Емил Зола
Жерминал (8)

II.

В още затворената стая дървените капаци на прозорците малко по малко бяха оставили да се плъзнат сиви ивици дневна светлина, която се разсейваше като ветрило по тавана, и застоялият въздух ставаше все по-тежък, всички продължаваха да спят: Ленор и Анри прегърнати, Алзир с отпусната назад глава, опряна на гърбицата й; а Неумиращия, сам в леглото на Захари и Жанлен, хъркаше с отворена уста. Никакъв звук не идваше откъм стаичката в коридора, където Майовица отново бе заспала, кърмейки Естел, с увиснала встрани гърда, а напреки на корема й момиченцето, също заспало с пълно с мляко гърло, задушено в меката плът на гърдите.

Долу стенният часовник удари шест часа. По улиците на селището се чу шум от отварящи се врати, после тракане на дървени обуща по тротоарите, сортировачките тръгваха към мината. Пак настъпи тишина до седем часа. Чак тогава се разтвориха дървените капаци на прозорците, прозявка и кашляния долетяха през стените. Една мелничка за кафе дълго скърцаше, без да събуди някого в стаята.

Но внезапно Алзир се надигна, разбудена от шум на плесници и викове, които идваха отдалече. Тя разбра колко е часът и с боси крака изтича да разтърси майка си.

— Мамо, мамо! Късно е. Нали трябва да излизаш… Внимавай! Ще смажеш Естел.

И тя измъкна детето, почти задушено под тежестта на огромните гърди.

— Проклета съдба — мърмореше Майовица, като търкаше очите си. — Човек така се съсипва, че може да спи цял ден… Облечи Ленор и Анри, ще ги заведа; а ти ще пазиш Естел, не искам да я влача със себе си — може да се разболее в това кучешко време.

Тя се изми набързо, облече една стара синя пола, най-чистата, и вълнен сив жакет, на който снощи бе сложила две кръпки.

— Ами чорбата, дявол да го вземе! — прошепна тя отново.

Докато майка й слизаше, като блъскаше всичко, Алзир се върна в стаята, където занесе Естел, която беше започнала да пищи. Но тя бе навикнала вече с ревовете на малката и макар че бе само на осем години, знаеше с какви нежни женски хитрини да я успокоява и забавлява. Лекичко я сложи в своето още топло легло и я приспа, като й даде да смуче един пръст. Това стана тъкмо навреме, защото избухна нова врява; тя трябваше да усмири Ленор и Анри, които най-сетне се бяха събудили. Тези две деца съвсем не се спогаждаха, прегръщаха се нежно само когато спяха. Шестгодишното момиченце веднага щом се събудеше, се нахвърляше върху момченцето, по-малко с две години, а то понасяше плесниците, без да може да отвърне. И двете имаха еднакви, много големи глави, сякаш надути, с разчорлени жълти коси. Алзир трябваше да издърпа сестричката си за краката и да я заплаши, че ще смъкне кожата на задника й. После се разнесе тропот на крака при измиването и обличането. Избягваха да отварят капаците на прозорците, за да не смущават съня на Неумиращия, на дядо си. Той продължаваше да хърка сред врявата, вдигана от децата.

— Аз съм готова! А вие там, горе? — извика Майовица.

Тя беше разтворила капаците на прозорците, стъкнала огъня и сложила въглища. Надяваше се, че старият не е изгълтал всичката чорба. Но като намери котлето празно, свари шепа фиде, което пазеше в резерва от три дни. Ще го излапат така, само с вода, без масло; навярно нищо не бе останало от снощното парченце; а се изненада, като видя, че Катрин е извършила чудо — намазала е филиите и пак е оставила масълце колкото един орех. Само че тази сутрин бюфетът беше съвсем празен: нищо — нито кора хляб, нито продукти, нито кокал за глозгане. Какво ще стане с тях, ако Мегра се заинати и им прекрати кредита и ако буржоата от „Пиолен“ не й дадат сто су? Все пак мъжете и момичето ще трябва да ядат, когато се върнат от мината, тъй като за нещастие още не е измислен начин да се живее, без да се яде.

— Слизате ли най-сетне! — извика тя сърдито. — Трябваше да съм тръгнала вече.

Когато Алзир и децата слязоха при нея, тя раздели фидето в три малки чинии. А за себе си каза, че не била гладна. Макар че Катрин бе вече промила утайката от вчерашното кафе, тя наново сложи вода и изпи две големи чаши кафе, толкова бистро, че приличаше на ръждива вода. Това все пак щеше да я подкрепи.

