Емил Зола
Жерминал (14)

III.

Етиен се настани у Майови към средата на август, когато Захари се ожени и получи от компанията за Филомен и двете си деца една свободна къща в селището; на първо време младият човек изпитваше стеснение пред Катрин.

Всяка минута бяха съвсем близо един до друг, навсякъде той заместваше големия брат, споделяше леглото на Жанлен, което бе пред леглото на голямата сестра. На лягане и на ставане той трябваше да се съблича и да се облича до нея, гледаше как и тя сваля и облича дрехите си. Когато падаше и долната й фуста, тя се открояваше с бледа белота, с тази снежна прозрачност на анемичните блондинки; и той изпитваше непрекъснато вълнение, като я виждаше толкова бяла, с мургави ръце и лице, сякаш потопена в мляко от петите до врата, където загарът на кожата й се очертаваше ясно като кехлибарена огърлица. Той се преструваше, че се извръща, но постепенно я опознаваше: отначало краката, които виждаше със сведените си надолу очи, после коляното, което съзираше, когато тя се вмъкваше в завивките; след това бюста с малките корави гърди, когато сутрин тя се навеждаше над легена. А тя, без да го поглежда, все пак избързваше, събличаше се за десет секунди и лягаше до Алзир така пъргаво като пепелянка, че докато той още едва събуваше обувките си, изчезваше, обръщаше гръб и над завивките оставаше само големият й кок.

Впрочем тя никога нямаше за какво да му се сърди. Макар че някакво влечение го караше въпреки волята му да я наблюдава под око в момента, когато тя си лягаше, той избягваше шегите и опасните докосвания. Родителите бяха тук, а освен това той изпитваше към нея някакво чувство на приятелство и на ненавист, което му пречеше да се отнася с нея като с момиче, което желае, въпреки тази непринуденост на съвместния им живот при миене и обличане, при ядене, в работата, когато нищо не оставаше скрито, дори и естествените нужди. Свенливостта на семейството се проявяваше само при всекидневното миене — сега младото момиче се къпеше в горната стая, а пък мъжете долу един след друг.

И в края на първия месец Етиен и Катрин сякаш не се забелязваха, когато вечер, преди да изгасят свещта, се движеха разсъблечени из стаята. Тя бе престанала да бърза, връщаше се към стария си навик да навива косите си, седнала в края на леглото, вдигнала ръце нагоре и запретнала ризата до бедрата си; а той, събул панталона си, често й помагаше, като търсеше фуркетите, които тя загубваше. Навикът убиваше срама, че са голи, те приемаха това за съвсем естествено, защото не вършеха нищо лошо, пък и не бе тяхна вината, че имаше само една стая за всички. И все пак понякога, когато не мислеха за нищо престъпно, изведнъж ги обземаше смут. След като не видеше няколко вечери подред бледото й тяло, той внезапно си я представяше съвсем бяла, с такава белота, която го караше да тръпне, и се принуждаваше да се обърне от страх да не се поддаде на желанието да я обладае. Други вечери тя пък без каквато и да е видима причина изпадаше в такова вълнение от свян, че побягваше, скриваше се в завивките, сякаш бе почувствала, че я сграбчват ръцете на този момък. После, когато свещта угасваше, те разбираха, че не спят, че мечтаят един за друг въпреки умората си. Това ги правеше неспокойни и сърдити на другия ден, защото предпочитаха спокойните вечери, когато се държаха непринудено като другари.

Етиен се оплакваше само от Жанлен, който спеше свит на кълбо. Алзир дишаше леко, а сутрин намираха Ленор и Анри прегърнати така, както ги бяха сложили да спят. В тъмната къща не се чуваше друг шум освен хъркането на Майо и Майовица, които пуфтяха ритмично като ковашки мехове. Общо взето Етиен се чувстваше тук по-добре, отколкото у Расеньор, леглото не беше лошо и му сменяха бельото веднъж в месеца. Ядеше по-вкусни чорби, страдаше само от недостига на месо. Но всички се хранеха така, той не можеше срещу своите четиридесет и пет франка месечно за пансиона да иска заешко месо на всяко ядене. Тези четиридесет и пет франка подпомагаха семейството, което успяваше да свързва двата края, като все още оставаха неплатени някои дребни дългове; Майови бяха признателни на своя наемател, бельото му беше винаги изпрано и изкърпено, копчетата зашити, нещата му подредени; най-сетне той чувстваше около себе си чистота и нежни женски грижи.

