Емил Зола
Жерминал (2)

II.

Сред нивята с жито и захарно цвекло миньорското селище Двеста и четиридесетте спеше под черната нощ. Едва се забелязваха четирите грамади малки къщички, опрели гръб в гръб, корпуси, подобни на казарми или болници, геометрични, успоредни, разграничени от три широки алеи, разделени на еднакви градини. А в пустото поле се чуваше само жаловитият стон на вихрушките, които фучаха през разкъртените летви на оградите.

У Майови, на номер 16 във втория корпус, нищо не помръдваше. Гъст мрак изпълваше единствената стая на първия етаж и сякаш притискаше с тежестта си съня на живите същества, чието присъствие се долавяше тук, струпани накуп, с отворени уста, смазани от умора. Въпреки острия студ навън тежкият въздух имаше жива топлина, оная сгорещена задуха, която се усеща дори и в най-добре поддържаните стаи, където е струпан човешки добитък.

Стенният часовник в стаята на приземния етаж удари четири часа, но още нищо не помръдна, свистяха само леки вдишвания, придружени от две звучни хъркания. И изведнъж Катрин се надигна. Макар и уморена, тя по навик бе доловила през пода четирите удара на звънеца, без да намери сили да се пробуди напълно. А после, отпуснала крака извън завивките, най-сетне драсна клечка кибрит и запали свещта. Но продължаваше да седи и главата й така натежаваше, че се отпускаше между раменете, като се поддаваше на непреодолимата нужда да падне отново върху възглавницата.

Сега свещта осветяваше стаята, четвъртита, с два прозореца, задръстена с три легла. Имаше и един шкаф, една маса, два стола от старо орехово дърво, опушеният им цвят рязко се отделяше от стените, боядисани в светложълто. И нищо друго освен дрипи, окачени на пирони, една стомна, поставена на пода до червен гювеч, служещ за леген. В леглото отляво Захари, най-големият момък, на двадесет и една година, беше легнал с брат си Жанлен, който навършваше единадесетата си година; в другото отдясно спяха прегърнати две дечица. Ленор и Анри, тя на шест години, а той на четири; третото легло Катрин споделяше със сестра си Алзир, толкова хилава за нейните десет години, че едва ли би я чувствала до себе си, ако гърбицата на малкото недъгаво дете не се забиваше в слабините й. Стъклената врата беше отворена, виждаше се коридорът пред стълбището, нещо подобно на дълга тясна стая, в която бащата и майката заемаха четвъртото легло, до което се бяха принудили да нагласят люлката на последното си дете, Естел, навършила едва три месеца.

И все пак Катрин направи отчаяно усилие. Тя се протягаше и забиваше двете си ръце в червеникавите си коси, които падаха разчорлени върху челото и врата й. Беше слабичка за петнайсетте си години и под тясната й риза се показваха само посинели крака, сякаш татуирани от въглищата, и нежни ръце, чиято млечна белота изпъкваше силно в сравнение с бледия тен на лицето, вече изхабено от постоянното миене с черен сапун. Една последна прозявка разтвори малко голямата й уста с прекрасни зъби сред анемичната бледнина на венците; в това време сивите й очи плачеха за пропъдения сън с такъв болезнен и съкрушен израз, който сякаш изпълваше с умора цялата й голота.

Обаче от стълбището долетя мърморене — гласът на Майо, който заекваше дрезгаво:

— По дяволите! Време е вече… Ти ли запали, Катрин?

— Да, тате… Току-що звънна долу.

— Побързай, мързелано! Ако не беше танцувала толкова вчера, в неделя, щеше да ни събудиш по-рано… Ех, че ленив живот!

И той продължи да мърмори, но сънят го обзе отново, ругатните му се объркаха и заглъхнаха в ново хъркане.

Младото момиче, по риза, с боси крака по пода, сновеше из стаята. Като минаваше пред леглото на Анри и Ленор, то преметна над тях завивката, която се беше смъкнала, те не се събудиха, потънали в тежък детски сън. Алзир с отворени очи се обърна, за да заеме топлото място на голямата си сестра, без да промълви нито дума.

— Хайде, Захари! Хайде и ти, Жанлен! — повтаряше Катрин, изправена пред двамата братя, които лежаха по корем, забили носове във възглавницата.

Тя трябваше да хване големия за рамото и да го разтърси; а после, докато той ругаеше, реши да ги отвие, като издърпа завивката. Това я развесели и тя започна да се смее, когато видя двете момчета да се съпротивляват с голи крака.

— Глупаво е, остави ме! — изръмжа Захари злобно, като седна. — Не обичам шегите… По дяволите! За какво трябва да се става!

