Емил Зола
Жерминал (27)

IV.

В голата равнина, цялата побеляла от скреж, под бледото зимно слънце прелялата от пътя тълпа вървеше през цвекловите ниви.

От Волските рога Етиен пое командването. Без да се спира, той даваше заповеди, ръководеше похода. Застанал начело, Жанлен тичаше, като издаваше със сигналния си рог диви звуци. После в първите редици крачеха жените, някои от тях въоръжени с тояги, Майовица с подивели очи, които сякаш търсеха в далечината обещания град на справедливостта; Изгорялата, Леваковица и Мукет вдигаха крака под дрипите си като войници, тръгнали на война. В случай на лоша среща щяха да видят дали войниците ще посмеят да бият жените. Мъжете ги следваха безредно като стадо и в опашката, която все повече се разширяваше, стърчаха железни прътове, а най-високо сред тях — брадвата на Левак, чието острие блестеше на слънцето. Етиен, който беше в средата, не изпускаше от очи Шавал и го принуждаваше да върви пред него; а Майо крачеше отзад с мрачен вид и хвърляше погледи към Катрин, единствената жена сред мъжете, която упорито ситнеше до любовника си, за да не му причинят зло. Над голите глави се развяваха разчорлени коси, чуваше се само тракането на дървените обувки като тропот на изтърван добитък, понесъл се подир дивите звуци на Жанлен. Но изведнъж се разнесе нов вик:

— Хляб, хляб, хляб!

Беше обед, гладът от шестте седмици стачка се пробуждаше в празните стомаси, усилен от този бяг през нивята. Сухите корички сутринта, няколкото кестена на Мукет се бяха вече стопили; стомасите крещяха и тази болка увеличаваше гнева срещу изменниците.

— В мините! Никаква работа вече! Хляб!

Етиен, който беше се отказал да изяде своя дял сутринта в миньорското селище, чувстваше как някаква непоносима болка разкъсва гърдите му. Той не се оплакваше; но от време на време несъзнателно надигаше манерката и изпиваше по някоя глътка хвойнова ракия така разтреперан, сякаш вярваше, че има нужда от това, за да издържи докрай. Страните му се зачервяваха, в очите му гореше пламък. Въпреки това той се владееше, все още искаше да предотврати ненужни пакости.

Когато стигнаха до пътя за Жоазел, един копач от Вандам, присъединил се към тълпата, за да отмъсти на господаря си, насочи другарите си надясно, като крещеше:

— В „Гастон-Мари“! Трябва да спрем помпата! Нека водата разруши „Жан-Барт“!

Увлечена, тълпата завиваше вече въпреки протестите на Етиен, който ги молеше да оставят помпата да изчерпва водата. Защо да разрушават галериите? Неговото работническо сърце се противеше, макар че беше озлобен. Майо също смяташе, че е несправедливо да се нахвърлят върху една машина. Но копачът продължаваше да крещи за отмъщение и Етиен трябваше да извика по-силно:

— В „Миру“! Там има изменници!… В „Миру“, в „Миру“!

Само с един жест той тласна тълпата по левия път, а Жанлен, като застана пак начело, наду още по-силно рога.

Настъпи голямо вълнение. Този път „Гастон-Мари“ беше спасена.

Четирите километра до „Миру“ бяха изминати за половин час почти тичешком през безкрайната равнина. От тази страна каналът я пресичаше като дълга ледена панделка. Само оголените дървета край двата бряга, превърнати от скрежа в огромни свещници, нарушаваха еднообразието на равнината, която се разстилаше и губеше в хоризонта като море. Една вълнообразна гънка скриваше Монсу и Маршиен в това голо пространство.

Наближаваха мината, когато видяха един надзирател да се изкачва по висящия мост на сортировъчната, за да ги посрещне. Всички добре познаваха дядо Кандио, най-възрастния от надзирателите в Монсу, един старец с бяла кожа и съвсем побелели коси, който навършваше седемдесет години — истинско чудо за отлично здраве в мините.

