Емил Зола
Жерминал (24)

I.

В четири часа, когато луната залезе, нощта стана много тъмна. Всички спяха у Деньоленови и старата тухлена къща беше безмълвна и мрачна, със затворени врати и прозорци. Тя се издигаше в дъното на просторна, лошо поддържана градина, която я отделяше от мината „Жан-Барт“. От другата страна на къщата минаваше запустелият път за Вандам, едно голямо селище, затулено на около три километра зад гората.

Деньолен, прекарал по-голямата част от вчерашния ден долу в мината си, хъркаше уморен с лице към стената, когато му се присъни, че го викат. Най-сетне той се събуди, наистина чу някакъв глас и изтича да отвори прозореца. Един от неговите надзиратели стоеше в градината.

— Какво има? — попита той.

— Милостиви господарю, има бунт, половината от хората не искат вече да работят и пречат на другите да слязат в мината.

Той не можеше да разбере добре — главата му тежеше и беше замаяна от съня, а силният студ го прониза като леден душ.

— Заставете ги да слязат, дявол да го вземе! — заекна той.

— Това продължава от един час — подзе надзирателят. — Затова ни мина през ум да дойдем да ви повикаме. Само вие може би ще успеете да ги вразумите.

— Добре, ще дойда.

Той се облече бързо, сега вече с избистрен ум и много загрижен. Можеха да ограбят къщата — нито готвачката, нито слугата ще си помръднат пръста. Но откъм другата страна на стълбището шушукаха разтревожени гласове; и когато излезе, той видя да се отваря вратата на дъщерите му — и двете се появиха, облекли набързо бели пеньоари.

— Татко, какво има?

Първородната, Люси, навършила вече двадесет и две години, беше едра, черноока, прекрасна на вид, а Жана, по-малката, едва деветнадесетгодишна, беше дребна, със златисти коси, грациозно нежна.

— Нищо сериозно — отвърна той, за да ги успокои. — Изглежда, че там някои кресльовци вдигат врява. Ще отида да видя.

Но те се развикаха, не искаха да го оставят да тръгне, преди да е изпил нещо топло. В противен случай щял да се върне болен, с разстроен стомах, както винаги. Той се мъчеше да се отскубне, даваше честна дума, че много бърза.

— Слушай — каза най-сетне Жана, като увисна на шията му, — ще изпиеш една малка чашка ром и ще изядеш две бисквити; иначе така ще си остана и ще бъдеш принуден да ме отнесеш със себе си.

Той трябваше да се покори, като се кълнеше, че бисквитите щели да го задавят. Те заслизаха пред него по стълбите, всяка със свещник в ръце. Долу, в трапезарията, побързаха да го обслужат — едната наля ром, а другата изтича до килера, за да потърси пакет с бисквити. Останали твърде млади без майка и разглезени от баща си, те сами бяха се възпитали доста зле: голямата бе обзета от желание да стане оперна певица, а малката, луда по живописта, проявяваше дръзки вкусове, които рязко я отличаваха от другите. Но когато трябваше да се намалят домашните разходи поради големите финансови затруднения, тези екстравагантни на вид момичета изведнъж се проявиха като извънредно благоразумни и много хитри домакини, чието око откриваше до сантим грешките в сметките. И сега те се занимаваха със семейните разходи, трепереха над всяко су, караха се с доставчиците, непрекъснато преправяха тоалетите си и успяваха да придадат приличен вид на къщата въпреки растящата оскъдица.

— Яж, татко — повтаряше Люси.

А после, като забеляза безпокойството, в което той, мълчалив и мрачен, отново изпадна, тя пак се изплаши.

— Значи има нещо сериозно, щом си намусен?… Кажи де, оставаме с тебе, онзи обяд ще мине и без нас.

Тя намекваше за една разходка, която трябваше да направят тази сутрин. Госпожа Енбо щеше да отиде с каляската си у Грегоарови, за да вземе най-напред Сесил; после щеше да дойде и за тях, та да отидат всички в Маршиен и да обядват в металургичния завод, където ги бе поканила жената на директора. Това беше добър случай да разгледат работилниците, високите пещи и коксовите батерии.

