Емил Зола
Жерминал (21)

V.

Изминаха още две седмици. Настъпиха първите дни на януари, когато студени мъгли сковаваха огромната равнина. А мизерията все повече се засилваше, селищата продължаваха да агонизират от растящата липса на храни. Четирите хиляди франка, изпратени от Лондон, от Интернационала, стигнаха едва за три дни. След това нищо повече не пристигна. Голямата надежда замираше и сломяваше смелостта на всички. На какво можеха да разчитат сега, щом и братята им ги изоставяха? Сред тази тежка зима те се чувстваха загубени, откъснати от света.

Във вторник селището Двеста и четиридесетте не разполагаше вече с никакви продукти. Етиен и делегатите се разкъсваха: откриваха нови подписки в съседните градове и чак в Париж; събираха волни пожертвувания, организираха съвещания. Но тези усилия не даваха никакъв резултат — общественото мнение, което отначало се бе развълнувало, ставаше безучастно, откакто стачката се проточи, съвсем спокойна, без вълнуващи драми. Дребните подаяния едва стигаха за издръжката на най-бедните семейства. Другите живееха, като залагаха дрехите си. Всичко минаваше в ръцете на вехтошарите — вълната от дюшеците, кухненските съдове, дори мебелите. За известно време дребните търговци в Монсу мислиха, че са спасени: разсипани от Мегра, те предложиха кредит, за да се опитат да му отнемат клиентелата; и в продължение на една седмица бакалинът Вердонк и двамата хлебари Карубъл и Смелтен държаха отворени дюкяните си; но запасите им се изчерпваха и тримата спряха. Съдиите изпълнители злорадстваха — увеличаваха се дълговете, които дълго време щяха да тежат на миньорите. Не получаваха вече отникъде кредит, свършиха и старите тенджери за продан, оставаше им само да легнат в някой ъгъл и да мрат като крастави кучета.

Етиен беше готов да продаде и кожата си. Всичките му пари се бяха стопили, в Маршиен бе заложил сукнения си панталон и редингота, за да напълни тенджерата на Майови. Само ботушите му бяха останали, той ги пазеше, за да стъпва здраво, както казваше. Беше отчаян, че стачката избухна много рано, преди още да се напълни взаимоспомагателната каса. Смяташе, че това е единствената причина за провала, защото работниците сигурно щяха да победят господарите, ако биха имали необходимите за съпротивата спестени пари. И си спомняше думите на Суварин, който обвиняваше компанията, че предизвиква стачката, за да стопи събраното в касата.

Съкрушаваше го видът на миньорското селище и на тези бедни хора, останали без хляб и огън. Предпочиташе да излиза, да се преуморява, като се разхожда надалече. Като се прибираше една вечер, близо до „Рекияр“ забеляза край пътя припаднала стара жена. Навярно умираше от изтощение; и след като я вдигна, той започна да вика момичето, което забеляза зад оградата.

— Я! Ти ли си? — каза той, като позна Мукет. — Помогни ми де, трябва да й дадем нещо да пийне.

Мукет, разчувствана до сълзи, бързо се върна у дома, в полусрутената къщурка сред развалините, където живееше с баща си. Тя веднага излезе с хвойнова ракия и един хляб. Хвойновката съживи старицата, която, без да проговори, лакомо захапа хляба. Беше майка на един миньор, живееше в селището край Куни, паднала бе тук на връщане от Жоазел, където ходила напразно, за да иска назаем десет су от сестра си. Щом се наяде, тя си тръгна замаяна.

Етиен се застоя в пустия район на „Рекияр“, чиито срутени хангари се губеха под къпините.

— Е, няма ли да влезеш, за да пиеш една чашка? — попита го весело Мукет.

И понеже той се двоумеше, продължи:

— Нима още те е страх от мене?

Той я последва, пленен от смеха й. Беше го разчувствала с този хляб, който тя на драго сърце даде. Не го въведе в стаята на баща си, а в своята стая, където веднага наля две чашки хвойнова ракия. Стаята беше много чиста и той я похвали. Впрочем личеше си, че семейството не се лишава от нищо: бащата продължаваше да работи като коняр в „Ненаситната“, а тя, за да не стои със скръстени ръце, беше станала перачка и изкарваше по тридесет су на ден. Забавляваше се наистина с мъжете, но пък не беше безделница.

