Емил Зола
Жерминал (11)

V.

След като изяде една чорба у Расеньор, Етиен отново се качи в тясната стая под покрива, в която щеше да живее точно срещу „Ненаситната“, и се тръшна върху леглото си така, както беше облечен, смазан от умора. През последните два дена беше спал само четири часа. Когато се събуди привечер, той остана за миг замаян, без да може да разпознае мястото, където се намираше; усещаше такова главоболие, такава тежест в главата си, че с мъка се надигна с намерението да се поразходи на чист въздух, преди да вечеря и да си легне наново.

Навън времето ставаше все по-меко, тъмното небе червенееше, натежало от дъжд, от ония продължителни северни дъждове, чието наближаване се чувства по топлата влага във въздуха. Нощта настъпваше с големи вълма дим, които забулваха губещата се в далечината равнина. Върху това огромно море от червеникави ниви ниското небе сякаш се топеше в черен прах, без нито един полъх на вятър да раздвижи мрака в този час. Беше тъмно като на погребение.

Етиен вървеше безцелно напред с единственото желание да се разведри. Когато мина пред „Ненаситната“, потънала вече в мрак в дъното на падината, където още не светеше нито един фенер, той се спря за миг, за да види как излизат работниците от дневна смяна. Навярно бе ударил шест часът и маневристи, товарачи и коняри се разотиваха на групи, смесили се с момичета от сортировъчната, които смътно се очертаваха и се смееха в мрака.

Напред вървяха Изгорялата и зет й Пиерон. Тя му се караше, че не я бил подкрепил, когато се спречкала с един от надзирателите заради сметката й за камъните.

— Ах, ти, парцал такъв! Какъв мъж си ти, щом се свиваш така пред тези мръсници, които ни подяждат!

Пиерон я следваше смирено, без да отвръща. Най-сетне той каза:

— Може би искаше да се нахвърля върху началника. Благодаря! Не ми трябват неприятности!

— Подай си задника тогава! — викаше тя. — Ах, по дяволите! Защо не ме послуша дъщеря ми!… Не ми ли стига, че убиха бащата, та искаш може би да им благодаря. Не, да знаеш, кожата им ще дера!

Гласовете се загубиха, Етиен я видя как изчезна със своя орлов нос, с разчорлените си бели коси, с дългите си костеливи ръце, които яростно размахваше. Но разговорът на двамата младежи зад него го накара да наостри уши. Той позна Захари, който чакаше тук, и неговия приятел Муке, който току-що се бе приближил.

— Идваш ли? — попита последният. — Ще изядем по една филия, а после ще изтичаме до „Вулкан“.

— След малко, имам работа.

— Каква?

Маневристът се обърна и забеляза Филомен, която излизаше от сортировъчната. Стана му ясно. — А, добре… Тогава тръгвам напред.

— Да, ще те настигна.

По-нататък Муке срещна баща си, стария Мук, който също излизаше от „Ненаситната“; двамата си казаха само „добър вечер“, синът пое по главния път, а бащата покрай канала.

Захари буташе Филомен към същия онзи изровен път встрани, макар че тя се противеше. Бързала, нека оставят това за друг път; започнаха да се карат като старо семейство. Нямаше нищо смешно, че се срещаха навън, дори и през зимата, когато земята е мокра и няма жита, за да легнат в тях.

— Но не, не за това — шепнеше той, загубил търпение. — Имам да ти кажа нещо.

Държеше я за кръста и я отвеждаше бавно. После, когато бяха в сянката на табана, поиска да узнае дали има пари у себе си.

— За какво ти са? — попита тя.

При този въпрос той се пообърка, спомена за някакъв дълг от два франка, който щял да разтревожи семейството му.

— Я мълчи, де!… Видях Муке, ти пак отиваш във „Вулкан“, при ония мръсници, певачките.

Той започна да се оправдава, биеше се по гърдите, кълнеше се. Но понеже тя вдигаше рамене, той каза неочаквано:

— Ела с нас, ако ти е приятно… Виждаш, че няма да ми пречиш. За какво ми са певачки!… Идваш ли?

— А малкото? — отвърна тя. — Можеш ли да отидеш някъде с дете, което постоянно пищи?… Остави ме да се прибера, обзалагам се, че вкъщи вече има разправии.

