Емил Зола
Жерминал (32)

III.

Този неделен ден още от осем часа Суварин остана сам в кръчмата „Авантата“ на своето обичайно място, облегнал глава на стената. Нито един въглекопач не знаеше откъде да вземе две су за халба бира, никога заведенията не бяха имали по-малко клиенти. Ето защо госпожа Расеньор, неподвижна на тезгяха, пазеше гневно мълчание; а в това време Расеньор, прав пред желязната печка, сякаш наблюдаваше замислено червеникавия дим на въглищата.

Внезапно в това тягостно спокойствие на добре затопленото помещение три кратки, отсечени почуквания по стъклото на един от прозорците накараха Суварин да обърне глава. Той стана — беше познал сигнала, който много пъти досега Етиен използваше, за да го вика, когато го виждаше отвън да пуши цигарата си, седнал на някоя празна маса. Но преди още машинистът да стигне до вратата, Расеньор отвори и като позна човека, който стоеше там в светлината на прозореца, му каза:

— Нима се страхуваш, че ще те издам?… По-добре ще си поговорите тук, отколкото на пътя.

Етиен влезе. Госпожа Расеньор любезно му предложи халба бира, но той отказа с жест. Кръчмарят добави:

— Отдавна се досетих къде се криеш. Ако бях доносник, както казват твоите приятели, още преди една седмица щях да ти изпратя стражарите.

— Излишно е да се защитаваш — отвърна младият човек, — аз зная, че ти не си такъв… Може да не сме на едно мнение, но все пак трябва да се уважаваме.

И отново се възцари тишина. Суварин седна на стола с гръб към стената и с очи, зареяни в дима на цигарата си, но нервните му пръсти бяха неспокойни, опипваха коленете му, като търсеха топлата козина на Полша, която отсъстваше тази вечер; той изпитваше някакво безпокойство, липсваше му нещо, но не знаеше точно какво.

Седнал от другата страна на масата, Етиен каза най-сетне:

— Утре ще подновят работата в „Ненаситната“. Белгийци са пристигнали с малкия Негрел.

— Да, докараха ги през нощта — прошепна Расеньор, който стоеше прав. — Дано не се изпотрепят пак.

После повиши глас:

— Не, аз съвсем не искам отново да започнем да се караме, но нали виждаш, че всичко ще свърши зле, ако продължавате да упорствате… Ето на, вашата история е също като на твоя интернационал. Срещнах Плюшар завчера в Лил, където бях по работа. Не върви нещо тази негова работа.

Той разказа подробности. Дружеството, след като завладяло работниците от цял свят със своя пропаганден устрем, от който буржоата още треперели, сега било разяждано, разрушавано всеки ден по малко от вътрешна борба, разпалвана от суета и амбиции. Откакто взели връх анархистите, които прогонили основателите еволюционисти, всичко се разпадало; основната цел — реформирането на наемния труд — потънала във фракционните ежби; научните кадри се дезорганизирали от противниците на дисциплината. Вече можел да се предвиди окончателният провал на това масово движение, което за миг бе заплашило да срине наведнъж старото прогнило общество.

— Плюшар е болен — продължи Расеньор. — Съвсем е загубил гласа си. Но говори все пак, иска да отиде да говори в Париж… Той ми повтори три пъти, че нашата стачка се е провалила. Навел очи към земята, Етиен го остави да каже всичко, без да го прекъсва. Снощи бе говорил с другари, почувствал бе, че изпитват към него злоба и съмнение, първите признаци на непопулярността, които предвещават поражението. И той стоеше мрачен, не искаше да признае обезсърчението си пред този човек, който му бе предсказал, че тълпата ще освирка и него в деня, когато поиска да си отмъсти за разочарованието.

— Наистина стачката е провалена, зная това толкова добре, както и Плюшар — подзе той. — Но това беше предвидено. Ние приехме въпреки желанието си тази стачка, без да разчитаме, че ще ликвидираме компанията… Само че човек се опиянява, започва да мечтае за много неща, а когато положението се влоши, забравя какво е очаквал, хленчи и се кара, сякаш бедата е паднала от небето.