— Слушай — нареждаше тя на Алзир, — ще оставиш дядо си да спи, ще пазиш Естел да не си счупи главата, а ако се събуди и започне много да врещи, ето, вземи тази бучка захар, ще я разтопиш и ще й даваш с лъжичка… Знам, че си разумна и няма да я изядеш.

— А училището, мамо?

— Училището! Е, нека остане за друг ден… Имам нужда от тебе.

— А чорбата? Искаш ли да я направя, ако се върнеш късно?

— Чорбата, чорбата… Не, чакай ме.

С преждевременно развития си ум на недъгаво дете Алзир много добре знаеше да приготвя чорба. Тя навярно разбра и затова не настоя повече. Сега цялото селище се бе разбудило, децата на групи отиваха на училище, като тропаха провлечено с дървените си обувки. Удари осем часът, глъчката постепенно се засили вляво, у Левакови. Работният ден на жените започваше около кафеничетата — с ръце на кръста, езиците им мелеха неуморно като воденични камъни. Посърнала глава с дебели устни и сплескан нос се опря до стъклото на прозореца и извика:

— Слушай, има нещо ново!

— Не, не сега, по-късно! — отвърна Майовица. — Трябва да ходя някъде.

И от страх да не я примамят с покана за чаша топло кафе тя бързо нахрани Ленор и Анри и тръгна с тях. Горе Неумиращия продължаваше да спи и ритмичното му хъркане приспиваше къщата.

Навън Майовица се учуди, като видя, че вятърът вече не духа. Изведнъж се бе затоплило, небето бе притъмняло, стените бяха покрити със зеленикава влага, пътищата бяха потънали в кал, една такава присъща на каменовъглените райони черна като сажди кал, толкова гъста и лепкава, че да ти останат в нея дървените обуща. Скоро се наложи да плесне Ленор, защото малкото започна да си играе, ринейки калта с обущата като с върха на лопата. След като излезе от селището, тя мина край табана, после пое по канала и за да съкрати пътя, тръгна по изровени улици, сред празни места, заобиколени с изгнили огради. Редяха се складове, дълги фабрични сгради, високи комини, които бълваха сажди и замърсяваха това опустошено поле на индустриално предградие. Зад една тополова горичка се показа старата мина „Рекияр“, от чиято срутена кула стърчаха само дебелите греди. Като зави вдясно, Майовица излезе на главния път.

— Чакай! Чакай, мръсно прасе! — извика тя. — Ще те науча аз как се правят топки от кал.

Сега пък Анри бе взел шепа кал и я мачкаше. Двете деца, наплескани наравно, тръгнаха в крак, като извръщаха очи назад, за да видят следите, които оставяха в калта. Те шляпаха, изморени вече от усилията да отлепват подметките си при всяка крачка.

По посока на Маршиен павираният път се простираше цели две левги направо през червеникавите нивя като лента, напоена с катран. Но от другата страна той се спускаше зигзагообразно през Монсу, издигнат върху склона на една широка гънка на равнината. Тези пътища в Северна Франция, изтеглени в права линия между промишлените градове, с широки завои и леки наклони, се застрояват постепенно, сякаш целят да превърнат цял департамент в един работнически град. Жалките тухлени къщурки, пъстро нашарени, за да разнообразят пейзажа — едни в жълто, други в синьо, трети в черно, навярно за да не почерняват повече, — бяха накацали вляво и вдясно на криволици чак до подножието на склона. Няколко големи сгради по на два етажа, жилища на управителите на фабриките, нарушаваха гъстата редица на тесните фасади. Една черква, също тухлена, наподобяваше нов модел висока пещ със своята квадратна камбанария, замърсена вече от летящия прах на въглищата. И наред със захарните рафинерии, фабриките за стоманени въжета и мелниците видно място заемаха танцувалните салони, кафенетата и бирариите, които бяха толкова многобройни, че на хиляда къщи се падаха над петстотин кръчми.

Като наближи сградите на компанията, цяла редица от магазини и работилници, Майовица реши да хване Анри и Ленор, едното дете с дясната, а другото с лявата ръка. Отвъд се намираше домът на директора господин Енбо, сграда, подобна на швейцарска вила, отделена от пътя с желязна ограда и зад нея градина, в която растяха хилави дървета. Точно по това време една кола бе спряла пред вратата и от нея слязоха господин с орден и дама с кожено палто, навярно гости, пристигнали от Париж на маршиенската гара. Госпожа Енбо, която се появи в полумрака на вестибюла, извика от изненада и радост.

