Емил Зола
Жерминал (39)

V.

Долу, в шахтата, изоставените нещастници крещяха от ужас. Водата стигаше вече до пояс. Шумът на пороя ги оглушаваше, последното срутване на обшивката ги караше да мислят, че светът се е сгромолясал; а най-много ги влудяваше цвиленето на затворените в конюшнята коне — предсмъртен, страхотен и незабравим вик на животно, което колят.

Мук беше изпуснал Боеца. Старият кон беше тук, разтреперан, с разширени очи, втренчени във водата, която непрекъснато се покачваше. Товарището бързо се изпълваше и под червеникавата светлина на трите лампи, които още горяха под свода, се виждаше как расте прииждащата зеленикава водна маса. И внезапно, когато почувства този хлад да мокри козината му, конят препусна в гневен галоп, устреми се и потъна в една от извозните галерии.

Тогава всички се спуснаха да се спасяват кой както може, хората хукнаха подир животното!

— Няма какво повече да стоим тук! — викаше Мук.

— Трябва да се опитаме през „Рекияр“.

Мисълта, че биха могли да излязат през старата съседна мина, ако достигнат там, преди пътят да бъде прекъснат, сега ги понесе напред с все сила. Двадесетте души се заблъскаха един след друг, повдигнали нагоре лампите си, за да не ги изгаси водата. За щастие галерията се издигаше със слаб наклон и те, борейки се с прииждащата вода, преминаха двеста метра, без да затънат повече. Забравени суеверия се пробуждаха в тези отчаяни души и те призоваваха на помощ земята, която си отмъщаваше, като изпускаше така кръвта на каменовъгления пласт, защото бяха прерязали някоя нейна артерия. Един старец шепнеше забравени молитви, като извиваше палци навън, за да омилостиви злите духове на мината.

Но още на първото кръстовище избухна разногласие. Конярят настояваше да тръгнат наляво, други се кълняха, че ще съкратят пътя, ако завият надясно. Една минута беше загубена.

— Хайде, оставете кожите си там, хич не ме интересува! — извика грубо Шавал. — Аз съм тук.

Той пое надясно, двама другари го последваха. Другите продължиха да тичат след дядо Мук, който беше израснал в „Рекияр“. Все пак и той се двоумеше, не беше сигурен накъде да завие. Всички се бяха объркали, старите миньори вече не можеха да познаят пътеходните галерии, сякаш мрежата им се беше оплела пред тях. При всяко разклонение някаква неувереност ги спираше за малко и трябваше да решават.

Етиен тичаше последен, забавян от Катрин, скована от умора и от страх. Той би тръгнал надясно заедно с Шавал, защото смяташе, че това е вероятният път; но се отказа, като предпочете да остане на дъното. Впрочем разпръскването продължаваше, някои другари се бяха отделили в друга посока, само седем души следваха дядо Мук!

— Хвани се за врата ми, аз ще те нося — каза Етиен на младото момиче, когато видя, че то отслабва.

— Не, остави ме — прошепна тя, — не мога повече, предпочитам веднага да умра.

Те изостанаха петдесет метра назад и той я взе на ръце въпреки нейната съпротива, когато изведнъж галерията се задръсти: срути се огромен блок и ги раздели от другите. Наводнението вече размекваше скалите и навсякъде ставаха срутвания. Трябваше да се върнат назад. После вече изгубиха всякакъв ориентир. Така че трябваше да се откажат от мисълта да излязат през „Рекияр“. Единствената им надежда беше да достигнат горните забои, където може би щяха да дойдат да ги спасят, ако водите спаднат.

Най-сетне Етиен позна пласта „Гийом“.

— Добре — каза той. — Знам къде се намираме. Дявол да го вземе, ние сме били на прав път; но накъде по дяволите сега!… Слушай, да вървим направо, ще се изкачим по комина.

Водата стигаше до гърдите им, те вървяха съвсем бавно. Докато имаха светлина, оставаше им и някаква надежда: и те изгасиха едната от лампите, за да пестят маслото, като мислеха да го прелеят после в другата. Достигнаха до комина, когато някакъв шум зад тях ги накара да се обърнат. Дали не бяха другарите, които, откъснати като тях, се връщаха? Някакво фучене долиташе отдалече, не можеха да си обяснят каква е тази буря, която се приближаваше с пенливи пръски.

Те извикаха, когато видяха една огромна белезникава маса да изниква из мрака, мъчейки се да достигне до тях през много нагъсто поставените подпори, откъдето не можеше да се провре.

Беше Боеца. Побягнал от товарището, той беше препускал лудо из тъмните галерии. Изглежда, познаваше своя път в този подземен град, в който живееше вече единадесет години; и очите му виждаха ясно във вечната нощ, с която бе свикнал. И той препускаше с наведена глава, свиваше крака, промъквайки се през тесните проходи, които изпълваше с огромното си тяло. Галериите следваха една след друга, разклоняваха се, но той не се двоумеше. Накъде ли отиваше? Може би към видението от своята младост, към воденицата, където беше роден, към брега на Скарп, към смътния спомен за слънцето, греещо в небето като огромна лампа. Искаше да живее, неговата животинска памет се пробуждаше, желанието да диша отново въздуха на полето го тласкаше право напред, докато намери дупката, изхода към топлото небе, към светлината. Той се бунтуваше срещу някогашното си примирение — тази мина го убиваше, след като го беше ослепила.

