Емил Зола
Жерминал (35)

I.

Изстрелите в Монсу бяха прозвучали чак в Париж като страшно ехо. От четири дни всички опозиционни вестници се възмущаваха, поместваха на първа страница жестоки разкази: двадесет и пет ранени, четиринадесет убити, от които две деца и три жени, а имало и арестувани. Левак беше станал нещо като герой: приписваха му един отговор с антично величие пред следователя. Империята беше засегната право в сърцето от тези няколко куршума, но се преструваше на спокойна и всемогъща, без да си дава сметка за сериозността на раната. Било просто едно злощастно сблъскване, нещо незначително там, в страната на въглищата, много далече от парижката улица, която създава общественото мнение. Бързо щяло да се забрави, компанията официално била получила нареждане да потуши аферата и да приключи с тази стачка, чието продължаване дразнело и се превръщало в социална опасност.

Ето защо още в сряда сутринта видяха да пристигат в Монсу трима от управителите. Малкият град, който досега със свито сърце не беше посмял да се радва на избиването, най-сетне въздъхна и изпита радостта, че е спасен. Тъкмо и времето се оправяше, слънцето блесна с ония първи февруарски лъчи, чиято топлина раззеленява люляковите пъпки. Бяха разтворили всички капаци на прозорците в управлението и голямата сграда сякаш оживяваше: разнасяха се най-добри слухове, разказваха, че тези господа, много развълнувани от катастрофата, дотичали да разтворят бащински обятия за заблудените от миньорските селища. Сега, когато ударът беше нанесен, наистина много по-силен, отколкото биха желали, те се престараваха в ролята на спасители и издаваха прекрасни, но закъснели наредби.

Най-напред отпратиха белгийските работници, като вдигнаха голям шум за тази изключителна отстъпка, която правели на своите миньори. После премахнаха военната охрана на мините, които вече не бяха застрашени от сразените стачници. Пак те наредиха да се премълчи случаят с изчезналия часовой на „Ненаситната“: бяха претърсили околността, без да намерят нито пушката, нито трупа, и решиха да смятат войника за дезертьор, макар че подозираха престъпление. Така те се мъчеха по всякакъв начин да омаловажат събитията, трепереха от страх за утрешния ден, като смятаха за опасно да признаят неудържимата настървеност на една тълпа, нахвърлила се върху разклатените скели на стария свят. Но всъщност тази помирителна дейност съвсем не им пречеше да уреждат делово чисто административни сделки; бяха видели Деньолен да се връща от управлението, където се срещаше с господин Енбо. Преговорите за покупката на Вандам продължаваха и се твърдеше, че той щял да приеме условията на господата.

Но това, което особено раздвижи целия край, бяха големите жълти афиши, които управителите наредиха да се разлепят в голямо количество по стените. На тях се четяха следните редове, отпечатани с големи букви:

„Работници от Монсу, ние не желаем заблудите, чиито печални последици вие видяхте през последните дни, да лишат от средства за съществуване благоразумните и добросъвестни работници. Така че в понеделник сутринта ще отворим отново всички мини и когато работата бъде подновена, ние грижливо и с добра воля ще разгледаме положенията, които биха могли да се подобрят. Накратко казано, ние ще направим всичко, което ще бъде справедливо и възможно.“

И само за една сутрин десет хиляди въглекопачи се извървяха пред тези афиши. Никой не говореше, мнозина клатеха глава, други отминаваха с мудната си походка, без да трепне нито една гънка на неподвижните им лица.

Дотогава селището Двеста и четиридесетте беше упорствало в своята ожесточена съпротива. Кръвта на другарите, от която беше почервеняла калта на мината, сякаш препречваше пътя на другите. Едва десетина души — Пиерон и доносници като него — се бяха върнали на работа, но всички ги гледаха мрачно, без никакъв жест или закана, как отиват и се връщат. И затова афишът, залепен на църквата, беше посрещнат с глухо недоверие. В него не се казваше нищо за върнатите работнически книжки: дали компанията отказваше да ги приеме отново? Страхът от преследване и мисълта да протестират от братска солидарност срещу уволнението на най-компрометираните караше всички да упорстват още повече. Имаше нещо подозрително, трябваше да видят, щяха да се върнат в мината, след като господата благоволят да се изкажат откровено. Тягостно мълчание притискаше ниските къщи, дори самият глад не беше вече страшен, всички можеха да умрат, откакто насилствената смърт беше минала над покривите.

