Емил Зола
Жерминал (1)

I.

През голата равнина, в беззвездната, тъмна и гъста като мастило нощ един човек вървеше сам по главния път от Маршиен за Монсу, десет километра паваж, прокаран направо през нивята със захарно цвекло. Пред себе си той не виждаше дори черната земя, а огромния хоризонт чувстваше само по поривите на мартенския вятър — могъщи, сякаш морски вихрушки, вледенени, след като са измели безкрайни мочурища и голи земи. Никакъв силует на дърво не се очертаваше пред него, паважът се простираше право като вълнолом сред заслепяващата пелена на мрака.

Човекът бе тръгнал от Маршиен към два часа. Той вървеше с широки крачки, като трепереше под изтърканата си памучна куртка и кадифените панталони. Малък вързоп, увит в кърпа на квадрати, му пречеше много и той го стискаше ту с единия, ту с другия лакът към хълбоците си, за да може да пъха до дъното на джобовете си едновременно и двете ръце — ръце, вкочанясали от студ, които кървяха от камшиците на източния вятър. Една-единствена мисъл изпълваше неговата празна глава на работник без работа и без подслон — надеждата, че след разсъмване няма да бъде толкова студено. Вървеше вече един час, когато вляво, на два километра от Монсу, забеляза червени огньове, три мангала, които горяха на открито като увиснали във въздуха. Отначало се поколеба, обзет от страх, после не можа да устои на болезнената нужда да си сгрее за миг ръцете.

Изровен път водеше натам. Всичко изчезна. Вдясно от човека имаше стобор, някаква стена от дебели дъски покрай железопътна линия; вляво пък се издигаше тревист склон с неясни пирамиди на върха, очертанията на село с прихлупени, еднообразни покриви. Той направи около двеста крачки. Внезапно след един завой на пътя огньовете отново се появиха близо до него, без пак да може да разбере как така горят високо в мъртвото небе като димящи луни. Но долу, на земята, друго зрелище го накара да се спре. Това беше някаква тежка маса, разкривена грамада от сгради, в която се извисяваше силуетът на фабричен комин, бледи светлини излизаха от замърсените прозорци! Пет-шест унили фенера висяха отвън по гредите, почернелите дървета загатваха смътно силуетите на гигантски скели и от това фантастично видение, потънало в мрак и дим, се издигаше само един глас — мощното и продължително дихание на изпускана пара, която не се виждаше.

Едва сега човекът разбра, че това е мина. Обзе го срам: но какво пък? Работа няма да има. И вместо да се запъти към сградите, най-сетне се реши да се изкачи по насипа, върху който в железни кошове горяха три огъня от каменни въглища, за да осветяват и топлят работата. Работниците от подготвителните изработки се бяха забавили, та още вадеха изкопаната пръст. Сега чуваше как маневристите тласкат влакчетата по скелите, различаваше живите сенки, които обръщаха вагонетките край всеки огън.

— Добър ден — каза той, като приближи до единия кош.

С гръб към мангала стоеше конярят, старец във виолетова вълнена фланела и с каскет от заешка кожа на главата; в това време конят му, едър и жълт, чакаше неподвижен като пън да изпразнят шестте вагонетки, които беше докарал. Маневристът при тумбачката, червенокосо и мършаво момче, съвсем не бързаше и натискаше лоста с ленива ръка. А там горе се засилваше леденият вятър, чиито отмерени пориви режеха като коса.

— Добър ден — отвърна старецът.

Настъпи мълчание. Почувствал, че го гледат с недоверчиво око, човекът веднага каза името си.

— Казвам се Етиен Лантие, машинист съм… Намира ли се тук работа?

Пламъците го осветяваха, беше на около двадесет и една години, много мургав, красив мъж, силен на вид въпреки дребния си ръст.

Поуспокоен, конярят поклати глава.

— Работа за машинист? Не, не… А и вчера пак се явиха двама. Няма нищо.

Фученето на вятъра прекъсна разговора им. После Етиен попита, като посочи тъмната маса от сгради в дъното на табана:

— Това е мина, нали?

Този път старецът не можа да отговори. Силен пристъп на кашлица го задушаваше. Най-сетне той плю и върху озарената земя храчката му остави черно петно.

— Да, мина, „Ненаситната“… Вижте, селището е съвсем близо!

И на свой ред с протегната ръка той сочеше в нощта селото, чиито покриви младият човек беше различил. Но шестте вагонетки бяха празни и без да плесне камшика, той ги последва със схванати от ревматизъм крака, едрият жълт кон потегли самичък, повлече се тежко между релсите под нова вихрушка, от която козината му настръхна.

