Емил Зола
Жерминал (6)

VI.

В клетката, която го издигаше нагоре заедно с четирима други, Етиен реши да продължи гладния си поход по пътищата. По-добре беше да пукне веднага, отколкото да слезе отново в дъното на този ад, където не можеше да изкара дори за хляб. Катрин, пъхнала се в горния етаж на клетката, не беше до него със своята ласкава, замайваща топлина. И той предпочете да не мечтае за глупости, а да си отиде, защото с по-голямата си образованост чувстваше, че няма да бъде покорен като това стадо и в края на краищата ще удуши някой началник.

Внезапно бе заслепен. Изкачването беше толкова бързо, че остана смаян от яркия ден и клепачите му примигваха на светлината, от която вече бе отвикнал. И с голямо облекчение въздъхна, когато почувства, че клетката се заковава на спирачките си. Един маневрист отвори вратата и вълната от миньори заскача от вагонетките.

— Кажи, Муке — прошепна Захари в ухото на маневриста, — отиваме ли тази вечер във „Вулкан“?

„Вулкан“ се наричаше един кафе-шантан в Монсу. Муке смигна с лявото си око, като тихичко се изсмя с широко разтворена уста. Нисичък и дебел като баща си, той имаше дързък вид на веселяк, който прахосва всичко, без да мисли за утрешния ден. Точно в това време излизаше и Мукет и той я плесна здравата отзад в прилив на братска нежност.

Етиен едва позна високата приемна, която му се бе видяла така тъжна под дрезгавата светлина на фенерите. Тя беше гола и мръсна. Сива светлина проникваше през прашните прозорци. Само машината там, в дъното, блестеше с медните си части; стоманените въжета, покрити с грес, сновяха бързо като ленти, потопени в мастило; а горе барабаните, огромното скеле, което ги крепеше, клетките, вагонетките — цялата тази грамадна метална маса затъмняваше помещението със своето сиво и старо желязо. Тракането на колелата неспирно тресеше железните плочи; а в това време извозваните въглища разпръсваха ситен прах, който застилаше с чернилка пода, стените чак до гредите на кулата.

Но Шавал, след като бе хвърлил поглед върху таблото с жетоните в малката остъклена канцелария на приемчика, се върна разгневен. Беше забелязал, че не са им приели две вагонетки, едната заради по-малко тегло, а другата, защото въглищата не били чисти.

— Добре приключваме деня — извика той. — Още двайсет су по-малко!… Така е, щом като се наемат мързеливци, които работят с ръцете си, както свинята с опашката си.

А погледът, отправен накриво към Етиен, довършваше мисълта му. На Етиен му се поиска да отвърне с юмруци. Но после си каза, че няма да има никаква полза, щом си отива. Сега вече решението му бе окончателно.

— Първия ден не може всичко да е наред — каза Майо, за да ги усмири. — Утре той ще работи по-добре.

Всички бяха наежени, възбудени от някаква нужда да се карат. Когато бяха в лампистерната, за да върнат лампите си, Левак се нахвърли върху ламписта, когото обвиняваше, че лошо почиства лампата му. Задържаха се за малко в бараката, където огънят продължаваше да гори. Дори го бяха много засилили, защото печката беше зачервена и голямото помещение без прозорци сякаш пламтеше, толкова кървави бяха отблясъците на жаравата върху стените. Всички ръмжаха от радост, обърнали да нагреят отдалече гърбовете си, които вдигаха пара като казани с чорба. Когато им припареше на кръста, грееха коремите си. Мукет спокойно бе свалила панталоните, за да изсуши ризата си. Момчетата се подиграваха, избухна смях, защото неочаквано тя им показа задника си, с което най-силно изразяваше своето презрение.

— Отивам си — каза Шавал, който бе прибрал инструментите в своето шкафче.

Никой не помръдна. Само Мукет избърза и се измъкна след него, под предлог че и тя е към Монсу. Но продължаваха да се шегуват, защото се знаеше, че той вече не я иска.

