Емил Зола
Жерминал (26)

III.

Още от сутринта, преди да се разсъмне, кипеж раздвижи миньорските селища, кипеж, който се разрастваше в този час по всички пътища, из целия край. Но тръгването не стана в уговореното време, разнесе се новината, че драгуни и стражари кръстосват равнината. Разправяха, че били дошли през нощта от Дуе, и обвиняваха Расеньор, че е предал другарите, като предупредил господин Енбо; дори една извозвачка се кълнеше, че видяла слугата, който носел телеграмата в пощата. Миньорите стискаха юмруци и застанали зад капаците на прозорците си, дебнеха да зърнат войниците в бледата светлина на зазоряването.

Към седем и половина, когато слънцето изгряваше, друг слух се разнесе и успокои нетърпеливите. Била фалшива тревога, обикновена военна разходка, каквато понякога генералът заповядвал да правят, откакто избухна стачката, по искане на префекта на Лил. Стачниците мразеха този чиновник, когото обвиняваха, че ги е излъгал с обещанието си да се намеси за помирение, което се изразяваше само в това, че на всеки осем дни изпращаше войскови части да преминават през Монсу, за да ги респектира. Така че, когато драгуните и стражарите отново поеха спокойно пътя за Маршиен, след като се задоволиха да оглушат миньорските селища с тропота на конете си по скованата земя, миньорите се изсмяха на този наивен префект и на неговите войници, които си отиваха точно когато положението щеше да стане горещо. До девет часа се преструваха на смирени и се забавляваха пред къщите си, като следяха с поглед добродушните гърбове на последните стражари по шосето. Буржоата в Монсу още спяха в големите си легла с глави в пухени възглавници. В дирекцията видяха госпожа Енбо да заминава с колата, като остави господин Енбо навярно на работа, защото домът, затворен и безмълвен, изглеждаше мъртъв. Нито една мина нямаше военна охрана — фатална непредвидливост за това опасно време, вродената глупост, която предизвиква катастрофи, най-голямата грешка, която едно правителство може да направи, вместо да предвиди събитията. И часът биеше девет, когато въглекопачите най-сетне поеха по пътя за Вандам, за да отидат на срещата, която бяха уговорили снощи в гората.

Впрочем Етиен веднага разбра, че там, в „Жан-Барт“, няма да се явят трите хиляди другари, на които разчиташе. Мнозина навярно смятаха, че акцията е отложена, а най-лошото беше, че две-три групи, които вече бяха тръгнали, можеха да провалят делото, ако той въпреки всичко не застанеше начело. Около стотина души, тръгнали преди разсъмване, навярно бяха се укрили в буковата гора, докато дочакат другите. Суварин, при когото младият човек бе отишъл за съвет, вдигна рамене: десет смели момчета биха свършили повече работа, отколкото една тълпа; той отново потъна в отворената пред него книга и отказа да участва. Имало опасност акцията пак да се превърне в изблик на чувства, когато било достатъчно да подпалят Монсу — нещо твърде просто. Като излизаше през двора на къщата, Етиен забеляза как Расеньор, много бледен, седи пред желязната печка, а жена му, още по-едра в своята вечна черна рокля, го хока с остри, но учтиви думи.

Майо беше на мнение, че трябва да удържат думата си. Една такава среща била свята. Обаче изглежда, че нощта беше успокоила всеобщата възбуда; сега той се боеше от някакво нещастие; обясняваше, че техен дълг било да бъдат там, за да накарат другарите да действат законно. Майовица одобри с кимване на глава. Етиен повтаряше самодоволно, че трябва да действат революционно, без да посягат върху живота на хората. Преди да тръгнат, той отказа да вземе своя дял от хляба, който му бяха дали снощи заедно с една бутилка хвойнова ракия; но изпи една след друга три малки чашки просто за да се сгрее; дори взе със себе си една пълна манерка. Алзир щеше да се грижи за децата. Неумиращия, чиито крака бяха болни от вчерашното дълго ходене, остана в леглото.

