Емил Зола
Жерминал (36)

II.

В неделя, още щом се мръкна, Етиен се измъкна от селището. Съвсем ясно небе, обсипано със звезди, осветяваше земята със синя, дрезгава светлина. Той слезе към канала, бавно тръгна нагоре по брега в посока към Маршиен. Това беше любимото му място за разходка, една тревиста пътека, дълга две левги, все покрай тази геометрична водна площ, проточена като безкрайна лента от разтопено сребро.

Тук той никога не срещаше жива душа. Но този ден беше неприятно изненадан, като видя да се приближава към него някакъв човек. И под бледата светлина на звездите двамата самотни пешеходци се познаха едва когато се изправиха лице срещу лице.

— Ха, ти ли си? — прошепна Етиен.

Суварин кимна с глава, без да отговори. За миг те останаха неподвижни: после тръгнаха рамо до рамо към Маршиен. Всеки изглеждаше потопен в мислите си, сякаш бяха далече един от друг.

— Видя ли какво пише вестникът за успеха на Плюшар в Париж? — попита най-сетне Етиен. — Причакали го на тротоара, устроили му овации, когато слизал от това събрание в Белвил… Ето че се е проявил въпреки болното си гърло. Отсега нататък той ще отиде далеч.

Машинистът вдигна рамене. Той презираше добрите оратори, смелчаците, които навлизаха в политиката както в адвокатската кариера, за да печелят пари с красноречието си.

Сега Етиен беше стигнал до Дарвин. Беше чел откъси, съкратени и преработени, в едно томче за пет су; и от това зле разбрано четиво си беше създал революционна идея за борбата за съществуване — мършавите изяждат дебелите, силният народ унищожава хилавата буржоазия. Но Суварин се разгневи, нахвърли се върху глупостите на социалистите, които приемали Дарвин, този апостол на научното неравенство, чийто прословут подбор на видове допадал само на философите аристократи. Обаче другарят му упорстваше, искаше да спори и изразяваше съмнението си със следната хипотеза: старото общество не съществува вече, пометено е без остатък; е, добре, няма ли опасност новият свят да израсне, покваряван бавно от същите неправди — едните болни, другите здрави, едните по-сръчни, по-умни, да се угояват от всичко, а другите, глупави и мързеливи, да се превръщат в роби? Тогава пред тази картина на вечна мизерия машинистът извика със свиреп глас, че ако е невъзможно да бъде постигната справедливост за човека, човекът трябва да изчезне. Докато има гнили общества, ще има и кланета, до изтребването и на последното човешко същество. И отново настъпи мълчание.

Дълго време Суварин вървя по нежната трева с наведена глава, толкова задълбочен, че стъпваше съвсем до края на брега със спокойната увереност на сомнамбул, който насън се разхожда по стрехите. После изтръпна без причина, сякаш се беше сблъскал с някаква сянка. Вдигна очи, лицето му беше много бледо; и каза тихо на другаря си:

— Разказвал ли съм ти как умря тя?

— Коя?

— Жена ми, там, в Русия.

Етиен махна неопределено с ръка, учуден от разтреперания глас, от внезапната нужда за споделяне у този обикновено безстрастен момък, стоически равнодушен към другите и към самия себе си. Знаеше само, че тази жена му е била любовница и че е била обесена в Москва.

— Работата не вървеше — разказа Суварин с очи, блуждаещи сега по бялата струя на канала, ограден от синкавата колонада на големите дървета. — От две седмици се бяхме сврели под земята, за да минираме железопътната линия; и не императорският влак, а пътническият влак хвръкна във въздуха… Тогава арестуваха Анушка. Преоблечена като селянка, тя ни носеше всяка вечер хляб. Тя именно запали фитила, защото, ако беше някой мъж, щяха да го забележат… Проследих целия процес, скрит сред тълпата в продължение на цели шест дни…

Гласът му се задави от силен пристъп на кашлица.

— Два пъти имах желание да извикам, да се хвърля през главите на хората, за да стигна до нея. Но каква полза? Един по-малко, това означава един войник по-малко; и аз много добре чувствах, че тя ми казваше „не“ със своите големи втренчени очи, които срещаха моите.

Той пак се закашля.