— Тогава, щом смяташ, че борбата е загубена, защо не вразумиш другарите? — запита Расеньор.

Младият човек го изгледа втренчено.

— Слушай, стига толкова… Ти имаш едни разбирания, аз други. Влязох при тебе, за да ти покажа, че все пак те уважавам. Но продължавам да мисля, че колкото и да страдаме, нашите изгладнели скелети ще служат на делото на народа повече, отколкото цялата твоя благоразумна политика… Ах, ако някой от тези мръсни войници ме гръмне с куршум в сърцето, колко хубав ще бъде моят край!

Очите му се бяха насълзили при този вик, който издаваше тайното желание на победения да намери убежище, където завинаги да потуши мъката си.

— Хубаво го каза! — заяви госпожа Расеньор, която само с един поглед изля върху мъжа си цялото презрение на своите радикални разбирания.

Суварин седеше с блуждаещи очи и шареше с нервните си пръсти, сякаш не беше чул нищо. Неговото русо моминско лице с тънък нос и дребни остри зъби придобиваше все по-ожесточен израз в някакъв мистичен блян, в който се появяваха кървави видения. И той започна да мечтае на висок глас, отговаряше на Расеньор, на една негова дума за интернационала, доловена сред разговора:

— Всички са страхливци, не се намира нито един човек да направи от тяхната машина страшен инструмент на разрушение. Но трябва желание, а никой не иска и затова революцията още веднъж ще претърпи неуспех.

Той продължи да говори с отвращение, да оплаква глупостта на хората, докато другите двама стояха смутени пред тези изповеди на сомнамбул, отправени към мрака. В Русия нищо не вървяло, той беше отчаян от новините, които бе получил. Всички негови бивши другари започнали да политиканстват, прочутите нихилисти, от които треперела Европа, синове на попове, на дребни буржоа и на търговци, не отивали по-далеч от идеята за национално освобождение, сякаш вярвали, че освобождението на света ще дойде, когато убият деспота; и още щом като им заговорел да покосят старото човечество като зряла жътва, дори още щом като произнасял думата република, той се чувствал неразбран, разтревожен, изоставен вече, причислен към несполучливите водачи на революционния космополитизъм. Въпреки това неговото сърце на патриот се съпротивяваше и той с болезнена горчивина повтаряше любимите си думи:

— Глупости!… Те никога няма да успеят със своите глупости!

После, като сниши още глас, той разказа с горчивина своя стар блян за братството. Беше се отказал от род и богатство, беше тръгнал с работниците само с надежда, че ще види най-сетне изграждането на това ново общество на задружния труд. Дълго време беше раздавал всичките пари от джобовете си на хлапетата от миньорското селище, а към въглекопачите се беше отнасял с братска нежност, усмихвайки се на тяхната недоверчивост, завладявайки ги със своя спокоен вид на изпълнителен и мълчалив работник. Но всъщност не се беше слял с тях, оставаше си чужденец със своето презрение към всички връзки и със своята воля да се запази честен, далеч от суетност и блага. А от тази сутрин беше още повече раздразнен от прочитането на едно съобщение, поместено във вестниците.

Гласът му се промени, очите му се проясниха, втренчиха се в Етиен и той отправи думите си само към него:

— Разбираш ли ти това? Тези шапкарски работници от Марсилия, които спечелили голямата печалба от сто хиляди франка и които веднага си осигурили рента, като заявили, че ще живеят, без нищо да работят!… Да, това е ваша идея, идея на всички френски работници — да изкопаете съкровище, за да си го изядете после в някой ъгъл сами, егоистично и в безделие. Вие напразно крещите срещу богатите, на вас ви липсва смелост да върнете на бедните парите, които съдбата ви изпраща… Никога няма да бъдете достойни за щастие, докато имате нещо лично ваше и докато омразата ви към буржоата идва единствено от вашия бесен стремеж да станете буржоа на тяхно място.

