Емил Зола
Жерминал (7)

I.

Имението на Грегоарови „Пиолен“ се намираше на два километра от Монсу, на изток, по пътя за Жоазел. Беше голяма четвъртита къща без стил, изградена в началото на миналия век. От обширните земи, които владееха отначало, бяха останали само тридесетина хектара, оградени със стени, които лесно се поддържаха. Особено известни бяха овощната и зеленчуковата градина, прочути със своите плодове и зеленчуци, най-хубави в този край. Паркът вече не съществуваше, заменяше го малка горичка. Алеята със старите липи, един свод от зеленина, дълъг триста метра от желязната врата до каменната стълба на къщата, беше една от забележителностите в тази гола равнина, където големите дървета от Маршиен до Бони се брояха на пръсти.

Тази сутрин Грегоарови бяха станали в осем часа. Обикновено се размърдваха един час по-късно — много обичаха да си поспят, но бурята през нощта ги беше разстроила. Когато съпругът й веднага тръгна да види дали вятърът не бе причинил щети, госпожа Грегоар слезе в кухнята по пантофи и с фланелен пеньоар. Ниска и дебела, макар вече на петдесет и осем години, тя все още имаше пълничко, детски учудено лице под блестящо бялата си коса.

— Мелани — каза тя на готвачката, — да бяхте направили козунак тази сутрин, тестото е готово. Госпожицата ще стане след половин час и ще закуси с чаша шоколад… Ах, ще бъде хубава изненада!

Готвачката, стара мършава жена, която слугуваше у тях от тридесет години, се засмя.

— Да, наистина изненадата ще бъде чудесна… Печката е запалена, фурната трябва да е вече гореща, пък и Онорин ще ми помогне малко.

Онорин, момиче на около двадесет години, прибрано още като дете и отгледано в къщата, служеше сега като камериерка. Цялата прислуга се състоеше от тези две жени и кочияша Франсис, който вършеше по-тежката работа. Един градинар и една градинарка отглеждаха зеленчуците, плодовете, цветята и домашните птици. И понеже прислугата беше тук отдавна и отношенията бяха свойски, този малък свят живееше в добро разбирателство.

Госпожа Грегоар, която беше обмислила още в леглото изненадата с козунака, остана, за да види как ще бъде сложено тестото във фурната. Кухнята беше просторна, от изрядната чистота и от множеството чинии, прибори и тенджери, с които бе изпълнена, личеше, че заема важно място в домакинството. Тук миришеше приятно, на добра храна. Рафтовете и шкафовете бяха препълнени с продукти.

— И хубаво да се зачерви, нали? — нареди госпожа Грегоар, като мина в трапезарията.

Въпреки че имаха централно отопление в цялата къща, в тази стая пламтеше весело и огън от каменни въглища. Впрочем тук нямаше никакъв лукс: голяма маса, столове, един бюфет от махагоново дърво и само два дълбоки фотьойла издаваха любовта към удобен живот, към продължително заседяване на масата. Никога не влизаха в гостната, седяха си тук семейно.

В това време господин Грегоар се върна, облечен в дебела памучна дреха, също зачервен за своите шестдесет години, с добродушно и почтено лице сред снежната белота на къдравите си коси. Той бе видял кочияша и градинаря, нямаше повреда, само един кюнец бе паднал от комина. Всяка сутрин той обичаше да обхожда „Пиолен“, което не беше толкова голямо имение, че да му причинява грижи, но му създаваше всичките радости на собственик.

— А Сесил? — попита той. — Няма ли да стане днес?

— Нищо не мога да разбера — отвърна жена му. — Струва ми се, че я чух да се размърдва.

Масата бе сложена — три купички върху бялата покривка. Изпратиха Онорин да види какво става с госпожицата. Но тя веднага се върна, като едва сдържаше смеха си, и зашепна тихо, сякаш говореше там горе, в стаята:

— Ах, ако господинът и госпожата можеха да видят госпожицата!… Тя спи, ах, тя спи, спи като младенец!… Нямате представа, истинско удоволствие е да я гледаш.

Бащата и майката размениха разнежени погледи. Той каза, като се усмихна:

— Ще дойдеш ли да видим?

— Миличкото ми детенце! — прошепна тя. — Идвам.

