Уилям Фокнър
Дворецът (15)

14

По времето, когато Ретлиф елиминира Кларънс и го принуди да се върне към частния живот в Завоя на французина, в Джеферсън от две години вече живееше нов Сноупс. Така Джеферсън си оставаше верен на онова, което вуйчото на Чарлз наричаше съотношението или проблема на Сноупсовци.

Този беше съвсем нов, ерген, на име Орест, за по-кратко наричан Рес. Точно така, Орест. Дори Гейвин, вуйчото на Чарлз, не знаеше от къде на къде. Той разправяше на Чарлз как още в 1943 година градът изведнъж узнал, че Флем Сноупс притежава и остатъка от имението на Компсънови. А той не беше голям. Говореше се, че те продали значителна част още в 1909 година (на този парцел се изгради общинското игрище за голф), за да пратят най-големия си син, Куентин, да следва в Харвардския университет, където, в края на първата година, той се самоуби; преди около десет години най-малкият син, идиотът Бенджи, подпали себе си и къщата и изгоря в останките й. Всичко това стана, след като Куентин се удави в Харвард, бракът на сестра им Кандейси се разби и тя изчезна неизвестно никому къде, а нейната дъщеря, също Куентин, чийто баща никой не познаваше, се смъкна една нощ по улука и забегна с някакъв цирк; тогава средният син Джейсън реши най-после да се отърве от Бенджи и придума майка си да го изпратят в приюта, но от това нищо не излезе, защото, според Джейсън, майка му циврела и плакала и той накрая вдигнал ръце, довеждайки Бенджи обратно у дома, където, разбира се, не изтекли още две години, Бенджи не само се самозапали, но и напълно унищожи къщата. Джейсън тогава изтегли застраховката, взе назаем още малко пари срещу вече празното място и построи на главната улица недалече от площада нова тухлена къща, в която се прибра с майка си. Празното място обаче се оказа ценен участък — Джеферсън бе започнал вече да го заобикаля от всички страни; всъщност игрището за голф още в 1929 година бе изместено в извънградския клуб, а Джейсън Компсън изкупи стария си парцел. Това никого не изненада. Още като ученик Джейсън бе захванал да чиракува след часовете и в събота в железарския магазин на стария чичо Айк МакКаслин, още тогава управляван от един човек на име Ърл Триплет, когото чичо Айк бе довел отнякъде — всички предполагаха, че или от ловните полета, или от езерата в Делтата, тъй като именно по тия места чичо Айк прекарваше по-голямата част от времето си. По тази причина за града не бе изненада да приеме, че Триплет отдавна и безболезнено е изместил чичо Айк от търговията му, въпреки че чичо Айк все така висеше в магазина, когато не е на лов или риболов, като без съмнение Триплет продължаваше да продава амуниции и рибарски принадлежности. Несъмнено градът допусна, че и Джейсън върши същото, когато на свой ред измести Триплет и го прати обратно при неговите еленови укрития, въдици и серкмета за кленове.

Тъй или иначе, фактически Джейсън Компсън сега представляваше фирмата на МакКаслин за търговия с железарски стоки. Ето защо никой не се учуди, когато се разчу, че Джейсън е прибавил към първоначалното семейно имение и онази част, която баща му бе пожертвувал, за да прати по-големия му брат в Харвард — едно учебно заведение, което Джейсън презираше, тъй като според неговите разбирания, всяко учебно заведение след десеткласното училище е просто убежище за неспособните и боязливите. Вуйчото на Чарлз споделяше, че най-много се изненадал, когато отишъл веднъж в съда, прегледал книжата и установил, че макар Джейсън да е платил очевидно в брой за изоставеното игрище, той не е погасил ипотеката върху останалата част от имота, от която бе взел парите за постройката на новата къща, изплащайки обаче в банката на Флем Сноупс най-акуратно всички лихви, очевидно възнамерявайки да ги плаща и занапред. Така беше до Пърл Харбър. Почти да повярва човек, че в японския парламент Джейсън има свой верен, напълно надежден агент. А през пролетта на 1942-ра — също такъв доверен и надежден шпионин и в правителството на САЩ; вуйчо му казваше, че ако слушаш Джейсън, не може да не се убедиш не само в неговата предварителна и непоколебима информация, че в Джеферсън ще бъде разположено учебно-тренировъчно летище, но и в неговата непоколебима увереност, че то ще се намира именно на старото игрище за голф; вуйчото на Чарлз казваше, че по това време никой в Джеферсън не е разбирал от летища и дори не се е замислял по въпроса; ето защо всички на драго сърце повярваха на Джейсън, че щом една поляна е достатъчно широка за топките на голфа, тя ще е достатъчно широка и за приземяването на самолетите.

Важното е, че който трябва, му повярва. А това беше Флем Сноупс, председателят на банката, притежаваща ипотеката върху другата половина от имотите на Джейсън. Вуйчо му Гейвин подхвърляше, че цялата работа много напомняла покер на две ръце, когато и двамата са разбрали, че държат по един ас и по взаимно съгласие са обявили останалите два аса за бити карти. Според Гейвин никой фактически не е знаел какво е станало. Знаели са само онова, което им е било известно за Джейсън Компсън и Флем Сноупс; Гейвин разправяше, че сигурно ще е дошъл момент, когато Флем, съзнаващ, че в никакъв случай не разбира повече от летища от Джейсън, е изпитал ужасяващото съмнение, че може би и от пари не разбира колкото него. Ето защо Флем не е можел да рискува и да остави Джейсън да тегли още една карта, а след това и да утрои залога; видял се е принуден да поиска откриването на картите.

Или (казваше Гейвин) може би Джейсън е смятал така. И просто е размахвал въображаемото летище по площада, за да внуши на мистър Сноупс, че трябва да предприеме първата стъпка. Което очевидно Сноупс е сторил: той протестира полицата, която банката му държеше върху ипотеката на Джейсън. Всичко бе сторено, разбира се, по приятелски и миролюбив начин, както и самият Джейсън бе очаквал: той бе поканен в частната задна стаичка в банката, където му бе казано:

— Съжалявам за всичко това не по-малко от вас, мистър Компсън. Но нали разбирате, когато нашата страна води война за собственото си съществование, за живота си, в двата края на земното кълбо, дълг и висша чест за всеки гражданин е да даде и своя скромен принос за тази борба. Нашият директорски съвет смята, че всеки цент от ресурсите на банката трябва да се вложи в дела, пряко отнасящи се до нашите военни усилия.

Именно това искаше и Джейсън:

— Но разбира се, мистър Сноупс. Всеки патриотичен гражданин ще се съгласи с вас от все сърце. Особено когато се касае до едно пряко военно начинание именно тук, в Джеферсън, като например това летище, за което, доколкото разбирам, контрактът ще се сключи веднага щом се оформи собствеността на земята. — При което назова своята цена за бившето игрище за голф, от която сума естествено ще се изплати и полицата. Или, ако пък мистър Сноупс и неговият съвет от директори предпочитат, той, Джейсън, би посочил една обща сума за цялото имение на Компсънови, включително ипотеката, давайки по този начин възможност на директорите или на друга някоя патриотична гражданска организация, представляваща града, сама да влезе в преговори с правителството по отношение на летището; Джейсън би си запазил само правото да се надява, че готовият аеродром ще носи името „летище Компсън“, не в негова чест, а понеже смее да вярва, че семейството му е изиграло някаква роля в историята на Джеферсън, от която няма основание да се срамува, давайки един губернатор и един бригаден генерал, стига само да се приеме, че това има смисъл да се увековечава. Според вуйчото на Чарлз, Джейсън бе достатъчно хитър (по свой начин), за да съобрази, че човек като Сноупс, който бе пръснал толкова пари, за да впишат името му в мраморния надгробен паметник на невярната му съпруга, ще даде още малко, за да кръсти на свое име и едно летище.