— В последния ден бях там, на площада… Валеше, глупаците не знаеха какво да правят, бяха си загубили ума от проливния дъжд. Цели двайсет минути им потрябваха, за да обесят четиримата: въжето се късаше, все не можеха да свършат с четвъртия… Анушка стоеше съвсем изправена, чакаше. Тя не ме виждаше, търсеше ме сред тълпата. Качих се на един камък и тя ме видя, очите ни вече не се разделиха. И когато беше мъртва, тя продължаваше да ме гледа… Размахах шапката си и си тръгнах.

Настъпи пак мълчание. Бялата лента на канала се разстилаше до безкрая, двамата вървяха с еднаква бавна крачка, сякаш всеки беше потънал отново в себе си. В дъното на хоризонта бледата вода като че ли отваряше в небето малка светлинна пролука.

— Това беше наказанието ни — продължи сурово Суварин. — Ние бяхме виновни, че се обичахме… Да, по-добре, че е мъртва, от кръвта й ще се родят герои, а на моето сърце вече нищо не тежи… Ах, нищо! Нито родители, нито жена, нито приятел, нищо, което би накарало ръката ми да трепне в деня, когато ще трябва да взема нечий живот или пък да дам своя!

Етиен се беше спрял, треперейки в хладната нощ. Той не възрази, а само каза:

— Отдалечихме се много, искаш ли да се връщаме?

Тръгнаха бавно към „Ненаситната“ и след няколко крачки той добави:

— Видя ли новите афиши?

Питаше го за големите жълти обяви, които компанията беше наредила да разлепят пак тази сутрин. В тях тя беше по-ясна и по-отстъпчива, обещаваше, че ще приема книжките на миньорите, които се явят утре на работа. Всичко щяло да се забрави, предлагаха прошка и на най-провинените.

— Да, видях — отвърна машинистът.

— Е, какво мислиш?

— Мисля, че е свършено… Стадото ще слезе отново. Всички вие сте много страхливи!

Етиен разпалено оправдаваше другарите: отделен човек може да бъде храбър, но една умираща от глад тълпа е безсилна. Крачка по крачка те бяха стигнали до „Ненаситната“; и пред черната грамада на мината той продължи, закле се, че никога няма да слезе; но прощаваше на ония, които ще слязат. А после, тъй като се носеше слух, че дърводелците не били успели да поправят обшивката, той пожела да узнае вярно ли било, че натискът на пластовете върху дървения материал бил толкова силен и толкова издул обшивката на шахтата, че една от клетките при движение се търкала о нея в продължение на пет метра? Умълча се отново, Суварин отговаряше кратко. Били работили и снощи, клетката наистина се търкала, дори машинистите трябвало да удвоят скоростта, за да премине тя на това място. Обаче всички началници посрещали раздразнено възраженията с едни и същи думи: сега искали въглища, по-късно щели да укрепят по-добре.

— Виждаш ли, руши се! — прошепна Етиен. — Ще стане весело.

Втренчил очи в мината, която смътно се очертаваше в мрака, Суварин спокойно заключи:

— Ако рухне, другарите ще узнаят, тъй като ти ги съветваш да се върнат на работа.

От камбанарията на Монсу удари девет часът; и понеже другарят му беше казал, че се прибира, за да спи, той добави, без дори да подаде ръка:

— Е, хайде, сбогом. Аз заминавам.

— Как така заминаваш?

— Да, поисках да ми върнат работническата книжка, отивам другаде.

Етиен го гледаше изумен и развълнуван. Суварин му казваше това, след като бяха се разхождали два часа, и то с толкова спокоен глас, докато само мисълта за тази внезапна раздяла свиваше сърцето на Етиен. Бяха се опознали, бяха страдали заедно и му беше наистина тъжно, като си помислеше, че вече няма да се виждат.

— Къде отиваш?

— Някъде, не зная точно.

— Ще те видя ли пак?

— Не, не ми се вярва.

Замълчаха, изправени един срещу друг, без да намерят какво друго да си кажат.

— Тогава сбогом.

— Сбогом.

Докато Етиен поемаше нагоре към селището, Суварин обърна гръб, върна се към брега на канала; и там, сега вече сам, той тръгна, без да спира, с наведена глава, потънал в мрака, сякаш една от подвижните сенки на нощта. От време на време се спираше, отброяваше долитащите отдалеч удари на часовника, напусна брега и се отправи към „Ненаситната“.