И се качиха заедно. В цялата къща само тази стая беше луксозно наредена, тапицирана със синя коприна и пълна с полирани мебели, боядисани целите бели със сини черти по каприза на това разглезено и напълно задоволено от родителите си дете. В неясната белота на леглото, полуосветено от дневната светлина, която проникваше през пролуката на една завеса, девойката спеше, облегнала глава на голата си ръка. Тя не беше красива, но много здрава, много добре развита, зряла за своите осемнадесет години — имаше прекрасно тяло, свежо като мляко, кестенява коса и валчесто лице с волево носле, потънало между бузите й. Завивката се беше смъкнала и тя дишаше така леко, че дори не повдигаше натежалите си вече гърди.

— От този проклет вятър навярно не е могла да затвори очи — каза тихо майката.

Бащата й направи знак да мълчи. И двамата се наведоха и гледаха с обожание девствената голота на тази толкова дълго желана дъщеря, която им се роди късно, когато вече не я очакваха. Тя им се виждаше съвършена, намираха, че не е много пълна, че дори никога не е достатъчно добре нахранена. А тя продължаваше да спи, без да чувства, че са до нея, че са се навели над главата й. Но изведнъж лека тръпка смути неподвижното й лице. Те се изплашиха да не се разбуди и си тръгнаха на пръсти.

— Шт! — каза господин Грегоар пред вратата. — Ако не е спала, трябва да я оставим да спи.

— Докогато си иска, милата ми — наблегна госпожа Грегоар. — Ще я чакаме.

Те слязоха и се настаниха във фотьойлите на трапезарията, а в това време слугините се смееха на дълбокия сън на госпожицата и без да роптаят, държаха шоколада върху печката. Той бе взел един вестник, тя плетеше голям вълнен шал за завиване на крака.

Беше много топло, никакъв шум не се вдигаше в безмълвната къща.

Състоянието на Грегоарови, което им даваше близо четиридесет хиляди франка рента, беше изцяло вложено в една акция на мините в Монсу. Те с удоволствие разказваха за произхода на състоянието си, което започваше от самото създаване на компанията.

В началото на миналото столетие луда страст бе пламнала от Лил до Валансиен за търсене на каменни въглища. Успехите на концесионерите, които по-късно образуваха компанията в Анзен, замаяха главите. Във всяка община сондираха земята; образуваха се дружества и концесии никнеха за една нощ. Но между упоритите от това време барон Дерюмо бе оставил спомен като най-дързък ум. В продължение на четиридесет години той неуморно се бе борил с постоянните трудности: първи безплодни проучвания, изоставени нови шахти след дълги месеци работа, срутвания, които засипваха галериите, внезапни наводнения, които удавяха работниците, стотици хиляди франка, хвърлени под земята, после неприятности с администрацията, паники сред акционерите, борба със собствениците на земята, решили да не признават кралските концесии, ако не се преговаря най-напред с тях. Най-сетне той успя да образува дружество „Дерюмо, Фокеноа и сие“ за експлоатация на концесията в Монсу и когато шахтите започнаха да дават слаби доходи, едва не го унищожи страшната конкуренция на две съседни концесии — концесията „Куни“ на граф Дьо Куни и концесията „Жоазел“ на дружеството „Корнил и Женар“. За щастие на 25 август 1760 година между трите концесии бе сключен договор и те се обединиха. Компанията на мините в Монсу бе създадена такава, каквато съществува и до днес. За да разпределят дяловете, разделиха съобразно тогавашното златно покритие на франка общата собственост на двадесет и четири су, всяко от които подразделиха на дванадесет дениета, или общо на двеста осемдесет и осем дениета; и тъй като номиналът на всяко дение беше десет хиляди франка, капиталът възлизаше на сума около три милиона. Дерюмо, агонизиращ, но победител, получи при подялбата шест су и три дениета.