В това време Катрин загрижено говореше на баща си. Той се учуди, после одобрително кимна с глава и повика Етиен, за да му даде вързопа:

— Вижте какво — прошепна, — ако нямате пари, ще пукнете до петнайсето число… Искате ли да се опитам да ви намеря някакъв заем?

Младият човек остана за миг смутен. Тъкмо се канеше да си поиска тридесетте су и да се махне. Но се въздържа от срам пред момичето. То го гледаше втренчено, може би щеше да си помисли, че се е уплашил от работата.

— Знаете ли, нищо не ви обещавам — продължи Майо. — Може и да ни откажат.

И така Етиен не каза „не“. Ще откажат. Впрочем това съвсем не го обвързваше, винаги можеше да напусне дори и след като изяде парче хляб. Но после съжали, че не каза „не“, когато видя радостта на Катрин — радостна усмивка и дружелюбен поглед, щастлива, че му се е притекла на помощ. За какво е всичко това?

След като взеха дървените си обуща и заключиха шкафчетата, Майови излязоха от бараката последни, след другите, които тръгваха един след друг, щом се посгряваха. Етиен ги последва. Левак и момчето му се присъединиха към групата. Но когато преминаваха през сортировъчната, жестока разпра ги спря.

Това беше просторен хангар с почернели от праха греди, с големи отвори, през които непрекъснато се образуваше въздушно течение. Идващите направо от приемната вагонетки с въглища биваха изпразвани механически върху корита, дълги улеи от ламарина, а отдясно и отляво на тези улеи изправените върху дървени стъпала сортировачки, въоръжени с лопати и гребла, събираха камъните и избутваха чистите въглища, които оттам през фуниеобразни отвори падаха във вагоните на железопътната линия под хангара.

Тук работеше Филомен Левак, слаба и бледа, с овчедушно лице на момиче, което храчи кръв. Главата й бе забрадена със син вълнен парцал и с черни до лактите ръце тя сортираше малко по-надолу от една стара вещица, майката на Пиероновица. Изгорялата, както я наричаха, страшна със своите очи на кукумявка и със свитите си устни като кесия на скъперник. Двете се бяха счепкали, защото младата обвиняваше старата, че не можела да напълни една кошница за десет минути. Плащаха им на кошница и затова кавгите не преставаха. Скубеха си косите, а ръцете им оставяха черни отпечатъци по зачервените лица.

— Прасни й един по главата! — викна отдолу Захари на любовницата си.

Всички сортировачки избухнаха в смях. Но Изгорялата се нахвърли злобно върху момъка.

— Я слушай, мръснико, по-добре вземи, че осинови двете деца, които си й направил!… Може ли такова нещо, осемнайсетгодишна кобила, а едва се държи на крака!

Майо трябваше да обуздае сина си, който искаше да отиде да види, както той казваше, какъв цвят има кожата на този скелет. Един надзирател дотича и всички гребла започнаха да ровят въглищата. От горе до долу, от единия до другия край на улеите сега се виждаха само наведените гърбове на жените, които настървено си оспорваха камъните.

Навън вятърът внезапно бе утихнал, влажен студ лъхаше от сивото небе. Въглекопачите вдигнаха рамене, скръстиха ръце и тръгнаха разпръснато с клатушкане, при което едрите им кости изпъкваха под изтърканите дрехи. На тази дневна светлина те изглеждаха като банда негри, въргаляли се в тиня. Някои от тях не бяха дояли тухличката си и тези парчета хляб, пъхнати пак между ризата и куртката, ги правеха гърбави.

— Я виж! Ето го Бутлу — каза Захари, като се изкиска. Левак, без да спира, размени няколко думи с наемателя си, един дебел, черноок ерген на тридесет и пет години, спокоен и честен на вид.

— Готова ли е чорбата, Луи?

— Предполагам.

— Значи жената е любезна днес?

— Да, любезна, струва ми се.