„Ненаситната“ се очертаваше вече по-ясно. Етиен, увлякъл се пред мангала да грее нещастните си разкървавени ръце, гледаше, различаваше всяка част на мината, окатранения сортировъчен хангар, кулата на шахтата, огромното помещение на подемната машина, малката квадратна кула на водната помпа. Тази мина с ниските си тухлени сгради, скътана в една падина и издигнала комина си като заплашителен рог, му приличаше на зло, ненаситно животно, клекнало тук, за да изяде света. Той я разглеждаше и мислеше за себе си, за скитническия си живот, вече цяла седмица, откак търсеше място; виждаше се отново как работи в железопътната работилница, как удря плесница на своя началник, как го изпъждат от Лил, как го пъдят отвсякъде; в събота бе пристигнал в Маршиен, където казваха, че имало работа в стоманолеярните. И нищо — нито в стоманолеярните, нито в „Сонвил“, та трябваше да прекара неделята скрит под дървения материал в склада на една коларска работилница, откъдето пазачът го бе изгонил в два часа през нощта. Нищо, нито сантим, нито дори кора хляб: какво щеше да прави така по пътищата, без цел, без да има дори къде да се подслони от ледения вятър? Да, това наистина беше мина, малкото фенери осветяваха площадката, а една внезапно отворена врата му даде възможност да види ярко осветените пещи на генераторите. Той си обясняваше дори как помпата изпуска парата, това тежко и продължително пухтене, свистящо непрекъснато като задавено дишане на чудовище.

Маневристът при тумбачката, превил гръб, дори не вдигна очи към Етиен, който се готвеше да вземе малкия си вързоп, паднал на земята, когато пристъп на кашлица извести за връщането на коняря. Той бавно се измъкна от мрака, следван от жълтия кон, който изкачваше нови шест пълни вагонетки.

— Има ли фабрики в Монсу? — попита момъкът.

Старецът изхрачи черно, после отвърна през вятъра:

— О, фабрики да търсиш! Какво нещо беше преди три-четири години! Всичко фучеше, хората все не достигаха, никога не се е печелило така… А ето че сега трябва да си стягаме коланите. Истинско нещастие в нашия край, уволняват хората, работилниците се затварят една след друга… Може би не е виновен императорът, но защо ще ходи да се бие в Америка? Да не говорим, че холерата мори и добитъка, и хората.

И така, с оскъдни думи, със задъхване, двамата продължиха да се оплакват. Етиен разказваше за безрезултатните си скитания от една седмица: нима трябваше да пукне от глад? Скоро пътищата ще бъдат пълни с просяци. Да, казваше старецът, зле ще свърши това, защото не е позволено от Бога да се изхвърлят толкова християни на улицата.

— Няма месо всеки ден.

— Поне хляб да имаше!

— Наистина хляб поне да имаше!

Гласовете им се губеха, вихрушките отнасяха думите с тъжното си виене.

— Вижте! — извика много високо конярят, като се обърна на юг. — Монсу е там…

И с протегната отново ръка той посочи невидими в мрака точки, като ги наименуваше. Там, в Монсу, захарната рафинерия „Фовел“ работела още, но рафинерията „Отон“ била съкратила персонала си, само мелницата „Дитийол“ и фабриката за минни въжета „Бльоз“ още се държали. После с широк жест той посочи на север почти половината хоризонт: машиностроителните работилници „Сонвил“ не били получили две трети от обичайните си поръчки; от трите високи пещи на стоманолеярните в Маршиен само две били запалени; стачка заплашвала дори стъкларската фабрика „Гажбоа“, защото искали да намалят надниците.

— Знам, знам — повтаряше младият човек при всяко посочване. — Оттам идвам.

— Ние тук я караме засега — добави конярят. — Макар че мините намалиха добива. А погледнете насреща в „Победа“, там горят само две коксови батерии.

Той плю и тръгна подир сънливия си кон, впрегнат в празните вагонетки.

Сега Етиен можеше да огледа целия край. Мракът беше все така дълбок, но ръката на стареца го бе изпълнила с големите бедствия, които младият човек несъзнателно чувстваше в този час около себе си навсякъде в безграничното пространство. Не въргаляше ли през голото поле мартенският вятър вика на глада? Вихрушките се разбесняха, те сякаш носеха смърт на труда, немотия, която щеше да убие много хора. И с блуждаещи очи той се силеше да пробие мрака, измъчван от желание и от страх да види.

Всичко чезнеше сред неизвестността на непрогледния мрак, в далечината той различаваше само високите пещи и коксовите батерии. И те, батериите от по сто комина, наредени полегато, очертаваха рампи от червени огньове; а по-наляво другите две кули горяха със син пламък в открито небе като гигантски факли. Беше тъжно като при пожар, нямаше други небесни светила на зловещия хоризонт освен тези нощни огньове на каменните въглища и желязото.

— Вие да не сте от Белгия? — подзе зад Етиен конярят, който се бе върнал.

