Серия
На Западния фронт… (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Weg zurück, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 37 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011)

Издание:

Ерих Мария Ремарк. Обратният път

Рецензенти: Вася Данова, Венцеслав Константинов

Предговор: Венцеслав Константинов

Преводачи: Никола Георгиев, Емилия Драганова

Редактор: Венцеслав Константинов

Редактор на издание: Надежда Мирянова

Художник: Петър Добрев

Художествен редактор: Мария Табакова

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Ани Георгиева

И „Отечествен фронт“

ДП „Д. Благоев“ — София


По-долу е показана статията за Обратният път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Обратният път
Der Weg zurück
Автор Ерих Мария Ремарк
Първо издание април 1931 г.
Флаг на Германия Германия
Оригинален език немски
Жанр роман

Издателство в БГ Цвят, 1931 г.
Преводач Димитър Подвързачов

„Обратният път“ (на немски: Der Weg zurück) е роман от немския писател Ерих Мария Ремарк (1898-1970), публикуван през 1931 г. [1]

Ерих Мария Ремарк, 1929 г.

Романът „Обратният път“ от Ерих Мария Ремарк излиза от печат през 1931 г. в Берлин и още същата година е публикуван на български – дори в два различни превода.

„Обратният път“ e продължение на станалия „за една нощ“ световноизвестен роман на Ремарк На Западния фронт нищо ново (1929).

Невъзможното завръщане

Действието на „Обратният път“ започва там, където писателят оставя своя герой Паул Боймер малко преди смъртта му в „На Западния фронт нищо ново“ – на бойната линия, броени дни преди примирието в Първата световна война през 1918 г. Оттам започва и завръщането на победената армия в Германия, „обратният път“ към живота. В центъра на действието е група фронтови другари; някои от тях са познати още от „На Западния фронт нищо ново“. След дълго и уморително пътуване те се озовават в своята родина, разтърсвана от Ноемврийската революция.

За повечето от тях е трудно да се върнат към цивилния живот. Селянинът Адолф Бетке се завръща в своето стопанство, но бракът му е на път да се разпадне. Той и жена му се преселват в града, за да избегнат клюките и подигравките в малкото селце. Но така или иначе Бетке вече не е същият и не успява да заживее щастливо с жена си.

Алберт Троске застрелва черноборсаджията Юлиус Барчер, който му е отнел единствената надежда за ново начало – момичето Люси! Троске е изправен пред съд и осъден на 3 години строг тъмничен затвор.

Ремарк (в средата) с фронтови другари

Някогашните гимназисти лейтенант Брайер и разказвачът (Ернст) заемат отново местата си на училищната скамейка. Но в крайна сметка Брайер изгубва всякаква надежда да намери задоволително поприще в следвоенния живот и се самоубива, понеже през войната се е заразил от неизлечима венерическа болест – тук болестта се превръща в символ за белязаността на едно „изгубено поколение“.

Георг Рае постъпва в доброволческия корпус с очакването там да намери липсващата му фронтова дружба, но остава разочарован. Не след дълго той напуска службата си, осъзнал каква е действителността – казармите са пълни не с бойни другари, а с кариеристи и жадни за приключения хлапаци. В една гротескна сцена той се завръща на бойното поле, където са кръстовете на погребаните му бойни другари и там се застрелва, за да бъде „един от тях“.

Ернст става учител в едно малко селце; той стига до убеждението, че „животът сам по себе си“ е задача, с която трябва да се справи.

Изгубеното поколение
Публично изгаряне на книги в Берлин, 1933 г.

В „Обратният път“ Ремарк доразвива идеята си от „На Западния фронт нищо ново“: едно поколение, прекарало младостта си на фронта, е вече изгубено за нормалния живот, то е неприспособимо, то е обречено, то е „унищожено от войната – макар и оцеляло от нейните снаряди“. Затова и извървелите „обратния път“ не могат да намерят своето място – едни се самоубиват, други изчезват в затворите, трети резигнират и заживяват с дребните грижи на всекидневието, лишени от някогашните си цели и идеали. Нервното напрежение от битките преминава в социална апатия. А с това изчезва и най-доброто, което може би е породила войната: фронтовото другарство.