По това време мината беше пуста, той срещна само един надзирател с подути за сън очи. Трябваше да запалят пещите в два часа за подготвянето на работата. Най-напред той се качи да вземе от един шкаф куртката си, която уж бе забравил. В тази куртка бяха увити инструменти — свредел, малък, много здрав трион, чук и длето. После тръгна. Но вместо да излезе от бараката, мина през тесния коридор, който водеше в комина със стълбите. И с куртката под мишница слезе бавно без лампа, като измерваше дълбочината по броя на стълбите. Знаеше, че клетката се търкаше на триста седемдесет и четири метра в петата спойка на долната обшивка. След като изброи петдесет и четири стълби, опипа с ръка и почувства издутината на дървените парчета. Тук беше.

И тогава сръчно и хладнокръвно, като опитен работник, който дълго време е обмислял какво трябва да направи, той заработи. Веднага започна да реже с триона една от дъските в преградата на комина, за да направи отвор към отделението на клетките. Светлината на кибритените клечки, които бързо пламваха и угасваха, му помогна да прецени състоянието на обшивката и на поправките, които неотдавна бяха направени. Между Кале и Валансиен прокопаването на минните шахти срещаше нечувани трудности при преминаването през подпочвените води, заемащи огромни площи на равнището на най-ниските долини. Само с изграждането на дървени преградни стени от греди, сглобени помежду им като дъгите на бъчва, можеше да се избегне водата, да се изолират шахтите от тези езера, чиито дълбоки и тъмни вълни блъскаха стените. При прокарването на шахтата на „Ненаситната“ трябваше да се направят две обшивки: една в горната част при ронливите пясъци и бялата глина, които граничеха с варовик и бяха пропукани навред и напоени с вода като гъба; после втора в долната част, непосредствено над каменовъгления пласт с жълтия, ситен като брашно пясък, който беше влажен и подвижен като течност; и точно там се намираше потокът, това подземно езеро, ужасът на каменовъглените мини в Северна Франция, истинско море с бури и крушения, едно неизвестно и неизследвано море, чиито черни вълни бушуваха на повече от триста метра под земята. Обикновено обшивките издържаха на огромния натиск. Имаше опасност само при хлътване на съседни пластове, разтърсвани от срутването на стари експлоатационни галерии, които се запълваха. Или това слягане на скалните маси понякога се образуваха пукнатини, които бавно достигаха до гредите и с течение на времето ги изкривяваха, като ги изтласкваха към вътрешността на шахтата; и голямата опасност беше от срутване и наводнение — мината можеше да се изпълни с пръст и да се залее с вода.

Суварин, възседнал като кон направения от него отвор, установи, че петата спойка на обшивката е много сериозно изкривена. Дървеният материал се беше издул, дори много дъски бяха излезли от рамките. Обилни просмуквания на вода или „чучури“, както ги наричат миньорите, бликаха от спойките, през цепнатините, запълнени с насмолени кълчища. А дърводелците, поради краткото време, се бяха задоволили да укрепят ъглите с железни скоби, но толкова небрежно, че всички болтове не бяха поставени. Очевидно беше, че имаше някакъв огромен натиск отзад, откъм пясъците на потока.

Тогава той развинти със свредела болтовете на скобите така, че при натиск да изскочат всички. Тази работа беше толкова смела и безразсъдна, че двадесетина пъти едва не се преметна и не полетя на сто и осемдесет метра, които го отделяха от дъното. Трябваше да се залавя за дъбовите водачи — гредите, по които се плъзгаха клетките: и така увиснал над бездната, пълзеше по напречните подпори, които свързваха гредите, провираше се, сядаше и се навеждаше, опрял се само на лакът или на коляно, предизвиквайки спокойно смъртта. Само едно подухване можеше да го събори; три пъти успя да се задържи от падане, без да потръпне. Най-напред опипваше с ръка, после започваше да работи, като запалваше клечки кибрит само когато ръката му се объркваше сред тези лепкави греди. След като отвинти болтовете, нахвърли се върху самите дъски; и опасността още повече се увеличи. Той търсеше ключа — дървото, което крепеше другите; и се нахвърли върху него — проби го, преряза го и го изтъни така, че да загуби издръжливостта си; а в това време водата, която бликаше на тънки струи през дупките и цепнатините, го заслепяваше и го мокреше като леден дъжд. Две кибритени клечки угаснаха. Всички други се намокриха, настана нощ, дълбок и непрогледен мрак.