— Разбира се, че ще останем — заяви и Жана.

Но той се разсърди.

— Какво ви прихваща! Повтарям ви, че няма нищо… Направете ми удоволствието да се пъхнете отново в леглата си, а в девет часа да сте готови, както е уговорено.

Той ги целуна и побърза да излезе. Чу се шумът от ботушите му, който заглъхна в замръзнала земя на градината.

Жана грижливо запуши бутилката с ром, а Люси заключи бисквитите.

В стаята лъхаше студената чистота на трапезариите, където се яде оскъдно. И двете решиха да използват това сутрешно слизане, за да проверят дали не е останало нещо неприбрано от снощи. Една кърпа беше захвърлена — ще смъмрят слугата. Най-сетне се качиха отново горе.

Докато пресичаше за по-направо през тесните пътеки на зеленчуковата си градина, Деньолен размишляваше за пропиляното си състояние, за този дял от Монсу, за този милион, който бе вложил с мечта да го удесетори и който сега беше изложен на толкова големи рискове. Имаше цяла поредица неуспехи, огромни и непредвидени ремонти, прекалено скъпа експлоатация, а след това дойде бедствието от тази индустриална криза точно в момента, когато започваше да печели. Ако и при него избухне стачка, ще бъде унищожен. Блъсна една малка врата; сградите на мината се очертаваха в тъмната нощ като раздвоена сянка, в която блещукаха като звезди няколко фенера.

„Жан Барт“ не можеше да се сравнява по размери с „Ненаситната“, но с подновената инсталация бе станала хубава мина според думите на инженерите. Не само разшириха шахтата с един метър и половина и увеличиха дълбочината й до седемстотин и осем метра, но и я обзаведоха наново — с нова машина, с нови клетки, с напълно ново съоръжение, съгласно последната дума на науката; и дори се чувстваше стремеж към изящност чак в сградите — сортировъчен хангар с резба по стряхата, украсена с часовник кула, приемна и машинно помещение, кръгли като параклис стил Ренесанс, а над тях се извисяваше комин с мозаечна спирала от черни и червени тухли. Помпата беше инсталирана в другата шахта на концесията, в старата мина „Гастон-Мари“, запазена изключително за изпомпване на водата. „Жан Барт“ отляво и отдясно на подемната машина имаше две отделения — едното за парния вентилатор, а другото за стълбите.

Сутринта, още в три часа, Шавал бе пристигнал пръв и подстрекаваше другарите си, като ги убеждаваше, че трябва да последват примера на тези от Монсу и да искат увеличение от пет сантима на вагонетка. Скоро четиристотинте подземни работници нахлуха от бараката в приемната сред безпорядък от ръкомахания и викове. Тези, които искаха да работят, държаха лампите си, бяха с боси крака, пъхнали лопата или кирка под мишница; а пък другите, още с обувки и с наметнати на раменете палта поради силния студ, препречваха шахтата; надзирателите бяха пресипнали от викане, искаха да въдворят ред, молеха ги да бъдат благоразумни, да не пречат да слязат онези, които имат желание да работят.

Но Шавал се разгневи, когато забеляза Катрин с панталони, куртка и синя шапчица на главата. Когато ставаше, той грубо й бе заповядал да си остане в леглото. Въпреки това, отчаяна от спирането на работата, тя го беше последвала, защото той никога не й даваше пари и често трябваше да плаща и за себе си, и за него; а какво щеше да стане с нея, ако престанеше да печели? Обземаше я страх, страхът от някой публичен дом в Маршиен, където обикновено завършваха извозвачките, останали без хляб и без подслон.

— Дявол да те вземе! — извика Шавал. — Защо си се довлякла тук?

Тя измънка, че не са рентиери и иска да работи.

— В такъв случай ти се обявяваш против мене, уличнице!… Прибирай се веднага или ще те заритам по задника!

Тя се отдръпна уплашено, но не си тръгна, твърдо решила да види как ще се развият събитията.