Той беше слаб и неугледен, с продълговато лице, прошарено тук-там с редки косми брада, с жълтеникава коса и анемично бледен като всички в семейството. Ризата му се бе надигнала до корема и той я смъкна не от свян, а защото му беше студено.

— Часовникът удари долу! — повтори Катрин. — Хайде, хоп! Татко се сърди.

Жанлен, свит на кълбо, затвори очи и каза:

— Я се разкарай, аз спя!

Тя отново се засмя добродушно. Той беше толкова дребен, с тънки и дълги ръце и крака с огромни стави, подути от скрофули, че тя го вдигна на ръце. Но той започна да рита и маймунското му посърнало и космато лице, продупчено от две зелени очи и разтегнато от големите уши, бледнееше от ярост, че е слаб. И без да каже дума, той я ухапа по дясната гърда.

— Проклет мръсник! — прошепна тя, като се въздържа да извика, и го остави на земята.

Алзир, мълчалива и придърпала завивката до брадичката си, не беше заспала отново. Тя следеше с умните си очи на недъгаво дете сестра си и двамата си братя, които сега се обличаха. Друга нова разпра избухна около легена — момчетата изблъскаха младото момиче, защото се миело много дълго. Хвърлили ризите и още подути от сън, те се миеха без свян, със спокойна непринуденост на кученца, израснали заедно. Впрочем Катрин бе готова първа. Тя навлече миньорските си панталони, облече платненото жакетче, завърза синята шапчица над кока си и в тези дрехи, понеделнишки чисти, тя приличаше на млад момък, нищо не бе останало от пола й освен лекото поклащане на бедрата.

— Когато старият се върне — каза злобно Захари, — ще бъде доволен, че намира леглото разтурено… Ще му кажа, че ти го направи, да знаеш.

Старият бе дядото, Неумиращия, който работеше през нощта и спеше през деня: така че леглото никога не изстиваше, винаги имаше в него някой да хърка.

Без да отвърне, Катрин започна да издърпва завивката и да я оправя. Но в това време се чуха шумове зад стената от съседната къща. Тези тухлени сгради, построени икономично от компанията, бяха с толкова тънки стени, че и най-слабите звуци преминаваха през тях. Живееха лакът до лакът през цялото време и от интимния живот не оставаше нищо скрито дори за децата. Тежки стъпки бяха разтърсили някакво стълбище, после като че ли падна нещо меко и последва въздишка на задоволство.

— Чудесно! — каза Катрин. — Левак слиза, а Бутлу веднага отива при Леваковица.

Жанлен се изкиска, дори очите на Алзир блеснаха. Всяка сутрин те се забавляваха така със съжителството на тримата съседи: един копач, който имаше за наемател работник от подготвителните изработки, така че жената разполагаше с двама мъже — с единия през нощта, а с другия през деня.

— Филомен кашля — подзе Катрин, след като се ослуша.

Тя говореше за първородната дъщеря на Левакови. Едно високо деветнадесетгодишно момиче, любовница на Захари, от когото имаше вече две деца, но с толкова слаби гърди, че беше сортировачка, защото не ставаше за работа под земята.

— Ами, Филомен! — отвърна Захари. — Тя не ще и да знае, спи си! Ех, че е хубаво да се спи до шест часа!

Той обуваше панталоните си, когато отвори един прозорец, обзет от някаква внезапна мисъл. Навън, в мрака, миньорското селище се пробуждаше, една след друга започваха да блестят светлини през капаците на прозорците. Избухна нова разпра: той се наведе, за да издебне дали отсреща, от Пиеронови, няма да излезе главният надзирател на „Ненаситната“, когото обвиняваха, че спи с Пиероновица; а пък сестра му изкрещя, че мъжът от вчера е на дневна смяна в товарището и че следователно Дансар не е могъл да спи тази нощ там. Въздухът нахлу на ледени вълни, двамата разпалено спореха, като всеки поддържаше, че неговите сведения са точни, а в това време се разнесоха писък и плач. В люлката си Естел се бунтуваше срещу студа.

Изведнъж Майо се разбуди. Какво става с него? Пак бе заспал като безделник. И той се разпсува така силно, че децата в стаята престанаха да дишат. Захари и Жанлен довършваха миенето си така бавно, сякаш вече бяха уморени. Алзир продължаваше да гледа с широко отворени очи. Двете хлапета, Ленор и Анри, прегърнати, не бяха се помръднали и въпреки врявата дишаха съвсем тихо както преди.

— Катрин, дай ми свещта! — извика Майо.