Литературното „предателство“

Когато през 1933 г. на власт в Германия идва Хитлер, нацистката пропаганда нарича двата романа на Ремарк „литературно предателство към боеца от Световната война“. Това става причина те да бъдат публично изгаряни заедно с произведения на Хайнрих Хайне, Бертолт Брехт, Стефан Цвайг, Хайнрих Ман, Лион Фойхтвангер и други идеологически неудобни писатели. Накрая отнемат на Ерих Мария Ремарк немското гражданство и той се преселва в Париж, а през 1939 г. емигрира в САЩ.

Бележки

  1. Ремарк, Ерих Мария „Обратният път“. Превод от немски Димитър Подвързачов, изд. „Цвят“ / П.К. Чинков, изд. „Плод“, София, 1931 г.

Източници

Тази статия се основава на материал, използван с разрешение.

Външни препратки

Въведение

Останките от втори взвод лежат в разрушен от стрелбата окоп зад фронта и дремят.

— Ама че чудни снаряди… — обади се ненадейно Юп.

— Защо? — пита Фердинанд и се понадига.

— Ами чуй! — отговаря Юп.

Козоле слага ръка зад ухото си и се ослушва. Ние също наостряме слух в нощта. Ала не долавяме нищо освен глухия шум на артилерийския огън и острия писък на снарядите. Отдясно долита пукотът на картечниците, а от време на време и по някой вик. Но всичко това ни е познато от години, тъй че няма защо човек да си отваря специално устата.

Козоле поглежда скептично Юп.

— Точно сега престана — смутено се защитава Юп.

Козоле още веднъж го поглежда изпитателно, но тъй като Юп не се трогва, извръща се и само промърморва:

— Червата ти стържат в корема, туй са ти снарядите. По-добре да беше подремнал. — После отъпква пръстта, натъкмява си нещо като възглавница и внимателно се изтяга така, че ботушите му да не се хързулнат във водата. — Ех, братче, пък у дома си имам жена и двойно легло — избърборва Козоле със затворени очи.

— Може някой друг да лежи до нея — отвръща Юп от ъгъла си.

Козоле отваря едно око и го пронизва с поглед. Като че ли се наканва да стане, но само изръмжава:

— Само да е посмяла, рейнски бухал такъв! — И в следващия момент захърква.

Юп със знак ме повиква при себе си. Прескачам ботушите на Адолф Бетке и сядам до него. Той предпазливо поглежда към хъркащия и изрича язвително:

— И понятие си няма тоя от образование, казвам ти.

Преди войната Юп е бил писар при някакъв кьолнски адвокат. Макар вече три години да е войник, все още има чувствителна душа и странно нещо, тук на фронта държи да го имат за образован човек. Какво точно значи това, сам естествено не знае, ала от всичко, което е слушал навремето, в главата му се е набила тъкмо думата „образование“ и той се е вкопчил за нея като удавник за сламка. Тук всеки си има по нещо: един — жена си, друг — търговията, трети — ботушите, Валентин Лаер — ракията си, а Тяден — желанието още веднъж да се налапа с боб и сланина.

А пък Козоле още като чуе думата „образование“ и се дразни. Някак си я свързва с представата за колосана яка и това му стига. Дори и сега тя му действува. Без да спре хъркането, казва лаконично:

— Долна писарска душица.

Юп с примирение и достойнство клати глава. Известно време мълчаливо седим плътно един до друг, за да се топлим. Нощта е влажна и студена, носят се облаци, а навремени превалява. Тогава вземаме платнищата, на които сме се настанили, и ги намятаме върху главите си.

На хоризонта проблясват пламъчетата на оръдейните дула. Струва ни се, че там не е толкова студено, тъй уютно изглежда. Като пъстри и сребристи цветя излитат ракетите над артилерийската заря. Голяма и червена, луната плува в мъгливия въздух над развалините на чифлика.

— Вярваш ли, че ще се върнем в къщи — прошепва Юп.

Свивам рамене.

— Е, така разправят…

Юп шумно въздъхва.

— Топла стая, канапе, а вечерта да поизлезеш на разходка… Можеш ли да си го представиш все още?