От предпазливост не тръгнаха заедно. Жанлен отдавна беше изчезнал. Майо и Майовица също излязоха и завиха към Монсу, а Етиен се отправи към гората, където искаше да се присъедини към другарите. По пътя той настигна една група жени, между които позна Изгорялата и Леваковица: вървейки, те ядяха кестени, които Мукет беше донесла, гълтаха ги с черупките, за да турят нещо повече в стомасите. Но в гората не намери никого, другарите вече бяха отишли в „Жан-Барт“. Тогава се запъти натам и стигна пред мината в момента, когато Левак и стотина други нахълтваха в двора. От всички страни прииждаха миньори — Майови по централния път, жените през нивята, всички разпръснати, без водачи, без оръжие, устремили се естествено тук като придошла вода, която тече по склоновете. Етиен забеляза Жанлен, покачен върху един висящ мост и настанил се там сякаш на представление. Той се затича по-силно и влезе с първите. Бяха около триста души.

Настъпи колебание, когато Деньолен се показа горе на стълбището, което водеше за приемната.

— Какво искате? — попита той със силен глас.

След като бе видял да се отдалечава каляската, от която неговите дъщери продължаваха да му се усмихват, той се върна в мината, обзет от смътна тревога. Всъщност всичко беше в ред. Хората бяха слезли, добивът на въглища продължаваше. Той отново се беше успокоил и разговаряше с главния надзирател, когато му съобщиха за приближаването на стачниците. Застана бързо пред един прозорец на сортировъчната; и пред тази непрекъснато увеличаваща се тълпа, която нахлуваше в двора, веднага осъзна безсилието си. Как да защити тези сгради, разтворени от всички страни? Около себе си можеше да събере едва двадесетина свои работници. Беше загубен.

— Какво искате? — повтори той, пребледнял от сдържан гняв, като направи усилие да посрещне храбро своята гибел.

Тълпата се раздвижи и изръмжа. Етиен успя да излезе напред и каза:

— Господине, не сме дошли да ви правим зло. Но работата трябва да спре навсякъде.

Деньолен му отвърна направо като на глупак:

— Нима вярвате, че ще ми направите добро, ако спрете работата при мене? Все едно да ме застреляте с пушка в гърба от упор… Да, моите хора са долу и няма да излязат, или пък ще трябва да убиете най-напред мене!

Неговата бруталност предизвика ропот. Майо трябваше да задържи Левак, който се спусна заканително, докато Етиен още продължаваше да преговаря, като се мъчеше да убеди Деньолен в законността на революционното им действие. Но последният отвръщаше, че всеки има право на труд.

Впрочем той отказваше да разговаря за тези глупости, искаше да бъде господар в дома си. Упрекваше се само в това, че няма тук четирима стражари, за да разгони тази сган.

— Съвсем вярно, грешката е моя, заслужавам това, което ме постигна. С типове като вас само силата помага. Как може правителството да си въобразява, че ще ви подкупи с отстъпки. Вие направо ще го смъкнете, когато получите оръжие в ръце.

Етиен, разтреперан, все още се въздържаше. Той сниши глас:

— Моля ви, господине, дайте нареждане да изкачат вашите работници. Не отговарям, ако не мога да обуздая другарите си. Вие бихте могли да избегнете едно нещастие.

— Не, оставете ме на мира! Нима аз ви познавам? Вие не сте от моето предприятие и няма какво да преговаряте с мене… Само разбойници обикалят така полето, за да ограбват къщите.

Сега силни крясъци заглушиха гласа му, започнаха да го ругаят най-вече жените. А той продължаваше да им противоречи, изпитваше облекчение от тази откровеност, която се изливаше от властното му сърце. Щом на всяка цена ще бъде разорен, смяташе, че е подло да прибягва до излишни унижения. Обаче тълпата растеше непрестанно, вече около петстотин души напъваха към вратата и щяха да го разкъсат, ако неговият главен надзирател не бе го издърпал силно назад.