Пристигаха други миньори от подготвителните изработки, нови групи, които една след друга нахлуваха в мината. Постъпваше смяната от три часа, други хора, които шахтата поглъщаше и които отиваха да заместят копачите по забоите. Работата в мината никога не преставаше, денонощно в нея човешки същества дълбаеха земята на дълбочина шестстотин метра под нивите със захарно цвекло.

Момчетата вървяха напред. Жанлен доверяваше на Бебер един сложен план — как да получат на кредит тютюн за четири су; Лиди крачеше отзад на почтително разстояние. Следваше Катрин със Захари и Етиен. Никой не говореше. Едва пред кръчмата „Нанта“ Майо и Левак ги настигнаха.

— Стигнахме — каза Майо на Етиен. — Искате ли да влезем?

Разделиха се. Катрин остана за миг неподвижна, загледана за последен път в младия човек с големите, прозрачни като изворна вода зеленикави очи, които още повече изпъкваха като кристали в черното й лице. Тя се усмихна и изчезна с другите по стръмния път, който водеше за миньорското селище.

Кръчмата се намираше между селото и мината, там, където се пресичаха двата пътя. Беше зидана с тухли къща на два етажа, боядисана с вар от горе до долу и изпъстрена около прозорците с широка небесносиня ивица. На квадратна табела, закована над вратата, беше написано с жълти букви: „Нанта на Расеньор“. Зад къщата се простираше игрище за кегелбан, оградено с жив плет. И компанията, която бе опитала всички средства, за да купи този имот, врязан в нейните обширни владения, не можеше да търпи тази кръчма, изникнала в полето и зяпнала точно срещу изхода на „Ненаситната“.

— Влезте — повтори Майо на Етиен.

Малкото голо салонче блестеше с белите си стени, с трите си маси и дванадесет стола, с чамовото си тезгяхче, голямо колкото кухненски бюфет. На него имаше не повече от десетина халби, три бутилки с питиета, една гарафа, цинкова кутия с калаена канелка за точене на бира и нищо друго, нито картина, нито етажерка, нито някаква игра. В желязната печка, лакирана и излъскана, бавно гореше лопата въглища. Върху плочите на пода тънка пясъчна настилка попиваше постоянната влага в този дъждовен край.

— Една халба бира — поръча Майо на дебелото русо момиче, дъщеря на една съседка, която понякога наглеждаше кръчмата.

— Расеньор тук ли е?

Момичето завъртя канелката, като отвърна, че господарят скоро щял да се върне. Бавно, на един дъх, миньорът изпразни половината халба, за да измие прахоляците, които задръстваха гърлото му. Той не предложи нищо на другаря си. Имаше още един клиент, друг миньор, мокър и изпоцапан, който седеше на една маса дълбоко замислен и мълчаливо пиеше бирата си. Влезе и трети клиент, поиска бира само с жест, плати и си отиде, без да каже нито дума.

И ето че се появи с добродушна усмивка един пълен, тридесет и осем годишен мъж с обръснато, кръгло лице. Беше Расеньор, бивш копач, когото компанията бе уволнила преди три години след една стачка. Като много добър работник, който умееше да говори и стоеше начело на всички искания, той бе станал водач на недоволните. Жена му още тогава имаше заведение, както много други миньорски жени, така че, когато го изхвърлиха на улицата, той стана кръчмар, намери пари и издигна кръчмата си точно срещу „Ненаситната“ като предизвикателство към компанията. Сега заведението му процъфтяваше, ставаше средище, а той забогатяваше от гнева, който постепенно бе успял да разпали в сърцата на бившите си другари.

— Този момък наех тази сутрин — веднага обясни Майо. — Свободна ли е една от двете ти стаи и би ли му отпуснал заем за две седмици?

Върху широкото лице на Расеньор изведнъж се изписа дълбоко недоверие. Той изгледа бързо Етиен и отвърна, без дори да се престори, че съжалява:

— И двете стаи са заети. Няма начин.