Но той я задържа и продължи да я моли. Нека разбере, не бива да се излага пред Муке, на когото е обещал. Един мъж не може да си ляга всяка вечер с кокошките. Победена, тя повдигна полата на дрехата си, скъса с нокът конеца и извади няколко монети от по десет су от един ъгъл на подгъва. Страхувайки се да не бъде ограбена от майка си, там криеше припечеленото през извънредните часове в мината.

— Имам пет, нали виждаш — каза тя. — Ще ти дам три… Само че трябва да ми се закълнеш, че ще склониш майка си да се оженим. Дотегна ми вече този живот под открито небе! А на всичко отгоре мама ми натяква за всеки залък, който ям… Закълни се, закълни се най-напред.

Тя говореше с нежния си глас на голямо болнаво момиче, безстрастно, просто уморено от живота. Той се закле, извика, че това е обещана, свята работа; после, като взе трите монети, той я целуна, погъделичка я, накара я да се засмее и дори щеше да докара работата докрай в този кът на табана, който бе зимната стая на тяхното старо семейство, ако тя не беше повторила, че не иска, че това няма да й достави никакво удоволствие. Тя се върна сама в селището, а той пое през нивята, за да настигне другаря си.

Етиен неволно ги бе наблюдавал отдалече и без да разбере за какво говорят, смяташе, че си правят обикновена среща. В мините момичетата бяха преждевременно развити; и той си спомни работничките в Лил, които причакваше зад фабриките, тези покварени момичета, които още от четиринадесетгодишна възраст бяха изоставени и живееха в мизерия. Но една друга среща го изненада още повече. Той се спря.

Това ставаше долу, в основата на табана, в една яма, където бяха нападали големи камъни. Малкият Жанлен необуздано ругаеше Лиди и Бебер, седнали едната от дясната, а другият от лявата му страна.

— Е, та какво казвате?… Ще има шамари, ако настоявате за повече. Я кажете кой го измисли!

Наистина тази мисъл бе на Жанлен. След като се бе търкалял цял час в ливадите покрай канала да бере радика с другите двама, той реши, че такъв куп салата никога няма да изядат у тях; и вместо да се върне в селището, отиде в Монсу, постави Бебер да наблюдава, а Лиди накара да звъни у буржоата и да предлага радиката. От опит вече знаеше, че момичетата продават по-лесно. Увлякоха се в търговията и продадоха всичко; момичето бе събрало единадесет су. И сега, с празни ръце, тримата деляха печалбата.

— Несправедливо е — заяви Бебер. — Трябва да се дели на три… Ако ти вземеш седем су, за нас двамата ще останат само по две.

— Защо несправедливо? — възрази Жанлен разгневен. — Преди всичко аз набрах най-много.

Другият обикновено се подчиняваше с боязлив възторг и с доверчивост, която го правеше винаги жертва. Макар че беше по-възрастен и по-силен, той дори се оставяше да го бият. Но този път мисълта за тези пари го подтикваше да се съпротивява.

— Нали иска да ни ограби, Лиди!?… Ако не раздели парите, ще го обадим на майка му.

Жанлен веднага завря пестник под носа му.

— Я повтори още веднъж! Аз ще отида у вас да кажа, че сте продали салатата на мама… А освен това, дяволи такива, мога ли да разделя единайсет су на три? Я се опитай ти, като си толкова хитър… Ето ви по две су. Побързайте да ги вземете или ще ги пъхна в джоба си.

Укротен, Бебер прие двете су. Лиди, разтреперана, не каза нищо, защото изпитваше към Жанлен страх и любов като малка бита женичка. И понеже й подаваше двете су, тя протегна ръка с покорен смях. Но той бързо се разкая.

— Хайде де, къде ще ги денеш ти тези пари?… Майка ти сигурно ще ги набара, ако не знаеш как да ги скриеш… По-добре аз да ти ги пазя. Когато имаш нужда от пари, ще ми искаш.

И деветте су изчезнаха. За да й затвори устата, той я сграбчи със смях и се затъркаля с нея по табана. Тя беше неговата малка женичка, в тъмните кътчета двамата се опитваха да правят любов, както чуваха и гледаха у дома си през тънките стени и пролуките на вратите. Те знаеха всичко, но още не можеха, бяха много малки, само пипнешком си играеха с часове, като порочни кученца. Той наричаше това „игра на татко и мама“ и когато я повеждаше, тя тичаше презглава, оставяше се да я води с прекрасния трепет на инстинкта, често пъти се сърдеше, но винаги отстъпваше в очакване на нещо, което все още не идваше.