— За Бога, господарю!… Ще стане истинско клане. Има ли смисъл да се избиват хора за нищо?

Той се съпротивляваше и в знак на протест отправи последните думи към тълпата:

— Разбойници такива, ще видите какво ще ви се случи, когато ние отново станем по-силни!

Отведоха го, когато блъсканицата изтласка първите от тълпата към стълбището, чийто парапет се сгъна. Жените блъскаха най-много, като крещяха и подстрекаваха мъжете. Вратата без брава, затворена само с резе, веднага се откърти. Но стълбата беше много тясна, навалицата дълго време щеше да преминава през нея, ако нападателите от задните редици не бяха решили да минат през другите входове. Започнаха да нахлуват от всички страни — през бараката, от сортировъчната, през сградата на парните котли. Завзеха мината за по-малко от пет минути, изкачиха се в трите етажа с яростни викове и ръкомахания, понесени във вихъра на своята победа над този собственик, който се съпротивляваше.

Майо, изплашен, се спусна с първите и каза на Етиен:

— Не трябва да го убиват!

Етиен вече тичаше и като разбра, че Деньолен се е барикадирал в стаята на надзирателите, отвърна:

— Че какво от това? Нима ще бъде по наша вина? Побеснял тип!

Все пак той беше изпълнен с тревога, твърде разумен още, за да се поддаде на този гневен порив. Освен това беше накърнено неговото себелюбие на водач, като гледаше как тълпата се изплъзва от властта му и беснее, нарушавайки строгото изпълнение на народните желания, както беше ги предвидил. Напразно призоваваше към хладнокръвие и викаше да не дават повод на враговете, като причиняват ненужни разрушения.

— Към парните котли! — крещеше Изгорялата. — Да загасим огъня!

Левак размахваше като ятаган една пила, която беше намерил, и заглушаваше врявата със страшен вик:

— Да прережем стоманените въжета! Да прережем стоманените въжета!

Веднага всички повториха повика; само Етиен и Майо, изумени, продължаваха да протестират, като говореха сред врявата, без да могат да въдворят тишина. Най-сетне Етиен можа да каже:

— Но долу има хора, другари!

Шумът се усили, чуваха се гласове от всички страни.

— Толкова по-зле за тях, не е трябвало да слизат!… Така им се пада на изменниците!… Да, да, нека останат там!… Пък нали има и стълби!

Когато мисълта за стълбите ги накара да упорстват още повече, Етиен разбра, че трябва да отстъпи. От страх да не предизвика по-голяма злополука, той се спусна към машината, искаше да изтегли горе поне клетките, така че прерязаните стоманени въжета да не паднат в шахтата и да ги премажат с огромната си тежест. Машинистът беше изчезнал заедно с няколкото работници от повърхността; той хвана ръчката и започна маневрата за изкачване, а в това време Левак и други двама се покатериха на желязното скеле, което придържаше барабаните. Клетките едва се бяха закрепили върху спирачките, когато се разнесе острото стържене на пилата върху стоманата. Настъпи мълчание, този шум сякаш изпълваше цялата мина, всички бяха вдигнали глави, гледаха и слушаха силно развълнувани. Застанал в първия ред, Майо беше обзет от дива радост, сякаш зъбите на пилата ги спасяваха от нещастието, като изяждаха въжето на една от тези ями на мизерията, където вече нямаше да слязат.

Изгорялата беше изчезнала по стълбите на бараката, като продължаваше да крещи:

— Трябва да загасим огъня! Към котлите! Към котлите!