— Кажи — прошепна му неочаквано, като го хвана нежно през кръста, — защо не искаш да ме любиш?

И той не можа да не се засмее, толкова мило беше казала тези думи.

— Ти си много мила — отвърна той.

— Не, не ме обичаш така, както аз искам… Знаеш, че умирам от желание. Кажи? Толкова ще ми е хубаво.

Беше истина, тя го желаеше от половин година. Гледаше я как се притиска към него, как го обвива с двете си треперещи ръце и във вдигнатото й към него лице се четеше такава молба за любов, че той се развълнува. Нейната едра и кръгла глава не беше никак красива с тази пожълтяла, разядена от въглищата кожа, но очите й пламтяха, тялото й излъчваше жар и така трептеше от желание, че я правеше розова и съвсем млада. Тогава, пред това смирено и толкова пламенно желание да му се отдаде, той не можа да откаже.

— Ах, ти искаш! — прошепна тя очарована. — Ах, ти искаш!

И тя му се отдаде несръчно, примряла като девственица, сякаш й беше за първи път и никога дотогава не беше познавала мъж. После, когато си отиваше, тя го обсипа с признателност: благодареше му, целуваше му ръцете.

Етиен остана малко засрамен от завоеванието си. Никакъв успех не беше да имаш Мукет. На тръгване той се закле никога вече да не повтори. А все пак запазваше приятен спомен, тя беше добро момиче.

Когато се върна в селището, сериозните неща, които научи, го накараха да забрави станалото. Носеше се слух, че компанията може би ще склони на някаква отстъпка, ако делегатите се опитат да направят нова постъпка пред директора. Така поне твърдяха надзирателите. Истината бе, че в започналата борба мината страдаше повече, отколкото миньорите. Упорството беше гибелно и за двете страни: докато трудът умираше от глад, капиталът се топеше. Прекъсването на работата струваше стотици хиляди франкове всеки ден. Всяка спряна машина е мъртва машина. Инструментите и материалите се разваляха, а вложеният капитал чезнеше като вода, просмукана от пясъка. Откакто малките запаси от въглища се изчерпваха в двора на мините, клиентелата говореше, че ще се обърне към Белгия; а тук имаше и заплаха за бъдещето. Но това, от което компанията се страхуваше най-много и което грижливо укриваше, бяха увеличаващите се повреди в галериите и забоите. Надзирателите не достигаха за поправките, подпорите навсякъде се чупеха, срутвания ставаха всеки час. И скоро щетите достигнаха такива размери, че бяха необходими дълги месеци за поправки, преди да се поднови добивът на въглища. Разнасяха се вече разни слухове из околността: в „Сърцеядката“ триста метра извозна галерия била засипана от скала, която заприщила достъпа до пласта „Петте длани“; в „Мадлен“ пластът „Могрету“ се ронел и се пълнел с вода. Дирекцията отричаше тези факти, но когато неочаквано станаха две аварии една след друга, беше принудена да признае. Една сутрин, близо до „Пиолен“, намериха почвата разпукана точно над северната галерия на „Миру“, рухнала вечерта; а на другия ден едно вътрешно слягане на пластовете в „Ненаситната“ разтърси така силно единия край на предградието, че две къщи едва не изчезнаха.

Етиен и делегатите не се решаваха да предприемат някаква постъпка, преди да узнаят намеренията на управлението. Дансар, когото попитаха, избягна да отговори: положително съжалявали за недоразуменията, щели да направят всичко възможно, за да се постигне споразумение; но той не казваше нищо конкретно. Накрая решиха да се явят при господин Енбо, за да покажат, че са благоразумни; не искаха след време да ги обвиняват, че не са дали възможност на компанията да признае грешките си. Само че се заклеха да не отстъпват в нищо, да поддържат въпреки всичко своите искания, които единствени бяха справедливи.

