Емил Зола
Жерминал (34)

V.

Бяха затворили всички входове на „Ненаситната“; шестдесетте войници с пушки при нозе преграждаха единствената врата, оставена отворена, тази, която по тясна стълба водеше за приемната, където беше стаята на надзирателите и бараката. Капитанът ги беше строил в две редици до тухлената стена, за да не могат да ги атакуват в гръб.

Отначало миньорската тълпа, дошла от селището, стоеше на разстояние. Бяха не повече от тридесет души, които се уговаряха с гневни и неясни думи.

Майовица, пристигнала първа с разчорлени коси под една набързо завързана на главата кърпа и със заспалата Естел в ръце, повтаряше с възбуден глас:

— Никой да не влиза и никой да не излиза! Трябва да ги пипнем всички там вътре!

Майо тъкмо одобряваше, от „Рекияр“ се зададе дядо Мук. Не искаха да го пуснат да мине, но той се възпротиви — каза, че въпреки всичко конете му си ядели ечемика и хич не искат да знаят за революцията. Впрочем един кон бил умрял и чакали него, за да го извадят. Етиен освободи стария коняр, когото войниците пуснаха да иде на шахтата. И петнайсет минути по-късно, когато тълпата на стачниците, нараснала постепенно, стана застрашителна, една врата широко се разтвори, появиха се хора, които влачеха мъртвото животно, един жалък пакет, още овързан във въжената мрежа, който захвърлиха сред локвите разтопен сняг. Вълнението беше толкова силно, че не им попречиха да се приберат и отново да залостят вратата. Всички познаха коня по главата му, извита и вцепенена към хълбока. Разнесоха се шушукания:

— Тромпет е, нали? Тромпет е.

Наистина беше Тромпет. Той не можа да привикне долу. Беше винаги посърнал, нямаше желание да работи, сякаш измъчван от тъга по светлината. Напразно Боеца, най-старият кон в мината, дружелюбно се потъркваше в страните му и го хапеше по врата, за да му вдъхне малко от своето десетгодишно примирение под земята. Тези ласки удвояваха унинието му, козината му настръхваше от тази интимност на остарелия в мрака другар; и всеки път, когато се срещаха, двата коня едновременно изпръхтяваха, сякаш се оплакваха — старият, че вече не можеше да си спомня, а младият, че не можеше да забрави. В конюшнята като съседи по ясли те стояха с наведени глави и като си дишаха един друг в ноздрите, споделяха постоянния си блян за дневната светлина, за килимите от зелена трева, за белите пътища, за жълтеникавата яснота до безкрая. После, когато Тромпет агонизираше, облян в пот върху сламената постелка, Боеца беше започнал да го души отчаяно, като пръхтеше на пресекулки, сякаш ридаеше. Чувстваше как той изстива, мината му отнемаше неговата последна радост — този приятел, паднал отгоре, свеж и дъхащ на приятни миризми, които му напомняха младостта под открито небе. Той скъса оглавника си и продължително зацвили от ужас, когато забеляза, че другият вече не шава.

Всъщност още преди една седмица дядо Мук беше предупредил главния надзирател. Но нямаше кой да се погрижи за един болен кон в такова време! Тези господа съвсем не обичаха да разместват конете. Сега все пак трябваше да го извадят. Снощи конярят и още двама души цял час връзваха Тромпет. После впрегнаха Боеца, за да го пренесат до асансьора. Старият кон теглеше бавно, влачеше мъртвия другар през една толкова тясна галерия и така го разтърсваше, че едва не му одра кожата; изтощен, той клатеше глава, като се вслушваше в продължителното търкане на тази маса, която дерачът на кожи очакваше. Когато го разпрегнаха в товарището, той проследи с тъжни очи подготовката за изкачването — изтласкването на трупа върху гредите над водната яма, прикачването на мрежата под клетката. Най-сетне товарачите дадоха сигнал „за месо“, той вдигна шия, за да види отпътуването, отначало бавно, после изведнъж издигнат в мрака и отлетял завинаги нагоре по тази черна дупка. И продължаваше да стои така с протегната шия, а в несигурната му животинска памет може би възкръсваха спомени от земята. Но всичко беше свършено, неговият другар вече нямаше да види нищо, а и той самият ще бъде овързан така в жалък вързоп в деня, когато ще трябва да го изкачат оттук. Краката му започнаха да треперят, чистият въздух, който идваше от далечните поля, го задушаваше; беше като пиян, когато тромаво се прибра в конюшнята.