Жените я последваха. Майовица изтича, за да им попречи да изпочупят всичко, както мъжът й беше се опитал да вразуми другарите си. Тя беше най-спокойна, мислеше, че могат да си търсят правото, без да нанасят щети на хората. Когато влезе в помещението на парните котли, жените вече гонеха двамата огняри, а Изгорялата, въоръжена с голяма лопата, клекнала пред една от пещите, яростно я изпразваше, хвърляше разгорелите въглища по тухления под, където те продължаваха да горят с черен дим. Имаше десет пещи за петте генератора. Жените бързо се ожесточиха: Леваковица гребеше, хванала лопатата с двете ръце, Мукет беше запретнала полата си чак до бедрата, за да не се подпали, всички бяха кървавочервени от блясъка на огъня, облени в пот и разчорлени от работата в тази дяволска кухня. Купищата въглища нарастваха, таванът на огромната зала започна да се напуква от страшната топлина.

— Стига толкова! — извика Майовица. — Бараката гори.

— Толкова по-добре! — отвърна Изгорялата. — Ще си свършим работата… Ах, дявол да го вземе, нали казвах, че ще им платя за смъртта на моя човек!

В този момент се чу пискливият глас на Жанлен:

— Пазете се! И аз ще гася! Пускам парата!

Дошъл тук с първите, той се шляеше из навалицата и очарован от бъркотията, търсеше да направи някоя пакост; хрумнало му бе да завърти крановете, за да изпусне парата. Стълбовете от гореща пара изригнаха като взривове, петте котела се изпразниха бурно, като свистяха с такъв гръмотевичен трясък, че разкървавяваха ушите. Всичко изчезна в парата — жаравата бледнееше, жените приличаха на сенки с отсечени движения. Виждаше се само момчето, застанало горе в галерията зад водовъртежа на бялата пара, с възхитено лице и уста, разцъфтяла от радост, че е предизвикало този ураган.

Това продължи около петнайсет минути. Хвърлиха няколко кофи вода върху жаравата, за да я доугасят: отстранена беше всяка опасност от пожар. Но гневът на тълпата не стихваше, напротив — разгаряше се. Мъже слизаха с чукове, а и жените се въоръжаваха с железни прътове; искаха да разбият генераторите, да счупят машините и да разрушат мината.

Предупреден, Етиен дотича заедно с Майо. Самият той беше опиянен, понесен от тази гореща жажда за отмъщение, но въпреки това се бореше, молеше ги да бъдат спокойни сега, когато прерязаните стоманени въжета, угасналият огън и празните парни котли правеха работата невъзможна. Никой не искаше да го слуша, щеше отново да бъде пренебрегнат, когато дюдюкания долетяха отвън, пред една малка, ниска врата, където беше отворът на комина със стълбите.

— Долу изменниците!… Ах, ето ги мръсните мутри на подлеците!… Долу! Долу!

Бяха започнали да излизат работниците от мината. Първите, заслепени от дневната светлина, се спираха и преминаваха смаяни. После тръгваха, като се мъчеха да се доберат до пътя и да избягат.

— Долу подлеците! Долу подлеците!

Дотича цялата тълпа на стачниците. За по-малко от три минути нито един човек не остана в сградите. Петстотинте души от Монсу се наредиха в две редици, за да прекарат между тази двойна ограда тези от Вандам, които им бяха изменили и слезли в мината. И всеки нов миньор, който се появяваше на вратата на комина с изпокъсана дреха и с черна кал от работата, беше посрещан със силни дюдюкания и жестоки подигравки: „Я го този с големия задник и късите крака! А онзи — носът му е изяден от курвите на «Вулкан»! На другия пък от очите капе восък за десет катедрали! Там има един — слаб и дълъг като велики пости!“ Бесен смях предизвика падането на една огромна извозвачка с гърди до корема и корем до коленете. Опитваха се да посягат, шегите ставаха по-остри, достигаха до жестокост, щяха да започнат да се сипят юмруци; така продължаваше шествието на нещастниците, които трепереха и мълчаха под този дъжд от ругатни, очаквайки ударите с коси погледи, щастливи, когато най-сетне можеха да побягнат далече от мината.

— Я гледай, колко са там долу? — попита Етиен.