Срещата стана във вторник сутринта, когато селището беше вече изпаднало в най-тежка мизерия. Тя не беше така сърдечна както първата. Майо пак говори, обясни, че техните другари ги изпращали да попитат дали господата имат да им кажат нещо ново. Отначало господин Енбо се престори на изненадан: не бил получил никакво нареждане, работите нямало да се променят, докато миньорите упорстват с техния отвратителен бунт; и тази властна суровост направи толкова лошо впечатление, че дори делегатите да бяха дошли с намерение да се помирят, начинът, по който ги посрещнаха, беше достатъчен да ги накара да упорстват още повече. След това директорът поиска да намери почва за взаимни отстъпки: ако работниците приемели да се заплаща отделно за крепенето, от своя страна компанията щяла да повиши това заплащане с два сантима, за които я обвинявали, че ги присвоява. Впрочем той прибави, че това било негово предположение, че нищо не било решено, но все пак се надявал да получи от Париж съгласие за тази отстъпка. Делегатите обаче отказаха и повториха своите искания: запазване на старата система, при увеличение с пет сантима за вагонетка. Тогава той призна, че е упълномощен да преговаря, настоя да приемат в името на жените и децата си, които умират от глад. А те, навели очи в земята, с твърда решителност отвърнаха „не“ и „не“ със свирепо поклащане на глава.

Разделиха се грубо. Господин Енбо тряскаше вратите. Етиен, Майо и другите си тръгнаха, като тропаха с дебелите си обуща по паважа с нямата ярост на победени, отчаяни хора.

Към два часа и жените от селището се опитаха да склонят Мегра. Нямаше друга надежда, освен да умилостивят този човек, да изтръгнат от него нов кредит за една седмица. Това беше идея на Майовица, която много често разчиташе на доброто сърце на хората. Тя убеди Изгорялата и Леваковица да я придружат; Пиероновица обаче се извини, като каза, че не можела да остави сам Пиерон, който още не бил се излекувал от болестта си. Други жени се присъединиха към групата и така се събраха около двадесетина. Когато видяха тези окаяни и нещастни жени, които вървяха по цялата ширина на пътя, буржоата в Монсу поклатиха тревожно глави. Врати се затваряха, една дама скри сребърните си вещи. За първи път ги виждаха така, това беше лош признак: обикновено всичко се объркваше, щом жените тръгнеха така по пътищата. У Мегра се разигра жестока сцена. Отначало той ги покани да влязат, като се хилеше и се преструваше, че уж ги очаквал да му платят дълговете си; било много мило, че са се уговорили така заедно да му донесат парите. После, щом Майовица заговори, той привидно се разгневи. Нима се подиграват с него? Още кредит, да не би да искат да го разорят? Вече не, нито един картоф, нито троха хляб! Препращаше ги при бакалина Вердонк, при хлебарите Карубъл и Смелтен, понеже сега се снабдявали от тях. Жените го слушаха със смирен и изплашен вид, извиняваха се, взираха се в очите му, за да доловят дали няма да се трогне. Той започна да подхвърля шеги, каза, че давал дюкяна си на Изгорялата, ако го вземела за любовник. Всички бяха така наплашени, че се засмяха; а Леваковица отиде толкова далече, че сама се предложи. Но той изведнъж стана груб, изблъска ги към вратата. И тъй като те продължаваха да го молят настоятелно, нахвърли се върху една от тях. Другите, излезли на тротоара, го нарекоха продажник, а Майовица, вдигнала двете си ръце нагоре в гневен порив, призоваваше смъртта, като викаше, че такъв човек не заслужава да живее.

Завръщането в селото беше печално. Когато жените се прибраха с празни ръце, мъжете ги изгледаха и после наведоха глави. Всичко беше свършено, денят ще приключи, без да ядат, а следващите дни се очертаваха в леден мрак, в който не проблясваше никаква надежда. Те сами си бяха избрали това, никой не предлагаше да се предадат. Тази крайна нищета ги караше още повече да упорстват безмълвно, като преследвани животни, решили, че е по-добре да умрат в хралупите си, отколкото да излязат навън. Кой би посмял да заговори пръв за капитулиране? Бяха се заклели да се държат всички заедно и ще се държат един за друг така, както в мината, когато имаше някой засипан. Така трябваше да бъде, там долу те добре се бяха научили да се примиряват, можеха да стягат коланите си в продължение на една седмица, тъй като бяха започнали да се борят с огъня и водата още от дванадесетгодишна възраст; тяхната преданост се удвояваше от някакво чувство на войнишка чест на хора, горди със своята професия, които във всекидневната си борба със смъртта бяха стигнали до готовност за саможертва.