Расеньор избухна в смях, виждаше му се глупава мисълта, че двамата работници от Марсилия трябвало да се откажат от голямата печалба. Но Суварин пребледняваше, разкривеното му лице ставаше страшно, беше изпаднал в онази религиозна ярост, която изтребва цели народи.

Той извика:

— Вие всички ще бъдете покосени, сразени и изхвърлени на бунището. Ще се роди този, който ще унищожи расата ви от страхливци и сластолюбци. Я погледнете, вижте ръцете ми! Ако ръцете ми можеха, щяха да сграбчат ей така земята, щяха да я раздрусат, докато се разбие на парчета, за да останете всички вие под развалините.

— Хубаво го каза! — повтори пак госпожа Расеньор с учтив и убеден вид.

Настъпи пак мълчание. После Етиен отново заговори за белгийските работници. Той разпита Суварин какви мерки са взели в „Ненаситната“. Но машинистът, потънал пак в своите грижи, едва отговаряше — знаел само, че щели да раздадат куршуми на войниците, които охраняват мината; и нервното шарене на неговите пръсти върху коленете толкова много се засилваше, че най-сетне той осъзна какво им липсва — меката и успокояваща козина на домашния заек.

— Но къде е Полша? — попита той.

Кръчмарят още веднъж се изсмя, като погледна жена си. След кратко колебание той се осмели да каже:

— Полша? В тенджерата!

След приключението си с Жанлен едрата зайка, навярно ранена, започна да ражда само мъртви зайчета и за да не я хранят без полза, точно днес бяха решили да я сготвят с картофи.

— Да, ти изяде едно нейно бутче тази вечер… И си облиза пръстите, нали?

Суварин отначало не можа да разбере. После стана много бледен, с отвращение вдигна брадата си и въпреки непоклатимата му воля две едри сълзи подуха клепачите му.

Но не им остана време да забележат това вълнение, защото вратата се отвори с трясък и се появи Шавал, който блъсна пред себе си Катрин. След като се бе напил с бира, се беше хвалил из всички кръчми на Монсу и после му бе хрумнало той да дойде в „Авантата“, за да покаже на старите си приятели, че не го е страх. Той влезе, като каза на любовницата си:

— Дявол да го вземе, казвам ти, че ще изпиеш тук една халба бира, а пък аз ще разбия мутрата на първия, който ме погледне накриво!

Като видя Етиен, Катрин се стресна и побледня. А пък Шавал се изкиска злобно, когато го забеляза.

— Госпожо Расеньор, две халби! Черпим се по случай започването на работата.

Без да каже нито дума, тя наля като жена, която не отказва на никого бирата си. Настъпи тишина — нито кръчмарят, нито другите двама бяха помръднали от местата си.

— Знам някои, които са казвали, че съм бил шпионин — подзе надменно Шавал, — и чакам да ми го кажат в лицето, за да се обясним най-сетне.

Никой не отвърна, мъжете извърнаха глави, загледаха неопределено стените.

— Има безделници, а има и хора, които не са безделници — продължи той по-високо. — Аз няма какво да крия, напуснах мръсната барака на Деньолен, а утре слизам в „Ненаситната“ с дванайсет белгийци, които ми дадоха да ръководя, защото ме ценят. И ако това не се харесва на някого, може да ми го каже, ще си поговорим.

А после, понеже същото презрително мълчание посрещна предизвикателствата му, той се разгневи на Катрин.

— Ще пиеш ли, дявол да те вземе!… Чукни се с мене, за да пукнат всички мръсници, които не искат да работят!

Тя се чукна, но с толкова разтреперана ръка, че се чу само лекото докосване на двете чаши. Сега той беше извадил от джоба си шепа бели монети, които показваше с пиянско самохвалство, като казваше, че ги бил спечелил с потта си, и предизвикваше безделниците да покажат десет су. Поведението на другите го озлобяваше, започна да оскърбява направо:

— Значи през нощта излизат къртиците? След като заспят стражарите, човек среща разбойниците?

Етиен се надигна съвсем спокоен и решителен.