— За какво сте се домъкнали тук, скитници такива? — извика той.

Тълпата се спря. Говореше им не господар, а другар; задържаше ги уважението към този стар работник.

— Долу има хора — каза Етиен. — Накарай ги да излязат.

— Да, има хора — подзе дядо Кандио, — има само шест дузини, другите се страхуват от вас, проклети дяволи!… Но ви предупреждавам, че нито един няма да излезе или ще се разправяте с мене!

Разнесоха се викове. Мъжете напираха, идваха и жените. Слязъл набързо от моста, сега старецът препречваше вратата.

Тогава Майо се опита да се намеси:

— Старо, това е наше право, иначе как ще успеем да направим стачката обща, ако не принудим другарите да бъдат с нас?

Старецът за миг помълча. Очевидно по въпроса за единодействието и той беше толкова невежа, колкото и копачът. Най-сетне отвърна:

— Ваше право е, не отричам. Но аз не признавам нищо друго освен това, което са ми наредили… Сам съм тук. Хората са долу до три часа и ще си останат там до три часа.

Последните му думи заглъхнаха сред викове. Заплашваха го с юмруци, жените вече го заглушаваха, топлият им дъх пареше лицето му. Но той продължаваше да се държи, вдигнал високо своята глава с побеляла брада и снежна коса; и смелостта му така усилваше неговия глас, че го чуваха ясно сред врявата.

— Дявол да го вземе, няма да минете!… Това е вярно, както е вярно, че слънцето ни свети; предпочитам да пукна, отколкото да ви оставя да пипнете въжетата… Стига, не се натискайте повече, ще се хвърля в шахтата пред вас!

Тълпата изтръпна, развълнувана направи крачка назад. Той продължи:

— Трябва да си свиня, за да не разбереш това!… И аз съм работник като всички вас. Казали са ми да пазя и аз пазя.

По-далеч разумът на този дядо Кандио не можеше да отиде, защото беше закостенял в своето сляпо изпълнение на военния дълг и очите му бяха угаснали от черната мъка на половинвековния живот, прекаран под земята. Другарите го гледаха развълнувани, дълбоко в тях отекна това, което той им казваше — това войнишко послушание, братството и примирението в опасността. Помислил, че те още се двоумят, той повтори:

— Ще се хвърля в шахтата пред вас!

Тълпата беше силно потресена. Всички обърнаха гръб, продължиха да тичат по десния път, виещ се безкрай сред нивята. Отново се разнесоха гласове:

— В „Мадлен“! В „Сърцеядката“! Никаква работа вече! Хляб, хляб!

Но в самия устрем на похода в средата на тълпата стана боричкане. Шавал, казваха, поискал да използва случая, за да избяга. Етиен беше успял да го хване за ръката, като го заплашваше, че ще го пребие, ако се опита пак да го измами. А другият се дърпаше и яростно протестираше:

— Защо е всичко това? Нима вече не сме свободни?… Аз замръзвам от един час, имам нужда да се измия. Пусни ме!

Наистина той страдаше от въглищата, полепнали с потта по кожата му, а и вълнената му фланела съвсем не го топлеше.

— Върви или ние ще те измием — отвърна Етиен. — Не трябваше да се изсилваш толкова, когато искаше кръв.

Продължаваха да тичат и най-сетне той се обърна и към Катрин, която се държеше храбро. Измъчваше се, като я чувстваше близо до себе си, толкова нещастна, трепереща от студ под вехтата мъжка куртка и калните панталони. Навярно беше съсипана от умора, но въпреки това тичаше.

— Ти можеш да си отидеш — каза й той най-сетне.

Катрин се престори, че не го е чула. В очите й блесна само пламъче на укор, когато срещна погледа на Етиен. И не пожела да се спре. Защо да изоставя своя мъж? Шавал, разбира се, не беше никак мил с нея, дори понякога я биеше. Но той беше неин мъж, мъжът, който пръв я беше обладал; и това, че хиляда души се нахвърляха върху него, я вбесяваше. Тя би го защитила не от обич, а от гордост.