Деньолен се появи от стълбището на сортировъчната. Въпреки слабата светлина на фенерите той обхвана с бърз поглед картината — тази потънала в сянка голяма тълпа, в която познаваше копачите, товарачите, маневристите и извозвачките, та дори и чираците. В помещението, ново и още чисто, прекратената работа чакаше: под пълна пара машината леко свистеше, клетките стояха неподвижно, увиснали на стоманените въжета, изоставени сред пътя вагонетки задръстваха железните плочи. Бяха взети едва осемдесет лампи, а другите блещукаха в лампистерната. Но с една само негова дума работата навярно щеше да бъде подновена.

— Е, добре, какво става тук, деца мои? — запита той с пълен глас. — От какво сте недоволни? Обяснете ми, ще се разберем.

Обикновено той се отнасяше бащински към хората си, като изискваше и много работа от тях. Властен и груб в обноските си, най-напред се мъчеше да ги спечели с добродушие, макар че гласът му звучеше като тръба; и често успяваше да ги накара да го обичат, работниците го уважаваха най-вече като смел човек, който непрекъснато беше в забоите с тях и пръв в опасните места, когато някаква злополука хвърляше в тревога мината. Два пъти след избухване на гризу го бяха спускали долу, превързан с въже под мишниците, докато най-смелите отказваха.

— Хайде — подзе той, — нали няма да ме накарате да се разкайвам, че гарантирах за вас. Знаете, че отказах полицейска охрана… Говорете спокойно, слушам ви.

Сега всички се умълчаха смутени, като се отдръпнаха от него; и най-сетне Шавал каза:

— Ето що, господин Деньолен, ние не можем да продължаваме да работим, искаме още по пет сантима на вагонетка.

Той като че ли се изненада:

— Как така пет сантима! По какъв повод е това искане? Аз не се оплаквам от вашето крепене, не искам да ви налагам нова тарифа като управлението на Монсу.

— Възможно е, но другарите от Монсу все пак имат право. Те отхвърлят тарифата и настояват за увеличение от пет сантима, защото не могат да работят както трябва при сегашните уговорени условия… Ние искаме увеличение от пет сантима, нали така, другари?

Гласове потвърдиха думите му, хората отново започнаха да шумят и буйно да ръкомахат. Малко по малко всички се приближаваха и започнаха да стесняват кръга.

Някакъв пламък блесна в очите на Деньолен, но макар и привърженик на силната власт, той свиваше юмрук от страх да не се поддаде на изкушението да сграбчи някого за шията. Предпочете да спори, да убеждава.

— Вие искате пет сантима и аз съм съгласен, че работата ги заслужава. Но не мога да ви ги дам. Ако ви ги дам, ще бъда просто разсипан… Разберете, че преди всичко трябва да живея аз, за да живеете и вие. А пък аз не мога повече — и най-малкото увеличение на себестойността ще ме разори… Преди две години, спомнете си, при последната стачка отстъпих, защото още можех. Но и тогавашното повишение на надниците не беше леко за мене, защото ето вече две години, откакто се мъча… Днес бих предпочел да зарежа веднага предприятието си, отколкото идния месец да не зная откъде да взема пари, за да ви платя.

Шавал се изсмя злъчно в лицето на този господар, който така откровено им разказваше за сметките си. Другите гледаха надолу, упорити и недоверчиви, като не искаха да помислят дори, че един собственик не печели милиони от своите работници.

Тогава Деньолен продължи още по-настойчиво. Той обясняваше борбата си срещу компанията на Монсу, която винаги го дебнела, готова да го погълне, ако някой ден се огъне от глупост. Поради жестока конкуренция бил принуден да прави икономии, още повече че голямата дълбочина на „Жан-Барт“ увеличавала при него себестойността, а това неблагоприятно условие едва се компенсирало с дебелината на въглищните пластове. Той никога не би увеличил надниците след последната стачка, ако не бил принуден да последва примера на Монсу, от страх да не го напуснат неговите работници. И той ги заплашваше с утрешния ден — какво ще постигнат те, ако го принудят да продаде концесията си и попаднат под ужасното иго на управлението на Монсу! Той не господствал някъде отдалече, в незнайно светилище; той не бил от тези акционери, които плащат на управители, за да стрижат миньора; а миньорът дори не ги е виждал; той бил собственик, който освен парите си рискува нещо повече — своята способност, своето здраве, своя живот. Спирането на работата щяло да бъде за него чисто и просто смърт, защото нямал запаси, а все пак трябвало да изпълни поръчките. Освен това вложеният капитал в неговите съоръжения не трябвало да спи. Как щял да устои на задълженията си, кой щял да плаща лихвите на сумите, които бил заел от своите приятели? Това означавало фалит.