— По време на последния отпуск си премерих цивилните дрехи — казвам замислено, — но много са ми отеснели, ще трябва да си купя нови. — Колко чудновато звучи тук всичко това: цивилни дрехи, канапе, вечер… Странни мисли се надигат в нас — също като черното кафе, когато мирише силно на ръждясали баки, задавя ни и го повръщаме още парещо.

Юп унесено си чопли носа.

— Божке, витрини… и кафенета… и жени…

— Ех, човече, най-напред гледай да се измъкнеш от тая гадост — казвам и духам студените си ръце.

— Прав си. — Юп придърпва платнището върху хилавите си прегърбени рамене. — Какво ще правиш, като се махнеш оттук?

Засмивам се.

— Аз ли? Май ще трябва пак да тръгна на училище. Аз, Вили и Алберт, дори и Лудвиг ей там. — Посочвам назад, където един от нашите лежи пред разрушен блиндаж, завит с два шинела.

— По дяволите! Няма да го направите, нали? — казва Юп.

— Знам ли. Май ще трябва — отговарям и се вбесявам, без да зная защо.

* * *

Човекът под шинелите се размърдва. Показва се бледо, слабо лице и от него долита лек стон. Там лежи моят съученик лейтенант Лудвиг Брайер, нашият взводен. От седмици има кървава диария, несъмнено дизентерия, обаче не иска да се върне в лазарета. Предпочита да стои тук при нас, тъй като всички чакаме да настъпи мирът, тогава ще можем да го вземем със себе си. Лазаретите са препълнени, не се грижат добре за болните, а сложат ли те в такова легло, веднага се усещаш по-близо до смъртта. Хората наоколо мрат, това действува заразително, когато си сам сред тях, и докато се обърнеш, си отиваш. Макс Вайл, нашият санитар, изнамери на Брайер нещо като течен гипс и той го плюска, та червата му да се циментират и да заякнат. Въпреки това по трийсетина пъти на ден си сваля гащите.

Ето и сега му се ходи по нужда. Помагам му да свие зад ъгъла и той кляка.

Юп ми маха.

— Чуваш ли, ей ги пак!

— Кое?

— Снарядите отпреди.

Козоле се размърдва и се прозява. Сетне става, многозначително поглежда тежкия си пестник, след това с крайчеца на окото си към Юп и заявява:

— Човече, ако и сега ни разиграваш, ще ти строша кокалите от бой.

Ослушваме се. Съскането и свистенето на снарядите, описващи невидими дъги, се прекъсва от особен, дрезгав и протяжен звук, който е тъй странен и непривичен, че тръпки ме побиват.

— Газови снаряди! — виква Вили Хомайер и скача.

Ето че всички се събуждат и напрегнато наострят слух.

Веслинг сочи във въздуха:

— Ей ги там! Диви гъски!

На фона на мрачните сиви облаци се носи по-тъмна черта, клин. Върхът му се насочва към луната, прорязва червения й диск, ясно се виждат черните сенки — ъгъл, образуван от множество криле, цяло ято с кресливи, странни, диви викове, което чезне, в далечината.

— Отиват си — изръмжава Вили. — По дяволите, да можехме и ние да духнем така! Две крила и фюуу!

Хайнрих Веслинг гледа подир гъските.

— Зима иде — отронва бавно той. Хайнрих е селянин, знае ги тия неща.

Лудвиг Брайер, изнурен и тъжен, се обляга на насипа и промърморва:

— За пръв път виждам диви гъски.

Но най-много от всички из един път се оживява Козоле. Той кара Веслинг още веднъж да му обясни набързо всичко и най-вече разпитва дали дивите гъски са големи колкото домашните.

— Горе-долу — отговаря Веслинг.

— Майко мила! — Челюстите на Козоле се разтреперват от вълнение. — Значи сега във въздуха летят петнайсет-двайсет порции печено за чудо и приказ!

Току над главите ни отново зашумяват криле, отново хрипливият гърлен вик се забива в черепите ни като клюн на ястреб, а плясъкът на крилете се слива с отлитащите крясъци и с поривите на усилващия се вятър в неудържима, устремна представа за свобода и живот.

Изтрещява изстрел. Козоле сваля кримката и усърдно се взира в небето. Прицелил се е в центъра на клина. До него е застанал Тяден, готов да се спусне като ловджийско куче, ако някоя гъска падне. Ала орлякът си отлита цял-целеничък.