И тъй като Бебер не бе допускан в тези игри и винаги получаваше неочакван удар, щом посегнеше да опипа Лиди, той се чувстваше неудобно, измъчван от гняв и безпокойство, когато другите двама се забавляваха, без ни най-малко да се стесняват от неговото присъствие. Имаше само едно средство да ги изплаши, да ги смути, като им каже, че някой ги гледа.

— Загазихте, един човек ви гледа!

Този път той не ги лъжеше — Етиен най-сетне бе решил да продължи пътя си. Децата скочиха и побягнаха, а той отмина, като заобиколи табана и тръгна покрай канала, развеселен от голямата уплаха на тези развратни деца. Без съмнение бяха започнали много рано за тяхната възраст; но какво да се прави — те виждаха и слушаха такива сурови неща, че би трябвало да ги вържат, за да ги удържат. И въпреки това Етиен се натъжи.

На сто крачки по-далеч той попадна пак на двойки. Стигнал бе „Рекияр“ и там, около старата разрушена мина, всички момичета от Монсу скитаха с любовниците си. Тук бе общото място за любовни срещи, отдалеченият и пуст кът, където извозвачките идваха да им направят първото дете, когато не смееха да сторят това под навеса. Срутените огради даваха достъп на всеки в бившия двор, превърнат в пущинак, задръстен от останките на двата хангара, които се бяха съборили, и от стърчащите скели на подвижните мостове. Търкаляха се повредени вагонетки, стари, почти изгнили подпори бяха струпани на купища; а освен това гъста растителност завладяваше отново това парче земя — растеше буйна трева, бяха поникнали и млади, укрепнали вече дръвчета. Така че всяко момиче се чувстваше като у дома си, имаше уединени дупки за всички, любовниците им ги поваляха върху гредите, зад купищата подпори, във вагонетките. Настаняваха се как да е един до друг, без да се интересуват от съседите. И като че ли около угасналата машина, близо до шахтата, изморена от бълване на въглища, природата се отплащаше — свободната любов, шибана от камшика на инстинкта, посяваше деца в утробите на тези момичета, които едва се бяха почувствали жени.

А все пак тук живееше един пазач, старият Мук, на когото компанията беше предоставила почти под разрушената кула две стаи, които очакваното рухване на последните греди постоянно заплашваше. Той дори трябваше да подпре част от тавана и си живееше много добре със семейството си — той и Муке в едната стая, Мукет в другата. Тъй като прозорците бяха останали само с по едно стъкло, той се принуди да ги запуши, като ги обкова с дъски: не се виждаше много добре, но пък беше топло. А всъщност този пазач не пазеше нищо, гледаше си конете в „Ненаситната“ и никога не се занимаваше с развалините на „Рекияр“, от която бяха запазили само шахтата, за да служи като вентилационен комин на съседната мина.

Така дядо Мук продължаваше да старее сред любов. Още от десетгодишна възраст Мукет се търкаляше по всички ъгли на развалините не като наплашена хлапачка и още зелена като Лиди, но вече като дебеличко момиче, подходящо за брадати ергени. Бащата не й казваше нищо, защото тя се отнасяше с уважение към него и никога не водеше любовниците си вкъщи. Пък и той бе свикнал с това, което ставаше тук. Когато отиваше или се връщаше от „Ненаситната“, всеки път, когато излизаше от бърлогата си, той не можеше да направи дори една крачка, без да попадне на някоя двойка в тревата; а още по-лошо беше, когато искаше да събере дърва за чорбата си или да набере листа за заека си в другия край на градината: тогава виждаше да се надигат едно след друго похотливите нослета на всички момичета от Монсу и трябваше да внимава да не се спъне в краката, проснати по пътеките. Впрочем постепенно тези срещи започнаха да не смущават никого, нито него, който така просто старееше, преди още да е рухнал, нито момичетата, които оставяше да си правят любовта и се отдалечаваше с тихи стъпки на човек, примирен със законите на природата. Само че както те го познаваха в този час, така и той най-сетне бе започнал да ги познава, както се познават пакостните свраки, които прекаляват с дързостта си по крушите в градините. Ах, тази младеж, как взема от живота, колко е ненаситна! Понякога клатеше глава с мълчаливо съжаление, като заобикаляше шумните безсрамнички, които пъшкаха много високо в мрака. Само едно нещо му разваляше настроението: двойка влюбени бе свикнала да се прегръща до стената на неговата стая. Не че това му пречеше да спи, но те така силно натискаха, че имаше опасност да съборят стената.