Или поне така си мислеше Джейсън. Защото през януари 1943-та Джеферсън научи, че мистър Сноупс — не банката, а частното лице мистър Сноупс — е вече собственик на Компсъновото имение. Сега, по думите на вуйчо му Гейвин, в тържеството си Джейсън почна да разкрива по малко картите си. Но кой ли би могъл истински да го осъди за това, след като никой досега, извън италианския синдикат за мраморни изделия, но бе успял да продаде на Флем Сноупс нещо така аморфно като престиж? А италианците всъщност му продадоха репутация, която за него бе не лукс, а необходимост. Сега Джейсън наричаше стария си имот „летището Сноупс“ и дори (както разказваше вуйчото на Чарлз) издебваше от време на време мистър Сноупс от засада, спираше го на улицата пред достатъчно свидетели и питаше как върви строежът на обекта; това той вършеше, след като дори онези, които нямаха и представа какво може да представлява едно летище, бяха вече разбрали, че такова тук няма да се прави, тъй като властите се бяха вече спрели на по-равната прерия източно и близо до Колъмбъс и на съвършено равните земи в Делтата западно и близо до Грийнвил като на едничкия приемлив терен за учебни летища. Джейсън взе да съчувствува на мистър Сноупс, произнасяйки дълги публични тиради срещу глупостта на правителството: как фактически мистър Сноупс се движи далеч преди своето време и че неизбежно, с продължението на тази война, когато всички трябва да пристягаме коланите още повече, неговото схващане за летище, разположено на хълмове, ще бъде признато за единственото най-практично и ще се разчуе по цял свят като „Аеродромна система Сноупс“, тъй като според него пистите, които иначе трябва да бъдат една миля в дължина, ще могат да се скъсят наполовина, защото с булдозери хълмовете направо ще се изравнят и така ще се използуват и двете страни на пистата — едната за излитане, другата за кацане, а самолетите ще пълзят като муха върху карта за игра, пъхната в пукнатина.

А може би — според Гейвин — Джейсън бе почнал да си подсвирква за кураж в тъмното, мъчейки се да каже „не“ в ужас пред страшното откритие, макар и вече твърде късно. Джейсън бе хитър по свой начин, бе използувал хитростта си доста ефикасно, за да се намира сега там, където е, без външна помощ и без особено да рискува. Много бе възможно още с подписването на договора за продажбата и дори преди осребряването на чека да му е станало ясно, че и Флем Сноупс бе използувал хитростта си доста ефикасно — та как иначе щеше да е председател на банка, почвайки от капитал много по-малък от неговия (на Джейсън) — той поне разполагаше с къща и със земя, а Флем — само с жена. Може би Джейсън бе открил с помощта на някакво предчувствие, с каквото го бе осенил дяволът, общият им господар, че Флем Сноупс не иска и няма никакво намерение да строи летище на имота; че само той, Джейсън Компсън, е бил човекът, който е предполагал, че като страничен продукт на войната, едрите собственици завинаги ще бъдат осъдени и принудени да произвеждат и да изразходват самолети, танкове и оръдия; само че Флем Сноупс е имал по-точни съображения. Флем Сноупс знаеше, че самолетите, танковете и оръдията сами изразходват себе си, самоотричат се с вроденото си остаряване, че истинският страничен продукт на войната, който се самоувековечава и самопроизвежда и ще надделее, за да продължи да се умножава във вечността, са децата, раждаемостта, площта, върху която трябва да се издигат стени, които да ги пазят от времето и студа и да дават подслон на техните растящи отпадъци.

Твърде късно обаче. Защото сега Сноупс бе собственик на всичко и не му оставаше нищо друго, освен да седи със скръстени ръце и да чака самоизтощението на самата война. Нямаше да има никакво значение дали Америка, тоест Джеферсън, ще я загуби или спечели; и в двата случая населението щеше да се множи и дали държавата, дали някой друг, трябваше все пак някой да го приютява, а жилищата трябваше да се възправят някъде и на нещо — на онзи именно къс земя, проточил се на четвърт миля в двете посоки, с изключение на малкото владение в единия му ъгъл, собственост на един капризен старец на име Медоуфил, с когото Флем Сноупс щеше да се справи за десет-петнайсет минути, стига само да му дотрябваше и това парче земя, която още преди Пърл Харбър бе вече задмината и заобиколена от града. Ето защо следващата постъпка на Джейсън никого не изненада; вуйчото на Чарлз казваше, че единствено изненадващ бил фактът, че Джейсън е избрал да подкупи именно него, Гейвин Стивънз, било да открие някаква нередовност в акта, с който е прехвърлил имотите на мистър Сноупс, било, ако той, Стивънз, не намери такава, поне да вземе да я съчини. Джейсън сам отговорил на тези въпроси:

— Дявол да го вземе, нали за вас говорят, че сте най-подготвеният адвокат в тази област? Не само Харвард, ами и онзи германски град…

— Значи, ако Харвард не помогне да измъкнете обратно имота си от Флем Сноупс, ще трябва да се намеси и Хайделберг? — казал вуйчо му. — Махайте се, Джейсън!

— Ясно — казал Джейсън, — сега, след като се оженихте за пари, можете да си позволите и малко добродетелност.

— Казах да се махате, Джейсън — рекъл вуйчо му.

— О’кей, о’кей — отвърнал Джейсън. — Сигурно някъде ще намеря, адвокат, който няма толкова пари в банката на Флем Сноупс, за да се страхува от него.

Впрочем Джейсън Компсън не се нуждаеше някой да му каже, че Флем Сноупс ще купи от някого права, допущайки в договора да има грешка или нещо друго, което би го направило уязвим. Но Джейсън продължаваше да опитва; вуйчото на Чарлз разправяше как Джейсън непрекъснато се мъчел да изрови някакъв способ, какъвто и да е той, само и само да анулира или поне да разклати собствеността на Сноупс, изгаряйки от нещо като студена и неуморна злоба, подобно на евангелист, който открива, че друг проповедник го е изместил и зад гърба му вече е спечелил клиента или пациента, над когото цяло лято е работил; или подобно на измамник или джебчия, който е бил ограбен от друг измамник и джебчия. Но се проваляше всеки път: правото на Сноупс над цялото Компсъново имение си оставаше, тъй че накрая Джейсън се предаде; тази същата седмица този същият Уот Сноупс, който преди двайсет години бе превърнал старата къща на де Спейн в предвоенния по стил дворец на Флем, отново се появи и преустрои кабриолетния сайвант на Компсънови (той бе отдалечен от къщата и Бенджи не успя да го подпали) в малка двуетажна резиденция, в която месец по-късно се нанесе новият за Джеферсън Сноупс, Орест. И не само като агент на Флем Сноупс, та бидейки на място, да предотвратява машинациите, които Джейсън все още би могъл да изнамери или измисли. Защото до лятото Рес бе вече разделил с огради прилежащата земя на по-малки участъци и сега се занимаваше с покупка и продажба на долнопробни говеда и свине. По това време той вече водеше активна партизанска война със стареца Медоуфил, чиято овощна градина граничеше със свинарника на Рес Сноупс.

Старият Медоуфил бе известен в Джеферсън още преди войната: беше твърде подъл, за да е платежоспособен, и се отказа дори от спестяванията, идващи от дъскорезницата му. Притежаваше дъскорезница и търгуваше с дървен материал още година и нещо след като купи ъгълчето от имението на Компсън и построи там своята неелектрифицирана и неканализирана къща, след което продаде дъскорезната и се прибра в къщата с безцветната си отрудена жена и единствената си дъщеря; и след като на всички бе ясно, че един жив и здрав човек, който е зарязал своята дъскорезница, не може за нищо на света да ти извади един излишен долар — ни назаем да ти го даде, ни да му продадеш нещо за него — той посвети цялото си време да си спечели и задържи името на пръв злоправен скъперник в целия Джеферсън, а може би и в цялата околия Йокнапатофа.