— Жалко — обажда се Адолф Бетке, — това щеше да е първият разумен изстрел в тая въшлива война.

Козоле разочаровано запокитва пушката.

— Да имах някой друг патрон със сачми!

После потъва в меланхолия и блянове какво би станало тогава и неволно дъвче.

— Точно така — казва Юп, който го наблюдава. — С ябълково пюре и пържени картофи, а?

Козоле го поглежда злобно.

— Свивай си устата, писарска душице!

— Трябваше да станеш летец — хили се Юп. — Сега щеше да ги изловиш с мрежа.

— Гадняр! — заключава Козоле и отново се тръшва да спи.

Пък и това е най-доброто. Дъждът се усилва. Сядаме гърбом един към друг и се намятаме с платнищата. Като тъмна купчина пръст клечим в нашия окоп. Пръст, униформи и частица живот под тях.

* * *

Събужда ме остър шепот.

— Ставай! Ставай!

— Какво има? — питам в просъница.

— Пращат ни на предната линия — изръмжава Козоле и си събира нещата.

— Но нали оттам идваме — казвам учуден.

— Ама че глупости — чувам как ругае Веслинг. — Та нали войната свърши.

— Хайде, ставай!

Самият Хел, ротният командир, ни подканва да тръгваме. Хел нетърпеливо притичва през окопа. Лудвиг Брайер вече е на крака.

— Няма как, трябва да вървим — казва той покорно и взема няколко ръчни гранати.

Адолф Бетке го поглежда.

— Да беше останал тук, Лудвиг. С твоята дизентерия не можеш да се придвижиш напред…

Брайер клати глава.

Поясоците скърцат, пушките потракват, внезапно блудкавата миризма на кръв отново напира от земята. Надявахме се, че завинаги сме се изплъзнали от нея, защото мисълта за мир се бе извисила пред нас като ракета и макар все още да не й вярвахме и да не я проумявахме, самата надежда вече ни бе достатъчна и броените минути, за които ни обходи слухът, ни промениха повече, отколкото двайсетте изминали месеца. Досега една година война се бе наслоявала върху предишната, една година безнадеждност се бе прибавяла към по-раншната и когато пресмятахме, удивлението, че е минало вече толкова време или че е минало само толкова време, бе почти еднакво. Сега обаче, откакто стана известно, че мирът може да настъпи всеки момент, всеки час тежи хилядократно повече, всяка минута ни се струва едва ли не по-мъчителна и дълга от цялата война.

Вятърът мяучи около останките от брустверите, а облаците бързо се носят пред луната. Светлина и мрак се сменят непрекъснато. Крачим в плътна колона, група сенки, жалкият втори взвод, изтребен почти до крак с изключение на неколцина — та и цялата рота надали е колкото нормален взвод, — ала тези останки са минали през ситото. Имаме дори трима стари войници още от четиринайсета: Бетке, Веслинг и Козоле, които са наясно с всичко и сегиз-тогиз разправят за първите месеци на маневрената война, сякаш е било по времето на древните германци.

На позицията всеки си търси свое ъгълче, своя дупка. Засега нищо особено. Сигнални ракети, картечница, плъхове. С добре прицелен ритник Вили вдига един и с удар на лопата го разполовява във въздуха.

Раздават се откъслечни изстрели. Отдясно се долавя далечният шум от експлодиращи ръчни гранати.

— Дано тук остане спокойно — обажда се Веслиш.

— То остава и сега да те цапардосат по тиквата — клати глава Вили.

— Който няма късмет, ще си счупи пръста и като си чопли носа — измърморва Валентин.

Лудвиг лежи на платнище. Наистина можеше да остане отзад. Макс Вайл му дава няколко хапчета. Валентин го увещава да пийне ракия. Ледерхозе се опитва да разкаже някаква пиперлива мръсотия. Никой не го слуша. Налягали сме наоколо. Времето продължава своя ход.