У Майови вечерта беше ужасна. Всички мълчаха, седнали пред умиращия огън, в който димеше последната пляка. След като бяха изпразнили вълната от дюшеците шепа по шепа, завчера най-сетне бяха се решили да продадат стенния часовник за три франка; и стаята беше гола и мъртва, откакто не я изпълваше обичайното тиктакане. Сега на бюфета нямаше нищо друго освен розовата картонена кутия, един отдавнашен подарък на Майо, който Майовица смяташе за скъпоценност. Двата хубави стола бяха продадени, Неумиращия и децата се притискаха върху една стара мухлясала пейка, донесена от градината. А оловносиният здрач, който се спускаше, сякаш увеличаваше студа.

— Какво да правим? — повтаряше Майовица, клекнала до печката.

Изправен, Етиен гледаше портретите на императора и императрицата, залепени на стената. Той отдавна щеше да ги скъса, ако семейството не ги пазеше като украшение. И затова прошепна със стиснати зъби:

— Дори две су не можем да вземем за тези негодяи, които ни гледат как умираме от глад!

— Да занеса кутията? — подзе жената, съвсем пребледняла, след кратко двоумение.

Майо, седнал на края на масата с увиснали крака и с глава, отпусната върху гърдите, се надигна:

— Не, не искам!

Майовица стана с мъка и обиколи стаята. Господи, как можаха да стигнат до такава мизерия! В бюфета нито троха хляб, нищо вече за продаване, дори искрица надежда за един хляб! А и огънят щеше да угасне! Тя се разгневи на Алзир, която още сутринта беше изпратила да събира из табана ситни недоизгорели въглища и която се върна с празни ръце, като каза, че компанията забранявала да се тършува там. Нима не бяха пратили по дяволите компанията? Нима ограбваха някого, като събираха отпадъците от изхвърлени въглища! Отчаяно, момичето разказваше, че един човек я заплашил с плесница; после то обеща, че ще отиде утре пак и дори ще се остави да го набият.

— А този дявол Жанлен? — извика майката. — Къде се е дянал пак, питам ви?… Той трябваше да донесе салата; поне с нея щяхме да се напасем като животни! Ще видите, че пак няма да се прибере! И вчера не спа вкъщи. Не знам какво прави, но този нехранимайко като че ли винаги е с пълен стомах.

— Може би проси по пътя — каза Етиен.

Изведнъж тя се разгневи и вдигна юмруци.

— Само да науча!… Децата ми да просят! По-хубаво да ги убия и после да се самоубия!

Майо отново се беше отпуснал на края на масата. Ленор и Анри, учудени, че пак няма ядене, започнаха да хленчат: а Неумиращия мълчаливо въртеше философски езика в устата си, за да залъгва глада си. Всички престанаха да говорят, вцепеняваха се от усилващите се болки — дядото кашляше, плюеше черно, скован от ревматизма, който се превръщаше във воднянка; бащата страдаше от астма и коленете му бяха подути от влагата; майката и децата бяха разядени от скрофули и наследствена анемия. Навярно всичко това беше последица от миньорската професия: те се оплакваха само когато гладът ги мореше; а ето сега в селището мряха като мухи. Все пак трябваше да се намери нещо за вечеря. Какво да правят, къде да отидат, Боже мой?

И тогава в здрача, чиято тежка тъга все повече изпълваше стаята, Етиен, който се колебаеше от известно време, най-сетне се реши със свито сърце.

— Почакайте ме — каза той. — Ще опитам на едно място.

И излезе. Беше се сетил за Мукет. Тя навярно имаше хляб и щеше да му даде на драго сърце. Ядосваше се, че заради това беше принуден да отиде пак в „Рекияр“: това момиче ще целува ръцете му със своя вид на влюбена робиня; но не можеше да остави приятелите си в беда, пак щеше да бъде нежен с нея, ако е необходимо.

— И аз ще отида да потърся — каза и Майовица. — Много е глупаво да стоя така.

Тя отвори вратата след младия човек и силно я тръшна, като остави другите сковани и неми под слабата светлина на едно парче свещ, което Алзир беше запалила. Навън тя се спря за миг замислена. После влезе у Левакови.

— Слушай, онзи ден ти дадох назаем един хляб. Дали ще можеш да ми го върнеш.

Но замлъкна — картината, която виждаше, съвсем не беше окуражителна; къщата лъхаше на още по-голяма немотия.

Леваковица с втрещени очи гледаше угасналата си печка, а Левак, когото гвоздарите бяха напили на гладен стомах, спеше върху масата. Опрял гръб на стената, Бутлу търкаше машинално раменете си, смаян като добряк, на когото са изяли спестяванията и който се учудва, че трябва да стяга колана си.