Чарлз помнеше дъщеря му — едно тихо и скромно като мишле момиче, на което никой не обръщаше внимание, додето неочаквано в 1942 година тя завърши гимназията не само като първенец на своя клас, но и с най-високите бележки, писани някога някому, плюс стипендия от петстотин долара, предложена от председателя на Джеферсънската банка (не тази на Сноупс, а другата) в памет на единствения му син, пилот от военноморските сили, убит по време на една от първите тихоокеански битки. Тя отказа стипендията. Отиде при мистър Холънд и му заяви, че вече си е намерила работа в телефонната компания и няма да има нужда от никаква стипендия, но затова пък ще поиска от банката заем в размер на петстотин долара срещу бъдещите й заплати; притисната най-накрая, тя разкри причината, да си направи баня в къщи, разказвайки, че досега, зиме и лете, веднъж седмично, в събота вечер, майка й нагорещявала вода на кухненската печка и напълвала едно кръгло поцинковано корито, поставено на пода насред стаята, и след това, в една и съща вода, се изкъпвали и тримата подред: най-напред бащата, после дъщерята и последна — майката. Тук вече мистър Холънд пое грижата в свои ръце и въпреки нечуваната свирепост на стария Медоуфил уреди в къщата им да се постави баня (старецът заявяваше, че няма да позволи външни и непознати лица да му се бъркат из къщата, но ако все пак не може иначе, ще иска парите да му се броят на ръка), след това осигури на Еси доживотна служба в своята банка.

При което, сега, когато едничкото му дете е не само осигурено, но и на дело допринася за семейния бюджет, старият Медоуфил стигна такива висини на безобразните си свирепства, за каквито сам дори не беше мечтал. Досега пазаруваше той: ще слезе всяка сутрин до града с една празна ютена торба, с каквито хранят конете, и ще почне пазарлъци в одимените магазинчета от задните улици, посещавани най-вече от негрите, за развалените и негодни остатъци храна, на които дори негрите гледаха с презрение. Останалата част от деня му минаваше не точно в притайване, но положително в изчакване: заставаше някъде по двора си в засада, да крещи и ругае празноскитащите кучета, които преминаваха през неоградения му имот, или момчетията, които бяха обърнали в игра обирането на няколкото нещастни и останали без грижа плодни дръвчета, които той наричаше своя овощна градина. Сега с това се свърши. Изчака точно една година, сякаш да се увери, че Еси наистина има постоянна работа. И тогава една сутрин, току след смъртта на една парализирана старица, негова съседка, той отиде и купи от семейството й стола-количка, в който бе прекарала последните години, и още не изчакал да изнесат ковчега от дома й, забута стола по улицата — тогава за последен път го видяха на него — и като се прибра, повече не стана. В началото впрочем не съвсем. Макар че сега, както казваше вуйчото на Чарлз, покупките правеше Еси, Медоуфил все още се показваше из двора, все още ръмжеше и ругаеше момчетата или замеряше заблудените кучета (подръка винаги имаше купчинка камъни, като гюллетата, които подреждат до паметниците от войните). Но той вече не напусна собственото си владение и най-сетне, изглежда, завинаги се инсталира на стола, седеше в него като в стол-люлка до един прозорец, гледащ към зеленчуковата леха, която той вече никога нямаше да обработва, и хилавите овошки, които, било от вечен стипцалък, било от опърничавост, не напръска и не окопа нито веднъж, та да родят някой плод ако не за пазара, то поне за похапване.

След това Флем Сноупс даде възможност на Джейсън Компсън от много хитрост да изгуби наследствените си декари, а Рес Сноупс построи свинарник на границата с овощната градина на стария Медоуфил и с това направи от него нов човек. Защото момчетата можеха най-много от време на време да скършат някое клонче, а заблудените кучета — просто да изровят цветните му лехи, каквито той нямаше. Затова пък една ровеща свиня можеше да съсипе и обезплоди самата пръст. И така сега Медоуфил имаше вече основание да живее. Той временно дори напусна инвалидния стол — сега той щеше да му пречи, тъй като по цял ден следеше Рес и негъра-надничар, които опъваха телената ограда по границата на имота му, наблюдаваше как изкопават дупката за всеки стълб и как после го поставят и трамбоват, след което отиваше и се хващаше за стълба с две ръце и го разклащаше, да опита колко е здрав, аха да изгуби свяст, развикал се като луд подир Сноупс и помагача му, които опъват теловете:

— Опъвай, по-силно опъвай! Вие, майка му стара, да не мислите, че люлка закачате?

На което Рес Сноупс, човек изпит и смешно източен, с подигравателно пламъче в очите, ще му каже:

— Почакайте, мистър Медоуфил, не се безпокойте! Може ли да оставя един разсипан стар човек като вас, инвалид, да се катери по оградата с голи ръце? Имам намерение да ви поставя летящи врати, пък домързи ли ви да ги отваряте, лягайте долу и пълзете под тях. — А Медоуфил, вече загубил и ума, и дума, вика ли, вика:

— Само да посмеят тия прасета… Само да посмеят…

— Ами тогава хващайте ги — казва му Сноупс — и право в кухнята, в спалнята, където ви е най-удобно, затваряйте ги, пък аз, съгласно закона за задържане на животните, ще ви плащам по един долар на парче. Всъщност това ще е чудесна и лесна работа за един стар и взел-дал господин с инвалидна количка… — като в този момент Медоуфил вече изпадаше в такова състояние, че Сноупс се провикваше към кухнята, от чиито прозорец или врата сивата му женица вече наблюдаваше, пърхаше с криле: — Най-добре елате и го вземете оттука!

И тя правеше това. Но на другия ден се почваше наново. Накрая обаче оградата бе готова. Най-малкото Сноупс не се мяркаше там, където Медоуфил би могъл да го псува: сега само свинете риеха и ровеха покрай новата ограда, която, поне засега, все още ги удържаше. Но именно засега, само до мига, когато ставаше твърде тъмно, за да се гледа в градината. Затова пък той имаше защо да живее, имаше за какво да става на сутринта, да се измъква бързешката от леглото, и почне ли мракът да изтънява — да дотичва до прозореца, за да се уверява, че нощта не го е излъгала и че под нейното прикритие не е изпуснал някоя влязла сред овошките свиня, та ако ще да стои буден и по двайсет и четири часа и да дебне; имаше защо да сяда на стола и да се добутва до прозореца, за да види, че и тази нощ градината му не е била унищожена, че и тази нощ е бил пощаден. После роптаеше срещу минутите, които трябваше да изхаби на трапезата, похапвайки, защото така оставяше градината без охрана, но, разбира се, имаше пред вид наблюдение. Както казваше вуйчото на Чарлз, Медоуфил изобщо не се и тревожеше какво би сторил, ако види през прозореца, че някоя свиня е влязла във владенията му; Чарлз помнеше, че този дърт негодник се беше отчуждил от всичките си съседи, още преди да се престори на инвалид и да се настани в количката, тъй че нито един от тях не би си помръднал и пръста да изгони свинята вместо него или да направи за него каквото и да било, освен може би да скрие трупа му, ако (и когато) сивата и безропотна негова жена извършеше онова, което е трябвало да извърши преди много години: да му свети маслото някоя нощ. Медоуфил нито веднъж не бе и помислял какво ще направи със свинята. Нямаше и нужда. Може би за първи път в живота си той бе щастлив — казваше Гейвин: човек е щастлив, когато животът му е запълнен, а запълнен е онзи живот, в който си така зает всяка минута, че не ти остава никакво време да си спомниш за вчера или да изтръпваш за утре. Но това, разбира се, не можеше да продължава. След време Медоуфил щеше да стигне до такава точка, че ако погледне някоя заран от прозореца и не види свиня в овощната си градина, той просто ще умре от непоносимото чувство за измамена надежда; а види ли някоя сутрин свиня, положително ще умре, защото за нищо друго не би му останало да живее.