Отведнъж се стряскам и вдигам глава. Забелязвам, че и Бетке вече е скочил. Дори Тяден се оживява. Дългогодишният инстинкт сигнализира за нещо, никой още не знае какво, но положително има нещо необичайно. Предпазливо протягаме шии и се ослушваме, очите ни са станали на тесни цепки, за да проникнат през дрезгавината. Всички са будни, у всеки сетивата са напрегнати до краен предел, мускулите — готови да посрещнат неизвестното, приближаващото, което може да бъде само опасност. Тихо проскърцват ръчните гранати, с които Вили, най-добрият ни бомбохвъргач, се промъква напред. Останалите сме се прилепили о земята като котки. До себе си съзирам Лудвиг Брайер. В напрегнатото му изражение няма и следа от болестта. Същото хладно, убийствено лице както на всички тук — лицето на окопа. Безумното напрежение го е смразило, толкова неимоверно е внушението, получено от подсъзнанието, дълго преди сетивата ни да го възприемат.

Мъглата се полюшва и се носи от вятъра. И внезапно усещам кое е вцепенило всички ни във върховна тревога. Настъпила е тишина. Пълна тишина.

Няма вече картечници, няма стрелба, нито попадения; няма свистене на снаряди, нищо, абсолютно нищо, няма гърмежи, няма викове. Чисто и просто е тихо, съвсем тихо.

Споглеждаме се, не можем да проумеем. За пръв път, откакто сме на война, е толкова тихо. Неспокойно душим, за да разберем какво означава това. Дали към нас не пълзи газ? Но вятърът е обратен, ще го отвее. Дали не се готви атака? Но нали тогава тишината ще я издаде предварително. Какво става? Гранатата в ръката ми е мокра, изпотил съм се от възбуда. Нервите ми ще се скъсат. Пет минути. Десет минути.

— Ето вече четвърт час! — възкликва Валентин Лаер.

Гласът му ехти глухо, като че идва от гроб. И все още нищо не се случва, няма атака, няма внезапно изскачащи тъмни сенки.

Пръстите се отпускат и се свиват още по-силно. Това е нетърпимо! Дотолкова сме свикнали с шумотевицата на фронта, та сега, когато тя из един път вече не тегне над нас, имаме чувството, че ще се пръснем, ще литнем като балони.

— Братлета, трайте си, та това е мирът — казва внезапно Вили и думите му ни действуват като бомбен взрив.

Лицата се отпускат, движенията стават безцелни и несигурни. Мир ли? Споглеждаме се недоверчиво. Мир? Изтървавам гранатата.

Лудвиг бавно ляга на платнището си. Мир? Очите на Бетке са такива, сякаш лицето му ей сега ще се разпадне. Мир? Веслинг стои неподвижно като дърво, а когато извръща лице към нас, изглежда, като че ли ей сега ще си тръгне за дома.

Отведнъж — ние почти не сме забелязали това в шемета от възбудата си — тишината свършва, отново глухо тътнат оръдия и ето че отдалеч като кълвач затраква картечница. Успокояваме се, едва ли не се радваме, че пак чуваме добре познатите ни звуци на смъртта.

* * *

Целия ден ни оставят на спокойствие. През нощта трябва да се изтеглим малко назад както често досега. Обаче ония оттатък не само ни следват, ами и нападат. Докато се обърнем, настига ни масиран огън. Зад гърба ни в здрача бушуват червени фонтани. При нас все още е спокойно. Вили и Тяден случайно намират месна консерва и тутакси я излапват. Останалите лежат и чакат. Дългите месеци са ги изпепелили, те са почти равнодушни, щом като не трябва да се отбраняват. Ротният припълзява в нашата яма.

— Имате ли всичко необходимо? — пита той през шума.

— Няма достатъчно боеприпаси! — изкрещява Бетке.

Хел свива рамене и му подава цигара през рамо.

Бетке кимва, без да се обърне.

— Ще трябва някак си да се справите! — провиква се Хел и прибягва към следващата яма.

Знае, че ще се справим. Всеки от тези стари войници би могъл да бъде не по-лош ротен командир от него.

Стъмва се. Попадаме под обстрела. Прикритието не е достатъчно. С ръце и лопати изравяме дупки за главите си. Така лежим плътно притиснати един до друг; Алберт Троске и Адолф Бетке са до мен. На двайсет метра от нас изпердашва снаряд. Щом дочуваме свистенето на тая гадина, широко отваряме уста, за да си запазим тъпанчетата, но и така сме полуоглушели, пръст и кал ни пръскат в очите, а проклетият барутен и сернист дим ни дере гърлата. Пада дъжд от осколки. Сигурно някой е улучен, тъй като в ямата ни заедно с нажежен къс от снаряд влетява и откъсната ръка, току покрай главата на Бетке.