Той се учудваше, като виждаше, че продължават да излизат, гневеше се при мисълта, че не са само няколко работници, принудени от глада, заплашени от надзирателите. Значи бяха го излъгали в гората? Почти всички от „Жан-Барт“ бяха слезли. Но изведнъж той извика и се спусна напред, щом забеляза Шавал изправен на прага.

— Дявол да те вземе, на такава среща ли ни повика да дойдем?

Избухнаха проклятия, всички се заблъскаха, за да се нахвърлят върху изменника. Как така! Снощи той се беше клел с тях, а сега излизаше от мината заедно с другите? Значи се беше подиграл с всички!

Пребледнял от страх, Шавал заекваше, мъчеше се да обясни. Но Етиен, излязъл извън кожата си и обзет от яростта на тълпата, го прекъсна.

— Ти пожела да бъдеш с нас и ще бъдеш… Хайде, напред, глупава мутро!

Друг крясък заглуши гласа му. Появи се и Катрин, заслепена от слънчевата светлина и изплашена, че попада сред тези диваци. Задъхваше се с пребити крака от сто и двете стълби и с разкървавени длани, когато Майовица я видя и се спусна с вдигната ръка.

— Ах, мръснице, и ти ли!… Когато майка ти умира от глад, ти изменяш заради любовника си!

Майо задържа ръката, попречи й да я плесне. Но той разтърсваше дъщеря си, разяряваше се като жена си, кореше я за постъпката й; и двамата бяха загубили ума си и крещяха по-силно от другите.

Щом видя Катрин, Етиен съвсем се озлоби. Той повтаряше:

— Да вървим към другите мини! А ти ще дойдеш с нас, мръсна свиньо!

Шавал едва има време да вземе дървените си обувки от бараката и да навлече вълнената фланела върху измръзналите си рамене. Всички го дърпаха, принуждаваха го да препуска сред тях. Слисана, Катрин също обу обувките си, закопча догоре вехтата мъжка куртка, с която се обличаше, откакто се бе застудило; тя изтича зад любовника си, не искаше да го остави сам, защото навярно щяха да го убият.

Така „Жан-Барт“ се опразни за две минути. Жанлен надуваше един сигнален рог, който бе намерил някъде, издаваше с него дрезгави звуци, сякаш беше подкарал говеда. Жените — Изгорялата, Леваковица и Мукет, вдигаха полите си, за да тичат, а Левак държеше в ръка една брадва и я размахваше като диригент. Продължаваха да се присъединяват и други, станаха вече около хиляда души, движеха се пак безредно по шосето като буен поток, излязъл от коритото си. Пътят се оказа много тесен, започнаха да трошат сградите.

— Към мините! Долу изменниците! Никаква работа!

И „Жан-Барт“ изведнъж потъна в дълбока тишина. Нито човек, нито звук, Деньолен излезе от стаята на надзирателите и съвсем сам, защото забрани с жест да го следват, обиколи мината. Беше бледен и много спокоен. Спря се най-напред пред шахтата, вдигна очи и видя прерязаните въжета; стоманените краища висяха безжизнени, зъбите на пилата бяха причинили тежка, прясна рана, която блестеше в чернилката на греста. После той се изкачи при машината, дълго гледа неподвижния лост, който сега приличаше на огромна парализирана ръка, пипна изстиналия вече метал, чийто хлад го накара да потръпне, сякаш беше се докоснал до мъртвец. След това слезе при парните котли, вървя бавно пред угасналите пещи, зинали и наводнени, бутна с крак генераторите, които звъннаха празно. Така, значи всичко беше свършено, разорението му завършваше. Дори и да поправи стоманените въжета и да запали огъня в пещите, къде ще намери хора? Ако стачката продължи още две седмици, той ще фалира. Уверен така в своя провал, той не изпитваше вече омраза към разбойниците от Монсу, чувстваше, че всички са съучастници, че вината е обща, вековна. Бесни хора наистина, но хора, които не знаят да четат и мрат от глад.