Спаси го атомната бомба. Чарлз имаше пред вид, че най-после японците се предадоха и сега войниците можеха да се върнат по домовете си от всички краища на света, обратно при жените, за които бяха почнали да се венчават, преди да е замряло ехото от първата бомба над Пърл Харбър, и за които се венчаваха оттогава, когато им се случеше да пипнат поне два дни отпуска — да се върнат по домовете си или при своите вече създадени семейства, или да се венчаят за останалите жени, до които не бяха успели да припарят, а парите, които получаваха срещу кръвта си, вече бяха в ръцете на правителствения жилищен фонд (вуйчо му Гейвин казваше: „Героят, който преди една година тичаше с ръчни гранати и пълнители за автоматите на първите огневи линии, сега тича с кошници мръсни пелени от държавните жилища за ветерани по страничните и задни улички.“) и сега Джейсън Компсън преживяваше страдание, каквото, както вероятно му се е струвало, нито един човек не само не би трябвало да изпитва, но и не би могъл истински да понесе. Защото, когато Чарлз се върна през септември четирийсет и пета, старият бащин имот на Джейсън бе вече подложен на прекрояване в малки парцели, на които се строяха стандартизираните кибритени кутии за ветераните; същата седмица Ретлиф пристигна в кантората, за да съобщи на Чарлз и вуйчо му официалното название на жилищния комплекс: „Предградие Юла“. Не предишното ликуващо и подигравателно „Летище Сноупс“ или „Разрушителна система Сноупс“ на Джейсън, а направо „Предградие Юла“, семейни гнезда на името на Юла. Чарлз не знаеше дали наименованието е било дадено лично от стария Флем Сноупс, но щеше да помни гримасата на вуйчо си, когато Ретлиф им донесе новината. Но дори и без това, Чарлз все предпочиташе да вярва, че за това се е сетил не Флем, а неговият строител и (както предполагаше градът) съдружник Уот Сноупс, може би защото Чарлз все така искаше да вярва, че има неща, или поне едно нещо, което дори Флем Сноупс не е способен да направи, пък било то и по простата причина, че самият Флем никога не би се досетил да кръщава комплекса, тъй като за него ще е все едно има ли име, или няма. Към Коледа мястото бе вече изпъстрено с малки, ярко боядисани девствено-нови кутийки, еднакви (и също толкова трайни) като пасти или като вафли, а бившите войници, моряци и морски пехотинци с протърканите си униформи, бутащи с една ръка детската количка и понесли на другата второто или третото, вече чакаха да се нанесат, едва ли не още преди последният бояджия да е смогнал да си прибере четките. А към Нова година бе набелязана и утвърдена нова пътна магистрала, която трябваше да премине покрай дългата страна на целия жилищен комплекс на мистър Сноупс, като щеше да включи и ъгъла, собственост на Медоуфил; тук пред Медоуфил се откриваха такива възможности за вълнение и занимавка, пред които обикновените щети от една свиня ставаха почти толкова незначителни, колкото преминаването на жаба или прелитането на птица. При това сега една от големите петролни компании пожела да купи ъгъла, където се срещаха имотът на Медоуфил и старото Компсъново (сега Сноупсово) имение — тоест една ивица от овощната градина на Медоуфил и граничещата с нея ивица от свинарника на Рес Сноупс, за да издигне там бензиностанция.

Само че старият Медоуфил не притежаваше дори тринайсет стъпки от ивицата земя, която петролната компания бе пожелала. Всъщност, както знаеше и целият град, нотариалният акт за тази земя не беше на негово име. В началните дни на втория Рузвелтов мандат той бе, естествено, сред първите, които поискаха помощ, за да узнае възмутен и с недоверчиво удивление, че дребнавата и бюрократична федерална власт абсолютно и категорично отказва да го признае едновременно и за сиромах, и за земевладелец. Тогава той се обърна към Гейвин, избирайки него сред останалите адвокати в Джеферсън само затова, защото той, Медоуфил, знаеше как за пет минути така ще разгневи Стивънз, че по всяка вероятност Стивънз ще се откаже да приеме какъвто и да било хонорар за съставянето на акта, с който той прехвърля целия си имот на своята деветгодишна (това ставаше в 1934 година) дъщеря. Той бе сгрешил само в изчисляването на времето, защото на Стивънз му бяха нужни една–две минути, за да стигне до точката на кипенето, което го отведе в кабинета на съдебния архивар, а там той откри, че в продавателното, издадено от бащата на Джейсън Компсън на Медоуфил, фигурира пасажът „На юг до пътя, известен като Фрийдъм Спрингз роуд, а оттам на изток покрай казания път…“ По времето, когато Медоуфил купи своя ъгъл, Фрийдъм Спрингз роуд представляваше един изровен, десет стъпки дълбок овраг, обрасъл с всякакъв шубрак, по който минаваше пешеходна пътека: един географски факт, значителен и неизбежен като Великия каньон, понеже всичко това ставаше преди ерата на булдозерите и скреперите, които почнаха не само да променят, но и да обезличават географията. А това значеше, че границата минава на тринайсет стъпки отсам същинската земемерна линия, по която Мохатаха, главатарката-матриарх на индианското племе чикасо, бе дала в 1821 година земята на Куентин Компсън. Вуйчото на Чарлз разправяше, че първият му етичен импулс бил да каже на стария Медоуфил как фактически той притежава тринайсет стъпки повече от земната повърхност, отколкото си е въобразявал, при положение, че уреди този въпрос, преди да се е сетил някой друг. Но каже ли това, Стивънз щял морално да се задължи да приеме от Медоуфил десет долара за справката по акта, ето защо решил едната морална подбуда да неутрализира другата и да остави справедливостта сама да възтържествува.

Такова беше положението, когато прокарваха земемерната линия за новото шосе, което трябваше да следва старата граница на чикасо, и Медоуфил откри, че неговият имот опира само до оврага, сиреч на тринайсет стъпки отсам шосето. Ярост е твърде меко понятие за състоянието, в което изпадна той, когато петролната компания поиска да купи неговата част от ъгъла, а той установи, че неговият смъртен враг, свиневъдът Сноупс, е собственик на тези тринайсет стъпки без никакъв по-ясен документ, поради което компанията няма да купи от него, от Медоуфил, нито метър земя. Разбира се, имаше и ярост, тъй като яростта от година насам бе нормалното състояние на Медоуфил. Но сега към нея се примеси и чувството на триумф. Нещо повече: жаждата за отплата и отмъщение. Отмъщение на Компсънови, които му бяха пробутали фалшиво продавателно, излъгвайки го да купува на вяра. Отмъщение на целия град, който години наред го бе дразнил със своите момчета и празноскитащи кучета; ще попречи на тази нова данъкоизяждаща промишленост (ако можеше да спре прокарването на новото шосе). Отмъщение на човека, който в продължение на година успя да разруши съня и редовния му стомах, постоянно заплашвайки го със своя свинарник. Той просто отказа да продава каквато и да било част от своята собственост, комуто и да е, при каквито и да са условия: и тъй като неговият имот се намира пред този на Сноупс (без да се гледа ивицата от тринайсет стъпки), той ще отреже петролната компания от проектираната станция на ъгъла, почти така ефикасно, както ако бе поставил митнически пост, в резултат на което петролната компания отказа да купи и парцел от Сноупс.