— Махни се! — повтори необуздано Майо.

Тези заповеднически думи на баща й я накараха да забави за миг хода си. Тя трепереше, сълзи напираха в очите й. После, въпреки уплахата си, избърза, зае отново мястото си и продължи да тича. Тогава я оставиха на мира.

Тълпата прекоси пътя за Жоазел, повървя малко по пътя за Крон, а после закрачи към Куни. От тази страна фабричните комини разсичаха равния хоризонт, а край павираното шосе се издигаха дъсчени складове и тухлени работилници с широки прашни прозорци. Бързо преминаха покрай ниските къщи на две миньорски селища — Сто и осемдесетте, после Седемдесет и шестте; и от всяко селище при зова на сигналния рог и виковете, излитащи от устата на всички, излизаха цели семейства — мъже, жени и деца, и тичешком се присъединяваха към другарите от опашката. Станали бяха вече петстотин души, когато стигнаха пред „Мадлен“. Пътят беше леко наклонен, шумната вълна на стачниците трябваше да заобиколи табана, преди да се разлее в двора на мината.

В този момент часът беше не повече от два. Но уведомени вече, надзирателите бяха избързали с изкачването на хората; и когато тълпата заприижда, излизането приключваше, последните останали в мината двадесетина души излизаха вече от клетката. Те побягнаха, подгониха ги с камъни. Набиха двама, а един се отскубна, като остави ръкава на куртката си. Този лов на хора спаси съоръженията, не бяха пипнати нито стоманените въжета, нито парните котли. И след миг потокът отмина, устремен към съседната мина.

А тя, „Сърцеядката“, се намираше само на петстотин метра от „Мадлен“. И там тълпата попадна точно когато работниците излизаха. Жените заловиха една извозвачка и я нашибаха с камшик по задника, след като разкъсаха панталоните и вдигнаха краката й нагоре пред мъжете, които се смееха. Чирачетата получаваха плесници, някои копачи успяваха да се спасят с посинели от ударите хълбоци и с разкървавени носове. И в тази растяща жестокост, в тази стара жажда за мъст, стигнала до безумие, което помрачаваше всички глави, виковете продължаваха, деряха си гърлата да искат смърт на изменниците, да изразяват омразата си към лошо платения труд и рева на гладните стомаси. Започнаха да прерязват стоманените въжета, но пилата не режеше и щяха да загубят много време сега, когато горяха от желание да вървят напред и все напред. При парните котли счупиха един кран, а пък от водата, която с пълни кофи хвърляха в пещите, се пръснаха чугунените скари.

Навън искаха да отидат в „Свети Тома“. Тази мина беше най-дисциплинираната, стачката не беше я засегнала, сигурно около седемстотин души бяха слезли; това ги озлоби — ще ги причакат в боен ред със сопи в ръце и ще видят кой ще победи. Но се разнесе слух, че в „Свети Тома“ имало стражари, същите ония стражари, с които се бяха подигравали тази сутрин. Откъде бяха узнали това — никой не можеше да каже. Впрочем нямаше значение! От страх решиха да тръгнат за „Фьотри-Кантел“. Помрачението отново ги понесе, всички се намериха пак на пътя, като трополяха с дървените обувки и крещяха: „Във «Фьотри-Кантел», във «Фьотри-Кантел»! Там навярно има поне четиристотин подлеци, ще падне смях!“ Мината беше на три километра, затулена в една падина близо до Скарп. Вече се изкачваха по склона Платриер, отвъд пътя за Бони, когато нечий глас подхвърли идеята, че драгуните може би са там, във „Фьотри-Кантел“. И изведнъж от единия до другия край на колоната се понесе, че драгуните са там. Разколебаване забави движението, паниката постепенно ги обземаше в този задрямал поради безработицата край, който те обикаляха от часове. Защо досега не бяха се сблъскали с войниците? Тази безнаказаност ги смущаваше при мисълта за репресиите, които ги очакват.