Но между всички най-вече една къща, къщата на Майови, беше черна и безмълвна, сломена от траура си. Откакто беше изпратила своя мъж до гробищата, Майовица не отваряше уста. След битката тя беше оставила Етиен да доведе у тях Катрин, цялата изкаляна и полумъртва; и когато я разсъбличаше пред младия човек, за да я положи в леглото, за миг си представи, че и дъщеря й се е върнала с куршум в корема, защото по ризата имаше големи кървави петна. Но бързо разбра — беше изблик на нейната зрялост, появила се най-сетне от сътресението в този ужасен ден. Ах, тази рана беше още една нова беда, хубав подарък — да може да зачева деца, които след това стражарите ще избиват! И тя не каза нито дума на Катрин, нито на някой друг, тъй като не говореше и с Етиен. Последният спеше с Жанлен с риск да бъде арестуван, защото изпитваше такова отвращение при мисълта да се върне в мрака на „Рекияр“, че предпочиташе затвора: изтръпваше от ужас пред мрака след всички тези убийства и от непризнатия страх от дребния войник, който спеше там долу, под скалите. Всъщност в своята мъка от поражението той мечтаеше за затвора като за някакво убежище; но дори не го безпокояха и прекарваше мъчителни часове, без да знае как да изтощи тялото си. Понякога само Майовица ги гледаше и двамата, него и дъщеря си, с такъв злобен вид, сякаш ги питаше какво правят в дома й.

Отново хъркаха всички напук, а Неумиращия заемаше старото легло на двете деца, които сега, когато бедната Алзир не забиваше вече гърбицата си в слабините на голямата си сестра, спяха с Катрин. При лягане майката чувстваше празнотата на къщата по студенината на леглото си, станало изведнъж много широко. Напразно тя вземаше Естел, за да запълни празнотата, това не можеше да замести нейния мъж; и тя безшумно плачеше в продължение на часове.

А после дните започнаха да текат както преди: винаги без хляб, но и без изглед да умрат от глад; това, което оттук-оттам намираха, правеше лоша услуга на нещастниците, като удължаваше съществуването им. Нищо не се беше променило в живота, само мъжа й го нямаше.

На петия ден следобед, отчаян от вида на тази мълчалива жена, Етиен излезе и тръгна бавно по павираната улица на селището. Бездействието му тежеше, постоянно го тласкаше да се разхожда с отпуснати ръце и наведена глава, измъчван от една и съща мисъл. Той скиташе така от половин час, когато по удвоеното си безпокойство почувства, че другарите са излезли пред вратите, за да го видят. Дори и малкото, което беше останало от популярността му, беше се изпарило във вихъра на стрелбата, и той вече не можеше да мине, без да срещне погледи, чийто пламък го преследваше. Когато вдигна глава, видя мъже със заплашителни лица и жени, повдигащи малките перденца на прозорците; и от това нямо обвинение, от сдържания гняв на тези големи очи, разширени от глада и сълзите, той се чувстваше неловко и краката му се сковаваха. Глухият упрек зад гърба му непрекъснато растеше. Обзе го такъв страх да не би цялото селище да излезе, за да му кресне за немотията си, че се прибра разтреперан.

Но сцената, която го очакваше в дома на Майови, съвсем го разстрои. Неумиращия седеше като прикован на стола си близо до студената печка; той се беше схванал, откакто в деня на стрелбата двама съседи го бяха намерили паднал със счупен бастун на земята като старо дърво, поразено от гръм. И докато Ленор и Анри, за да залъжат глада си, стържеха с оглушителен шум една стара тенджера, в която снощи бяха варили зеле, Майовица, застанала права до масата, на която беше поставила Естел, заплашваше с юмрук Катрин:

— Повтори още веднъж, дявол да го вземе! Повтори това, което сега каза!

Катрин беше казала, че има намерение да се върне в „Ненаситната“. Мисълта, че не си припечелва хляба, че майка й я търпи така като някакво досадно и безполезно животно, я измъчваше все повече всеки ден; и ако не се боеше, че Шавал ще я набие, щеше да слезе още във вторник. Тя подзе, като се запъваше:

— Какво искаш? Не може да се живее, без да се работи. Поне хляб ще имаме.