Хел скача при нас. Пламъците на взривовете осветяват тебеширенобялото му от ярост лице под каската.

— Брант — задъхва се той. — Пряко попадение, нищо не остана от него.

И отново пукот, грохот, рев, дъжд от кал и желязо, въздухът гърми, земята тътне. Сетне завесата се вдига, отдръпва се, в същия миг хората се изправят — обгорени, почернели от пръстта, с гранати в ръце, нащрек и готови за бой.

— Бавно отстъпвай! — вика Хел.

Атаката е вляво. Води се битка за наша огнева точка. Картечницата лае. Проблясват мълниите на ръчните гранати. Внезапно картечницата замлъква — засечка. Тутакси нападат огневата точка откъм фланга. Броени минути и ще я отрежат. Хел вижда това.

— По дяволите! — вика той и прескача насипа. — Напред!

Едновременно с думите му натам политат и боеприпаси. Вили, Бетке и Хел мигом залягат на един хвърлей и мятат гранати, ето че Хел отново скача, в такива моменти той полудява, превръща се в същински сатана. Но тримата успяват, онези в ямата се окуражават, картечницата пак залайва, връзката е осъществена и ние вкупом се спущаме назад към бетонния блок. Всичко се развива тъй бързо, че американците изобщо не забелязват кога се опразва огневата точка. Мълниите все още проблясват в изоставените ями.

Огънят утихва. Страх ме е за Лудвиг. Ала той е тук. След малко допълзява до нас.

— А Веслинг?

— Какво е станало с Веслинг? Къде е Веслинг? — Викът внезапно се издига сред глухия екот на далекобойните оръдия: — Веслинг!… Веслинг…

Изниква Хел.

— Какво има?

— Веслинг липсва.

Тяден е лежал до него при отстъплението, но после го загубил от погледа си.

— Къде? — пита Хел.

Тяден посочва.

— Дявол да го вземе!

Козоле поглежда Бетке. Бетке — Козоле. И двамата знаят, че това може да е последното ни сражение. Обаче не се колебаят нито миг.

— Все едно — изръмжава Бетке.

— Хайде — изсумтява Козоле.

И изчезват в мрака. Хел изскача от укритието и хуква подире им.

Лудвиг подготвя всичко за незабавно настъпление, ако тримата бъдат нападнати. Засега е тихо. Но изведнъж светват мълнии на експлодиращи ръчни гранати. Сред тях изкънтяват револверни изстрели. Тутакси изскачаме от ямата, Лудвиг е пръв — но ето че изникват потните лица на Бетке и Козоле, които влачат някого на платнище.

Хел? На платнището стене Веслинг. А Хел? Задържа ги, той е стрелял; в следващия миг Хел се връща.

— Пречуках цялата банда в ямата — провиква се той. — А двама от тях с револвера. — После се вторачва във Веслинг. — Е, какво има?

Веслинг не отговаря. Коремът му е разкашкан като месо в касапница. Не се вижда колко дълбока е раната. Криво-ляво я превързваме. Веслинг стене, иска вода, но не му даваме. Ранените в корема не бива да пият. Сетне поисква одеяла. Зъзне, загубил е много кръв.

Куриерът донася заповед да продължим отстъплението. Вземаме Веслинг на платнище, през което сме проврели пушки, докато намерим носилка. Предпазливо, опипом вървим един зад друг. Полека-лека се развиделява. Сребриста мъгла в храсталака. Напускаме зоната на сражението. Вече си мислим, че всичко е отминало, когато с тихо жужене ни настига снаряд и се взривява с трясък. Лудвиг Брайер мълчаливо си навива ръкава. Ранен е в ръката. Вайл го превързва.

Връщаме се обратно. Обратно.