Разбира се, както знаеше градът, Сноупс (Чарлз, естествено, имаше предвид Рес Сноупс) вече бе разговарял с Еси Медоуфил, на чието име бе издаден нотариалният акт. В града се знаеше и как му е отговорила: „Обърнете се към баща ми.“ Но Сноупс се намираше в невъзможна безизходица: неговият свинарник завинаги го беше наказал никога да няма лично вземане-даване със стария Медоуфил, да няма с него каквито и да било, дори за секунда, нормални човешки контакти. Всъщност Сноупс се озова пред две непреодолими препятствия — второто беше мисълта, илюзията, мечтата, че едните пари могат да въздействуват на човек, който от години бе свикнал както да няма, така и да не иска нито един долар в повече, човек, когото не би поблазнила мисълта и за хиляда. Ясно бе, че Сноупс криво е разбрал човека. Но той не преустанови своите опити. (Да, именно. Неосведоменият може би ще се зачуди какво е правел през това време Флем Сноупс, истинският собственик на земята. Но хората в града не бяха неосведомени.) Отиде при агента на петролната компания, който се занимаваше с покупките, и му каза:

— Кажете му, че ако подпише продавателното, ще му дам десет на сто от това, което ще ми платите за тринайсетте стъпки. — После добави: — Добре, тогава петдесет процента. Половината. — После пак добави: — Добре, а той колко ще иска? — Накрая изрече, а според агента на петролната компания, малко е да се каже, че гласът му бил мек, любезен и отстъпчив: — Е, добре. Съзнателният гражданин не може да пречи на прогреса, дори ако това ще му струва пари. Кажете му, че ако подпише, ще му дам тия тринайсет стъпки.

Този път очевидно Медоуфил дори не си направи труда да каже „не“, а остана на своя инвалиден стол до прозореца, откъдето можеше да наглежда земята, която не искаше да продава, и съседната земя, която нейният собственик не можеше да продаде заради него. Така за своя следващ ход Сноупс можа някак да спечели известно съчувствие от страна на града, но той още не бе го предприел, когато с Еси Медоуфил стана нещо, което под нейната външност разкри, че не е чак толкова смирена; и макар че за нея все още можеше да се каже „скромна“, то в никакъв случай не биваше да се добавя „тиха“, колкото „решителна“.

Една сутрин, когато Медоуфил дотика стола си от масата, където бе закусил, до прозореца и погледна навън, той видя онова, което бе очаквал повече от година: една изпусната свиня нагъваше недостойните праскови под недостойните и негледани дръвчета; и както седеше, викайки с рев мисиз Медоуфил, сам Сноупс прекоси двора с кочан царевица и въжено ласо в ръце, стегна свинята за единия крак и наполовина я отведе, наполовина завлече обратно, изчезвайки от двора, а старият Медоуфил, наведен от стола си през отворения прозорец, продължи да реве, псувайки и човек, и свиня, макар отдавна да бяха се скрили.

На следващото утро той вече седеше до прозореца, когато с очите си видя как свинята пристига в тръс по пътеката направо към овощната му градина; ревеше и ругаеше, наведен от прозореца, когато безличната му жена изскочи от къщата, омотаваща около главата си шал, спусна се по пътеката и захлопа по заключения главен вход на Сноупс, но ревовете на Медоуфил, изобщо не преставали, я върнаха обратно. Сега вече почти всички съседи се събраха да видят какво ще стане: старецът продължаваше да крещи своите ругатни от инвалидния стол до прозореца, а жена му, сам-самичка, се мъчеше да прогони свинята от неоградения двор; в този момент се появи Сноупс (както всички разбраха, досега бе наблюдавал от скришно място), невинен, готов да се извинява и учуден, понесъл царевичния кочан и въженото ласо, с чиято помощ хвана свинята и я отведе.

Сега вече Медоуфил извади пушката — стара и очукана едноцевка двайсет и втори калибър. Впрочем тя изглеждаше износена само защото се намираше в негово притежание, макар че никой не разбра кога беше изоставил стола и прозореца (да не споменаваме свинята), за да открие в себе си момчето, чиято бе пушката, да го склони или сплаши, та да му я отстъпи; градът така и не можеше да си представи, че някога и той е бил момче, гордо и развълнувано, защото си има своя малокалибрена едноцевка, и че толкова години е съхранявал оръжието като спомен, от ония чисти и невинни времена. Но ето че тя бе в ръцете му, при това с патрони — не с истински куршуми, а натъпкани с дребосък, какъвто използуваха естествениците: с него свиня не можеше да се убие, камо ли да се нарани, особено пък от такова разстояние. Както казваше вуйчото на Чарлз, Медоуфил изобщо нямал намерение да прогонва свинята, просто му се дощяло всеки ден да стреля по нея, както хората играят крокет или бинго.

Сега направо след закуската той се хвърляше към стола, свиваше се в засада до прозореца и чакаше появяването на свинята. След това (налагаше му се да се изправи от стола) заставаше зад прозореца, тихо и бавно повдигаше стъклото и мрежата (беше им смазал жлебовете, за да се движат бързо и безшумно, а в долния край им постави дръжки, та да ги вдига едновременно само с едно движение) и стреляше, при което свинята конвулсивно потрепваше и подскачаше, но после, забравила вече, отново се успокояваше, за да си изпроси следващия изстрел, докато най-сетне неясните процеси в главата й свързваха ужилването с гърмежа и след третия изстрел тя се прибираше, за да се върне чак на другата сутрин. Накрая тя свърза дори пръснатите праскови с някаква обща враждебност и цяла седмица никаква не се показа; тогава сред съседите тръгна легендата, че Медоуфил се е договорил с вестникарчето, което носеше мемфиските и джексънските вестници (сам той вестници не четеше, тъй като не го интересуваха никакви новини, които струват долар на месец), да преравя съседските боклукчийски кофи и нощем да разхвърля примамка в овощната му градина.

Сега повече от всеки друг път градът взе да се пита какво точно е намислил Сноупс. Очакваха естествено, че след първия изстрел Сноупс вече няма да пуска свинята при стария Медоуфил. А можеше и да я продаде, с което той по начало се занимаваше, макар че едва ли някой би му дал пълната пазарска цена за килограм живо тегло, когато в свинята от четиринайсет-петнайсет месеца насам се бяха събрали доста сачми десети номер. Най-после, както казваше вуйчото на Чарлз, почнали да се догаждат за намеренията на Сноупс: надеждата му, че някой ден или по погрешка, или може би от обикновена злоба, помела всякакви морални задръжки и страха от последствията, порочен като пияница или комарджия, Медоуфил ще постави в пушката патрон с истински куршум; при което Сноупс щеше не само да го даде под съд, че е убил свинята му, но и щеше да предизвика общинска наредба, забраняваща стрелбата с огнестрелно оръжие в границите на града, и на тези две основания, но някакъв начин ще изнуди Медоуфил да не му пречи да продаде земята си на петролната компания. Но тук дойде историята с Еси Медоуфил.