Всяка вечер на стария Мук идваше на гости неговият приятел Неумиращия, който редовно преди вечеря правеше една и съща разходка. Двамата старци много не разговаряха, разменяха си едва десетина думи през половиния час, който прекарваха заедно.

Но ги развеселяваше това, че са двамата, че си спомнят за стари неща, които предъвкваха общо, без да има нужда да си приказват. В „Рекияр“ те седяха на една греда един до друг, подхвърляха си по някоя дума, после се унасяха в мечти, навели глави. Навярно си спомняха за младините. Около тях момчетата вдигаха полите на любовниците си, чуваха се целувки и смях, от свежестта на стъпканите треви лъхаше моминска топлина. Преди четиридесет и три години Неумиращия бе обладал зад мината жена си, една толкова слабичка извозвачка, че я слагаше на вагонетката, за да я прегръща по-удобно. Ах, имаше и хубави дни! И клатейки глави, двамата старци най-сетне се разделяха, често дори без да си кажат „лека нощ“.

Но тази вечер, тъкмо когато Етиен наближи, Неумиращия ставаше от гредата, за да тръгне към селището, и казваше на Мук:

— Лека нощ, старо!… Абе, я ми кажи, ти имал ли си работа с Червенокосата?

Мук остана за миг онемял, повдигна рамене и после, когато влизаше в къщата си, отвърна:

— Лека нощ, лека нощ, старо!

Етиен също седна на гредата, тъгата му се увеличаваше, без да знае защо. Старецът, чийто гръб виждаше да се отдалечава, му напомняше неговото пристигане тази сутрин и потока от думи, които разяреният вятър беше изтръгнал от този мълчаливец. Каква мизерия! А и всички тези момичета, съсипани от умора, които вечер ставаха още по-глупави, за да създават деца, плът за работа и страдание! Това никога няма да има край, ако продължават да раждат бедняци. Не беше ли по-добре да си запушват утробите и да стискат кълки като пред наближаващо бедствие? Може би тези мрачни мисли смътно го вълнуваха в мъката, че е сам, докато по това време другите двама по двама отиваха да се забавляват. Омекналото време малко го задушаваше, дъждовни капки бавно започнаха да падат по трескавите му ръце. Да, всички момичета минават по този път, това бе по-силно от разума.

Тъкмо когато Етиен седеше така неподвижен в мрака, една двойка, която идваше от Монсу, съвсем леко го докосна, без да го види, и се вмъкна в запустелия двор на „Рекияр“. Момичето, навярно девствено още, се противеше, упорстваше, като се молеше тихо, почти шепнешком; но момчето мълчаливо го буташе към един тъмен ъгъл в хангара, още запазен, под който бяха натрупани стари плесенясали въжета. Бяха Катрин и Шавал, но Етиен не ги позна, когато минаваха край него — той само ги следеше с очи и чакаше развръзката, обзет от възбуда, която променяше хода на мислите му. Защо да се намесва? Когато момичетата казват „не“, това значи, че първия път искат да бъдат обладани насила.

Като излезе от селището Двеста и четиридесетте, Катрин отиде в Монсу по шосето. От десетгодишна възраст, откакто започна да изкарва хляба си в мината, тя ходеше така сама из околността, съвсем свободно, като другите миньорски деца; и ако мъжете не бяха я задиряли до петнадесетата й година, това се дължеше на закъснелия й пубертет, чиято криза още не беше прекарала. Когато стигна до складовете на компанията, тя прекоси улицата и влезе у една перачка, където беше уверена, че ще намери Мукет, защото тя се събираше там с жени, които се черпеха с кафе от сутрин до вечер. Но за нейно огорчение Мукет точно сега бе черпила, така че не можеше да й даде обещаните десет су. За да я утешат, напразно й предлагаха чаша съвсем топло кафе. Тя дори не се съгласи приятелката й да вземе назаем за нея пари от друга жена. Хрумна й мисълта да направи икономия, обзе я някакъв суеверен страх, че панделката ще й донесе нещастие, ако я купи сега.

Тя побърза да поеме пътя към селището и бе стигнала вече последните къщи на Монсу, когато един мъж я извика от вратата на кафене „Пикет“.

— Ей, Катрин, къде си забързала?

Беше дългият Шавал. Стана й неприятно не защото той не й харесваше, но защото нямаше настроение.

— Влез да пийнеш нещо… Искаш ли едно малко?