Въздухът е мек като вино. Сякаш не е ноември, а март. Небето е бледосиньо и ясно. В крайпътните локви се оглежда слънцето. Вървим по тополова алея. Дърветата са от двете страни на шосето, високи, и непокътнати, само тук-там липсва по някое. Тази местност е била в тила, затова не е тъй опустошена както километрите преди нея, които изоставяхме ден след ден, метър след метър. Слънцето озарява кафявото платнище, а докато крачим по жълтите алеи, капещите листа безспир се носят над него, някои падат вътре. Лазаретът е пълен. Доста от ранените лежат пред вратата. Засега оставяме и Веслинг вън.

Група ранени в ръцете с бели превръзки се строяват за тръгване. Лазаретът вече се разтурва. Някакъв лекар тича нагоре-надолу и преглежда новопристигналите. Нарежда веднага да внесат вътре мъж, чийто крак виси изметнат в колянната става. Веслинг само го превързват и го оставят вън.

Той се опомня от унеса си и поглежда подир лекаря.

— Защо си отива?

— Пак ще дойде — казвам.

— Но мен трябва да ме внесат, нали трябва да ме оперират. — Отведнъж той е обзет от страшно вълнение и опипва превръзката. — Та това трябва веднага да се зашие.

Опитваме се да го успокоим. Целият е позеленял и изпотен от страх.

— Адолф, догони го, кажи му да дойде.

Бетке се колебае миг. Ала не може да постъпи другояче под погледа на Веслинг, макар да знае, че е безполезно. Виждам, че говори с лекаря. Веслинг го изпраща с очи, докъдето може, ужасно е да го гледаш как се мъчи да извърне глава.

Бетке се връща така, че Веслинг да не го зърне, клати глава, показва един пръст и устата му беззвучно изговаря:

— Един час…

Придаваме на лицата си бодро изражение. Но кой ти може да измами умиращ селянин! Още щом Бетке му казва, че щели да го оперират по-късно, че раната първо трябвало да позаздравее, на Веслинг всичко му е ясно. Помълчава миг, сетне изпъшква тихо:

— Да, ето ви всички, здрави и читави… и ще се върнете у дома… пък аз… четири години и такова нещо… четири години и такова нещо…

— Ей сега ще те приемат в лазарета, Хайнрих — утешава го Бетке.

Веслинг махва с ръка.

— Недей.

От този момент нататък почти не проговаря. Дори не настоява да го внесат вътре, а иска да остане на двора. Лазаретът е кацнал на малък склон. Оттук се вижда алеята, по която дойдохме. Тя е пъстра и златиста. Земята тук лежи притихнала и мека, виждат се даже ниви — малки, кафяви, разкопани правоъгълници, досами лазарета. Когато вятърът отвява миризмата на кръв и гной, вдъхваме тръпчивия аромат на пръстта. Далнината е синя и всичко е тъй мирно, защото погледът не стига до фронта. Фронтът е отдясно.

Веслинг е притихнал. Оглежда всичко много внимателно. Очите му са съсредоточени и ясни. Селянин е и на него природата му е по-близка и понятна, отколкото на нас. Знае, че след малко ще си отиде. Затова нищо не иска да пропусне и не сваля поглед от земята. С всяка изминала минута все повече пребледнява. Накрая помръдва и прошепва:

— Ернст…

Навеждам се към устните му.

— Извади ми нещата — изрича той.

— Има още време, Хайнрих…

— Не, не. Хайде.

Слагам всичко пред него. Протрития мушамен портфейл, ножа, часовника, парите — полека-лека човек опознава вещите на другите. В отделна преградка на портфейла е снимката на жена му.

— Покажи ми я — казва той.

Изваждам снимката и я държа така, че да я види. Чисто мургаво лице. Веслинг я разглежда.

— И всичко туй вече няма да го видя — прошепва той след някое време и устните му се разтреперват. После извръща глава и казва: — Вземи. — Не зная какво иска да каже, но не ми се разпитва повече и пъхам снимката в джоба си. — Това й го занеси… — Веслинг поглежда към останалите вещи. Кимвам. — И й кажи… — Той се вторачва в мен със странно разширени очи, измърморва нещо, поклаща глава и простенва. Трескаво се мъча да доловя още някоя дума, но той само хъхри, изпъва тяло, диша все по-тежко и бавно, с паузи, на пресекулки, след това си поема много дълбоко дъх и изпъшква. Внезапно очите му сякаш ослепяват и Веслинг свършва.