На двора въглекопачите стояха мрачни пред трупа на Тромпет. Една жена каза полугласно:

— Човекът поне слиза по свое желание!

Нова вълна идваше от миньорското селище и Левак, който вървеше начело, следван от Леваковица и Бутлу, крещеше:

— Смърт на белгийците! Никакви чужденци у нас! Смърт! Смърт!

Всички се юрнаха напред и Етиен трябваше да ги спре. Той се беше доближил до капитана, висок, слаб млад мъж на около двадесет и осем години, с мрачно и решително лице, обясняваше му нещата, мъчеше се да го спечели, като следеше ефекта от думите си. Защо да се стига до излишни жертви? Нима правото не беше на страната на миньорите? Всички са братя и трябва да се разбират. При думата република капитанът направи нервен жест. Той се държеше сурово като военен и каза грубо:

— Назад, не ме принуждавайте да изпълня дълга си!

Три пъти Етиен подхваща разговора. Зад него другарите му ръмжаха. Носеше се слух, че господин Енбо бил в мината, и затова говореха да го пуснат долу вързан за врата, за да видят дали щеше сам да копае въглищата си. Но това беше лъжлив слух, тук бяха само Негрел и Дансар, които за миг се показаха заедно зад един от прозорците на приемната: главният надзирател стоеше назад, смутен още от приключението си с Пиероновица, обаче инженерът смело шареше с малките си живи очи сред тълпата, като се усмихваше с иронично презрение, с което се отнасяше към хората и нещата. Разнесоха се виковете и те изчезнаха. И на тяхно място се появи само русата глава на Суварин. Сега именно той беше дежурен; от началото на стачката не беше напускал машината си нито за един ден, беше престанал да говори, погълнат постепенно от една натрапчива мисъл, чийто стоманен гвоздей сякаш блестеше в дъното на безцветните му очи.

— Назад! — повтори много високо капитанът. — Няма какво да ви слушам, заповядано ми е да пазя шахтата и ще я пазя… И не напирайте върху хората ми, защото зная как да ви накарам да отстъпите.

Въпреки че говореше с твърд глас, той побледняваше от растящото безпокойство пред вида на непрекъснато прииждащата вълна на миньорите. Щяха да го сменят по обед, но страхувайки се, че няма да удържи дотогава, беше изпратил в Монсу едно чираче от мината, за да иска подкрепление.

Отвърнаха му с крясъци:

— Смърт на чужденците! Смърт на белгийците!… Ние искаме да си бъдем господари у нас!

Етиен отстъпи отчаян. Това беше краят — оставаше им само да се бият и да умрат. Той престана да задържа другарите си и тълпата се приближи до малката войскова част. Бяха вече около четиристотин души, изпразваха се и съседните миньорски селища, хората идваха тичешком.

Всички надаваха един и същ вик, а Майо и Левак казваха гневно на войниците:

— Вървете си, ние нямаме нищо против вас! Вървете си!

— Това не ви засяга — подзе Майовица. — Оставете ни да си свършим работата.

А зад нея Леваковица добавяше още по-необуздано:

— Нима трябва да ви изядем, за да преминем? Молим ви да се пръждосате!

Дори се чу тъжният гласец на Лиди, която, вмъкнала се в навалицата с Бебер, каза пискливо:

— Я гледай какви глупави войници!