— Слушай, досаждаш ми… Да, ти си шпионин, парите ти още вонят на предателство и затова се гнуся да докосна твоята кожа на продажник. Но както и да е! Аз съм на твое разположение, отдавна трябваше един от нас да премахне другия.

Шавал стисна юмруци.

— Хайде де, трябваше да ти кажа всичко това, за да се разгорещиш, подлец такъв!… Само с тебе, готов съм! Ти ще ми заплатиш за свинщините, които ми сторихте!

Катрин се приближаваше към тях с умоляващи ръце; но те не си даваха труд да я отблъснат, тя разбра, че двубоят е неизбежен, и сама бавно се отдръпна. Застанала до стената, тя стоеше мълчалива и така скована от ужас, че престана да трепери, спряла широко разтворени очи върху тези двама мъже, които щяха да се избият заради нея.

Госпожа Расеньор раздига халбите от тезгяха си само от страх да не ги изпочупят. После седна на пейката, без да проявява особено любопитство. Все пак не можеше да се оставят двама бивши приятели да се претрепят така и Расеньор се канеше да се намеси, но трябваше Суварин да го дръпне за рамото и да го отведе до масата, като му каза:

— Това не те засяга… Единият е излишен, по-силният трябва да живее.

Без да дочака да го нападнат, Шавал вече размахваше във въздуха свитите си юмруци. Той беше по-едър, с нехаен вид целеше в лицето, яростно напрягаше тялото си и махаше една след друга двете си ръце, сякаш въртеше чифт саби. И непрекъснато приказваше, позираше пред другите с потоци ругатни, с които сам се раздразваше.

— Ах, проклет мръснико, ще откъсна носа ти! Искам да завра носа ти някъде!… Подай мутрата си, курвенско огледало, за да направя каша за свинете, пък после ще видим дали повлеканите ще тичат подир тебе!

Смълчан, стиснал зъби, Етиен свиваше малкия си ръст, биеше се честно, предпазваше гърдите и лицето си с два юмрука; и дебнеше, ръцете му отскачаха като пружини, за да нанасят страшни удари.

Отначало те не си причиняваха големи болки. Шумните замахвания на единия и хладнокръвната защита на другия удължаваха борбата. Повален беше един стол, грубите им обуща стриваха белия пясък, посипан върху плочите. Но след време започнаха да се задъхват, чуваше се тежкото им дишане, а зачервените им лица се подуха като от някакъв вътрешен огън, чийто пламък блестеше в очите им.

— Улучих! — изръмжа Шавал. — Смазах ти кокалите.

Наистина, замахнал косо като с бухалка, той беше ударил с юмрук рамото на противника си. Последният едва се сдържа да не изохка от болка, чу се само тъп удар от нараняването на мускулите. И той отвърна с удар право в гърдите, който щеше да повали Шавал, ако не беше подскочил като коза. Все пак ударът го засегна в лявата слабина, и то така силно, че залитна, без да може да си поеме дъх. Почувствал, че ръцете му отслабват от болката, той се спусна като звяр, като се прицели да ритне противника в корема.

— А сега червата ти! — заекна той със задавен глас. — Ще ги размотая на слънце!

Етиен избягна удара, толкова възмутен от това нарушаване на правилата на честната борба, че най-сетне проговори:

— Млъкни, говедо! И не с краката, дявол да те вземе, защото ще грабна един стол и ще те пребия!

Сега вече боят се ожесточи. Възмутен, Расеньор пак искаше да се намеси, но го възпря строгият поглед на жена му: нима двама клиенти нямаха право да разчистят сметките си в тяхното заведение? И той само застана пред печката, защото се страхуваше, че могат да се преметнат в огъня. Суварин със спокоен вид беше си свил цигара, която забравяше да запали. Катрин стоеше неподвижна до стената, само ръцете й несъзнателно се бяха повдигнали на талията и там се гърчеха, трескаво разкъсваха плата на роклята й. Беше напрегнала всичките си сили, за да не вика, да не убие някой от тях, като издаде предпочитанието си; впрочем беше толкова объркана, че вече дори не знаеше кого предпочита.