От този момент го обзе някакъв бяс. Диханията на невидимото го опияняваха, черният ужас на тази дупка, обливана от пороен дъжд, го тласкаше да разрушава яростно. Той се настървяваше напосоки срещу обшивката, удряше където му попадне със свредела, с триона, обзет от нуждата да я изтърбуши веднага върху главата си. Влагаше такова ожесточение, сякаш ръгаше с нож тялото на някакво ненавистно живо същество. Щеше да убие най-сетне тази зла ламя „Ненаситната“, която с вечно зиналата си паст беше погълнала толкова много човешка плът. Чуваше се как инструментите му нанасят рани, а той се напрягаше, катереше се, слизаше и се изкачваше, задържайки се като по чудо, в непрекъснато люлеене, наподобяващо полет на нощна птица между гредите на някоя камбанария.

Но най-сетне се успокои, недоволен от самия себе си. Нима не можеше да прави всичко това хладнокръвно?

Без да бърза, той си пое дъх, влезе в комина със стълбите и запуши дупката, като намести парчето, което беше изрязал. Стигаше толкова — не искаше да предизвиква внимание с по-голяма повреда, която щяха да се опитат да поправят веднага. Беше наранил звяра в корема, щяха да видят дали ще доживее до вечерта; а беше оставил следи, така че ужасеният свят щеше да разбере, че този звяр не е умрял от собствена смърт. Той отдели време, за да увие грижливо инструментите в куртката си и бавно се изкачи по стълбите. После, когато излезе от мината, без да бъде забелязан, дори не се сети да отиде да се преоблече. Биеше три часът. Изправи се сред пътя и зачака.

В същия час Етиен, който не спеше, беше обезпокоен от лек шум в непрогледния мрак на стаята. Той ясно различаваше лекото дишане на децата, хъркането на Неумиращия и на Майовица; а до него Жанлен свиреше продължително като флейта. Навярно му се беше присънило. Но когато отново се унасяше, шумът се повтори. Беше шумолене на сламеник, предпазливо усилие на човек, който става. Тогава той си помисли, че на Катрин й е прилошало.

— Ти ли си? Какво ти е? — попита той с тих глас.

Никой не му отвърна, всички продължаваха да хъркат.

Цели пет минути нищо не помръдна. След това отново нещо изшумоля. И този път, уверен вече, че не се е излъгал, той прекоси стаята, протегнал ръце в мрака, за да напипа отсрещното легло. Учудването му беше голямо, когато намери младото момиче седнало с притаен дъх, будно и нащрек.

— А защо не ми отговори? Какво правиш?

Най-сетне тя каза:

— Ставам.

— По това време!

— Да, връщам се на работа в мината.

Твърде развълнуван, Етиен трябваше да седне на края на сламеника, докато Катрин му обясняваше причините. Много й било мъчно да живее така, без да работи, и постоянно да чувства укорителни погледи; предпочитала да бъде изложена там долу на ударите на Шавал; и ако майка й откажела нейните пари, тя била вече достатъчно голяма, за да се отдели и сама да се изхранва.

— Хайде, махни се сега, че ще се обличам. И не казвай нищо, нали, ако искаш да бъдеш добър към мене.

Но той продължи да стои до нея — беше я прихванал през кръста, разнежен от тъга и страдание. По риза, притиснати един до друг, те чувстваха топлината на голите си тела в края на това неизстинало още от нощния сън легло. В първия миг тя се бе опитала да се отдръпне, но после започна тихичко да плаче, като също обгърна шията му, за да го притисне към себе си в отчаяна прегръдка. И те стояха така, без друго желание, унесени в миналото на своята нещастна любов, която не бяха успели да удовлетворят. Нима всичко бе свършено завинаги? Нямаше ли да се осмелят да се любят сега, когато бяха свободни? Трябваше им съвсем малко щастие, за да се разпръсне техният срам, това неприятно чувство, което им пречеше да се съберат поради редица мисли, които не бяха съвсем ясни и на самите тях.

— Иди си легни — прошепна тя. — Не искам да паля, за да не събудя мама… Време е, остави ме.