Застанала няколко крачки встрани, Катрин гледаше и слушаше, смаяна от тези нови изстъпления, сред които я хвърляше злата съдба. Нима досегашните й страдания бяха малко? Какво прегрешение беше извършила, та нещастието не й даваше покой? Дори до снощи не разбираше нищо от гнева на стачката, мислеше, че няма какво повече да търси, след като получи своя дял плесници; но в този час сърцето й се изпълваше с омраза, тя си спомняше какво бе разказвал някога Етиен вечер и се мъчеше да чуе това, което казваше сега на войниците. Той ги наричаше другари, припомняше им, че и те също са от народа, че трябва да бъдат с народа против експлоататорите на сиромашията.

Но в тълпата настъпи продължителна блъсканица и една жена изскочи напред. Беше Изгорялата, страшно измършавяла, проточила врат и вдигнала ръце нагоре, дотичала така бързо, че посивелите й кичури коса я заслепяваха.

— Ах, дявол да го вземе, и аз съм тук! — прошепна тя задъхано. — Тоя продажник Пиерон ме беше заключил в мазето!

И без да се бави, тя се нахвърли върху войската, бълвайки ругатни със зиналата си като черна дупка уста:

— Сган проклета! Мръсници такива! Знаете само да лижете ботушите на началниците си, храбри сте само срещу бедния народ!

Тогава и другите се присъединиха към нея и се разнесоха залпове от проклятия. А някои все още викаха: „Да живеят войниците! В шахтата офицера!“ Но скоро всички закрещяха: „Долу червените панталони!“ Всички тези хора, които невъзмутимо, с неподвижни и безмълвни лица, бяха слушали призивите за побратимяване и дружелюбните опити да ги привлекат, запазиха същата сурова пасивност под тази градушка от обидни думи. Зад тях капитанът беше извадил сабята си; и тъй като тълпата все повече ги притискаше, заплашвайки да ги смаже в стената, той заповяда да насочат щиковете. Войниците се подчиниха и една двойна редица от стоманени остриета блесна срещу гърдите на стачниците.

— Ах, негодници! — изрева Изгорялата, като се отдръпна.

Но скоро всички отново напреднаха възбудени, с презрение към смъртта. Жените се спуснаха, Майовица и Леваковица крещяха:

— Убийте ни, убийте ни де! Ние си искаме правата!

С риск да се пореже Левак беше сграбчил с ръцете си няколко щика, три щика, които разклащаше и дърпаше към себе си, за да ги изтръгне; той ги извиваше с удесеторена сила в своята ярост, докато Бутлу, който съжаляваше, че бе последвал другаря си, стоеше настрана и спокойно го наблюдаваше.

— Хайде да ви видим — повтаряше Майо. — Действайте, щом сте толкова храбри!

И той разтваряше куртката си, повдигаше ризата си, показваше голите си гърди, плътта си, космата и татуирана от въглищата. Натискаше се върху остриетата, принуждаваше войниците да се отдръпват, свиреп в своята дързост и безстрашие. Един от щиковете убоде гръдта му, той побесня, започна да набляга по-силно, така че ножът да се забие още повече, за да чуе как ще изпукат ребрата му.

— Страхливци, не смеете… Зад нас има още десет хиляди души. Да, нас можете да убиете, но ще останат още десет хиляди за убиване.

Положението на войниците ставаше критично, защото бяха получили строга заповед да си послужат с оръжието само в краен случай. Освен това разстоянието намаляваше, сега те бяха съвсем притиснати до стената и нямаше накъде повече да отстъпват. Тяхната малка част, една шепа хора, все пак издържаше късите заповеди на капитана. А той, с ясни светли очи и нервно свити устни, се страхуваше само от едно — да не би войниците да се разгневят от ругатните. Един млад, висок и слаб сержант, чиито редки мустаци бяха настръхнали, вече премигваше неспокойно. До него стар войник с нашивки и с кожа, обгоряла от двадесетина похода, пребледня, когато видя щика си превит като сламка. Друг един, навярно новобранец, който още миришеше на нива, силно се изчервяваше всеки път, когато чуваше да го наричат мръсник и подлец. А тълпата не преставаше да буйства с вдигнати юмруци, с ругатни, обвинения и закани, които сипеше в лицата им. Само силата на заповедта можеше да ги задържа така безмълвни във високомерното и тъжно мълчание на военната дисциплина.