По това време Етиен избистряше идеите, които бръмчаха в главата му. Досега той само инстинктивно се бунтуваше сред глухия кипеж на другарите си. Най-различни неясни въпроси изникваха пред него: защо едни мизерстват? Защо други са богати? Защо едните са под ярема на другите, без да имат надежда да заемат някога мястото им? И най-напред разбра, че е невежа. От този момент го измъчваха таен срам и скрита мъка; не знаеше нищо, не смееше да разговаря за нещата, които го вълнуваха — за равенството между всички хора, за справедливо разпределение между тях на всички земни блага. И поради това се впусна да чете безсистемно, като невежите, обзети от жажда за знания. Сега той поддържаше редовна кореспонденция с Плюшар, който беше по-образован, много известен в социалистическото движение. Изписваше си книги, които мъчно разбираше, но четенето му още повече го въодушевяваше; особено медицинската книга „Хигиена на миньора“, в която един белгийски лекар беше описал болестите, от които умира народът от каменовъглените басейни; освен това получаваше трудове по политическа икономия, сухи и неразбираеми, анархистически брошури, които го разстройваха, стари броеве на вестници, които после запазваше като неопровержими аргументи в случай на възможни спорове. Суварин също му даваше книги, една от които, за кооперативните сдружения, го накара да мечтае цял месец за световен съюз за размяна, който да унищожи парите и да изгради целия обществен живот върху труда. Срамът от невежеството чезнеше, изпитваше гордост, откакто бе започнал да чувства, да мисли.

През тези първи месеци Етиен живееше с възторга на новопокръстените, със сърце, преливащо от благородно възмущение срещу потиснатите. Той още не можеше да си създаде мироглед от безредното четене. Практическите искания на Расеньор се смесваха в него с насилията и разрушенията на Суварин; и когато излизаше от кръчмата „Авантата“, където почти всеки ден продължаваше да ругае с тях компанията, той вървеше като в сън, виждаше коренното обновление на народите, без да е счупен нито един прозорец, без да е пролята нито капка кръв. Впрочем не му беше ясно как ще се извърши всичко това, предпочиташе да вярва, че събитията ще се развият много добре, защото главата му веднага се замайваше, щом се опитваше да изработи програма за преустройство. Проявяваше се дори като много уморен и непоследователен, често повтаряше, че трябва да се разграничават политиката и социалните въпроси — една фраза, която бе прочел някъде и която му се струваше, че е подходяща в средата на флегматичните миньори, у която живееше.

Сега всяка вечер у Майови се заседаваха половин час повече, преди да се качат горе, за да си легнат. Етиен подхващаше винаги все същия разговор. Откакто бе започнал да се просвещава, той все повече се възмущаваше от живота в миньорското селище. Да не би да са говеда, че така са наблъскани един до друг като в кошара сред нивята, толкова натясно, че не могат да се преоблекат, без да покажат задника си! И колко това е вредно за здравето, и как момичетата и момчетата насила се развращават едни други!

— Така е — отвръщаше Майо, — ако имахме повече пари, щяхме да живеем по-нашироко. Все пак напълно вярно е, че за никого не е добре, като живеем един върху друг. Винаги едно и също накрая — пияни мъже и бременни момичета.

И разговорът в семейството започваше оттук, всеки казваше думата си, а газта в лампата разваляше въздуха, умирисан вече на пържен лук. Не, животът им съвсем не беше лек. Мъчеха се като истински животни с една работа, на каквато преди са пращали каторжници, деряха кожите им повече, отколкото трябва, и всичко това за толкова, че нямаха дори месо вечер на трапезата си. Наистина имаха все пак нещо за ядене, хранеха се, но толкова малко, колкото да не умрат от глад, да се мъчат, смазани от дългове, и преследвани, сякаш крадяха хляба си. В неделните дни спяха от умора. Единствените им удоволствия бяха да се напиват или да правят деца на жените си; бирата поне пълни корема, а детето, като порасне, не иска и да знае за родителите си. Не, не, никак не е весело.

Тогава се намесваше и Майовица:

— Най-неприятното, знаете ли, е, когато казват, че това не може да се промени… Когато си млад, въобразяваш си, че щастието ще дойде, надяваш се на много неща; а после мизерията си продължава и няма никакъв изход… Аз не желая зло на никого, но случва се понякога тази неправда да ме кара да се бунтувам.