Без да разберат откъде идва, нова заповед ги насочи към друга мина.

— В „Победа“! В „Победа“!

Нима в „Победа“ нямаше нито драгуни, нито стражари? Това никой не знаеше. Всички изглеждаха успокоени. И като направиха кръгом, те слязоха откъм Бомон, пресякоха направо през нивите, за да хванат отново пътя за Жоазел. Железопътната линия преграждаше пътя им, те я преминаха, като събориха оградите. Сега наближаваха Монсу, вълнообразната местност се снишаваше, разкриваше морето от цвеклови ниви, разстилащо се чак до черните къщи на Маршиен.

Този път трябваше да изминат цели пет километра. Устремът им беше такъв, че не чувстваха нито страшната умора, нито краката си, отмалели и изранени. Опашката продължаваше да се удължава, увеличаваше се от другарите, присъединили се от селищата по пътя. Когато преминаха канала по моста Магаш и се появиха пред „Победа“, вече бяха станали две хиляди. Но беше ударил три часът, всички бяха излезли, нито един човек не беше останал в мината. Разочарованието им се изрази в напразни закани, можеха само да посрещнат с парчета тухли работниците от подготвителните изработки, които идваха на работа. Те се разбягаха и обезлюдялата мина остана в ръцете им. И в яростта си, че няма нито една мутра на изменник, която да наплескат, те се нахвърлиха върху съоръженията. В тях се пукаше циреят на злобата, отровният цирей, който беше нараствал бавно. Дълги и дълги години на глад бяха натрупали у тях неутолена жажда за клане и разрушение.

Зад един хангар Етиен забеляза товарачи да пълнят гальота с въглища.

— Я се пръждосвайте! — извика Етиен. — Нито една буца няма да излезе оттук!

По негова заповед дотичаха стотина стачници и товарачите едва успяха да си тръгнат. Едни от хората разпрегнаха конете, сръгаха ги по задниците, те се подплашиха и побягнаха; а другите обърнаха гальотата и счупиха стръка.

Левак със силни удари на брадвата започна да сече подпорите, за да разруши висящите мостове. Те не се поддаваха и на него му хрумна мисълта да извади релсите, да развали линията от единия до другия край на двора. След малко цялата тълпа се зае с тази задача. Майо изтръгна стоманените скоби с помощта на железен прът, който му служеше за лост. В това време Изгорялата, увлякла жените, нахлу в лампистерната, където размаханите тояги покриха пода с изпотрошени лампи. Майовица, извън кожата си, удряше силно като Леваковица. Всички се изпоцапаха с масло. Мукет бършеше ръце о полата си, като се смееше, че и без това била толкова мръсна. За да се пошегува, Жанлен беше изсипал една лампа във врата й. Но тези отмъщения не даваха нищо за ядене. Стомасите крещяха още по-силно. Един плачевен вик пак оглуши всичко:

— Хляб! Хляб! Хляб!

Точно тук, в „Победа“, един бивш надзирател държеше лавка. Навярно се бе изплашил и изоставил бараката си. Когато жените се върнаха и мъжете бяха завършили разрушаването на линията, всички нападнаха лавката и изкъртиха кепенците. Не намериха хляб, вътре имаше само две парчета сурово месо и една торба картофи. Освен това откриха около петдесет бутилки хвойнова ракия, които изчезнаха като капка вода в пустинята.

Етиен, който беше изпразнил манерката си, можа да я напълни. Постепенно някакво зло опиянение, опиянението на изгладнелите, изпълваше очите му с кръв, а кучешките му зъби щръкнаха между бледите устни. Изведнъж забеляза, че Шавал е изчезнал в суматохата. Изпсува, няколко души се спуснаха и заловиха беглеца, който се криеше с Катрин зад склада за подпори.