Сблъскването изглеждаше неизбежно, когато иззад войниците видяха да излиза надзирателят Ришом с побеляла като на добродушен стражар глава, разстроен от вълнение. Той заговори на висок глас:

— Дявол да го вземе, та това е глупаво в края на краищата! Не трябва да се допускат подобни глупости!

И той се хвърли между щиковете и миньорите.

— Другари, изслушайте ме… Вие знаете, че аз съм стар работник и че никога не съм преставал да бъда с вас. Е, добре, дявол да го вземе, обещавам ви, че ако не бъдат справедливи с вас, аз сам ще кажа на началниците истината… Но стига толкова, няма никаква полза да ругаете тези добри хора и да ги предизвиквате да ви надупчат коремите.

Слушаха го и се колебаеха. За нещастие горе се появи острият профил на малкия Негрел. Той навярно се страхуваше да не го обвинят, че е изпратил един надзирател, вместо сам да се осмели да отиде; и затова се опита да говори. Но гласът му се загуби сред толкова ужасна врява, че отново трябваше да се оттегли от прозореца, след като само сви рамене. След това Ришом напразно ги умоляваше от свое име, като повтаряше, че всичко трябва да се уреди по другарски: стачниците го отблъскваха, подозираха го. Но той се заинати и остана сред тях.

— Дявол да го вземе, нека ми счупят главата заедно с вас, но не ще ви оставя, докато не поумнеете!

Етиен, когото той помоли да му помогне да ги вразуми, махна безпомощно с ръка. Беше вече много късно, техният брой сега надминаваше петстотин. И не бяха само разгневените хора, дошли да прогонят белгийците, насъбрали се бяха любопитни и шегаджии, които се забавляваха с тази борба. Сред една група, която стоеше малко настрана, Захари и Филомен спокойно зяпаха като на представление, на което бяха довели и двете си деца Ахил и Дезире. Една нова вълна нахлу от „Рекияр“, в която бяха Муке и Мукет: кискайки се, той веднага отиде да плесне по раменете своя приятел Захари; а пък тя, много разгорещена, тичешком се вля в първата редица на най-буйните глави.

В това време капитанът час по час поглеждаше към пътя за Монсу. Исканите подкрепления не идваха, неговите шестдесет души не можеха да удържат повече.

Най-сетне му хрумна мисълта да въздейства върху въображението на тълпата и заповяда да заредят пушките пред нея. Войниците изпълниха заповедта, но възбудата се увеличаваше, чуваха се хвалби и закани:

— Я ги вижте, тези негодници ще стрелят по мишени! — присмиваха се жените — Изгорялата, Леваковица и другите. Майовица, притиснала към гърдите си малкото телце на Естел, която се беше събудила и плачеше, беше минала толкова напред, че сержантът я попита къде е тръгнала с това нещастно детенце.

— Какво ти влиза в работата? — отвърна тя. — Стреляй върху нас, ако смееш.

Мъжете презрително клатеха глави. Никой не вярваше, че могат да стрелят по тях.

— Няма куршуми в патроните им — каза Левак.

— Да не сме казаци! — извика Майо. — Срещу французи не се стреля, дявол да ви вземе!

Други повтаряха, че когато воювали в Крим, не се страхували от оловото. И всички продължаваха да напират към пушките. Ако в този момент беше даден залп, тълпата щеше да бъде покосена.

На първия ред Мукет се задавяше от ярост при мисълта, че войниците искат да надупчат кожата на жените. Тя изплю в лицето им всичките си неприлични думи, не можеше да намери по-мръсни ругатни и изведнъж, когато вече й оставаше само онази смъртна обида, с която можеше да бомбардира войсковата част, показа задника си. С две ръце вдигна полите си, опъна кръста си и изду огромната си закръгленост.