Настъпваше мълчание, всички въздишаха за миг, смътно потиснати от този затворен хоризонт. Само дядото, Неумиращия, когато се случваше там, отваряше учудено очи, защото в негово време не се измъчваха с такива въпроси: раждаха се във въглищата и копаеха в забоя, без да искат нещо повече; а пък сега вееше вятър, който пораждаше амбиция у въглекопачите.

— Не трябва да се плюе върху нищо… Началниците често пъти са негодници; но винаги ще има началници, вярно ли е? Излишно е да си блъскаме главите и да разсъждаваме по тези въпроси.

Изведнъж Етиен се разпалваше. Как така! Да се забрани на работника да разсъждава! Не! Точно затова положението скоро ще се промени, защото работникът вече разсъждава. По времето на стареца миньорът е живял в мината като животно, като машина за добив на въглища, винаги под земята, с очи и уши, затворени за събитията навън. Заради това богатите, които управляват, можели да се споразумеят както си искат, да го продават и да го купуват, за да изпиват кръвта; а той дори не подозирал нищо. Но сега миньорът се пробуждаше там долу, пускаше кълнове под земята като истинско зърно; и ще видим един ден какво ще изникне в хубавата почва: да, ще израснат хора, една армия от мъже, която ще възстанови правдата. Нима всички граждани не бяха равни след революцията? Щом гласуват заедно, трябва ли работникът да си остане роб на господаря, който му плаща? Големите компании смазваха всичко със своите машини, сега работникът нямаше вече срещу тях дори гаранциите от миналото, когато хората от една и съща професия, обединени в сдружения, можеха да се защитават. Именно за това, дявол да го вземе, пък и за други неща всичко ще се сгромоляса един ден благодарение на просветата. Нека погледнат в самото селище: дедите не можеха да си подписват името, бащите вече знаеха, а пък децата им четяха и пишеха като учители. Ах, израстваше, израстваше малко по малко хубава жътва от мъже, която зрееше под слънцето! Сега, когато човек не беше вече закован на мястото си за цял живот и можеше да има амбиция да заеме мястото на съседа, защо да не вдигне юмрук и да се опита да стане по-силният? Майо, макар и развълнуван, все още не вярваше.

— Щом мръднеш, връщат ти книжката — казваше той. — Старият има право, миньорът винаги ще се мъчи, без да има надежда, че от време на време ще бъде възнаграден с печен овнешки бут.

Умълчана от известно време, Майовица сякаш се пробуждаше от сън.

— Поне да беше вярно това, че бедните на земята ще бъдат богати на онзи свят, както кюретата разправят!

Силен смях я прекъсваше, дори децата вдигаха рамене — всички бяха заразени от дух на неверие, таяха скрит страх от привиденията в мината, но се присмиваха на празното небе.

— Ах, по дяволите кюретата! — викаше Майо. — Ако сами вярваха в това, щяха да ядат по-малко и да работят повече, за да си осигурят по-хубаво място там горе… Не, умре ли човек, за него всичко свършва.

Майовица дълбоко въздишаше:

— Ах, Боже мой! Ах, Боже мой!

А после, с отпуснати върху коленете ръце, тя казваше много отчаяно:

— В такъв случай наистина е вярно, че всички ние сме осъдени на смърт.

Всички се споглеждаха. Неумиращия плюеше в кърпата си, а Майо продължаваше да стиска в уста угасналата си лула. Алзир слушаше, застанала между Ленор и Анри, заспали на края на масата. Но най-вече Катрин, опряла брада на ръката си, не изпускаше с големите си светли очи Етиен, когато той с възторг говореше за вярата си и разкриваше чаровното бъдеще на своя социален блян. Навред около тях селището затихваше в сън, чуваше се само далечен детски плач или викове на закъснял пияница. В стаята стенният часовник тракаше бавно, от плочите, посипани с пясък, лъхаше свежа влага, макар че беше задушно.

— Я гледай какви мисли! — казваше младият човек. — Нима имате нужда от Дядо Боже и от неговия рай, за да бъдете щастливи? Нима не можете сами да изградите щастието си на земята?