Този път той караше само три вагонетки. Искаха поне тях да изпразнят: авария в товарната клетка, някаква счупена гайка, щяла да спре работата за цели петнайсет минути. Долу при табана бе настъпила тишина, маневристите не разтърсваха вече скелите с продължителен громол. В мината се чуваха само далечни удари от чук, който биеше върху ламарина.

— Не, от Юга съм — отвърна младият човек.

След като изпразни вагонетките, маневристът при тумбачката седна на земята, доволен от престоя; и все така див и мълчалив, той само повдигна към коняря своите големи угаснали очи, сякаш отегчени от толкова много думи. Старецът наистина имаше навик да говори така дълго. Изглежда, че лицето на непознатия му харесваше и той бе обзет от непреодолимо желание за откровен разговор, което понякога кара старите хора да си говорят сами на висок глас.

— Аз — каза той — съм от Монсу, казвам се Неумиращия.

— Това прякор ли е? — попита учуден Етиен.

Старецът самодоволно се изкикоти и посочи „Ненаситната“:

— Да, да. Измъквали са ме три пъти отдолу. На парчета, първия път целия опърлен, втория — чак гърлото ми беше пълно с пръст, третия — с издут от вода корем, като жаба… И като разбраха, че не искам да пукна, нарекоха ме Неумиращия, на шега.

Той още повече се развесели, но смехът му, който приличаше на скърцане на лошо смазан скрипец, накрая се превърна в ужасен пристъп на кашлица. Мангалът сега напълно осветяваше голямата му глава с оредяла бяла коса, с плоско, мъртвешки бледо лице, нашарено със синкави петна. Беше дребен, с огромна шия, с голи прасци и стъпала, с дълги ръце, чиито квадратни китки достигаха до коленете му. Впрочем и той като коня, който стоеше неподвижен на краката си, без привидно да страда от вятъра, изглеждаше като от камък и сякаш не усещаше нито студа, нито вихрушките, които свистяха в ушите му. Когато се изкашля с дълбоко раздиране на гърлото, той се изхрачи до крака на мангала и земята почерня.

Етиен го гледаше, гледаше и земята, която той цапаше.

— Отдавна ли — попита — работите в мината?

Неумиращия разтвори широко двете си ръце.

— Отдавна, ехей!… Да!… Нямах осем години, когато слязох, знаете, и то точно в „Ненаситната“, а съм на петдесет и осем сега. Направете му сметката. Всичко съм бил там долу — отначало чирак, после извозвач, когато имах сили да тикам, после копач в продължение на осемнайсет години. След това заради проклетите крака ме поставиха да копая пръст, да насипвам, да поправям пътя и най-сетне трябваше да ме изтеглят отдолу, защото докторът казваше, че там ще си остана… И така, има пет години оттогава, ме направиха коняр… Хм, не е лошо, нали — петдесет години в мината, от които четирийсет и пет под земята!

Докато говореше, горящи въглени, които падаха от време на време от мангала, осветяваха бледото му лице с кървави отблясъци.

— Казват ми да си почина — продължи той. — Аз не искам и те ме смятат за много глупав!… Ще карам още две години, докато стана на шейсет, за да имам пенсия сто и осемдесет франка. Ако днес им кажа сбогом, ще ми дадат сто и петдесет. Хитри са тия типове!… Пък и още съм здрав освен краката. Това е от водата, която е влязла под кожата, защото много съм се мокрил в забоите. Има дни, когато не мога да помръдна крака си, без да викна.

Кашлицата пак го прекъсна.

— И от това ли кашляте? — каза Етиен.

Но той отвърна „не“ със силно поклащане на главата. А после, когато можа да говори:

— Не, не, хванах хрема миналия месец. Никога не съм кашлял, а сега не мога да се отърва… И смешно е, че храча, храча…

Хъхрене раздра гърлото му, той плю черно.

— Това кръв ли е? — най-сетне се осмели да попита Етиен.

Неумиращия бавно изтриваше устата си с опакото на ръката си.

— Въглища… Имам в гърдите си с какво да се топля до края. А пък ето пет години кракът ми не е стъпил долу. Имам си ги на склад, изглежда, без да съм знаел. Хе, консервирали са се!