Той беше ефрейтор от морската пехота. Градът така и не разбра как и къде е успяла Еси да се запознае с него. Никъде не беше пътувала, освен от време на време за по един ден в Мемфис, където поне един път в годината ходеше всеки жител на Северен Мисисипи. От банката не бе отсъствувала нито един работен ден, ако не се смятат летните отпуски, които, както знаеха всички, прекарваше в къщи, носейки своята част от бремето, обитаващо инвалидния стол. И все пак се запознаха — може би посредством някоя агенция за писмовна връзка между нещастни влюбени. Тъй или иначе, с покупките от всекидневното пазаруване тя застана един ден на автостанцията и когато „пристигна“ автобусът от Мемфис, посрещна човек, когото в Джеферсън не бяха виждали никога преди, а той взе пазарската торба от ръката й и с цял час закъснение (хората бяха свикнали да сверяват часовниците си с нейното минаване) те преминаха по градските улици. Сега градът схвана, че „скромна като мишле“, както я определяха от години, съвсем не й подхожда, тъй като очевидно никое момиче, заслужило си епитета „мишле“, не би могло да разцъфти така, така да се закръгли, да стане нежно и женствено само за краткото време от пристигането на автобуса. Също неподходящо ставаше и определението „тиха“; сега щеше да й бъде нужна решителността — знаеше ли това нейният моряк или не? — да влязат двама в къщата, да се приближат до стола-количка в прекия обсег на такава ярост, в сравнение с която ругатните по момчетата и запратените камъни подир кучетата и дори стрелбата с истински сачми по свинята на Сноупс бяха само една реактивна хистерия; а сега нарушителката заплашваше направо системата на робство, от която живееше Медоуфил — да се изправи пред баща си и да му каже; „Татко, това е МакКинли Смит. Решихме да се оженим.“ Пет минути след което двамата отново излязоха на улицата и там, пред очите на всеки, който би пожелал да гледа, тя го целуна — може би не за първи път, но вероятно за първи път тя целуваше, без да се тревожи: (нещо повече: без да дава пет пари) грях ли е това, или не е — Явно и МакКинли притежаваше известна решителност: син на изполичар от Източен Тексас, той едва ли някога бе чувал за Мисисипи, преди да срещне Еси, където и както е станало това; разбирайки, че заради инвалидния стол и посивялата си майка Еси няма да изостави семейството си и се омъжи току-тъй безразсъдно за него, той би трябвало да се откаже и още със следващия автобус да се върне в Тексас.

Но може би тяхната решителност бе обща, както впрочем, изглежда, споделяха и всичко останало. Бяха истински предопределени един за друг и съдбата им беше една, сякаш се бяха родили под една и съща звезда. Защото и постъпките им бяха едни и същи. Веднага биеше на очи, че той завинаги е свързал живота си с Джеферсън. И тъй като от известно време (бе вече януари 1946-а, Чарлз си беше в града, и на останалите събития бе непосредствен свидетел) Съединените щати се бяха изпълнили с демобилизирани войници, които посещаваха най-различни курсове, независимо дали ги бива за учение, или не, и дали изобщо искат да учат, най-естествено за МакКинли бе да влезе в професионалната школа, току-що учредена към Джеферсънската академия, та на държавни разноски поне един път на деня да й държи ръката, изчаквайки стария Медоуфил да умре от собствената си проклетия. Но морякът на Еси се отказа от висше образование почти така незабавно и твърдо, както на времето самата Еси и по същите причини. Ето как обясняваше това: „Две години служих войник. Едничкото, което научих през това време, е, че най-сигурното място е личното прикритие, за предпочитане с железен капак, та като се намъкнеш, да си го затвориш отгоре. И сега ще ми трябва укритие, но понеже не съм вече войник, ще си го избера, където поискам, и то с всичките му удобства. Къща ще си построя.“

И купи един малък участък земя. Разбира се, в „Предградие Юла“. И, разбира се, мястото бе избрано от Еси. Не беше особено далеч оттам, където бе прекарала почти целия си живот; и когато новата къща взе да се издига, Медоуфил (когато вдигаше ръце от свинята, или легнеше да спи) се чувствуваше длъжен да стои на прозореца и да наблюдава как постройката расте, дъска по дъска: това непрекъснато му напомняше и го предупреждаваше, че не бива и през ум да му минава грешката сега именно да умре. А това най-малкото бе сериозен предлог да не става от стола до прозореца, още повече, че свинята вече я нямаше. Тя сякаш се бе отказала, поне временно. Или може би Сноупс се беше отказал, поне временно. Свинята извърши последното си нашествие в деня, когато Еси доведе своя моряк вкъщи да го представи, и оттогава не се мярна в овощната градина. Сноупс все тъй бе неин господар, както и на много други (ако се съди по идващия от тази посока вятър), и тъй като такава му беше работата, можеше да я замени всеки път, когато сметнеше, че му е дошло времето. Сега-засега обаче той се въздържаше, поправи оградата и както смятаха съседите, престана да оставя вратичката отворена в тези стратегически според него дни. Тъй че сега старият Медоуфил нямаше какво друго да наблюдава освен къщата.

МакКинли я строеше сам, вършеше цялата груба и тежка работа, а един дърводелец му размерваше дъските за нарязване. Кипящ от възбуда, старецът дебнеше от своя стол зад прозореца, нямайки на кого да си излее злобата, защото не виждаше и свинята. Лесноразбираемо, а вече и по навик, Медоуфил се виждаше принуден да държи подръка пълната пушка. По нищо не можеше да отгатне дали свинята няма отново да се покаже; сега градът заигра на предположения — още колко време ще мине, докога ще може той да издържи, преди да е изпразнил пушката по един от двамата, МакКинли или дърводелеца. Накрая се реши, че ще бъде дърводелецът, освен ако Медоуфил не прибегнеше до прожектори, тъй като в един пролетен ден МакКинли купи муле и градът разбра, че на две мили от града е наел малко земя, на която сега засяваше памук. Къщата бе, кажи-речи, готова, оставаше само украсата и да се пипне тук-там, което бе работа само на дърводелец-специалист, ето защо МакКинли излизаше с мулето в зори и се връщаше чак след залез. По това време старият Медоуфил вероятно достигаше предела на своята ярост и безсилие: може би МакКинли все още можеше да бъде заставен или сплашен да продаде недовършената си къща и нивата по всяко време, та дори и с печалба, но едва ли би се намерил разумен човек, който да купи една памучна реколта, която още не е поникнала. Сега нищо друго не можеше да му помогне, освен смъртта — неговата или на МакКинли.

Но тук свинята се върна. Просто появи се отново. По всяка вероятност една сутрин, дотиквайки се от масата до прозореца с очакването да не види нищо друго, освен как изтича още един ден на сляпа ярост, той отново е забелязал, че свинята рови, дирейки признаците на миналогодишните праскови, сякаш изобщо не е отсъствувала. Може би Медоуфил е поискал да вярва тъкмо в това: че свинята никога изобщо не си е отивала и че случилото се през това време, което така го бе вбесило, е било само сън и че този сън може да се прогони с изстрела, който ей сега ще тегли. Което и незабавно стана. Очевидно пълната пушка му е била винаги подръка. Някои от съседите казваха, че дочули злобния момчешки гърмеж още в леглата си.

До обед отзвукът му отекна в целия град и Гейвин, вуйчото на Чарлз, се оказа един от малцината, които най-силно усетиха ритането. Вече се канеше да излезе от кантората и да прескочи до вкъщи за обяд, когато по стъпалата се зачуха стъпки. С петдоларова банкнота в ръка при него влезе Рес Сноупс. Остави парите на писалището и каза:

— Добър ден, адвокате. Няма да ви задържам. Дошъл съм само за един малък съвет, колкото за пет долара. — Стивънз още не бе докоснал банкнотата: само премести очи от нея към притежателя й, за когото се знаеше, че никога не би дал пет долара за нещо, което предварително знае, че не ще може да продаде най-малко с двайсет и пет цента печалба. — Става дума за тая моята свиня, по която старият джентълмен Медоуфил толкова обича да гърми с птичи сачми.