— Ех, мила моя, един хляб! — отвърна Леваковица. — А пък аз се канех да ти поискам още един!

После, тъй като мъжът й ръмжеше от болки в съня си, тя натисна лицето му върху масата.

— Мълчи, свиньо! Толкова по-добре, ако червата ти горят! Вместо да те поят, защо не поиска двайсет су от някой приятел?

Тя продължи да ругае, да излива яда си сред мръсотията на отдавна изоставеното жилище, от чийто под лъхаше отвратителна воня. Всичко можеше да се сгромоляса — тя не искаше да знае! Синът й, този скитник Бебер, също беше изчезнал от сутринта и тя крещеше, че по-хубаво било да не се връща, за да се отърве от него. После каза, че ще отиде да си легне. Щяло поне да й бъде топло. Тя побутна Бутлу.

— Хайде да вървим! Да се качим горе… Огънят угасна, няма нужда да палим свещта, за да гледаме празните чинии… Идваш ли, Луи? Казах ти, че си лягаме. Ще се притиснем и ще ни олекне… А пък този пияница, дявол да го вземе, нека пукне от студ тук сам-самичък!

Когато излезе навън, Майовица тръгна решително през градините, за да отиде у Пиеронови. Там се чуваха смехове. Тя почука и изведнъж настъпи тишина. Измина доста време, докато й отворят.

— Я виж, ти си била! — извика Пиероновица, като се престори на силно изненадана. — Предполагах, че е докторът.

Без да й позволи да заговори, тя продължи, като й показа Пиерон, седнал пред огън от буйно разпалени въглища:

— Ах, не го бива, още не се е оправил. В лицето изглежда добре, но стомахът го измъчва. Така че трябва да му е топло, горим всичко, каквото имаме.

Пиерон всъщност изглеждаше съвсем здрав, със свежо и пълно лице. Напразно пъшкаше, за да се преструва на болен човек. Впрочем още като влезе, Майовица почувства силна миризма на заешко; положително бяха скрили яденето. По масата имаше трохи; а по средата тя забеляза една забравена бутилка вино.

— Майка ми отиде в Монсу, за да се опита да намери един хляб — подзе Пиероновица. — Дотегна ни да я чакаме.

Но гласът й затихна, беше проследила погледа на съседката и стигна до бутилката. Веднага се съвзе и разказа историята: да, това било вино, буржоата от „Пиолен“ донесли една бутилка за мъжа й, на когото лекарят предписал бордо. И благодарностите й нямаха край: колко добри хора, особено госпожицата, не била горда, влизала у работниците и сама раздавала подаянията си.

— Знам — каза Майовица, — познавам ги.

Сърцето й се сви при мисълта, че благата никога не се изсипват върху най-бедните. Винаги е така — тези хора от „Пиолен“ носят вода в реката. Как не беше ги видяла в селището? Може би все пак щеше да измъкне нещо.

— Дойдох, значи — призна тя най-сетне, — за да видя дали имате нещо повече от нас… Можеш ли да ми дадеш поне фиде назаем?

Пиероновица шумно се заоплаква:

— Нищичко, скъпа моя! Нито зрънце булгур, дето се казва… Щом майка ми не се връща, значи не е успяла. Ще си легнем, без да вечеряме.

В този момент откъм мазето се чуха плачове, тя се разгневи и удари с юмрук по вратата. Крещяла тази скитница Лиди, която била затворила, казваше тя, за да я накаже, че се прибрала в пет часа, след като скитала цял ден. Не могли вече да я укротят, тя непрекъснато изчезвала.

Въпреки това Майовица стоеше права, не се решаваше да си тръгне. Топлината на буйния огън я сгряваше приятно и мъчително и при мисълта, че тук имаха какво да ядат, още по-остро усещаше глада. Нямаше съмнение, че бяха отпратили старицата и затворили малката, за да излапат набързо заека си. Ах, с право казват, че когато една жена кръшка, къщата й се пълни.

— Лека нощ — каза тя изведнъж.