Настъпи мълчание, далечният чук биеше равномерно долу в мината, вятърът фучеше с жалбата си като вик на глад и умора, идващ от глъбините на нощта. Пред пламъците, които се разпиляваха, старецът продължаваше със заглъхващ глас да предъвква спомените си. А, разбира се, не от вчера той и неговите се блъскат в мината! Родът им работи за Компанията на мините в Монсу от нейното основаване, а това е отдавна, има вече сто и шест години. Неговият дядо, Гийом Майо, като петнадесетгодишен хлапак открил богатите и дебели въглища в „Рекияр“, първата мина на компанията, една стара и изоставена днес мина, ей там, до рафинерията „Фовел“. Всички в този край знаят това, а и доказателството е, че откритият пласт се казва „Пласт Гийом“, на името на неговия дядо. Той не го познава, бил едър, както разказват, и много силен, умрял от старост на шестдесет години. После баща му, Никола Майо, наречен Червения, едва на четиридесетгодишна възраст останал в „Ненаситната“, която прокарвали по това време: при едно срутване бил смазан напълно, скалите изпили кръвта и схрускали костите му. Двама от чичовците му и трима от братята му също оставили там кожите си по-късно. Той, Венсан Майо, който се измъкнал почти цял, само с болни крака, минавал за хитрец. Впрочем какво да се прави? Трябва да се работи. Така е от баща на син, както ако биха работили друго нещо. Неговият син, Тусен Майо, сега се разсипва от работа, пък и внуците му, и всичките му роднини, които живеят насреща, в миньорското селище. Сто и шест години копане, хлапетата след старите, за същия господар: е? Мнозина буржоа не биха могли да разкажат така добре родословието си!

— Поне хляб да има! — прошепна отново Етиен.

— Та това и аз казвам, докато има хляб, може да се живее.

Неумиращия млъкна с очи, обърнати към селището, където една след друга пламваха светлини. От камбанарията на Монсу удари четири часът, студът ставаше по-силен.

— И богата ли е вашата компания? — подзе Етиен.

Старецът вдигна рамене, после ги отпусна, сякаш притиснати от камара монети.

— Да, да. Не толкова богата като съседката си, компанията в Анзен. Но милиони и милиони все пак. Не могат да се изброят… Деветнайсет мини, от които тринайсет в експлоатация — „Ненаситната“, „Победа“, „Сърцеядката“, „Миру“, „Свети Тома“, „Мадлен“, „Фьотри Кантел“, други още; и шест изчерпани или за вентилация, като „Рекияр“… Десет хиляди работници, концесии, които се разпростират върху шейсет и седем общини, добив пет хиляди тона дневно, една железопътна линия, която свързва всички мини, и работилници, и фабрики!… Да, да! Имат си пари!

Шум от вагонетки върху скелите накара големия жълт кон да наостри уши. Долу клетката навярно бе поправена, маневристите бяха подновили работата. Докато впрягаше коня, за да слезе пак, конярят добави тихо, като се обърна към него:

— Не трябва да навикваш да бъбриш, проклет ленивецо!… Ако господин Енбо знаеше как си губиш времето!

Етиен замислен гледаше нощта. Той попита:

— Значи на господин Енбо е мината?

— Не — обясни старецът, — господин Енбо е само генерален директор. И той е платен като нас.

Младият човек посочи с жест необятния мрак.

— На кого е тогава всичко това?

Неумиращия остана за миг задавен от нов пристъп на кашлица, толкова силен, че не можеше да си поеме дъх. Най-сетне, когато се изхрачи и избърса черната пяна от устните си, той каза през вятъра, който се усилваше:

— Хм, на кого е всичко това ли?… Не се знае. На хора.

И с ръка посочи в мрака някаква неопределена точка, някакво непознато и далечно място, населено от тия хора, за които Майови копаеха въглищата в продължение на повече от един век.

Гласът му изразяваше религиозен страх, сякаш бе говорил за някакво недостижимо светилище, където се криеше сито и приклекнало божество, на което те всички отдаваха плътта си, без да го бяха виждали.

— Поне хляб да имаше до насита! — каза за трети път Етиен без видима връзка.

— Ами да! Ако имаше винаги хляб, щеше да е много хубаво!

Конят бе тръгнал, конярят изчезна на свой ред с провлечена стъпка на инвалид. При тумбачката маневристът не бе мръднал; свит на кълбо, забил брада между коленете си, той бе вперил големите си угаснали очи в празното пространство.

Макар че вдигна вързопа си, Етиен не тръгна. Той чувстваше как вихрушките вледеняват гърба му, докато гърдите му горяха пред големия огън. Може би все пак нямаше да е зле да попита в мината: старецът навярно не знаеше, пък и той се примиряваше, щеше да приеме каквато и да е работа. Къде да отиде и какво да прави в този край, изтощен от безработицата? Но смущаваше го някакво колебание, някакъв страх от „Ненаситната“ сред тази гола равнина, потънала в гъстия мрак. При всяка вихрушка вятърът се засилваше, като че ли го духаше самият безкрайно разширяващ се хоризонт. Никакъв просвет не светлееше в мъртвото небе, само високите пещи и коксовите батерии пламтяха и окървавяваха мрака, без да осветяват каквото и да е. И „Ненаситната“, приклекнала като свиреп звяр в дъното на своята дупка, се снишаваше още повече и дишаше все по-тежко и по-дълбоко, сякаш от мъчителното смилане на човешка плът.