Той не чуваше, притискаше я безумно със свито от огромна мъка сърце. Една нужда от покой, една непреодолима нужда да бъде щастлив го завладяваше: виждаше се женен в малка чиста къщичка, без друга амбиция, освен да живее и да умре там заедно с нея. Щеше да се задоволява само с хляб; дори ако имаше само едно парче, то щеше да бъде за нея. Нима беше необходимо нещо друго? Нима животът струваше повече?

Но все пак тя отпусна голите си ръце.

— Моля те, остави ме.

Тогава, подтикнат от порива на сърцето си, той й каза на ухото:

— Чакай, ще дойда с тебе.

И сам се учуди, че каза това. Беше се заклел да не слиза вече в мината, а откъде се беше взело това внезапно решение, излязло от устата му, без да му е хрумвало, без да го е обмислял нито за миг? Сега беше толкова спокоен, така напълно излекуван от съмненията си, че упорстваше като човек, който случайно се е спасил и е намерил най-сетне единствения изход от своята мъка. И затова отказа да я послуша, когато тя започна да протестира, разбирайки, че се жертва заради нея, и опасявайки се от ругатните, с които щяха да го посрещнат в мината. Той не искаше за нищо да знае — афишите обещаваха прошка и това беше достатъчно.

— Искам да работя, така съм решил… Да се облечем, без да вдигаме шум.

Облякоха се в тъмното много предпазливо. Тя още от вечерта бе приготвила тайно миньорските си дрехи; а той взе от шкафа една куртка и едни панталони: не се измиха от страх да не изтрака глиненият леген. Всички спяха, но трябваше да преминат през тесния коридор, където лежеше майка й. Когато тръгнаха, за нещастие се спънаха в един стол, Тя се събуди и попита още сънена:

— Ей, кой е?

Разтреперана, Катрин се спря, като стисна силно ръката на Етиен.

— Аз съм, не се безпокойте — каза той. — Задушавам се, ще изляза малко на въздух.

— Добре, добре.

И Майовица заспа отново. Катрин не смееше да мръдне. Най-сетне и тя слезе в долната стая и раздели филията, която беше запазила от хляба, даден им от една дама от Монсу. После тихо затвориха вратата и тръгнаха.

Суварин се беше изправил недалеч от „Авантата“ на завоя на пътя. От половин час той гледаше как се връщат отново на работа въглекопачите, смътно очертани в мрака, отминаващи с глух тропот като стадо. Броеше ги така, както колачите броят добитъка при влизане в кланицата; изненада се от техния брой, дори със своя песимизъм не беше предвиждал, че ще бъде толкова голям броят на страхливците. Редицата се удължаваше непрекъснато; той се вдървяваше от студ, стискаше зъби с блеснали очи.

Но изтръпна. Сред тези мъже, които преминаваха и чиито лица не можеше да различи, все пак позна един по походката му. Приближи се и го спря.

— Къде отиваш?

Изненадан, Етиен прошепна, като отклони отговора:

— Я виж, ти още не си заминал!

После призна — връщал се в мината. Наистина бил се заклел, но живот ли било това да чака със скръстени ръце събитията, които щели да станат може би след сто години; а освен това лични причини го накарали да се реши.

Суварин го слушаше разтреперан. Той го сграбчи за рамото и го тласна назад към селището.

— Връщай се вкъщи! Аз искам, разбираш ли!

Но Катрин се приближи, той я позна, а и тя него. Етиен протестираше, заявяваше, че не позволява на никого да го съди за поведението му. А очите на машиниста сновяха от младото момиче до другаря; и той отстъпи една крачка назад, като махна отчаяно с ръка. Когато има жена в сърцето на един мъж, с този мъж е свършено, той ще загине. Може би той видя там, в Москва, своята обесена любовница, тази последна прекъсната връзка на своята плът, която го беше направила независим от живота на другите и от своя живот. Той каза просто:

— Върви.

Смутен, Етиен се бавеше, търсеше да каже нещо дружелюбно, за да не се разделят така.

— Значи все пак заминаваш?

— Да.

— Е добре, подай ми ръка, приятелю. Добър път и не ми се сърди.

Другият му подаде ледената си ръка. Той не признаваше нито приятел, нито жена.

— Сбогом и всичко хубаво този път.

— Да, сбогом.

И Суварин, неподвижен в мрака, проследи с поглед Етиен и Катрин, които влизаха в „Ненаситната“.