* * *

На другата сутрин за последен път лежим на предната линия. Кажи-речи, вече няма стрелба. Войната е свършила. След час ще си тръгнем. Ето че никога повече няма да се върнем тук. Отидем ли си, отиваме си завинаги.

Разрушаваме каквото може да се разруши. Не е много. Някой друг блиндаж. Сетне идва заповедта за отстъпление.

Странен миг. Стоим един до друг и гледаме напред. Ефирни облачета мъгла се стелят над земята. Ясно се различават линиите на бомбените ями и окопите. Наистина това са последните линии, понеже тук е резервна позиция, но и тя е в огневия участък. Колко пъти сме тръгвали напред през този съобщителен ров, колко пъти сме се връщали по-малко на брой. Сив се простира отпреде ни еднообразният пейзаж — в далечината останките от горичката, няколко дънера, развалините на селото, сред тях висок самотен зид, кой знае как запазен.

— Да — казва замислено Бетке, — четири години проседяхме тук…

— Дявол да го вземе, така е — кимва Козоле. — А сега всичко чисто и просто свърши.

— Ех, братлета! — Вили Хомайер се обляга на бруствера. — Чудна работа, нали…

Стоим и се взираме напред. Чифликът, останките от гората, височините, линиите на хоризонта — всичко това бе страшен свят и тежък живот. А сега ей така ще остане зад гърба ни, поемем ли напред, с всяка измината крачка ще потъва зад нас и подир час ще се загуби, като че ли никога не е съществувало. Кой ли може да го проумее!

Ето ни — стоим и би трябвало да се смеем, да ревем от радост, а пък ни се повдига, сякаш сме изплюскали метла и всеки момент ще повърнем.

Никой не казва нещо смислено. Лудвиг Брайер уморено се е облегнал на окопната стена и вдига ръка, като че отсреща има човек, на който иска да махне.

Появява се Хел.

— Май не можете да се разделите, а? Да, сега започва мръсотията.

Ледерхозе го поглежда озадачен.

— Та нали настъпи мир.

— Да де, тъкмо това е мръсотията — казва Хел и отминава с такава физиономия, все едно че майка му е умряла.

— На тоя му липсва „Pour le mérite“[1] — обяснява Ледерхозе.

— Я си затъкни устата — срязва го Алберт Троске.

— Е, хайде — обажда се Бетке, но и той не помръдва.

— Тук лежат доста от нашите — казва Лудвиг.

— Да — Брант, Мюлер, Кат, Хайе, Боймер, Бертинк…

— Зандкул, Майндерс, двамата Тербрюген, Хута, Бернхард…

— Братле, престани…

Мнозина от нашите лежат тук, ала досега не сме чувствували нещата така. Та нали бяхме заедно, те в земята, и ние в земята, разделени само от няколко шепи пръст. Те просто ни бяха поизпреварили, понеже с всеки изминал ден ние намалявахме, а те се увеличаваха и често пъти не знаехме дали вече не се числим към тях. А понякога снарядите отново ги вдигаха при нас — високо запратени разпадащи се кости, остатъци от униформи, разложени, мокри, вече землисти глави, които под барабанния огън пак се връщаха в боя от своите засипани блиндажи. Не изпитвахме ужас; бяхме твърде близо до тях. Но сега ние се връщаме в живота, а те трябва да останат тук.

Лудвиг, чийто братовчед е паднал в този участък, се изсеква с ръка и се обръща. Бавно го следваме, ала се спираме още няколко пъти и поглеждаме назад. И пак стоим притихнали и внезапно усещаме, че онова отпред, този пъкъл на ужаса, това разкъсано парче земя, осеяно с ями, е проникнало в сърцата ни, че то — по дяволите, да не звучеше тъй глупаво и да не ни бе дошло до гуша от него — че то едва ли не ни е станало близко като някаква мъчителна, страшна родина и че мястото ни е тук.

Замислено клатим глави — но дали онова, което остава тук, са погубените години, дали онези, които лежат там, са другарите, дали това е цялата злочестина, покриваща земята?… Такава мъка се е загнездила в душите ни, че ни иде да се разциврим.

Сетне потегляме.

Бележки

[1] „За заслуги“ (фр.) — пруски орден. — Б.пр.