В ония години баронът притежаваше „Пиолен“ с триста хектара към нея, а на служба при него като управител беше Оноре Грегоар, едно момче от Пикардия, прадядото на Леон Грегоар, бащата на Сесил. По време на сключването на договора в Монсу Оноре, който криеше в един чорап петдесетина хиляди франка спестявания, се поддаде разтреперан на непоколебимата вяра на своя господар. Той извади десет хиляди ливри и златни екюта и взе едно дение, ужасен от мисълта, че с тази сума ограбва децата си. Действително синът му Йожен получи много малко дивиденти; но понеже бе започнал да живее като буржоа и има глупостта да пропилее останалите четиридесет хиляди франка от бащиното наследство в едно злополучно сдружение, той живя доста оскъдно. Обаче дивидентите от дението постепенно се увеличиха, забогатяването започна от Фелисиен, който успя да осъществи мечтата, с която дядо му, бившият управител, го беше приспивал като дете: покупката на раздробената „Пиолен“, взета като държавен имот на нищожна цена. Но следващите години бяха лоши, трябваше да се дочака развръзката от революционния кипеж, а след това кървавият погром на Наполеон. И именно Леон Грегоар спечели в изумителен размер от скромния и плах влог на своя прадядо. Тия нещастни десет хиляди франка се увеличаваха, растяха с процъфтяването на компанията. От 1820 година носеха сто на сто, десет хиляди франка. През 1844 даваха двадесет хиляди; през 1850 — четиридесет. Най-сетне от две години насам дивидентът достигна до огромната цифра петдесет хиляди франка; стойността на едно дение, котирано на борсата в Лил един милион, беше се увеличила сто пъти за един век.

Господин Грегоар, когото съветваха да продаде, когато курсът се покачи на един милион, отказа, усмихвайки се добродушно. Шест месеца по-късно избухна индустриална криза и дението спадна на шестстотин хиляди франка. Но той продължаваше да се усмихва, не съжаляваше за нищо, защото Грегоарови сега непоколебимо вярваха в своята мина. Пак ще се покачи, дори Бог не е толкова непоклатим. Пък и тази фанатична вяра се преплиташе с дълбока признателност към влога, който от един век изхранваше фамилията, без да работи нещо. Той бе за тях божество, което в себичността си издигаха в култ, благодетел на семейното им огнище, който ги люлее в голямото легло на мързела и ги угоява на лакомата им трапеза. Това продължаваше от баща на син: защо да рискуват да дразнят съдбата, като се съмняват в него? Но в дъното на тази вярност имаше някакъв суеверен страх, някакво опасение, че милионът на дението изведнъж ще се стопи, ако го изтеглят и поставят в чекмеджето. Те го виждаха по-добре защитен там, в земята, където цяла армия миньори, поколения гладни хора го извличаха за тях, по малко всеки ден, съобразно нуждите им.

Впрочем щастието се сипеше върху тази къща. Господин Грегоар още твърде млад се бе оженил за дъщерята на един аптекар от Маршиен, грозна и без зестра девойка, която той обожаваше, а тя му се отплати, като му създаде блаженство. Затворила се в своя дом и изпаднала в захлас от своя съпруг, тя правеше само това, което той желаеше; никакви различия във вкусовете не ги разделяха, един и същ идеал за благоденствие сливаше желанията им; и те си живееха така нежно от четиридесет години, заети само с дребни взаимни грижи. Животът им течеше строго отмерено — изяждаха си безшумно четиридесет хиляди франка, а икономисаните пари харчеха за Сесил, чието късно раждане бе разклатило бюджета им за известно време. И сега те задоволяваха всяка нейна прищявка: още един кон, нови две коли, тоалети от Париж. Но и с това изпитваха една радост повече — намираха, че нищо не е достатъчно хубаво за тяхната дъщеря, макар самите те толкова да се ужасяваха от разкоша, че бяха запазили навиците от своята младост. Виждаше им се безразсъден всеки разход, от който нямаше полза.

Неочаквано вратата се отвори и един силен глас извика:

— Така значи, закусвате без мене!

Беше Сесил, изскочила от леглото с подути от сън очи. Тя бе само оправила косата си и навлякла бял вълнен пеньоар.

— Не — каза майката, — нали виждаш, че те чакаме… Е, вятърът ли ти попречи да спиш, мило дете?

Младото момиче я изгледа много изненадано.

— Вятър ли е духал?… Нищо не зная… не съм мръднала цяла нощ.

Това им се видя забавно, тримата почнаха да се смеят, а и слугините, които носеха закуската, също се разсмяха, толкова много се развесели къщата при мисълта, че госпожицата е спала непробудно дванадесет часа. Лицата им разцъфтяха още повече при появата на козунака.