Майовица я прекъсна:

— Слушай, ще удуша първия от вас, който отиде на работа… А, не, това вече няма да мога да понеса — да убият бащата, а после да продължат да експлоатират децата! Стига ми толкова, предпочитам да видя как ще понесат всички вас между четири дъски, както онзи, който си отиде вече!

И дългото й мълчание сега се изля гневно в словесен порой. Хубав аванс щяла да й донесе Катрин! Едва тридесет су, към които биха могли да се прибавят още двадесет, ако началниците благоволели да дават някаква работа и на този бандит Жанлен. Всичко петдесет су при седем гърла за хранене! Малките ги бивало само да лапат чорба. А при падането навярно е станало нещо в мозъка на дядото, защото изглеждал оглупял; или пък се е побъркал, когато видял как войниците стрелят върху другарите.

— Нали така, старо? Те съвсем те разсипаха. Макар ръцете ти още да са здрави, с тебе вече е свършено.

Неумиращия я гледаше с угасналите си очи, без да я разбере. Той с часове стоеше така с втренчен поглед, разбираше само, че трябва да храчи в един съд с пепел, поставен до него, за да не замърсява наоколо.

— И още не са отпуснали пенсията му — продължи тя, — и уверена съм, че ще я откажат заради убежденията ни… Не, до гуша ми дойде от тези хора, които ни причиняват само нещастия!

— Все пак — осмели се да каже Катрин — те обещават в афиша…

— Я ме остави на мира с твоя афиш!… Пак някакъв капан, за да ни уловят и изядат. Правят се на любезни сега, когато надупчиха кожата ни.

— Но, мамо, тогава къде ще отидем? Сигурно няма да ни оставят в селището.

Майовица направи неопределен и страшен жест. Къде ще отидат?

Тя нищо не знаеше, отбягваше дори да мисли, защото този въпрос я влудяваше. Ще отидат някъде другаде. И тъй като шумът от тенджерата ставаше непоносим, тя се нахвърли върху Ленор и Анри и ги напляска. Естел, която беше запълзяла на четири крака, падна и усили още повече врявата. Майка й я успокои, като я подруса: хубаво щяло да бъде, ако детето се пребиело при падането! Тя спомена за Алзир, пожелаваше и на другите нейната участ. После внезапно избухна в силни ридания, опряла глава на стената.

Застанал прав, Етиен не смееше да се намеси. В тази къща не го смятаха вече за близък, дори децата недоверчиво се отдръпваха от него. Но сълзите на тази нещастна жена вълнуваха сърцето му и той заговори:

— Недейте, недейте, кураж! Ще се помъчим да се оправим.

Тя като че ли не го чу и сега започна да се оплаква, като стенеше тихо и продължително:

— Ах, възможна ли е такава мизерия? Все пак карахме някак си преди тези ужаси. Ядяхме си сухия хляб, но бяхме всички заедно… И какво стана, Боже мой, какво толкова направихме, че изпаднахме в такава скръб — едните под земята, а другите да искат да отидат там?… Вярно е, че ни впрягаха като работни коне и съвсем не беше справедливо в подялбата да получаваме само удари с тояги и непрекъснато да увеличаваме имането на богатите, без надежда, че някога ще можем да вкусим от благата. Желанието да се живее изчезва, когато надеждата е изчезнала. Да, това не можеше да продължи повече, трябваше да си отдъхнем малко… Ако знаехме! Възможно ли е да изпаднем в такова нещастие, защото желаехме справедливост!

Въздишки издуваха гърдите й, гласът й се задавяше в безгранична тъга.

— А винаги има хитреци, които обещават, че положението може да се оправи, стига само да се помъчиш малко… Блъскаш си главата и страдаш толкова много от това, което е, че започваш да искаш това, което не съществува. Аз бях вече започнала да мечтая като глупачка, виждах, че живеем в добро приятелство с всички, хвърчах в облаците, честна дума. И си счупих гръбнака, като паднах отново в калта… Не е било истина, там горе няма нищо от това, което си въобразявах, че виждам. Имаше също такава мизерия, ах, мизерия колкото си искаш, и пушки отгоре на всичко!