Тя закопча палтенцето си и занесе свещта в стаичката, като остави братята си да търсят своите дрехи при слабата светлина, която проникваше през вратата. Баща й скочи от леглото. Тя обаче не остана горе, а обута в грубите си вълнени чорапи, слезе пипнешком и запали в долната стая друга свещ, за да приготви кафето. Дървените обувки на цялото семейство бяха под бюфета.

— Ще млъкнеш ли, гнидо! — подзе Майо, разгневен от виковете на Естел, която не преставаше.

Той беше дребен като стария, Неумиращия, и слаб като него, с голяма глава, плоско и бледо лице под жълтеникава, много ниско остригана коса. Детето крещеше още по-силно, изплашено от големите възлести ръце, които се размахваха над него.

— Остави я, нали знаеш, че няма да млъкне — каза Майовица, като се изтегна по средата на леглото.

Тя също се беше разбудила и се оплакваше, че е глупаво, дето никога не я оставят да спи през цялата нощ. Не могат ли да се измъкнат тихичко? Потънала в завивката, тя показваше само продълговатото си лице с остри черти и груба красота, вече поувехнала на тридесет и девет години от мизерен живот и седемте деца, които бе родила. С очи, вперени в тавана, тя говореше бавно, докато мъжът й се обличаше. Нито единият, нито другият чуваха вече малката, която се задавяше от пищене.

— Ей, знаеш ли, останала съм без пари, а сме едва понеделник, още шест дни до плащането… Няма начин да се изкара. А пък всички вие донасяте общо девет франка. Как искаш да свържа двата края? Вкъщи сме десет гърла.

— Как! Девет франка! — развика се Майо. — Аз и Захари по три: това прави шест… Катрин и старият по два: това прави четири; четири и шест — десет… А и Жанлен един, единайсет.

— Да, единайсет, но има недели и неработни дни… Никога повече от девет, разбираш ли!

Той не отговори, улисан да търси по земята кожения си колан. А като се изправи, каза:

— Не трябва да се оплакваме, аз съм все пак здрав. А не са малко тия, които на четиридесет и две години ги прехвърлят в поддържането.

— Възможно е, драги мой, но това не ни храни… Какво да правя, кажи? Нищо ли нямаш у теб?

— Имам две су.

— Запази си ги, за да пиеш халба бира… Господи, какво ще правя? Шест дни, това няма край. Дължим шейсет франка на Мегра, който завчера ме изпъди. Но това не пречи да отида пак при него. Ако обаче се заинати и откаже…

И Майовица продължи с отчаян глас и с неподвижна глава, като от време на време притваряше очи под тъжната светлина на свещта. Тя нареждаше, че бюфетът е празен, че децата искат филии с масло, че дори кафе няма, пък и водата причинява колики и че много дни вече залъгват глада си само с варено зеле. Постепенно трябваше да повишава глас, защото ревът на Естел заглушаваше думите й. Писъците ставаха нетърпими. Майо като че ли изведнъж ги чу и излязъл от кожата си, грабна малката от люлката, хвърли я в леглото на майка й и закрещя от гняв:

— Дръж, вземи я, че ще я смажа!… Дяволско дете! Нищо не му липсва, суче, а се оплаква повече от другите!

Естел наистина започна да бозае. Скрита под завивката, успокоена от топлината на леглото, сега тя само лакомо мляскаше.

— Не са ли ти казали буржоата от „Пиолен“ да наминеш при тях? — подзе бащата след кратко мълчание.

Майката със съмнение сви отчаяно устни.

— Да, срещнаха ме, разнасят дрехи на бедните деца… Добре де, ще заведа тази сутрин у тях Ленор и Анри. Дано ми дадат поне сто су!

Отново настъпи мълчание. Майо беше готов. Той остана за миг неподвижен, после отсече с глухия си глас:

— Какво да се прави? Това е то, намери поне нещо за чорбата… Приказките нищо не помагат, ами да вървя на работа.

— Разбира се — отвърна Майовица. — Духни свещта, нямам нужда да гледам цвета на мислите си.

Той изгаси свещта. Захари и Жанлен вече слизаха, той ги последва и дъските на стълбището заскърцаха под тежките им крака, обути във вълнени чорапи. Зад тях коридорчето и стаята потънаха отново в мрак. Децата спяха, дори клепачите на Алзир бяха спуснати. Но майка й сега лежеше с отворени очи в тъмнината, а Естел, която смучеше увисналата гърда на изтощената жена, мъркаше като малко котенце.

Долу Катрин най-напред се погрижи за огъня в желязната печка със скара в средата и огнища от двете й страни, в които непрекъснато горяха каменни въглища. На всяко семейство компанията раздаваше месечно по осемстотин килограма плака, долнокачествени въглища, събирани по извозните пътища. Те се подпалваха трудно и затова младото момиче всяка вечер зариваше огъня, а сутрин го разпалваше, като прибавяше ситни, грижливо подбрани хубави въглища. После, след като сложи чайника върху печката, тя клекна пред бюфета.