— Как, нима е вече опечен? — повтаряше Сесил. — Каква примамка сте ми приготвили!… Колко ще бъде хубав така съвсем топъл в шоколада!

Най-сетне седнаха около масата, шоколадът вдигаше пара в купичките и дълго време говориха само за козунака. Мелани и Онорин стояха прави, даваха подробни обяснения за изпичането, гледаха ги как се тъпчат с мазни уста и си казваха, че е истинско удоволствие да правиш сладкиш, когато виждаш с каква наслада го ядат господарите.

Но кучетата излаяха силно. Помислиха, че е дошла учителката по пиано, която идваше от Маршиен в понеделник и в петък. Идваше и един учител по литература. Младото момиче получаваше образованието си в „Пиолен“ сред щастливо невежество и детски прищевки, като хвърляше учебника през прозореца, когато някой въпрос го затрудняваше.

— Господин Деньолен — каза върналата се Онорин.

Зад нея се появи Деньолен, братовчедът на господин Грегоар, непринудено, гръмогласно, с ръкомахания и походка на бивш офицер от кавалерията. Макар че минаваше петдесетте, ниско остриганата му коса и големите му мустаци бяха мастиленочерни.

— Да, аз съм, добър ден… Не се притеснявайте!

И той седна, докато семейството още се учудваше. После продължиха да пият шоколада си.

— Имаш ли да ми казваш нещо? — попита господин Грегоар.

— Не, абсолютно нищо — побърза да отговори Деньолен. — Излязох с коня да се пораздвижа и понеже минавах покрай вратата ви, поиска ми се да ви видя за малко.

Сесил го запита за дъщерите му Жана и Люси. Чувствали се чудесно, едната не се откъсвала вече от рисуването, а другата, по-голямата, упражнявала гласа си пред пианото от сутрин до вечер. Но в гласа му имаше лек трепет, някакво безпокойство, което той прикриваше с буйната си веселост.

Господин Грегоар подзе:

— И всичко ли върви добре в мината?

— Ами! И аз съм разтърсен като другите от тази мръсна криза… Ах, ние плащаме сега за блажените години! Много фабрики се издигнаха, много железопътни линии се построиха, много капитали се вложиха с оглед на едно огромно производство. А сега парите дремят, няма откъде да се вземат още, за да тръгне всичко това… За щастие положението не е толкова отчайващо, ще се измъкна все пак.

И той като братовчеда си бе наследил едно дение от мините в Монсу. Но като предприемчив инженер, измъчван от желание да придобие царско богатство, побърза да го продаде, когато курсът му стигна един милион. С месеци бе обмислял един план. Жена му бе наследила от един чичо малката концесия във Вандам, където имаше само две мини, „Жан-Барт“ и „Гастон-Мари“, но те бяха в такова окаяно състояние и с толкова лош материал, че експлоатацията едва покриваше разходите. Всъщност той мечтаеше да оправи „Жан-Барт“, да поднови машината и да разшири шахтата, за да може да се слиза по-дълбоко, а пък „Гастон-Мари“ да използва до изчерпването й. Там, казваше той, могло да се намери злато, с лопата да го ринеш. Идеята му беше добра. Само че милионът се беше стопил и тази проклета индустриална криза избухваше точно в момента, когато големи печалби щяха да оправдаят надеждите му. Освен това като лош администратор, прекалено добър с работниците си, той се оставяше да го грабят след смъртта на жена си, пък и изтърва юздите на дъщерите си — по-голямата искаше да стане артистка, а на малката бяха отхвърлили три пейзажа от салона. Въпреки разорението и двете си оставаха веселячки и мизерията, която ги заплашваше, ги правеше много добри домакини.

— Виждаш ли, Леон — продължи той с колеблив глас, — ти сбърка, че не продаде едновременно с мене. Сега всичко спада стремглаво, иди го гони… Пък, ако беше ми поверил парите си, щеше да видиш какво щяхме да направим във Вандам, в нашата мина.

Господин Грегоар допиваше шоколада си, без да бърза. Той отговори кротко:

— Никога!… Ти добре знаеш, че не искам да спекулирам. Живея си спокойно, много глупаво ще бъде да си блъскам главата с делови грижи. А колкото за Монсу, курсът може да продължава да спада, но ние винаги ще имаме с какво да живеем. Човек не трябва да бъде толкова лаком, дявол да го вземе! Пък и чуй ме, ти ще си хапеш пръстите един ден, защото акциите на Монсу пак ще се покачат и децата на децата на Сесил ще ядат от тях бял хляб.