Етиен слушаше тази жалба и при всяка сълза чувстваше как съвестта го гризе. Той не знаеше какво да каже, за да успокои Майовица, която бе толкова сломена след страшното падане от висините на идеала. Сега тя се беше върнала в средата на стаята и го гледаше; заговори му на „ти“ и с последни сили бясно закрещя:

— А ти, нима и ти говориш за връщане в мината, след като ни докара до това положение?… Не ти натяквам за нищо. Само че ако бях на твое място, аз вече щях да съм умряла от мъка, че съм причинила толкова зло на другарите.

Той искаше да отговори, но само вдигна рамене от отчаяние: за какво да дава обяснения, които тя нямаше да разбере в страданието си? И страшно измъчен, излезе навън и закрачи разстроен.

Там отново почувства, че селището го чака — мъжете пред вратите, а жените зад прозорците. Още щом се появи, всички започнаха да ръмжат, тълпата се увеличи. Бурята от сплетни, която се надигаше от четири дни, сега избухваше във всеобщото проклятие. Към него се насочиха юмруци, майките със злокобен жест го показваха на децата си, старците храчеха, като го гледаха. Това беше обратът от последиците на поражението, отвращението, което се засилваше от излишно понесените страдания. Той трябваше да заплати за глада и смъртта.

Захари, който идваше с Филомен, блъсна Етиен, когато той излизаше. И злобно се изкиска:

— Я го виж, тлъстее! Изглежда, добре се живее на гърба на другите!

А Леваковица вече беше излязла пред вратата си заедно с Бутлу. Тя спомена за своя син Бебер, убит с куршум, и закрещя:

— Да, има подлеци, които правят така, че избиват децата! Да отиде да търси моето в земята, за да ми го върне!

Тя забравяше, че мъжът й е затворник — семейството не страдаше, тъй като Бутлу беше останал. Но все пак си спомни за него и продължи с остър глас:

— Така, значи, негодниците се разхождат, докато честните хора са в затвора!

Етиен се опита да я избегне, но попадна на Пиероновица, която дотича през градината. Тя бе посрещнала като спасение смъртта на майка си, чиято избухливост щеше да ги погуби; не оплакваше и малката на Пиерон, тази разхайтена Лиди, от която се бе отървала. Обаче се показваше солидарна със съседките, за да се сдобри с тях.

— А майка ми? А дъщеричката? Видели са те как си се крил зад тях, когато са лапнали куршума вместо тебе.

Какво можеше да направи? Да удуши Пиероновица и другите, да се бие с цялото селище? За миг Етиен имаше такова желание. Кръвта кипна в главата му, той гледаше сега на другарите като на животни, гневеше се, че са толкова некултурни и варвари, че го считат виновен за естественото развитие на нещата. Колко глупаво беше! Изпитваше отвращение от своето безсилие да ги укроти отново и се задоволи да ускори крачките си, сякаш не беше чул хулите. Скоро трябваше да бяга — пред всяка къща го посрещаха викове, гонеха го настървено по петите, всички го проклинаха с все по-гърмящ глас, бликащ от омраза. Той беше експлоататорът, убиецът, единствената причина за тяхното нещастие. Излезе от селището смъртно бледен, обезумял, бягащ пред тази тълпа, която крещеше зад гърба му. Най-сетне на шосето мнозина го оставиха, обаче някои все още продължаваха да го преследват, а когато стигна в долния край на склона, пред „Авантата“, срещна друга група миньори, която излизаше от „Ненаситната“.

Сред групата бяха старият Мук и Шавал. Откакто загинаха Мукет, дъщеря му, и Муке, синът му, старият продължаваше службата си като коняр без нито една дума на съжаление или оплакване. А сега, когато забеляза Етиен, изведнъж го обзе ярост, сълзи закапаха от очите му и цял поток от ругатни бликна от черната му и разкървавена от дъвченето на тютюн уста:

— Мръсник, свиня, гадна мутра!… Чакай, трябва да ми заплатиш за моите нещастни деца! При тях ще те пратя!

Той намери една тухла, счупи я на две и хвърли по него парчетата.

— Да, да, да го пребием! — извика Шавал, като се кикотеше, много възбуден и зарадван от това отмъщение. — Всеки по реда си… Ето те притиснат към стената, мръсен развратнико!