Скоро Шавал се измори и облян в пот, започна да замахва напосоки. Въпреки гнева си Етиен продължаваше да се брани, избягваше почти всички удари, някои от които леко го засягаха. Едното му ухо беше разкъсано, вратът му беше одран с нокти и почувства такава остра болка, че също изруга, като нанесе един от страшните си прави удари. Шавал и този път опази гърдите си, като подскочи; но беше се навел и юмрукът се стовари по лицето, смачка носа и засегна окото. Веднага кръв бликна от ноздрите му, окото му се поду, отече и посиня. А нещастникът, ослепен от червената струя, зашеметен от сътресението на черепа си, махаше безразборно във въздуха, докато един друг удар, нанесен право в гърдите, накрая го довърши. Чу се изпращяване, той падна по гръб, тежко като чувал с гипс при разтоварване.

Етиен почака.

— Стани. Ако искаш още, ще продължим.

Без да отвърне, замаян за няколко секунди, Шавал се размърда на пода и се протегна. Той с мъка се надигна, остана за миг на колене, свит като топка, и затърси нещо с ръка в джоба си, без да го забележат. После, когато се изправи, отново се спусна и див рев се изтръгна от гърлото му.

Но Катрин беше видяла; и неволно от сърцето й изскочи вик, който я учуди, понеже беше признание за предпочитанието, неизвестно и на самата нея.

— Пази се! Той има нож!

Етиен едва има време да спре с ръката си първия удар. Вълнената фланела беше разрязана от широката кама, една от тези ками с меден пръстен на чемширената дръжка. Той беше успял да хване ръката на Шавал; започна страхотна борба — чувстваше, че е загубен, ако го изпусне, а другият се дърпаше, за да се изскубне и да удря. Оръжието постепенно се спускаше надолу, силно обтегнатите им ръце се изморяваха. Етиен два пъти усети хладната стомана до кожата си; и трябваше да направи последно усилие, стисна китката на противника си така, че ножът се изплъзна от разтворената му ръка. Двамата едновременно се хвърлиха на земята. Етиен успя да го грабне и го размаха.

Той натискаше поваления Шавал с коляното си и го заплашваше, че ще му пререже гърлото:

— Ах, дявол да те вземе, предател такъв, свършено е с теб!

Някакъв отвратителен вътрешен глас го оглушаваше. Надигаше се издълбоко и го блъскаше в главата като с чук внезапен бяс да убива, нужда да вкуси кръв. Никога досега кризата не го беше разтърсвала така. А при това не беше пиян. Той се бореше срещу наследствения недъг с отчаяния трепет на обезумял от страст, който се колебае в момента на изнасилването. И най-сетне успя да надмогне себе си, хвърли ножа зад гърба си, като измърмори с дрезгав глас:

— Стани и се махай оттук!

Този път Расеньор се беше спуснал към тях, но без да посмее да застане помежду им, страхувайки се да не получи някой лош удар. Той не искаше да става убийство в дома му, сърдеше се така силно, че жена му, застанала права до тезгяха, му направи забележка, че винаги започвал да вика много отрано. Суварин, в чийто крак ножът едва не се заби, реши да запали цигарата си. Завършил ли беше двубоят? Катрин продължаваше да гледа изумено мъжете, останали живи и двамата.

— Махай се оттук! — повтори Етиен. — Махай се или ще те довърша!

Шавал се вдигна, избърса с опакото на ръката си кръвта, която продължаваше да тече от носа; и с окървавена челюст и подуто око си тръгна, като влачеше крака, побеснял от поражението си. Катрин несъзнателно го последва. Тогава той се наежи и злобата му се изля в поток от мръсотии:

— О, не! О, не, щом като го предпочиташ, лягай с него, мръсна кранто! И кракът ти да не стъпи в дома ми, ако ти е мила кожата!

Той тръшна с всичка сила вратата. Възцари се дълбока тишина в затопленото заведение, чуваше се само тихото пращене на въглищата. На пода бяха останали събореният стол и капките кръв, които пясъкът върху плочите попиваше.