Младият човек очакваше такъв отговор и все пак му стана неприятно и се учуди на внезапната мъка, която изпита при мисълта, че трябва да си отиде. Все едно, ще си замине, когато получи своите тридесет су. Миньорът, който пиеше сам на масата, си беше отишъл. Други продължаваха да влизат един по един, изплакваха гърлата си и поемаха своя път със същата отпусната походка. Беше просто промиване, без радост и страст, мълчаливо задоволяване на една нужда.

— Е, има ли нещо? — запита Расеньор с необикновен тон Майо, който довършваше бирата си на малки глътки.

Последният обърна гръб и видя, че няма други освен Етиен.

— Пак се спречкахме… Заради крепенето.

Той разказа случката. Лицето на кръчмаря почервеня, от вълнение кръвта го издуваше, изскачаше като пламък от кожата и очите му. Най-сетне избухна:

— А, добре! Загубени са, ако се опитат да намалят заплащането!

Етиен го смущаваше. Въпреки това той продължи, като от време на време го поглеждаше накриво. С недомлъвки и премълчавания той говореше за директора, господин Енбо, за жена му, за племенника му, малкия Негрел, но без да ги именува, повтаряше, че положението не може да продължава така и че краят ще дойде тези дни. Мизерията била много голяма, той изброи фабриките, които се затваряха, и работниците, които оставаха без работа. От един месец той раздавал повече от шест ливри хляб дневно. Бяха му казали вчера, че господин Деньолен, собственикът на една съседна мина, не знаел как да издържи на удара. Освен това от Лил получил писмо, пълно с тревожни съобщения.

— Знаеш — прошепна той, — писмото е от онзи човек, когото ти видя тук една вечер.

Но бе прекъснат. Влезе съпругата му, една едра, слаба и темпераментна жена с дълъг нос и морави бузи. В политиката тя беше много по-крайна от мъжа си.

— Писмо от Плюшар — каза тя. — Ах, ако той ни беше водач, работите щяха да тръгнат по-добре.

От известно време Етиен слушаше, разбираше за какво се говори, вълнуваше се от тия въпроси за мизерията и за разплатата. Това име, споменато така неочаквано, го накара да изтръпне. Той каза на висок глас, сякаш несъзнателно:

— Аз познавам Плюшар.

Всички го изгледаха и той трябваше да поясни:

— Да, аз съм машинист, той ми беше началник в Лил… Способен човек, често съм разговарял с него.

Расеньор го разгледа отново и по лицето му се изписа бърза промяна, внезапна симпатия. Най-сетне той каза на жена си:

— Майо ми води господина, негов извозвач, за да види дали има стая горе и дали не можем да му отпуснем заем за две седмици.

И така въпросът беше уреден с малко приказки. Имаше стая, наемателят си бил отишъл тази сутрин. След това кръчмарят, много възбуден, се увлече още повече, като повтори, че от собствениците искал само възможното, без да предявява неизпълними условия, както мнозина други. Жена му вдигаше рамене и настояваше безусловно за правото си.

— Довиждане — прекъсна разговора Майо. — И все пак ще трябва да копаем, а щом ще слизаме в мината, все ще има хора да загиват… Я се виж какъв юнак стана за тия три години, откакто напусна.

— Да, много се поправих — съгласи се самодоволно Расеньор.

Етиен отиде чак до вратата, като изказваше благодарност на миньора, който си тръгваше, а Майо клатеше глава, без да каже нито дума, и младият човек го проследи с поглед как мъчително се изкачва по пътя за селището. Госпожа Расеньор, заета с обслужване на клиенти, го помоли да почака една минута, за да го заведе в стаята му, където да се поизмие. Трябваше ли да остане? Обзе го колебание, някакво притеснение, което го караше да съжалява за свободата по широките пътища, за глада под слънцето, понасян с радост, защото сам си господар на себе си. Струваше му се, че са се изминали години от часа, когато сред вихрушките се беше изкачил на табана, до часовете, прекарани под земята, пълзейки по корем в тъмните галерии. Изпитваше отвращение, че ще трябва да започне отново, това беше несправедливо и много тежко, неговото мъжко честолюбие се бунтуваше при мисълта да бъде животно, което ослепяват и смазват.