— Хайде, по-чевръсто, мързелани такива! — скара се Майовица, като теглеше двете деца, които изоставаха в калта.

Тя наближаваше дома на Мегра и беше много неспокойна. Мегра живееше близо до директора, една обикновена стена отделяше вилата от неговата малка къща, тук беше и складът му — дълга сграда, която откъм улицата бе превърната в дюкян без витрина. Имаше всичко — бакалия, колбаси, плодове, продаваше се хляб, бира, тенджери. Бивш надзирател в „Ненаситната“, той бе започнал с малка лавка; после благодарение на покровителството на началниците му неговата търговия се разшири и постепенно задуши дребните търговци в Монсу. Той трупаше стоки, а многобройната клиентела от миньорските селища му даваше възможност да продава на по-ниски цени и да отпуска по-големи кредити. Всъщност бе останал в ръцете на компанията, която му бе построила малката къща и дюкяна.

— Пак съм аз, господин Мегра — каза смирено Майовица, като го видя изправен пред вратата си.

Той я изгледа, без да отвърне. Беше дебел, студен и вежлив човек, който се гордееше, че никога не променя взетото си решение.

— Моля ви, не ме връщайте като вчера. Трябва да ядем хляб от днес до събота… Наистина дължим ви шейсет франка от две години…

Тя се оправдаваше с къси, мъчителни изречения, това бил стар дълг, направен по време на последната стачка. Двадесет пъти обещавали да се издължат, но все не можели, не успявали да му внасят по четиридесет су на всеки петнадесет дни. На всичко отгоре случила й се голяма беда завчера — трябвало да плати двадесет франка на един обущар, който ги заплашил с арест. Та ето защо били останали без пукната пара. Иначе и те щели да изкарат до събота както другите.

Мегра, с изпъчен корем и скръстени ръце, отвръщаше „не“ с глава при всяка настоятелна молба.

— Само два хляба, господин Мегра. Аз съм благоразумна, не искам кафе… Само по два хляба от три ливри всеки ден.

— Не! — извика най-сетне той с все сила.

Появи се жена му, хилаво същество, което прекарваше дните си над тефтера, без да смее дори да вдигне глава. Тя се измъкна изплашено, като видя как тази нещастница обръща към нея очи, изпълнени с гореща молба. Разказваха, че тя отстъпвала брачното легло на сортировачките, клиентки на дюкяна. Това бе добре известно — когато някой миньор искаше увеличение на кредита, трябваше само да изпрати дъщеря си или жена си, грозни или хубави, стига да са благосклонни.

Майовица, която продължаваше да моли Мегра с поглед, се почувства смутена пред мътния блясък на малките очи, които я разголваха. Това я разгневи — някога иди-дойди, преди да бе родила седем деца, когато бе млада. И тя си тръгна, като дръпна силно Ленор и Анри, които събираха и човъркаха орехови черупки, хвърлени във водата.

— Добро няма да видите, господин Мегра, запомнете!

Сега надеждата й беше в буржоата от „Пиолен“. Ако тия там не й дадат сто су, всички ще трябва да легнат и да мрат. Тя тръгна по левия път за Жоазел. Управлението беше там, в ъгъла на пътя, истински дворец, изграден от тухли, където големците от Париж — и принцовете, и генералите, и господата от правителството — идваха всяка есен на големи банкети. И тя, крачейки, харчеше тези сто су: най-напред хляб, после кафе, след това четвърт масло, шиник картофи за утринната чорба и вечерната яхния и най-сетне може би малко свинска пача, защото бащата имаше нужда от месо.

Кюрето на Монсу, абатът Жоар, минаваше, вдигнал расото си с грациозни движения като едър, добре охранен котарак, който се страхува да не измокри козината си. Той беше благ, даваше си вид, че не се интересува от нищо, за да не сърди нито работниците, нито господарите.

— Добър ден, отче.

Той не се спря, усмихна се на децата и я отмина така, както се беше заковала посред пътя. Тя съвсем не беше религиозна, но внезапно си бе въобразила, че свещеникът ще й даде нещо.