— На, това е за вас! Още е много чист, мръсници такива! — Тя се навеждаше, въртеше се, извиваше се, за да получи всеки своя дял, и при всяко кълчене повтаряше:

— Ето за офицера! Ето за сержанта! Ето за войниците!

Надигна се буря от смях. Бебер и Лиди се превиваха, дори самият Етиен, въпреки мрачното си очакване, се възхити от това оскърбително разголване. Всички, дори и шегобийците заедно с освирепялата тълпа, сега освиркваха войниците, сякаш ги виждаха опръскани с мръсотии; само Катрин, застанала права встрани върху стари подпори, стоеше няма, с кипнала в гърдите й кръв, обзета от същата тази омраза, чийто пламък се разгаряше и в нея.

Настана голяма блъсканица. За да успокои раздразнените си войници, капитанът реши да вземе заложници. Мукет се спаси със скок, като се хвърли между краката на другарите си. Трима миньори, Левак и други двама, бяха заловени сред групата на най-буйните и бяха поставени под охрана в стаята на надзирателите.

Отгоре Негрел и Дансар викаха на капитана да се прибере и затвори при тях. Той отказа, беше му съвсем ясно, че тези сгради с врати без брави можеха да бъдат превзети с пристъп и да понесе унижението да бъде обезоръжен. Неговата малка част вече ръмжеше от негодувание, не можеше да се бяга пред тези нещастници с дървени обуща. Шестдесетте притиснати към стената войници отново насочиха заредените си пушки срещу тълпата.

Отначало хората се отдръпнаха, настана дълбоко мълчание. Стачниците бяха смаяни от това насилие. После се разнесе вик да върнат задържаните, веднага да ги освободят. Гласове крещяха, че ги колели там вътре. И без да бяха се уговаряли, понесени от един и същ устрем, от една и съща нужда да отмъстят, всички изтичаха до близките купища тухли, до тези тухли, направени от глината на мочурливата почва и изпечени на място. Децата ги чупеха една по една, жените пълнеха полите си. Скоро всеки имаше в краката си муниции и битката започна.

Изгорялата първа зае позиция. Тя чупеше тухлите върху костеливото си коляно, а после хвърляше двете парчета, едното с дясната, а другото с лявата си ръка. Леваковица беше запретнала ръкави догоре, но беше толкова дебела и отпусната, че трябваше съвсем да се приближи, за да се замерва точно, въпреки молбите на Бутлу, който я дърпаше назад с надежда да я отведе сега, когато съпругът беше задържан. Всички се разпалваха все повече: на Мукет й дотегна да се наранява, като чупи тухлите върху дебелите си бедра, и затова предпочиташе да ги хвърля цели. Дори и хлапаците влязоха в боя. Бебер показваше на Лиди как да замята, без да вдига ръка. Заваля градушка от едри късове, които падаха с глух трясък. И изведнъж сред тези фурии забелязаха Катрин; вдигнала ръце нагоре, и тя замахваше с половинки тухли, хвърляше ги с всичката сила на своите малки ръце. Тя не би могла да каже защо, задъхваше се, умираше от желание да избие всички. Нямаше ли да свърши скоро това проклето, окаяно съществуване? Дотегнало й беше всичко — да бъде бита и гонена от своя мъж, да скита така като загубено куче из калта на пътищата, без да може да поиска една чорба от баща си, гладен и той като нея. Никога положението не е било по-лошо, то все повече се влошаваше, откакто тя помнеше; и чупеше тухли, хвърляше ги пред себе си, обзета само от една мисъл — да помете всичко; очите й бяха така кървясали, че дори не виждаше чия мутра разбива.