Той говореше разпалено, без да спира. Изведнъж затвореният хоризонт се разкъсваше, светла пролука се разтваряше в мрачния живот на тези бедни хора. Безкрайният кръговрат на мизерията, животинският труд, тази орисия на добитък, който дава вълната и когото колят — цялото това нещастие изчезваше като стопено от жаркото слънце и правдата, феерично осветена, слизаше от небето. Дядо Боже беше мъртъв, но правдата щеше да осигури щастието на хората, като възцари равенството и братството. Ново общество израстваше за един ден като в сънищата, един огромен, приказно великолепен град, в който всеки гражданин ще живее от своя труд и ще има дял в общите радости. Старият прогнил свят беше се сринал на прах и едно младо човечество, пречистено от своите престъпления, образуваше един-единствен народ от работници, който имаше за девиз: на всекиго според заслугите и за всяка заслуга според делата. И непрекъснато този блян се разширяваше, ставаше по-красив и по-съблазнителен, колкото повече се извисяваше към непостижимото.

Отначало Майовица отказваше да слуша, обзета от таен ужас. Не, не, всичко това е толкова хубаво, не трябва да се впускаме в тези идеи, защото след това те правят живота по-отвратителен и човек трябва да унищожи всичко, за да бъде щастлив. Когато виждаше блясък в очите на развълнувания и победен Майо, тя се тревожеше, прекъсваше Етиен и викаше:

— Не слушай, мъжо! Много добре виждаш, че ни разказва приказки… Нима буржоата някога ще се съгласят да работят като нас?

Но постепенно очарованието въздействаше и на нея. Накрая и тя започваше да се усмихва, въображението й се пробуждаше и тя навлизаше в този вълшебен свят на надеждата. Беше толкова приятно да забравиш за един час тъжната действителност! Когато живееш като животните с нос в земята, хубаво е да имаш един въображаем кът, в който да се забавляваш и да изпитваш удоволствие от неща, които никога няма да притежаваш. Но това, което най-много я вълнуваше и я караше да се съгласява с младия човек, беше мисълта за справедливост.

— Тук сте прав! — викаше тя. — За правото дело аз съм готова да ме разсекат на парчета… Ех, наистина ще бъде справедливо да се радваме и ние.

Тогава и Майо се осмеляваше да се разпали.

— По дяволите! Не съм богат, но на драго сърце ще дам сто су, за да не умра, преди да видя всичко това. Какво сгромолясване! Нали? Скоро ли ще бъде и как ще се справим?

Етиен отново започваше да говори. Старото общество се разтърсваше, нямаше да може да изтрае повече от няколко месеца, твърдеше той убедително. Но не беше съвсем наясно за начините, по които всичко това щеше да се осъществи, смесваше това, което бе прочел, и смело се хвърляше пред тези невежи в обяснения и после сам се объркваше в тях. Изреждаше всички методи, смекчени от увереността за лесна победа, от някаква световна милувка, която ще сложи край на класовите противоречия; а при това не държеше сметка за някои твърдоглавци сред господарите и буржоата, които може би щеше да се наложи да бъдат вразумени със сила. И Майови имаха вид, че разбират, одобряваха, приемаха, че нещата ще се разрешат така по чудо със сляпата вяра на новопокръстени християни от първите дни на църквата, които очакваха раждането на новото съвършено човешко общество върху бунището на стария свят. Малката Алзир разбираше някои думи и си представяше щастието като една много затоплена къща, в която децата ще играят и ще ядат, колкото си искат. Катрин, без да мръдне, и с глава, все така опряна на ръката, седеше, втренчила очи в Етиен, а когато той преставаше да говори, тя, съвсем бледа, потръпваше леко като от студ.

Но Майовица поглеждаше стенния часовник.

— Часът минава девет, възможно ли е! Как ще станем утре.

И Майови ставаха от масата със свито сърце, отчаяни. Струваше им се, че едва бяха забогатели, и изведнъж отново падаха в калта. Неумиращия, който тръгваше за мината, мърмореше, че всички тези приказки не правят чорбата по-хубава; в това време другите се изкачваха горе един след друг и забелязаха, че стените са влажни, а въздухът — тежък и развален. Селището вече спеше дълбоко. Горе в стаята Катрин си лягаше последна и загасваше свещта. Етиен долавяше как тя трескаво се върти в леглото, преди да заспи.