И той също се нахвърли върху Етиен с камъни. Вдигна се дивашка врява, всички взеха тухли, чупеха ги и ги хвърляха, за да го пречукат, както искаха да пречукат войниците. Зашеметен, той престана да бяга, стоеше с лице към тях, мъчеше се да ги укроти с думи. Някогашните му речи, така пламенно посрещани преди, бликаха от устата му. Той повтаряше думите, с които ги беше опиянявал по времето, когато ги държеше в ръцете си като покорно стадо; но неговата сила беше угаснала, само камъните му отговаряха; нараниха силно лявата му ръка, той отстъпваше пред голямата опасност и изведнъж се намери обграден пред „Авантата“.

От няколко минути Расеньор беше излязъл пред вратата си.

— Влез — каза му той непринудено.

Етиен се подвоуми, задушаван от мисълта, че трябва да се укрие тук.

— Влез, аз ще поговоря с тях.

И той се примири, скри се в дъното на заведението, докато кръчмарят заприщваше вратата с широките си рамене.

— Хайде, приятели, бъдете благоразумни… Нали знаете, че аз никога не съм ви лъгал. Винаги съм бил за спокойствието и ако бяхте ме послушали, сигурно нямаше да изпаднете в сегашното положение.

Леко, поклащайки раменете и корема си, той продължи дълго, отприщи красноречието си, което започна да се лее леко и успокоително като хладка вода. И целият му някогашен успех започна да се възвръща, той отново завоюваше популярността си без усилие, така естествено, сякаш другарите му не бяха го освиркали и нарекли подлец един месец преди това. Чуваха се одобрителни гласове: чудесно — значи бяха с него. Ето как трябвало да се говори! Избухна гръм от ръкопляскания.

Зад него Етиен примираше с изпълнено от горчивина сърце. Той си спомняше предсказанието на Расеньор в гората, когато го бе заплашил с непризнателността на тълпите. Каква безумна жестокост, каква отвратителна забрава на стореното! Това беше сляпа сила, която непрекъснато се самоизяждаше. И освен това, че вижда как тези говеда сами провалят делото си, той изживяваше и разочарованието от собствения си провал, от трагичния край на своята амбиция. Как! Нима всичко беше вече свършено? Той си спомняше, че под буковите дървета беше чул сърцата в три хиляди гърди да бият в такт с неговото. В този ден беше държал популярността си с две ръце, този народ му принадлежеше, той се бе почувствал водач. Налудничави мечти го опияняваха тогава: Монсу в краката му, а там, в Париж, може би депутат, който сразява буржоата с една реч, първата реч, произнесена от работник от трибуната на парламента. А сега всичко беше свършено! Той се пробуждаше окаян и презрян, неговият народ го беше изгонил с камъни. Гласът на Расеньор се повиши:

— Никога насилието не е успявало, светът не може да се преобрази за един ден. Лъжци или негодници са тези, които са ви обещавали да променят всичко с един замах!

— Браво, браво! — извика тълпата.

Всъщност кой беше виновен? Този въпрос, който Етиен си задаваше, съвсем го смразяваше. Наистина негова ли беше вината за това нещастие, от което страдаше и той самият, за тази мизерия за едни и смърт за други, за тези измършавели и останали без хляб жени и деца? Беше си представил тази жалка картина една вечер преди катастрофата. Но тогава някаква сила го беше вече издигнала и понесла заедно с другарите. Впрочем той никога не ги беше ръководил, те го водеха, принуждаваха го да прави неща, които никога не би извършил, ако не бе подтикът на тази огромна тълпа, която напираше зад него. При всяко изстъпление той оставаше изумен от събитията, защото нито беше предвидил, нито беше пожелал такова нещо. Можеше ли например да очаква, че неговите последователи от селището ще го линчуват един ден? Тези побеснели хора лъжеха, като го обвиняваха, че им е обещавал само да ядат и да безделничат. И в това оправдание, в разсъжденията, с които се мъчеше да отхвърли угризенията на съвестта си, се надигаше глухото безпокойство, че не е бил на необходимата висота за своята задача, измъчваше го непрекъснато съмнение, че е полуграмотен. Чувстваше, че все не му достига смелост, че дори със сърцето си не беше с другарите, страхуваше се от тях, от тази огромна, сляпа и неудържима маса, която като природна стихия помиташе всичко, без да спазва никакви правила и теории. Откъснал се беше постепенно от нея с някакво отвращение поради своите изтънчени вкусове, поради бавното издигане на цялото си същество към една по-висша класа.