И походът продължи по черната лепкава кал. Имаше още два километра, а малките все повече се дърпаха, не си играеха вече, бяха унили. Вдясно и вляво от пътя се разстилаха все едни и същи пусти земи, оградени с изгнили плетове, пак такива замърсени от пушек фабрични сгради, над които стърчаха високи комини. След това в полето се ширнаха нивя, равни и просторни, като океан от черни буци пръст, без нито едно дърво, чак до виолетовата линия на Вандамската гора.

— Поноси ме, мамо.

И тя започна да ги носи едно след друго. По шосето имаше кални локви и тя надигаше полите си от страх да не отиде много изкаляна. Три пъти щеше да падне, толкова хлъзгав беше този проклет паваж. И когато най-сетне стигнаха пред стълбището, две грамадни кучета се нахвърлиха върху тях, като лаеха така силно, че малките изпищяха от страх. Трябваше кочияшът да вдигне камшика.

— Оставете си обувките и влезте — повтаряше Онорин.

В трапезарията майката и децата застанаха неподвижно, зашеметени от внезапната топлина, смутени от погледите на този стар господин и на тази стара дама, които се изтягаха във фотьойлите си.

— Дъще — каза дамата, — изпълни задачата си.

Грегоарови бяха възложили на Сесил да раздава подаяния. Това влизаше в разбиранията им за добро възпитание. Човек трябва да бъде милостив, а самите те казваха, че домът им е дом Божи. Освен това се ласкаеха, че правят съвсем разумно благодеяния, ръководени от постоянен страх да не бъдат измамени и да не насърчават порока. Така че никога не даваха пари, никога! Дори десет су, дори две су, защото било добре известно, че щом някой бедняк има две су, изпива ги. И подаянията им винаги бяха в натура, най-вече топли дрехи, раздавани през зимата на бедните деца.

— Ах, бедните дечица! — извика Сесил. — Колко са посинели от студа!… Онорин, иди да вземеш пакета от шкафа.

Слугините също гледаха тези нещастници със състраданието и тревогата на момичета, които са спокойни за хляба си. Докато камериерката се качваше горе, готвачката се улиса, остави парчето козунак върху масата и се изправи с отпуснати ръце.

— Тъкмо — продължи Сесил — имам още две вълнени рокли и шалчета… Ще видите как ще се стоплят бедните гълъбчета.

Тогава Майовица се съвзе и замънка:

— Много ви благодаря, госпожице… Вие всички сте много добри.

Сълзи напълниха очите й, тя беше сигурна за стоте су, но се чудеше само как ще ги поиска, ако не й ги предложат.

Камериерката не се връщаше и затова настъпи тягостно мълчание. Свити в полите на майка си, малките бяха широко разтворили очи и гледаха втренчено козунака.

— Само тези две деца ли имате? — попита госпожа Грегоар, за да наруши мълчанието.

— О, госпожо, имам седем!

Господин Грегоар, който бе започнал да чете вестника си, подскочи с възмущение.

— Седем деца, но защо? Боже мой!

— От неблагоразумие — прошепна старата дама.

Майовица направи неопределен жест, сякаш се извиняваше. Какво да се прави? Не са и мислили, децата идват естествено. А после, когато израснат, привнасят, поддържат къщата. Така че и те биха живели, ако не бил дядото, който съвсем се схващал вече и ако от всичките тези деца само две от момчетата и голямата й дъщеря били на възраст да работят в мината. А трябва някак да се изхранват малките, които нищо не работят.

— Значи — подзе госпожа Грегоар, — вие отдавна работите в мините?

— О, да! О, да!… Слизах долу до двайсетата си година. След второто раждане лекарят каза, че ако продължавам да работя, ще си остана там, защото, изглежда, бе станало нещо с костите ми. Впрочем точно тогава се омъжих и имах много работа вкъщи… Но от мъжова страна, знайте, всички са там вътре от памтивека. Започнали са от дядото на дядото, никой не знае точно кога, но от самото начало, когато е направена първата копка в „Рекияр“.

Господин Грегоар гледаше замислено тази жена и тези окаяни деца с восъчни лица и безцветни коси, недоразвити от израждане и изпити от анемия, печално грозни, като умиращи от глад. Пак бе настъпило мълчание, чуваше се само как въглищата горят с пращене. Затоплената стая изглеждаше изпълнена с благополучие, в което се долавят отпечатъците на еснафско щастие.

— Но какво прави тя? — извика нетърпеливо Сесил. — Мелани, тичай да й кажеш, че пакетът е долу в шкафа, вдясно.

А в това време господин Грегоар завърши гласно размишленията си, предизвикани от вида на тези изгладнели хора.