— Чувал съм — рече вуйчо му. — И какво по-точно искате за своите пет долара? — После Гейвин разказваше: Сноупс стои оттатък писалището, не потаен, а просто любезен и непроницаем. — Да ви кажа това, което вече знаете? Че заведете ли срещу него дело за нараняване на свинята ви, той ще ви противопостави закона, забраняващ да се пуска добитък на свобода в очертанията на града? Или да ви кажа онова, което сам знаете повече от година след първия му изстрел? Или затворете оградата, или махайте свинете.

— Доста скъпо излиза да отхраниш една свиня — каза Сноупс. — А колкото да се отърва от нея, старият джентълмен толкова много сачми й е нахакал, че съмнявам се дали някой ще я купи.

— Изяжте я тогава — рече Стивънз.

— Цяла свиня заради един човек? При това събирала две години птичите му сачми!

— Тогава я подарете — рече Стивънз, пожелавайки да си беше затварял устата, но вече бе късно.

— Значи, това е вашият юридически съвет — каза Сноупс. — Да подаря свинята. Много ви благодаря — и вече се обръщаше да си върви.

— Почакайте! — извика го Стивънз. — Вземете! — и му подаде банкнотата.

— Дойдох при вас за юридически съвет — рече Сноупс — и вие ми го дадохте: да подаря свинята. Дължа си таксата. Пък ако пет долара са малко, кажете. — И си отиде.

Мислите на Стивънз потекоха бързо, но не се запита: Защо е избрал мене? — беше му ясно: той бе оформил поземления акт на Еси Медоуфил върху въпросната земя, той бе единствената личност в Джеферсън извън семейството на Медоуфил, с когото старият Медоуфил вече двайсетина години поддържаше нещо като нормални човешки отношения. Не се запита дори: Защо му е необходимо на Сноупс да уведомява чужд човек, пък макар и адвокат, че има намерение да хариже свинята? Нито: защо ме подведе аз да кажа тия думи, технически оформяйки всичко като платен правен съвет? Това, което Стивънз си мислеше, бе: Как, подарявайки свинята, туй ще принуди стария Медоуфил да си продаде земята?

Вуйчо му Гейвин всякога казваше, че в действителност не се интересува много нито от истината, нито дори от справедливостта, че за него главното е да узнае, да разбере, без значение дали отговорът го засяга пряко, или не; казваше, че за постигането на тази цел всички средства са позволени, достатъчно е само да не оставяш враждебни свидетели или уличаващи доказателства. Чарлз не му вярваше; някои от вуйчовите му методи биваха не само изключително трудни, но отнемаха и много време, а освен това има неща, които не бива да вършиш, пък дори и за да научиш това или онова. Вуйчо му обаче заявяваше, че Чарлз греши, че любопитството е още една от ония дулцинеи, чиито роби не биха се отказали от никаква жертва.

Бедата в този случай бе там, че вуйчо му не знаеше какво търси. Имаше два метода — разпитване и наблюдение и три следи — Сноупс, свинята и Медоуфил, — за да разкрие онова, което може би нямаше да разпознае, дори да го установеше навреме. Да прибегне до разпита не можеше, тъй като единственият човек, който можеше да знае отговора — Сноупс, — бе казал вече всичко, което имаше намерение другите да знаят. Да наблюдава свинята също не можеше, понеже и тя, като Сноупс, беше подвижна единица. Оставаше му едната неподвижна следа: старият Медоуфил. Ето защо на другата сутрин взе Чарлз и с разсъмването се намериха също в засада в спрелия му на такова място автомобил, че едновременно виждаха къщата на Медоуфил, овощната му градина, пътечката, водеща към дома на Сноупс, и — на третия връх на триъгълника — новата, почти довършена къщичка на МакКинли Смит. Престояха така два часа. Видяха как МакКинли яхва мулето и се отправя за полето. После Сноупс излезе на двора си и по пътеката пое за центъра на града, към площада. Най-сетне дойде време и Еси Медоуфил да тръгне на работа. Остана само старият Медоуфил в своята пусия зад прозореца. Липсваше само свинята.

— Ако само това чакаме… — поде Чарлз.

— Съгласен съм — рече вуйчо му.

— Искам да кажа, ако чакаме да се отклони този чифт очи, дето сигурно ни гледа от два часа, по-добре да си ходим.

— И мен не ми се идваше — каза вуйчо му, — но няма как, иначе трябва да върна петте долара.

На другата сутрин беше същото. Но сега е вече късно да се откажат. И двамата бяха вложили твърде много, без да се броят петте долара на Сноупс: два дни вече ставаха преди съмнало, сядаха в спрелия автомобил и два часа, без дори чаша кафе, чакаха нещо, което не бяха сигурни какво е и дали ще го познаят.

Беше третата сутрин; МакКинли и мулето заминаха по разписание: тъй нормално и редовно, че той и вуйчо му дори не схванаха, че още не са видели Сноупс, докато Еси Медоуфил не излезе от къщи на път за работа. За Чарлз всичко дойде така изненадващо и разтърсващо, че му напомни пробуждането, когато дори не си усетил кога си заспал; вуйчо му вече излизаше от колата и се канеше да затича, когато съзряха свинята. Точно така, това беше свинята и тя вършеше точно онова, което и бяха очаквали: упорито и ритмично се движеше в свинския си тръс към овощната градина на Медоуфил. Само че когато я забелязаха, тя не се намираше там, където трябваше да се намира. Отиваше накъдето я очакваха да отиде, но не идваше откъдето трябваше да дойде. Идваше не откъм къщата на Сноупс, а откъм къщата на МакКинли Смит. Вуйчо му вече бе хукнал, тласкан може би от онова, което Ретлиф бе определил като простия инстинкт или склонността да се намиращ там, където нещо ще стане, макар и невинаги да си навреме — вече тичаше, Чарлз също, през улицата и дворчето към къщата, дано стигнат преди стария Медоуфил да е зърнал свинята от прозореца и да е натиснал спусъка.

Вуйчо му не почука; влязоха тичешком, вуйчо му използува елементарната си ориентация да открие вратата, зад която е може би старият Медоуфил, за да гледа през въпросния прозорец, и наистина, той беше там, приведен напред от инвалидния стол, стъклото вече повдигнато, макар мрежата още да висеше, с едната ръка наполовина надигнал малката пушка, а с другата хванал мрежата, готов да я пусне нагоре. Все пак Медоуфил още седеше и наблюдаваше свинята. Градът бе свикнал да вижда в лицето му подлост, отмъстителност и гняв — те бяха нещо нормално. Този път на лицето му нямаше нищо друго освен злорадство. Той дори не обърна глава, когато Чарлз и вуйчо му влязоха, само каза:

— Заповядайте! Вашите места са в ложата.

Сега го чуха да ругае: не онези честни и страхотни улични псувни, а тихите, едва чути домашни мръсотии, които, помисли си Чарлз, ако някога е вършил, досега побелялата му глава вече трябваше да е забравила.

После взе да се надига от стола и в този момент и Чарлз видя: един малък вързоп, не по-голям от тухла, увит в парче зебло и привързан за един от чаталите на най-близкото прасковно дърво, на около двайсет стъпки от къщата и насочено право към прозореца. Вуйчо му вече викаше: „Стойте! Стойте! Не вдигайте мрежата!“ И дори се присегна да задържи дърпания от пружината сенник, но късно! Старият Медоуфил се беше изправил, подпрял пушката до прозореца и с две ръце вдигаше мрежата. Начаса откъм прасковата се понесе лекият и остър злобен гърмеж на двайсетте и два калибъра; вуйчо му разправяше, че всъщност гледал вдигащата се мрежа, когато забелязал как жицата се изпъва и изчезва миг преди слабия изстрел. Сам Чарлз като че дочу как миниатюрните сачми изсвирват покрай гърдите и корема на Медоуфил, а старецът полуподскочи и полупадна назад в стола си, последният се изплъзна изпод него и той се намери проснат на земята, остана там секунда с израз на недоумяваща ярост: не изпита нито болка, нито страдание, нито страх, единствено ярост; още не надигнал се, вече посягаше към пушката.