В този момент гласът на Расеньор се загуби сред възторжените крясъци:

— Да живее Расеньор! Само той, браво, браво!

Кръчмарят затвори вратата, а тълпата се разпръсна; двамата мъже мълчаливо се спогледаха. И двамата вдигнаха рамене. Свърши се с това, че изпиха заедно по халба бира.

Същия ден имаше голям прием в „Пиолен“, където празнуваха годежа на Негрел и Сесил. Предишния ден Грегоарови бяха наредили да се излъска паркетът в трапезарията и да се изтупа всичко в гостната. Мелани властваше в кухнята, наблюдаваше печеното, бъркаше сосовете, чийто аромат се носеше из цялата къща. Бяха наредили кочияшът Франсис да помага на Онорин при сервирането. Градинарката трябваше да мие чиниите, а градинарят да отваря входната врата. Никога досега такъв тържествен прием не беше вълнувал голямата патриархална и богаташка къща.

Всичко мина прекрасно. Госпожа Енбо се обърна извънредно мило към Сесил и се усмихна на Негрел, когато нотариусът на Монсу галантно предложи да пият за щастието на бъдещото семейство. И господин Енбо беше много любезен. Усмихнатият му вид не учуди гостите: носеше се слух, че спечелил отново благоволението на управлението и скоро щял да стане кавалер на Почетния легион заради енергичните мерки, с които потушил стачката. Избягваха да говорят за последните събития, но в общата радост се чувстваше някаква тържественост, обедът се превръщаше в официално честване на една победа. Най-сетне се бяха отървали, отново щяха да ядат и да спят спокойно. Съвсем предпазливо беше направен намек за убитите, чиято кръв едва бе попита от калта на „Ненаситната“; това било неизбежен урок и всички се разчувстваха, когато Грегоарови добавиха, че сега било дълг на всеки да отиде да превързва раните в миньорските селища. Те бяха възвърнали своето добродушно спокойствие, като извиняваха своите добри миньори, които се виждаха вече в мините да дават добър пример на вековното си примирение. Първенците на Монсу, които вече не трепереха, се съгласиха, че въпросът за наемния труд трябва да се проучи внимателно. При печеното победата стана пълна, когато господин Енбо прочете едно писмо от епископа, който му съобщаваше за преместването на абат Ранвие. Цялата буржоазия от този край бурно коментираше проявите на този свещеник, нарекъл войниците убийци. А когато поднесоха десерта, нотариусът много смело заяви, че бил свободомислещ.

И Деньолен беше тук с двете си дъщери. Сред общото веселие той се мъчеше да скрие тъгата от разорението си. Точно тази сутрин беше подписал на компанията в Монсу продажбата на своята концесия във Вандам. Изпаднал в безизходица, разорен, той се беше подчинил на условията на управителите, като най-сетне им отстъпи тази плячка, която те отдавна дебнеха, срещу сума, която едва стигаше да плати на кредиторите си. Дори в последния момент беше приел като някакво щастливо разрешение за себе си тяхното желание да го задържат като участъков инженер; така че се беше примирил да надзирава като обикновен платен служител тази мина, която беше погълнала цялото му състояние. Това беше погребалният звън на малките частни предприятия, предстоящото ликвидиране на собствениците, изяждани един след друг от вечно гладната ламя на капитала и удавяни от растящия прилив на големите компании. Сега само той плащаше загубите от стачката и затова добре чувстваше, че те пият за неговото разорение, като вдигаха чашите за наградата на господин Енбо; и единствената му утеха беше голямата дързост на Люси и Жана, прелестни в своите преправени тоалети, които се надсмиваха над провала като истински смели момичета, презиращи парите.

Когато минаха в салона, за да пият кафето, господин Грегоар отведе настрани братовчеда си и го поздрави за смелото решение.

— Какво повече искаш? Единствената ти грешка беше, че рискува във Вандам милиона на твоето дение от Монсу. Ти страшно се измъчи, а и парите ти се стопиха в тази кучешка работа, докато моето дение, което не е мръднало от чекмеджето ми, още продължава да ме храни най-чинно, без да работя нищо, както ще храни и децата на моите внуци.