Често на тези разговори идваха и съседи — Левак, който се въодушевяваше от идеите за подялбата, и Пиерон, който от благоразумие отиваше да си легне, щом започваха да нападат компанията. От време на време Захари влизаше за малко, но политиката го отегчаваше и той предпочиташе да отиде в „Авантата“, за да изпие халба бира. А пък Шавал, който преувеличаваше всичко, искаше кръв. Почти всяка вечер той прекарваше по един час у Майови: в постоянството му се таеше скрита ревност, страх да не му откраднат Катрин. Това момиче, на което той бе започнал да се насища, му беше станало по-скъпо, откакто един мъж спеше близо до него и можеше да го вземе през нощта.

Влиянието на Етиен се разширяваше, той постепенно революционизираше миньорското селище. Агитираше, без да вдига шум, и то толкова по-убедително, колкото повече печелеше уважението на всички. Въпреки своята недоверчивост на благоразумна домакиня Майовица се отнасяше с почит към него като към млад човек, който си плаща редовно и нито пие, нито играе комар, а вечно стои с наведена глава над някоя книга; и заради това тя му създаваше репутация на образован момък сред съседите, които пък злоупотребяваха, като го караха да им пише писмата. Той беше нещо като доверено лице, на което поверяваха кореспонденцията и се съветваха по деликатни въпроси. И така в началото на месец септември успя да учреди най-сетне своята прословута взаимоспомагателна каса, още много бедна, защото се бяха включили само жителите на селището; но се надяваше, че скоро ще привлече за членове и въглекопачите от всички мини, особено ако компанията, която досега беше пасивна, не му пречи и занапред. Избраха го за секретар на сдружението и дори му определиха малко възнаграждение за писмената работа. Това го правеше почти богат. Защото, ако женените миньори едва свързваха двата края, скромните ергени, които нямаха никакви задължения, можеха и да отделят нещо.

Оттогава у Етиен се извърши бавна промяна. Пробудиха се инстинкти към кокетство и благоденствие, потискани от беднотията, и те го подтикнаха да си купи сукнени дрехи. Поръча си чифт хубави ботуши и изведнъж започна да минава за водач, цялото селище се обедини около него. Всичко това приятно задоволяваше себелюбието му, той се опияняваше от тези първи радости на своята популярност: мисълта, че е начело на другите, че ръководи именно той, толкова млад, до вчера още извозвач, го изпълваше с гордост, правеше още по-голяма мечтата му за близката революция, в която щеше да играе роля. Лицето му се промени, стана сериозно, той се вслушваше в гласа си; а зараждащото се в него славолюбие разпалваше теориите му и го тласкаше към мисли за борба.

А есента напредваше, от октомврийските студове градинките в селището посърнаха. Чирачетата не натискаха вече извозвачките в навеса зад хилавите люляци; бяха останали само зимните зеленчуци — зеле, осеяно с бял скреж, праз и салати. Отново проливни дъждове зашибаха червените керемиди, водата шуртеше на потоци в буретата, поставени под капчуците. Във всички къщи печките не угасваха, натъпкани с въглища, които тровеха въздуха в затворените стаи. Започваше още един сезон на голяма мизерия.

През октомври, в една от първите ледени нощи, Етиен, развълнуван от това, което бе говорил долу, не можа да заспи. Той бе видял как Катрин се плъзна под завивката и как после угаси свещта. Тя също изглеждаше съвсем неспокойна, измъчена пак от онова чувство на свян, което понякога я караше да бърза така несръчно, че повече се разголваше. Лежеше като мъртва в тъмното, но той усещаше, че и тя като него не спи; чувстваше, че и тя мисли за него, както той за нея: никога това безмълвно общуване на техните души не беше ги вълнувало така силно. Изминаха минути, но нито той, нито тя помръднаха, само дишането им ставаше по-тежко, макар че се мъчеха да го задържат. На два пъти беше готов да стане и да легне при нея. Глупаво беше да се желаят така силно, а да не се отдадат един на друг. Защо трябваше да сдържат желанието си? Децата спяха, тя го искаше веднага, той беше уверен, че го чака задъхана; че ще обвие около него ръце, мълчалива и със стиснати зъби. Измина близо един час. Той не отиде при нея, тя не се обърна от страх да не го повика. Колкото повече живееха един до друг, толкова по-високо се издигаше преградата между тях — дали от срам, дали от отвращение, или от нежно приятелство — те самите не можеха да си обяснят.