— Има мъка на този свят, това е вярно, но, драга, трябва също така да кажем, че работниците никак не са разумни… Така, вместо да слагат по някое су настрана като нашите селяни, миньорите пиянстват, правят дългове и накрая стигат дотам, че нямат с какво да хранят семейството си.

— Господинът има право — отвърна бавно Майовица. — Не вървят винаги по правия път. Така казвам и аз на безделниците, когато се оплакват… Аз добре попаднах, моят мъж не пие. Случва се все пак на някоя сватба в неделя да си пийне повече, но никога не прекалява. Това е много мило от негова страна, защото преди сватбата ни пиеше като свиня, с извинение… И както виждате, не сме отишли много далеч с неговото благоразумие. Има дни, както днес, всички чекмеджета вкъщи да обърнете, няма да намерите пукната пара.

Искаше да ги подсети за стоте су и затова продължи с тих глас, разказа за фаталния дълг, отначало скромен, но бързо нараснал и станал много голям. Изплащали редовно на две седмици. Но веднъж пресрочили и пропаднали, не можели вече да се оправят. Дупката ставала все по-голяма, мъжете не искали да работят, щом не можели поне да се издължат. По дяволите всичко, щом ще изнемогват до гроб. Пък и трябва да се разбере: въглекопачът има нужда от чаша бира, за да изплакне гърлото си от прахоляците. Отначало така започват, а после не излизат от кръчмите, когато дойдат неприятностите. А може би е вярно, без да обвинява някого, че все пак работниците изкарват съвсем малко.

— Аз мислех — каза госпожа Грегоар, — че компанията ви дава квартира и отопление.

Майовица погледна изкосо въглищата, които пламтяха в камината.

— Да, да, дават ни въглища, не от най-хубавите, но все пак горят… А колкото до жилището, то е срещу шест франка месечно: изглежда нищо, но понякога много тежко се плаща… Както днес например, и на парчета да ме нарежат, две су не могат да вземат от мене. Нищичко няма и това е.

Господинът и дамата мълчаха, изтегнати удобно, постепенно отегчени и обзети от неприятно чувство от мизерията, която се разкриваше пред тях. Тя се изплаши да не ги е засегнала и затова добави със своя уверен и спокоен вид на практична жена:

— О, разказах това не за да се оплаквам. Така стоят нещата, човек трябва да ги приеме; още повече че дори и да се борим, навярно нищо няма да променим… Най-добре е човек да си гледа честно работата там, където добрият Бог го е поставил, нали така, господине и госпожо?

Господин Грегоар горещо я подкрепи.

— С такива чувства, драга, човек се издига над нещастието.

Най-сетне Онорин и Мелани донесоха пакета. Сесил го разтвори и извади от него две рокли. Прибави към тях шалчетата, дори чорапи и ръкавици. Всичко това щеше да им отива чудесно, тя бързаше, накара слугините да опаковат избраните дрехи, учителката по пиано беше дошла и затова тя избута майката и децата към вратата.

— Ние сме много закъсали — измънка Майовица, — ако имахме поне една монета от сто су…

Думите я задушиха, защото Майови бяха горди и никога не просеха. Сесил погледна разтревожено баща си, но той решително отказа, сякаш изпълняваше някакъв дълг.

— Не, това не е в нашите привички. Не можем.

Тогава младото момиче, трогнато от съкрушения вид на майката, поиска да задоволи децата. Те гледаха все така втренчено козунака и тя отряза две парчета, които им раздаде.

— Вземете! Това е за вас.

Но веднага ги взе от ръцете им и поиска стар вестник.

— Почакайте, разделете си ги с вашите братя и сестри.

И под разнежените погледи на родителите си тя ги изтласка навън. Бедните дечица, които нямаха хляб, си отиваха, стиснали козунака във вкочанясалите си от студа ръчички.

Майовица влачеше по паважа децата си, като не виждаше вече нито запустелите нивя, нито черната кал, нито оловносивото небе, което се въртеше пред очите й. Когато мина отново през Монсу, тя влезе решително у Мегра и започна така настойчиво да го моли, че накрая успя да отнесе два хляба, кафе, масло и дори монета от сто су, защото този човек даваше и пари под лихва за една седмица. Не нея искаше той, а Катрин; тя добре го разбра, когато й поръча да изпрати дъщеря си за продукти. Ще видим тази работа. Катрин ще го шамароса, ако се опита да посегне.