Помещението, което заемаше целия приземен етаж, боядисано в ябълковозелен цвят, застлано с чисто измити и посипани с бял пясък плочки, беше доста просторно. Освен бюфета от лакирано чамово дърво мебелировката се състоеше от една маса и столове от същото дърво. На стените бяха залепени нарисуваните с ярки бои портрети на императора и императрицата, дадени от компанията, войници и светии, изпъстрени с варак, които изпъкваха ярко сред светлата голота на стаята; нямаше други украшения освен една кутия от розов картон върху бюфета и стенния часовник с безвкусно нашарен циферблат, чието грубо тиктакане сякаш изпълваше пустото пространство под тавана. Близо до вратата за стълбището друга врата водеше към мазето. Въпреки чистотата миризмата на печен лук, останал от снощи, отравяше топлия въздух, този тежък въздух, вечно напоен с лютивина на въглища.

Пред разтворения бюфет Катрин размишляваше. Бе останал само един комат хляб, бяло сирене имаше достатъчно, но масло — само една лъжица, а трябваше да направи филии за четиримата. Най-сетне тя се реши, наряза хляба, взе едно парче и го покри със сирене, а друго понамаза с масло, после ги залепи. Това беше „тухличката“, двойната филия, която отнасяха всяка сутрин в мината. И за кратко време четири тухлички бяха наредени върху масата, разпределени със строга справедливост — най-дебелата за бащата, най-малката за Жанлен.

Катрин, която изглеждаше напълно заета с работата си, все пак мислеше за историите, които Захари разказваше за главния надзирател и Пиероновица, затова пооткрехна входната врата и хвърли поглед навън.

Вятърът продължаваше да духа, все повече светлинки блестяха по ниските фасади на селището, над което слабо трептеше зората. Вече започнаха да се разтварят врати и черни върволици от работници потъваха в нощта. Толкова ли е глупава да се излага на студа, товарачът положително спи и ще отиде на работа чак в шест часа! Но тя все стоеше и гледаше къщата от другата страна на градините. Вратата се отвори, любопитството й се разгоря. Но беше малката на Пиеронови, Лиди, която тръгваше за мината.

Шум от свистене на пара я накара да се обърне. Тя затвори вратата и изтича: водата кипеше и преливаше, гасеше огъня. Кафе нямаше и тя се принуди да прекара водата през вчерашната утайка, после сипа в кафеника ситна захар. В това време баща й и двамата й братя тъкмо слизаха.

— Дявол да го вземе! — извика Захари, като навря нос в чашата си. — От това кафе няма да ни заболи главата!

Майо вдигна примирено рамене.

— Ха, щом е топло, все пак е хубаво!

Жанлен бе събрал трохите от филиите и си правеше попара. След като пи, Катрин изпразни кафеника в тенекиените манерки. Прави, едва осветени от димящата свещ, и четиримата гълтаха бързо.

— Готови ли сме най-сетне! — каза бащата. — Би помислил човек, че сме рентиери!

Но един глас долетя от стълбището, чиято врата бяха оставили отворена. Майовица викаше:

— Вземете всичкия хляб, имам малко фиде за децата!

— Да, да! — отвърна Катрин.

Тя отново бе заринала огъня и бе избутала към края на печката остатъка от чорбата, която дядото щеше да намери топла, когато се прибере в шест часа. Всеки взе дървените си обувки изпод бюфета, преметна през рамо връвта на манерката и пъхна тухличката си на гърба между ризата и палтото. И излязоха — мъжете напред, момичето подир тях, след като духна свещта и превъртя ключа. Къщата отново потъна в тъмнина.

— Я виж, тръгваме заедно! — каза един мъж, който затваряше вратата на съседната къща.

Беше Левак със сина си Бебер, хлапак на дванайсет години, голям приятел на Жанлен. Катрин, изненадана, приглушено се изсмя в ухото на Захари: така значи? Бутлу дори не е дочакал да тръгне съпругът!

Сега в миньорското селище светлините гаснеха. Една последна врата хлопна, всичко отново заспа, жените и малките деца продължиха съня си, но вече по-нашироко в леглата. И от притихналото село на „Ненаситната“, която пухтеше, бавна колона от сенки вървеше срещу вихрушките: отиваха на работа миньорите, разкършили рамене и със скръстени на гърдите ръце, които не знаеха къде да дянат, а на гърба на всеки тухличката издуваше по една гърбица. Облечени в тънки платнени дрехи, те трепереха от студ, но без да бързат много, напредваха по пътя, трополейки като стадо.