Етиен, останал пред войниците, едва се спаси да не му счупят главата. Ухото му се поду, той се обърна и изтръпна, като разбра, че тухлата беше хвърлена от разтрепераните ръце на Катрин; и с риск да бъде убит, той остана на мястото си и продължи да гледа. Още много други също се бяха увлекли тук, разгорещени от битката, размахали ръце. Муке преценяваше ударите, сякаш присъстваше на някаква игра на замерване; о, този там добре попадна, а виж, другият не улучи! Той се шегуваше и ръгаше с лакти Захари, който се караше с Филомен, защото беше наплескал Ахил и Дезире, отказвайки да ги качи на гърба си, за да могат да гледат по-добре. Имаше и зрители, които се бяха струпали по-надалече, покрай пътя. А горе на склона, в края на миньорското селище, се показа Неумиращия, дотътрил се дотам с бастун, а сега неподвижно застанал прав на фона на ръждивото небе.

Още щом започнаха да хвърлят тухлите, надзирателят Ришом отново застана между войниците и миньорите. Той молеше едните и увещаваше другите, като не обръщаше внимание на опасността, и беше толкова отчаян, че едри сълзи капеха от очите му. Сред тази врява никой не чуваше думите му, виждаха само как треперят големите му сиви мустаци.

Но градушката от тухли ставаше все по-силна, мъжете последваха примера на жените.

Тогава Майовица забеляза, че Майо стои назад. Беше мрачен и с празни ръце.

— Какво ти е, кажи? — извика тя. — Нима изоставяш другарите си? Нима ще оставиш да ги отведат в затвора?… Ах, ако не беше това дете в ръцете ми, щеше да видиш!

Естел, която висеше на врата й и пищеше, й пречеше да се присъедини към Изгорялата и другите. И тъй като мъжът й, изглежда, не я чуваше, тя изрита тухлите в краката му.

— По дяволите, я ги вземи! Трябва ли да те заплюя в лицето пред всички, за да те окуража!

Силно почервенял, той счупи тухлите и ги хвърли. Тя го насъскваше, оглушаваше го, крещеше зад него смъртни закани, като задушаваше детето, притиснала го с ръцете към гърдите си; а той продължаваше да напредва и стигна пред пушките.

Под този град от тухли малкият отряд почти не се виждаше. За щастие те попадаха твърде нависоко и дупчеха стената. Какво да направят? Мисълта да се оттеглят, да обърнат гръб за миг обля с руменина бледото лице на капитана: но това вече беше невъзможно, щяха да ги разкъсат и при най-малкото движение. Една тухла пречупи козирката на фуражката му и капки кръв потекоха по челото му. Повечето от неговите хора бяха ранени, той чувстваше, че те вече излизат от кожата си, обзети от този необуздан инстинкт за самозащита, при който престават да се подчиняват на началниците си. Сержантът беше изрекъл проклятие, защото рамото му беше смазано и наранено като с тъп удар от бухалка за пране. Два пъти издран, един новобранец беше със смазан палец и с пареща рана на дясното коляно: нима ще се оставят още дълго време да ги малтретират? Една отскочила тухла беше засегнала под корема стария войник с нашивките, неговите бузи позеленяха и пушката му потрепери, насочена напред от мършавите му ръце. Три пъти капитанът искаше да изкомандва „огън“. Някаква тревога го задушаваше, някаква безкрайна борба омеси в него за няколко секунди идеите, дълга, всичките му разбирания като човек и като войник. Дъждът от тухли се удвои и той тъкмо отваряше уста, за да извика „огън“, когато пушките сами изгърмяха — отначало три изстрела, после пет, после цял залп, а после само един изстрел дълго време след пълното затишие.

Настъпи общо вцепеняване. Войниците бяха стреляли, тълпата стоеше зяпнала неподвижно, без още да повярва. Но разнесоха се сърцераздирателни викове, когато тръбата даде сигнал за спиране на огъня. И настъпи луда паника, галоп на обстрелвано стадо, стремглав бяг в калта.