Тя отказа любезно: скоро ще се мръкне, а вкъщи я чакат. Той се приближи до нея и започна да я увещава с тих глас посред улицата. Отдавна имаше намерение да я склони да се качи в стаята, която наемаше на първия етаж над кафене „Пикет“, хубава стая с голямо двойно легло. Страхуваше ли се от него, та винаги му отказваше? А тя добродушно се смееше и казваше, че ще се качи на куково лято. После от дума на дума неволно разказа за синята панделка, която не могла да си купи.

— Ами да ти купя аз една? — извика той.

Тя се изчерви; чувстваше, че ще направи по-добре, ако откаже, но я измъчваше силното желание да има тази панделка. Хрумна й мисълта да вземе пари назаем и накрая се съгласи при условие че ще му върне това, което похарчи за нея. Отново започнаха да се шегуват: уговориха се, че ако не му стане любовница, ще му върне парите. Но се яви нова пречка, когато той поиска да отидат у Мегра.

— Не, не у Мегра, мама не ми дава.

— Я да вървим, няма нужда да й казваш къде си ходила!… Той има най-хубавите панделки в Монсу!

Когато видя да влизат в дюкяна му дългият Шавал и Катрин като двама влюбени, които си купуват сватбен подарък, Мегра силно се изчерви; той показа сините панделки, разярен като човек, с когото се подиграват. После, след като младите си отидоха, застана на вратата, за да гледа как се отдалечават в здрача; а когато жена му отиде при него и го попита нещо с боязлив глас, той се нахвърли върху нея, наруга я и започна да вика, че един ден ще накара този мръсен свят, който не знае какво е признателност, да се разкае, да падне на земята и да му лиже краката.

Дългият Шавал тръгна да изпрати Катрин. Вървеше по пътя близо до нея с размахани ръце, но я побутваше с бедрото си и я отклоняваше встрани, уж несъзнателно. Изведнъж тя забеляза, че я беше отбил от паважа и че вървяха по тесния път за „Рекияр“. Но нямаше време да се разсърди: той вече я държеше през кръста и я омайваше с поток ласкави думи. Глупава ли е да се страхува! Нима можеше да направи нещо лошо на едно такова мило момиче като нея, меко като коприна и толкова нежно, че би могъл да я изяде? Той й дъхаше зад ушите и по шията, караше да настръхва кожата по цялото й тяло. Задъхана, тя не можеше да отвърне нищо. Изглеждаше, че наистина я обича. В събота вечер, след като изгаси свещта, тя се бе питала какво ще стане, ако той я притисне така; после бе сънувала, че не казва вече „не“, цялата отпусната в наслада. А защо днес, при същата мисъл, изпитваше отвращение и сякаш съжаление? И докато той я гъделичкаше по врата с мустаците си така лекичко, че тя притваряше очи, сянката на друг мъж, на момъка, когото бе срещнала сутринта, минаваше в мрака пред затворените й клепачи.

Изведнъж Катрин се огледа наоколо. Шавал я бе довел в развалините на „Рекияр“ и тя разтреперана се отдръпна пред тъмния срутен хангар.

— О, не! О, не! — шепнеше тя. — Моля те, остави ме!

Влудяваше я страхът от самеца, този страх, който напряга мускулите за инстинктивна защита дори и тогава, когато момичетата, които искат, чувстват победното приближаване на мъжа. Девствеността й, която всъщност знаеше всичко, се ужасяваше като пред заплаха от удар, от рана, чиято непозната болка я плашеше.

— Не, не, не искам! Разбери, че съм много млада… Почакай, по-късно, когато поне се развия!

Той глухо изръмжа:

— Глупачка! Тогава няма защо да се страхуваш… Какво ще ти стане?

И повече нищо не каза. Беше я хванал здравата и я тръшна под хангара. И тя падна по гръб върху старите въжета, престана да се брани, подчинявайки се преждевременно на самеца с онази наследствена покорност, която още от детинство отнемаше на открито девствеността на момичетата от нейната класа. Плахите й думи заглъхнаха, чуваше се само страстното дишане на мъжа.

През това време Етиен слушаше, без да помръдне. Още една, която се бе решила! И сега, след като бе видял комедията, той стана, обзет от неприятно чувство, от някаква ревнива възбуда, примесена с гняв. Нямаше защо да се предпазва, прескачаше свободно гредите, защото ония двамата там бяха толкова заети в този момент, че нищо не можеше да ги смути. Обаче се изненада, когато след стотина крачки по пътя се обърна и видя, че и те вече бяха се изправили и сякаш като него вървяха към селището. Мъжът бе хванал пак момичето през кръста, притискаше го с чувство на благодарност и продължаваше да му шепне в ухото; изглежда, че тя бързаше, че искаше да се прибере по-скоро, разсърдена най-вече, че е закъсняла.

