукорен кучи син, който се е раждал в рода ни, не беше дори Сноупс.