Докато Етиен се бореше така със себе си, очите му блуждаеха из огромната равнина и постепенно я опознаваха. Той се изненада, не беше си представял така хоризонта, когато старият, Неумиращия, му го показваше с жест в мрака на нощта. Пред себе си в една падина наистина откриваше „Ненаситната“ с нейните дървени и тухлени сгради, насмолената с катран сортировъчна, кулата с керемиден покрив, машинното отделение и високия бледочервен комин, всичко това струпано и грозно на вид. Но двора, който се простираше около сградата, той не си представяше така широк, подобен на мастилено езеро с надигнали се вълни — купищата въглища, увенчани на върха с високи скели, които крепяха релсите на въздушните линии. Единият край на двора беше задръстен от крепителен материал и приличаше на окосена гора. Вдясно хоризонтът беше затулен от табана, огромен като гигантска преграда, обрасъл вече с трева в старата си част, а от другия край прояден от вътрешен огън, който от една година гореше с гъст дим, като образуваше на повърхността дълги ивици кървава ръжда по бледосивите шисти и пясъчници.

По-нататък се разстилаха безкрайни нивя, засети с жито и захарно цвекло, голи по това време на годината, блата с оскъдна растителност, осеяни тук-там с хилави върби, и в далечината ливади, разграничени с тънки редици тополи. А най-далече като малки петна се белееха градовете — на север Маршиен, на юг — Монсу, а на изток Вандамската гора препречваше хоризонта с моравата ивица на голите си дървета. И под оловносивото небе на тази мрачна зимна привечер му се струваше, че цялата чернилка на „Ненаситната“, всичкият отделящ се от въглищата прах е паднал върху равнината, посипал е дърветата, настлал е пътищата, засял е земята.

Етиен гледаше и това, което най-много го учудваше, беше един канал, канализираната река Скарп, която не бе видял през нощта. Този канал се простираше право от „Ненаситната“ до Маршиен като лента от матово сребро, дълга две левги, подобен на булевард с високи дървета от двете страни, булевард, който се издига над низините и се губи в безкрая със зелените си брегове и бледата си вода, по която се плъзгаха червените кърми на шлепове. Близо до мината имаше пристан с кораби, които товареха с вагонетки направо от кейовете. После каналът правеше завой и прекосяваше блатата и сякаш цялата душа на тази гола равнина беше там, в правата водна линия, която я пресичаше като голям път за извозване на въглищата и желязото.

Погледът на Етиен се изкачи от канала върху построеното на платото селище, от което се виждаха само червените керемиди. После пак се върна към „Ненаситната“, спря се долу под глинестия склон, където имаше два грамадни купа тухли, направени и изпечени там на място. Разклонение от железопътната линия на компанията минаваше зад една ограда и обслужваше мината. Сега навярно спускаха долу последните групи работници от подготвителните изработки. Само един вагон, тикан от хора, изскърца остро. Това не бяха вече неизвестното в мрака, загадъчните трясъци, блясъците на непознати светила. Високите пещи и коксовите батерии в далечината бяха избледнели след разсъмването. Чуваше се пак безспирното пухтене на помпата, която дишаше все така тежко и продължително като ненаситна ламя и чиято сива пара той сега различаваше.

И тогава Етиен внезапно се реши. Може би му се бе сторило, че отново вижда светлите очи на Катрин там горе, в началото на миньорското селище. Може би това се дължеше по-скоро на полъха на бунта, който идваше от „Ненаситната“. Той не знаеше, но искаше да слезе пак в мината, за да страда и се бори, мислеше страстно за тези хора, за които говореше Неумиращия, за това преситено, клекнало божество, на което десет хиляди гладни отдаваха плътта си, без да го познават.