— Ах, мръсна мутро, страх те е да не се изложиш! — крещеше Етиен. — Нали ти в гората искаше машинистите да стачкуват, за да спрат помпите, а пък сега гледаш да се измъкнеш!… Е, добре, дявол да го вземе, ние ще се върнем в „Гастон-Мари“, искам ти да счупиш помпата! Да, дявол да те вземе, ти ще я счупиш!

Той беше пиян, сега хвърляше хората си срещу тази помпа, която беше спасил преди няколко часа.

— В „Гастон-Мари“! В „Гастон-Мари“!

Всички закрещяха одобрително и се спуснаха напред; а Шавал, хванат за раменете, влачен и блъскан жестоко, продължаваше да иска да го пуснат, за да се измие.

— Махай се! — извика Майо на Катрин, която отново бе тръгнала с тях.

Този път тя дори не се сепна, отправи към баща си пламтящи очи и продължи да тича.

Тълпата отново прекоси голата равнина. Връщаше се по стъпките си, из дългите прави пътища, из безкрайно ширналите ниви. Беше четири часът, слънцето, което се снишаваше към хоризонта, удължаваше по замръзналата земя сенките на тази орда, размахала яростно ръце.

Заобиколиха Монсу, свърнаха по-отгоре по пътя за Жоазел; и за да не заобикалят Волските рога, минаха край стените на „Пиолен“. Грегоарови точно по това време бяха излезли, за да върнат посещението на нотариуса, преди да отидат на вечеря у семейство Енбо, където щяха да намерят Сесил. Имението изглеждаше заспало със своята пуста липова алея, със зеленчуковата и овощната си градина, оголени от зимата. Нищо не се виждаше из къщата, чиито затворени прозорци бяха изпотени от топлия въздух в стаите; и тази дълбока тишина даваше представа за добродушието и благоденствието, за патриархалните удобни легла и богатата трапеза, за мъдрото щастие, в което протичаше животът на собствениците.

Без да се спира, тълпата хвърляше мрачни погледи през желязната ограда и към защитните стени, покрити със стъкла от счупени бутилки. Започнаха отново да викат:

— Хляб! Хляб! Хляб!

Отвърнаха със свиреп лай само кучетата, двойка едри датски кучета с жълто-червеникава козина, които се изправяха на задните крака със зинали уста. А зад едни спуснати щори се криеха двете слугини, готвачката Мелани и камериерката Онорин, привлечени от този вик, треперещи от страх и съвсем пребледнели, като гледаха как преминават тези диваци. Те паднаха на колене, помислиха, че са вече мъртви, като чуха как един камък, един-единствен камък, счупи стъклото на съседния прозорец. Това беше шега на Жанлен: той си беше направил прашка от въже, с която, минавайки, изпрати малък поздрав на Грегоарови. А после отново почна да надува своя рог. Тълпата чезнеше в далечината със стихващ вик:

— Хляб! Хляб! Хляб!

Пристигнаха в „Гастон-Мари“ още по-многобройни, повече от две хиляди и петстотин освирепели хора, които разбиваха всичко, помитаха всичко с увеличаващата се сила на придошъл поток. Стражари бяха минали преди един час и заблудени от селяните, се бяха насочили към „Свети Тома“, без дори да проявят предпазливост в бързината си и да оставят пост от няколко души, за да охраняват мината. За по-малко от четвърт час огънят в пещите беше изгасен, парните котли бяха изпразнени, а сградите — нападнати и опустошени. Но най-вече се заканваха на помпата. Не беше достатъчно тя да спре с последния дъх на парата, нахвърлиха се върху нея като върху живо същество, чийто живот искаха да отнемат.

— На тебе се пада първият удар! — повтаряше Етиен, като пъхна един чук в ръката на Шавал. — Хайде, нали се кле с другите!

Шавал трепереше, дърпаше се и в блъсканицата чукът падна, а другите, без да чакат, започнаха да разбиват помпата, като я удряха с железни прътове, с тухли и с всичко, което им попаднеше подръка. Някои дори чупеха върху нея тояги. Гайките хвърчаха, стоманените и медните части се разпадаха като откъснати крайници. Чугуненото тяло беше разбито само с един удар на кирка, водата бликна, помпата се изпразни с едно последно бълбукане, подобно на предсмъртен хрип.