— Това е положението, драги мои! — каза той в заключение. — Желаех да ви убедя… Не може да се иска от човека сам да се заколи, нали? А да ви дам вашите пет сантима или да ви оставя да вдигнете стачка — за мене е все едно да си прережа гърлото.

Той млъкна. Разнесоха се роптания. Една част от миньорите, изглежда, се колебаеше. Мнозина се върнаха към шахтата.

— Поне — каза един от надзирателите — нека се даде свобода на всички… Кои искат да работят?

Катрин беше една от първите, които минаха напред. Но Шавал, разгневен, я изблъска, като изкрещя:

— Ние всички сме единни, само подлеците изменят на другарите си!

От този момент стана невъзможно да се споразумеят. Започнаха отново да крещят, да изблъскват хората от шахтата с риск да ги смажат в стените. Отчаян, директорът за миг се опита да се бори сам, да обуздае насила тази тълпа; но това беше излишно безумие, той трябваше да се оттегли. Седна задъхан няколко минути на един стол в дъното на канцеларията толкова отчаян в своето безсилие, че не можеше да намери никакъв изход. Най-сетне се успокои и каза на един от надзирателите да отиде и повика Шавал; после, когато последният се съгласи да разговарят, изгони всички други, като замахна с ръка:

— Оставете ни сами.

Мисълта на Деньолен беше да разбере какво таи в главата си този смелчага. Още с първите думи разбра, че е суетен и се измъчва от силна ревност. И затова се помъчи да го спечели с ласкателство, престорено се учуди, че един толкова способен работник излага по този начин своето бъдеще. Намекна, че отдавна бил хвърлил око на него, за да го издигне бързо; и завърши, като му предложи без заобикалки да го назначи надзирател след време. Шавал го слушаше мълчаливо, отначало със свити юмруци, които постепенно отпусна. Мислите му бяха напрегнати: ако се увлече в стачката, ще бъде само помощник на Етиен, докато сега се разкриваше друга възможност — да стане началник. Чувство на гордост заля лицето му и го опияни. Впрочем групата стачници, която очакваше от сутринта, вече не ще дойде по това време; някаква пречка я е задържала, може би стражари; моментът беше благоприятен да се подчини. Обаче продължаваше да клати отрицателно глава, упорстваше като неподкупен човек, като възмутено се тупаше по гърдите. Най-сетне, без да спомене на собственика за срещата, която бе дал на хората от Монсу, обеща да усмири другарите и да ги склони да слязат в мината.

Деньолен остана скрит, а и надзирателите стояха настрана. Цял час те слушаха как Шавал говори предвзето, надълго и нашироко, как спори, застанал прав върху една вагонетка в приемната. Една част от работниците го освиркаха, сто и двадесет души си отидоха силно разярени, като настояваха да се изпълни решението, което той ги бе накарал да вземат. Минаваше вече седем часът, настъпваше много светъл, ясен, мразовит ден. И изведнъж животът в мината се поднови, прекъснатата работа продължи. Най-напред лостът на машината се плъзна и започна да развива и навива стоманените въжета върху барабаните. После сред оглушителния шум на сигналите започна слизането, клетките се пълнеха, потъваха и се изкачваха, шахтата поглъщаше дажбата си от чирачета, извозвайки и копачи, а маневристите изтласкваха вагонетките с гръмотевичен трясък по железните плочи.

— Дявол да те вземе, какво се моташ там? — извика Шавал на Катрин, която чакаше реда си. — Слизай веднага и не се разтакавай!