Навън нощта бе настъпила и луната зад облаците сипеше мъглява светлина над земята. Вместо пак да прекоси градините, Майовица заобиколи, отчаяна, без да смее да се прибере вкъщи. Но фасадите по цялата улица сякаш бяха мъртви, от всички врати лъхаше на глад и пустош. Защо да хлопа? Навсякъде мизерия. От седмици, откакто нямаха вече какво да ядат, беше изчезнала дори и миризмата на лук, тази силна миризма, която издаваше миньорското селище още отдалече, в полето; сега миришеше само на стари изби, на влага от дупки, в които няма нищо. Замираха смътните шумове — задавените стенания, глухите псувни; и в тишината, която постепенно ставаше все по-тягостна, се чувстваше как настъпва сънят на глада, как по леглата се тръшкат тела, сломени от кошмарите на празните стомаси.

Когато минаваше покрай църквата, тя забеляза една сянка да се движи бързо. Някаква надежда я накара да ускори крачките си, защото беше познала кюрето от Монсу, абат Жоар, който всяка неделя отслужваше литургия в църквата на миньорското селище: сигурно излизаше от ризницата, където съгласно църковните канони е имал някаква работа. С приведен гръб тичаше този охранен и благ човек, който желаеше да живее в мир с всички хора. Отиваше си нощем, навярно за да не се мярка сред миньорите. Впрочем разказваше се, че бил повишен. Дори бяха го видели вече с неговия заместник, един слабичък абат с очи като червени въглени.

— Отче, отче! — заекна Майовица.

Но той не се спря.

— Добър вечер, добър вечер, драга моя.

Стигна пред дома си. Краката вече не я държаха и тя влезе.

Никой не беше се помръднал. Майо продължаваше да седи до масата. Старецът и малките се притискаха един до друг на пейката, за да не им е толкова студено. Не бяха си казали нито дума, само свещта бе толкова догоряла, че скоро щяха да останат и без светлинка. При шума на вратата децата се извърнаха, но като видяха, че майка им не носи нищо, пак наведоха глави към пода и от страх да не им се скарат, потискаха силното си желание да заплачат. Майовица се отпусна пак на мястото си до замиращия огън. Нищо не я попитаха, мълчанието продължи. Всички бяха разбрали, смятаха за безполезно да се изтощават още повече, като говорят; и сега очакването беше мъчително, безнадеждно, последното очакване на помощта, която може би Етиен щеше да намери някъде. Минутите течаха и в края на краищата те престанаха да се надяват.

Когато се появи, Етиен носеше в един парцал дванадесетина изстинали варени картофа.

— Това е всичко, което намерих — каза той.

И Мукет нямаше хляб; това беше нейната вечеря, която тя насила му даде в този парцал, като го целуна от все сърце.

— Благодаря — отвърна той на Майовица, която му предлагаше неговия дял. — Аз ядох там.

Той лъжеше, гледаше мрачно как децата се нахвърлят върху храната. Бащата и майката се въздържаха да ядат, за да им оставят повече; но старият лакомо гълташе всичко. Трябваше да му отнемат един картоф за Алзир.

Тогава Етиен каза, че бил научил новини. Компанията, разярена от упоритостта на стачниците, говорела, че ще върне книжките на провинилите се миньори. Несъмнено искала война. А освен това носел се още по-сериозен слух — тя се хвалела, че успяла да склони голям брой работници да се върнат на работа: утре „Победа“ и „Фьотри-Кантел“ трябвало да бъдат в пълен състав; дори в „Мадлен“ и „Миру“ щели да се явят една трета от хората. Майови се озлобиха.

— По дяволите! — извика бащата. — Ако има изменници, трябва да им видим сметката.

И като се изправи, поддал се на гнева и мъката си, продължи:

— Утре вечер в гората… Щом ни пречат да се събираме в „Добрият веселяк“, тогава в гората ще бъдем като у дома си.

Този вик разбуди Неумиращия, задрямал, след като лакомо бе изгълтал картофите. Това беше някогашният повик за сбор, за среща, на която преди миньорите отиваха, за да се уговорят тайно как да се съпротивляват на кралските войници.

— Да, да, във Вандам! И аз ще дойда, ако отидете там!

Майовица замахна решително с ръка.

— Ще отидем всички. Трябва да се сложи край на тези неправди и измени!

Етиен реши да свика там всички миньорски селища утре вечер. Но огънят беше загаснал като у Левакови, а свещта внезапно угасна. Нямаха вече нито въглища, нито газ, трябваше да си легнат пипнешком в големия студ, който щипеше кожата. Децата плачеха.