Деньолен го слушаше с пресилена усмивка.

— Значи — измърмори той, — ако ти кажа да вложиш сто хиляди франка в моето предприятие, ще откажеш?

Но като видя разтревожените лица на Грегоарови, той съжали, че бе избързал, и отложи намерението си да иска заем за по-късно, когато положението стане отчаяно.

— О, не съм още толкова зле! Пошегувах се… Боже мой, ти може би имаш право: с парите, които другите ви печелят, най-сигурно се тлъстее.

Промениха темата на разговора. Сесил пак заговори за братовчедките си, чиито стремежи я интересуваха, макар че я шокираха. Госпожа Грегоар обеща да заведе дъщеря си да види тези мили момичета още в първия слънчев ден. Но господин Грегоар изглеждаше разсеян и не вземаше участие в разговора. Той заговори с висок глас:

— Ако бях на твоето място, нямаше повече да се инатя, щях да преговарям с Монсу… Те имат голямо желание, ще си върнеш парите.

Той намекваше за старата вражда, която съществуваше между концесиите в Монсу и Вандам. Въпреки че последната беше незначителна, могъщата съседка беше побесняла, че в нейните шестдесет и седем общини се беше врязала тази квадратна левга, която не й принадлежеше, и след като напразно се бе опитала да я задуши, тя заговорничеше да я закупи на ниска цена, когато започне да издъхва. Войната продължаваше без отдих, при разработките трябваше да спират прекопаването на галериите на двеста метра една от друга, а това беше двубой до последна капка кръв, макар че директорите и инженерите поддържаха любезни отношения.

Очите на Деньолен пламнаха.

— Никога! — извика сега и той. — Докато съм жив, Монсу няма да притежава Вандам… В четвъртък обядвах у Енбо и много добре разбрах какво се плете около мене. Дори миналата есен, когато големците посетиха управлението, как ли не ми се подмилкваха… Да, да, познавам ги аз тези маркизи и графове, тези генерали и министри! Разбойници, които ще ти смъкнат и ризата от гърба, ако им паднеш в ръцете!

Той не можеше да спре. Впрочем господин Грегоар не защитаваше управлението на Монсу — шестимата администратори, назначени съгласно договора от 1760 година, които управляваха деспотично компанията — при смърт на един от тях живите избираха новия член измежду най-влиятелните и богати акционери. Мнението на собственика на „Пиолен“, умерен човек, беше, че тези господа понякога губеха мярка с прекалената си алчност.

Мелани влезе да разтреби масата. Навън кучетата пак залаяха и Онорин се запъти към вратата, а Сесил, която се задушаваше от горещината и храната, остана на масата.

— Не, не отивай, трябва да е за моя урок.

И Деньолен стана. Като гледаше младото момиче, което излизаше, той попита с усмивка:

— Е, а женитбата с малкия Негрел?

— Още няма нищо положително — каза госпожа Грегоар. — Говори се само… Трябва да се обмисли.

— Разбира се — продължи той, като лукаво се усмихна. — Мисля, че племенникът и вуйната… Поразен съм от мисълта, че именно госпожа Енбо се хвърля така на врата на Сесил.

Но господин Грегоар се възмути. Една толкова знатна дама, пък и четиринадесет години по-възрастна от младия човек! Беше чудовищно, а той не обичаше шегите на такава тема. Като продължаваше да се смее, Деньолен му стисна ръката и си тръгна.

— Пак не е тя — каза Сесил, като се върна. — Дошла е онази жена с двете деца, нали я знаеш, мамо, жената на миньора, която срещнахме… Може ли да влязат тук?

Подвоумиха се. Не са ли много мръсни? Не, не чак толкова, пък и ще оставят дървените си обувки вън на стълбището. Майката и бащата се бяха отпуснали вече в големите фотьойли. Там храносмилаха. Най-сетне страхът да променят въздуха ги накара да се решат.

— Доведи ги, Онорин.

И тогава влязоха Майовица и малките й деца, измръзнали, изгладнели, обзети от смущение и страх, като се видяха в тази стая, където беше толкова топло и миришеше така хубаво на козунак.