В девет часа, когато пристигна с колата си заедно със Сесил, госпожа Енбо завари Люси и Жана напълно готови, много елегантни, въпреки че тоалетите им бяха двадесет пъти преправяни. Но Деньолен се учуди, като забеляза Негрел, който придружаваше каляската на кон. Как, нима и мъжете са поканени? Тогава госпожа Енбо обясни с майчинския си израз, че я били изплашили, като й казали, че пътищата били пълни с лоши хора, и затова предпочела да вземе защитник. Негрел се смееше и ги успокояваше: нямало нищо страшно, само заплахи на кресльовци, както обикновено, но никой нямало да посмее да хвърли камък по стъклата. Още радостен от успеха си, Деньолен разказа за потушения бунт в „Жан-Барт“. Сега, каза той, бил много спокоен. И докато госпожиците се качваха в колата на пътя за Вандам, всички се радваха на прекрасния ден, без да подозират продължителния кипеж, който се засилваше далече в полето, прииждането на народа, чието трополене можеха да чуят, ако бяха долепили ухо към земята.

— Разбрахме се, значи — повтори госпожа Енбо. — Довечера ще дойдете да си вземете госпожиците и ще вечеряте с нас… Госпожа Грегоар също ми обеща да прибере Сесил.

— Разчитайте на мен — отвърна Деньолен.

Каляската потегли по посока на Вандам. Жана и Люси се бяха навели навън, за да се усмихнат още веднъж на баща си, застанал прав край пътя; а Негрел галантно препускаше в тръс зад бързо търкалящите се колела.

Прекосиха гората и свиха по пътя от Вандам за Маршиен. Когато наближаваха Тартаре, Жана попита госпожа Енбо дали познава Зеления бряг, а тя, въпреки че живееше вече пет години в този край, призна, че никога не е ходила там. И затова се отклониха от пътя. Тартаре, която започваше от края на гората, беше пустинна степ с вулканичен характер, в недрата й от векове гореше запалена каменовъглена мина. Началото се губеше в преданията, местните миньори разказваха следната история: небесен огън паднал върху този Содом вдън земята, където извозвачките блудствали така унесено, че дори не намерили време да се изкачат горе и затова днес още горят в дъното на този пъкъл. Нагретите тъмночервени скали се покриваха със зърнеста стипца като с проказа. От пукнатините се показваше сяра като жълто цвете. Смелчаците, които нощем дръзваха да надникнат в тези дупки, се кълняха, че виждали пламъци, че грешните души се гърчели в подземния жупел. Блуждаещи огньове изскачаха на повърхността на земята, горещи пари, наситени с отровната смрад на дяволската кухня, непрекъснато димяха. И сякаш като някакво чудо на вечната пролет сред прокълнатата степ Тартаре се разстилаше Зеления бряг със своите вечнозелени полянки, със своите буки, чиито листа се подновяваха непрестанно, със своите нивя, в които зрееха до три реколти. Това беше естествена оранжерия, затопляна от пожара в подземните пластове. Снегът никога не се задържаше тук. Огромният букет от зеленина край гората с окапали листа беше бухнал в този декемврийски ден, без мразът да опърли дори краищата му.

Скоро каляската навлезе в равнината. Негрел се присмиваше на легендата, обясняваше как най-често в мината избухва пожар от самозапалване на въглищния прах; когато било невъзможно да се потуши, огънят продължавал да гори безкрайно; и той спомена за някаква мина в Белгия, която наводнили, като отклонили една река и я вкарали в шахтата. Но замлъкна, защото от известно време миньорски групи пресичаха час по час пътя на колата. Те вървяха мълчаливо и разглеждаха с коси погледи този разкош, който ги принуждаваше да се отдръпнат. Те ставаха все по-многобройни и конете трябваше да минат ходом малкия мост над Скарп. Впрочем какво бе станало, та този народ сновеше така по пътищата? Госпожиците се изплашиха. Негрел започваше да подушва някаква бъркотия в изтръпналата равнина; и всички се успокоиха чак когато пристигнаха в Маршиен. Под слънцето, което сякаш гасеше огъня им, коксовите батерии и високите пещи бълваха дим, чиито вечни сажди се сипеха като дъжд във въздуха.