Бебер и Лиди бяха паднали един върху друг още при първите три изстрела — тя ударена в лицето, а той пронизан горе в лявото рамо. Тя не мърдаше, сякаш беше сразена от гръм. Но той се раздвижи и в предсмъртната си агония започна да я пипа с двете си ръце, като че ли искаше да я прегърне както в тъмното им скривалище, където бяха прекарали последната си нощ. А Жанлен, промъквайки се през дима, тъкмо беше дотичал най-сетне от „Рекияр“ подут от спане и го видя как прегръща неговата малка женичка и умира.

Другите пет изстрела бяха повалили Изгорялата и надзирателя Ришом. Засегнат в гърба в момента, когато молеше другарите, той беше паднал на колене; и повалил се на единия си хълбок, хриптеше на земята с облени в сълзи очи. А старата, с пронизано гърло, се беше строполила напълно вцепенена и с трясък като наръч сухи дърва, фъфлейки последната си ругатня през шурналата кръв.

Но в това време огънят на залпа разчистваше терена, погасяваше на сто крачки групите от любопитни, които се смееха на битката. Един куршум влезе в устата на Муке и го простря мъртъв в краката на Захари и Филомен, чиито две дечица бяха опръскани с червени капки. В същия миг Мукет получи два куршума в корема. Тя беше видяла как войниците се прицелват и инстинктивно, като добросърдечно момиче, се беше хвърлила пред Катрин, като й викаше да се пази; а след миг силно изпищя, преметна се от удара и се просна по гръб на земята. Етиен дотича, поиска да я вдигне и отнесе; но тя махна с ръка — искаше да каже, че издъхва. После захълца, без да престава да се усмихва и на него, и на нея, сякаш беше щастлива, че ги вижда заедно сега, когато си отиваше.

Всичко сякаш беше приключило, ураганът от куршуми беше прокънтял много надалече, чак във фасадите на къщите в миньорското селище, когато се разнесе последният, единичен и закъснял изстрел.

Майо, улучен право в сърцето, се завъртя на място и падна по лице в една локва с черна от въглища вода.

Изумена, Майовица се наведе.

— Хайде, стани! Нали нищо ти няма?

Ръцете й бяха заети с Естел и тя трябваше да притисне детето под мишница, за да обърне главата на мъжа си.

— Говори де! Къде те боли?

Очите му бяха изцъклени, а от устата му излизаше кървава пяна. Тя разбра — той е мъртъв. Тогава остана така седнала в калта с дъщеричката под мишница като вързоп, загледана в своя другар с тъп поглед.

Мината беше свободна. Със своя нервен жест капитанът свали, после пак постави счупената си от тухлата фуражка; и стоеше бледен и вцепенен пред катастрофата на своя живот; а в това време хората му с безмълвни лица пълнеха отново пушките си. На прозореца на приемната се появиха изплашените лица на Негрел и Дансар. Зад тях беше Суварин с пресечено от голяма бръчка чело, сякаш гвоздеят на неговата натрапчива мисъл заплашително се беше отпечатал там. На другата страна на хоризонта, на върха на платото, продължаваше да стърчи неподвижно Неумиращия, подпрял се с едната си ръка на бастуна, а с другата на веждите, за да вижда по-добре как там долу избиват близките му. Ранените стенеха, убитите изстиваха в разкривени пози, изцапани от рядката кал на размразяването, разхвърляни тук-там сред черните петна на въглищата, които се подаваха над замърсените купчини сняг. И сред тези човешки трупове, съвсем дребнички, с окаян вид и мършави от мизерия, беше проснат и трупът на Тромпет, един огромен и жалък куп мъртво месо.

Етиен не беше убит. Той продължаваше да чака до Катрин, паднала от умора и тревога, когато един гърмящ глас го накара да се сепне. Беше абат Ранвие, който се връщаше от литургия и който, вдигнал двете си ръце към небето като разгневен пророк, призоваваше Божия гняв върху убийците. Той възвестяваше ерата на справедливостта, близкото изтребление на буржоазията с огън от небесата, защото беше прекалила със своите престъпления, избивайки трудещите се и онеправданите на този свят.