— Някой стреля в мене — рече той.

— Разбира се — каза вуйчо му и му отне пушката. — Свинята. Нима ще я обвините? Мирувайте сега, ние ще видим.

— Глупости, свинята! — рече старият Медоуфил. — Това беше онзи никакъв… никакъв… никакъв МакКинли Смит!

Нямаше му нищо, само малко одимен, с няколко мехура от обгарянето; дребните сачми е трябвало да пробият не само панталоните и ризата му, но и дебелото зимно бельо, та бяха заседнали едва под кожата. Затуй пък беше бесен като стършел, вилнееше, ревеше и псуваше, и все се мъчеше да си вземе пушката от Гейвин (сега вече в стаята се беше появила и мисиз Медоуфил, шалът вече омотан около главата й, все едно че в мига, когато свинята преминеше неоградената им граница, това й се предаваше по някаква безнадеждно съдбовна телепатия като онази електрическа клетка, която автоматично отваря вратите), докато най-после се умори и изпадна в състояние, което в неговия случай можеше да се нарече разумна практичност. И им разказа как преди два дни Сноупс съобщил на Еси, че е подарил свинята на МакКинли по случай новата къща, или пък, както се надявал Сноупс, по случай предстоящата им сватба. Тук вуйчото на Чарлз го прекъсна:

— Минутка само! Еси ли каза, че мистър Сноупс е дал свинята на МакКинли, или ви съобщи, че мистър Сноупс й е казал за това?

— Какво? — обърка се Медоуфил. — Какво? — И захвана отново да ругае.

— Мирувайте — рече му вуйчото на Чарлз. — По тая свиня стреляте повече от година, но досега нищо не сте й причинил, тъй че сега и вие ще издържите на един изстрел. Но заради жена ви ще повикаме лекар.

Вуйчо му бе свалил оръжието: един саморъчно и ловко изработен гърмящ капан от евтината двайсет и два калибърова пушка, с прерязана цев и приклад, прикована на дъска и после всичкото загънато в стар чувал и привързано за чатала на дървото, а от спусъка, през десетина халки, завинтени в дървото, до рамката на сенника вървеше черна и тънка, но здрава връв, дулото е било насочено право в средата на прозореца, на една педя над перваза.

— Ако той не беше се изправил, преди да вдигне мрежата, зарядът щеше да го удари право в лицето — забеляза Чарлз.

— И какво от това? — рече вуйчо му. — Да не мислиш, че този, който го е поставил, го е било грижа? Все едно му е било дали само ще го подплаши и ядоса, за да се спусне с пушката към Смит — а този път тя беше заредена с редовен патрон, солиден експлозив: явно старият Медоуфил този път е искал да стреля не на шега — и така ще принуди Смит да го убие в самозащита, или пък дали изстрелът само ще го заслепи, а може би и убие, както си седи на стола, и така да се реши целият въпрос. Баща й мъртъв, любимият в затвора, защото го е очистил, остава само една Еси, с която ще се преговаря.

— Доста хитро — рече Чарлз.

— По-лошо. Подло. Всеки веднага ще си помисли, че само един ветеран от тихоокеанския фронт може да измайстори такъв гърмящ капан. Пък той нека да отрича.

— Все пак доста хитро — повтори Чарлз. — Дори Смит ще се съгласи.

— Да — рече вуйчо му, — нали затова те взех и тебе. И ти си воювал. Може да имам нужда от преводач, когато говоря с него.

— Но аз съм само един майор — каза Чарлз. — С такъв чин никой сержант няма да ми обърне внимание, още повече пък от морската пехота.

— Той е бил само ефрейтор — каза вуйчо му.

— Все пак в морската пехота — каза Чарлз.

Само че не отидоха направо при Смит — тъй или иначе, сега той беше на памучната си нива. Чарлз си каза, че ако той е на мястото на Сноупс, досега отдавна да се е изпарил от къщата. Но Сноупс си беше у дома. Отвори им сам; беше вързал престилка и носеше тиган, в който дори имаше пържено яйце. Лицето му не издаваше абсолютно нищо.

— О, господа! — посрещна ги той. — Влезте.

— Благодаря, няма нужда — каза вуйчо му. — Няма да се заседяваме. Това е ваше, предполагам. — Наблизо имаше маса. Вуйчо му остави чуваления вързоп отгоре й, после вдигна единия край на парцала и прерязаната пушка се плъзна на масата. Лицето, а сега и гласът на Сноупс все така не издаваха нищо.

— Но това, според вашите адвокатски работи, е спорно, нали? — рече той.

— О, да — съгласи се вуйчото на Чарлз. — Днес всички разбират от отпечатъци на пръсти, също както и от гърмящи капани.

— Да — каза Сноупс. — Надявам се, че нямате намерение да ми го подарите.

— Прав сте — рече вуйчо му. — Ще ви го продам. Срещу един акт на името на Еси Медоуфил за онази ивица ваша земя, която петролната компания иска да закупи, плюс тия тринайсет стъпки, които мистър Медоуфил си е въобразявал, че притежава. — Сноупс наистина застина в неподвижност със студенеещото яйце в тигана. — Добре — каза Гейвин. — В такъв случай ще питам МакКинли Смит дали той не иска да го купи.

Сноупс изгледа вуйчо му за момент. Не беше глупав, трябваше да му се признае — помисли си Чарлз.

— Сигурно ще го направите — каза той. — Аз също бих постъпил така.

— Това си и мислех — каза вуйчо му.

— Май ще трябва да поговоря с братовчеда Флем — рече Сноупс.

— Май че не трябва — каза вуйчо му. — От банката идвам.

— Аз също бих постъпил така — рече Сноупс. — По кое време ще си бъдете в кантората?

Можеха да пресрещнат Смит при къщата му на залез. Но вместо това още преди обед Чарлз и вуйчо му вече стояха до оградата, зад която МакКинли и мулето следваха дългата бразда от черна обърната земя, оставаща подире им като вкаменена вълна, вдигната сякаш от лемежа на плуга. След миг той застана при тях от другата страна на оградата, гол до кръста, с дочен комбинезон и бойни войнишки обуща. Вуйчото на Чарлз му подаде акта.

— Вземете — рече му.

— Това е за Еси — каза Смит, като го прочете.

— Тогава оженете се — рече вуйчо му. — Ще продадете мястото и ще купите стопанство. Нали и двамата това искате? Не си ли носите риза или някакво яке? Облечете се и да ви откарам. Ей този майор ще върне мулето.

— Не — каза Смит; той вече слагаше, по-скоро натъпкваше акта в джоба си, обръщайки се към мулето. — Аз ще си го върна. Първо трябва да се отбия до вкъщи. За никого не мога да се женя небръснат и без вратовръзка.

След това се наложи да почакат и баптисткия проповедник — да си измие ръцете и си върже вратовръзката, после да си облече палтото. Мисиз Медоуфил бе поставила вече първата шапка, която някой бе виждал на главата й — твърде много приличаше изобщо на първата шапка, направена някога от човешка ръка.

— А татко? — попита Еси.

— О — рече вуйчо му, — имате пред вид стола, нали? Сега той е мой. Вместо хонорар. Ще ви го подаря с МакКинли за кръщението, стига да си го заслужите.

Два дни по-късно те бяха в кантората.

— Виждаш ли? — каза вуйчо му. — Безнадеждна история. Още от един Сноупс не си се отървал, и додето се обърнеш, зад гърба ти другият!

— Правилно — каза Ретлиф безгрижно. — Погледнеш и какво да видиш: просто още един Сноупс.