Тогава Етиен бе обзет от мъчително желание да види лицата им. Беше глупаво, той ускори крачките си, за да не му се поддаде. Но краката му сами забавяха хода си и най-сетне се скри в сянката на първия срещнат фенер. Вцепени се от изумление, когато позна Катрин и дългия Шавал. Отначало се подвоуми: наистина ли бе тя, това младо момиче в тъмносиня рокля и с това боне? Това ли бе хлапакът, когото бе видял тази сутрин с панталони и с платнена шапчица на главата? Значи ето защо не бе я познал, когато леко го докосна, минавайки край него. Но нямаше какво повече да се съмнява, защото бе зърнал очите й, прозрачно зелени като бистра и дълбока изворна вода. Каква развратница! И той изпитваше страшно желание да й отмъсти, ей така без причина, като я презира. Впрочем съвсем не й приличаше да бъде облечена като момче: беше отвратителна.

Катрин и Шавал отминаха бавно. И като не подозираха, че някой ги дебне по този начин, той я спираше, за да я целува зад ушите, а тя забавяше крачките си при милувките му, които я разсмиваха. Останал назад, Етиен беше принуден да ги следва, разгневен, че препречват пътя и трябва да присъства на всички тези неща, които го възмущаваха. Вярно бе значи това, в което тя му се кълнеше тази сутрин: не беше още любовница на никого; а той не беше й повярвал, беше се отказал да я целуне, за да не постъпи като другия! И той беше оставил да му я отнемат под носа, беше стигнал в глупостта си дотам, че гадно да се забавлява, като ги гледа! Това го вбесяваше, той стискаше пестници, би разкъсал този човек, обзет от нуждата да убива, когато се поддадеше на гнева си.

Разходката продължи около половин час. Когато наближиха „Ненаситната“, Шавал и Катрин пак забавиха крачките си, спираха се два пъти край канала, три пъти под табана, сега вече много развеселени, като си разменяха нежни закачки. Етиен трябваше също да спира, да прави същите престои от страх да не бъде забелязан. Той се мъчеше да изпитва само яростно съжаление: нека това го научи как трябва да се държи с момичетата. Но после, след „Ненаситната“, макар че най-сетне можеше да влезе свободно у Расеньор, за да вечеря, той продължи да ги следва, придружи ги до селището и остана там, скрит в сянка цял четвърт час, докато дочака Шавал да остави Катрин да се прибере вкъщи. И когато напълно се увери, че те вече не са заедно, той продължи да върви, отиде много далеч по пътя за Маршиен, като крачеше, без да мисли за нищо, толкова потиснат и толкова тъжен, че не му се искаше да се затвори в стаята.

Чак след един час, към девет часа, Етиен прекоси селището, като си мислеше, че трябва да се нахрани и да легне да спи, ако иска да стане сутринта в четири часа. Селото вече спеше, съвсем черно в нощта. Нито една светлинка не се промъкваше през затворените капаци на прозорците, къщите се простираха в дълга редица, потънали в тежкия сън на казарми, които хъркат. Само една котка пребяга през пустите градини. Денят бе свършил и работниците се бяха тръшнали от трапезата направо в леглото, смазани от умората и от храната.

У Расеньор, в осветената кръчма, един машинист и двама работници от дневната смяна пиеха бира. Но преди да влезе, Етиен се спря и хвърли последен поглед в мрака. Виждаше се същата необятна черна шир като тази сутрин, когато беше пристигнал в силния вятър. Пред него бе клекнала като зъл звяр „Ненаситната“, смътно очертана от светлините на няколко фенера. Върху табана горяха като увиснали във въздуха трите мангала, подобни на кървави луни, които от време на време осветяваха огромните силуети на Неумиращия и на неговия жълт кон. А по-нататък, в голата равнина, мракът бе залял всичко — Монсу, Маршиен, Вандамската гора, огромното море от цвеклови и житни ниви, където като далечни фарове светеха само синкавите огньове на високите пещи и червените огньове на коксовите батерии. Нощта ставаше все по-мокра, сега дъждът започна да вали бавно, непрекъснато, заливаше това небитие с монотонния си ромон; а в това време се чуваше само един глас — тежкото и бавно дишане на водната помпа, която пъхтеше ден и нощ.