Това беше краят, тълпата излезе навън обезумяла и притискайки се зад Етиен, който не изпускаше Шавал.

— Смърт на изменника! В шахтата! В шахтата!

Нещастникът, смъртнобледен, заекваше и с глупава упоритост повтаряше своята натрапчива мисъл, че трябвало да се измие.

— Чакай, щом толкова се притесняваш — каза Леваковица. — Дръж, ето ти ведрото!

Тук имаше една локва с вода от помпата. Тя беше побеляла от дебел пласт лед; изблъскаха Шавал, разчупиха този лед и го принудиха да потопи главата си в ледената вода.

— Гмурни се де! — повтаряше Изгорялата. — Дявол да те вземе, ако не се гмурнеш, ще те натикаме вътре… А сега ще пиеш, да, да, като животните, с муцуна в коритото!

Той трябваше да пие, наведен на четири крака. Всички се смееха жестоко. Една жена го дръпна за ушите, друга хвърли в лицето му шепа пресни конски фъшкии, намерени на пътя. Старата му фланела едва се държеше, висеше на парцали. А той, освирепял, се дърпаше и се извиваше, за да избяга.

Майо го блъсна, а Майовица беше между най-настървените срещу него, така че и двамата можеха да излеят старата си омраза; дори Мукет, която обикновено оставаше добра приятелка на любовниците си, беше побесняла срещу него, наричаше го негодник, казваше, че ще му смъкне гащите, за да види дали още е мъж.

Етиен я накара да млъкне:

— Е, де, стига толкова! Не е нужно всички да се нахвърляме срещу него… — и се обърна към Шавал: — Ако искаш, хайде двамата да си разчистим сметките.

Юмруците му се свиваха, очите му блестяха със смъртоносна ярост, беше вече толкова пиян, че чувстваше нужда да убива.

— Готов ли си? Трябва да остане един от нас… Дайте му нож. Аз имам.

Катрин го гледаше отмаляла и ужасена. Тя си спомняше за неговите признания, за желанието му да убива, когато пиел, отровен още при третата чаша — толкова силно била наслоена тази мръсотия в тялото му от неговите родители пияници. Изведнъж тя се хвърли, удари го по лицето с двете си женски ръце и изкрещя под носа му, като се задавяше от възмущение:

— Подлец, подлец, подлец!… Малко ли са всички тези безобразия? Искаш да го убиеш сега, когато той не може да се държи на краката си!

Тя се обърна към баща си и майка си, обърна се към всички:

— Вие сте подлеци, подлеци!… Убийте и мене заедно с него. Ще ви издера лицата, ако пак го пипнете. О, подлеци!

И тя се изправи пред своя мъж, защитаваше го, забравила побоищата, забравила мизерния живот, разбунтувала се при мисълта, че му принадлежи, тъй като той я беше взел за жена, и че е позор за нея, когато го унижават така.

Етиен беше станал смъртнобледен след плесниците на това момиче. Отначало му се поиска да я убие. Но после избърса лицето си с жест на изтрезняващ човек и каза на Шавал сред настъпилото дълбоко мълчание:

— Тя е права, стига толкова… Махай се!

Шавал веднага побягна, а Катрин изтича след него. Изумена, тълпата ги гледаше как изчезват при завоя на пътя. Само Майовица прошепна:

— Направихте грешка, трябваше да го задържите. Сигурно ще извърши някакво предателство.

Но тълпата отново тръгна на път. Наближаваше пет часът и огненочервеното слънце, спуснало се на хоризонта, подпалваше огромната равнина. Един преминаващ амбулантен търговец им съобщи, че драгуните слизали откъм „Сърцеядката“. Тогава хората се обърнаха, чу се заповед:

— В Монсу! В дирекцията!… Хляб, хляб, хляб!