Водата го преследваше, шибаше хълбоците му, хапеше задницата му. Но колкото повече напредваше, толкова по-тесни ставаха галериите, сводовете им се снижаваха, стените се събираха. Въпреки това той продължаваше да препуска, дереше се и оставяше по гредите късове кожа. Навсякъде мината като че ли се свиваше около него, за да го притисне и задуши.

Когато наближи до тях, Катрин и Етиен забелязаха как се задушава между скалите. Беше се препънал, двата му предни крака бяха пречупени. С последни сили той се влачи няколко метра, но повече не можеше да се провира и остана така притиснат, пленен от земята. И окървавената му глава се протегна и пак потърси някаква пролука с големите си тревожни очи. Водата бързо го заливаше, той започна да цвили — продължителен и ужасен хрип, с който другите коне вече бяха умрели в конюшнята. Беше страшна агония — това старо животно, разбито и притиснато, се мъчеше да се освободи тук, дълбоко под земята, далеч от дневната светлина. Неговият вик на отчаяние не преставаше, водата заливаше гривата му и той продължаваше да цвили още по-дрезгаво с протегната и широко разтворена уста. Чу се последно бълбукане, глух шум като от препълваща се бъчва. После настъпи дълбока тишина.

— Ах, Боже мой, отведи ме! — ридаеше Катрин. — Боже мой, страх ме е, не искам да умра!… Отведи ме, отведи ме!

Тя бе видяла смъртта. Нито рухналата шахта, нито наводнената мина — нищо не беше я накарало да изтръпне така от ужас, както викът на агонизиращия Боец. И продължаваше да го чува, ушите й бучаха, цялото й тяло трепереше.

— Отведи ме! Отведи ме!

Етиен я вдигна и я понесе. Всъщност нямаше време за губене, те започнаха да се изкачват в комина, когато водата достигна до раменете им. Той трябваше да й помага, защото тя нямаше сили да се залавя за гредите. Три пъти му се стори, че я изпуска, че тя потъва в дълбокото море, чийто прилив бучеше зад тях. Все пак можаха да си отдъхнат няколко минути, когато достигнаха до първата подетажна галерия, която все още не беше наводнена. Но водата пак се появи и отново трябваше да се катерят. И това изкачване продължи с часове — прииждането на водата ги гонеше от проход в проход, принуждаваше ги да вървят все по-нагоре. На шестата подетажна галерия едно затишие ги изпълни с надежда, стори им се, че равнището на водата не се покачва. Но приливът се засили още повече и трябваше да се изкачат на седмата, а после и на осмата. Оставаше само още една и когато стигнаха и там, изпълнени с ужас, се вторачиха в сантиметрите суша, които водата завладяваше. Ако не спреше, щяха да умрат като стария кон, притиснати към свода, залени от водата!

Срутвания ехтяха всеки миг. Цялата мина с нейните тесни и дълги галерии беше разтърсена, разрушена от огромната водна маса, която я изпълваше. Изтласканият въздух се събираше в дъното на галериите, сгъстяваше се и предизвикваше страхотни взривове в разпуканите скали и рухналите земни пластове. Това беше ужасяващият трясък на вътрешни катаклизми, напомнящ малко някогашната битка, когато потопите са преобръщали земята, напъхвали са планините под равнините.

И Катрин, сломена и замаяна от тези непрекъснати срутвания, кършеше ръце и шепнеше безспир едно и също.

— Не искам да умра… Не искам да умра…

За да я успокои, Етиен й се кълнеше, че водата вече не се надига. Лутането им из мината продължавало цели шест часа, отвън ще дойдат, за да им помогнат. Той казваше шест часа, без да е уверен, защото нямаха вече точна представа за времето. Всъщност беше изминал цял ден, откакто се изкачваха през пласта „Гийом“.

Седнаха, мокри и треперещи от студ. Тя се разсъблече без свян, за да изстиска дрехите си; после отново облече панталоните и куртката си, които доизсъхнаха върху нея. Беше боса и той я накара да обуе неговите дървени обуща. Сега можеха да чакат търпеливо, бяха намалили фитила на лампата, за да им свети слабо като кандилце. Но спазми раздраха стомасите им и двамата разбраха, че умират от глад. Сякаш бяха забравили, че са живи. До момента на катастрофата не бяха закусили и намериха филиите си набъбнали от водата, превърнати в каша. Тя трябваше да се разсърди, за да приеме и той своя дял. Веднага след като яде, тя заспа от умора върху студената земя. Пламнал от безсъние, той бдеше над нея с втренчен поглед, подпрял чело на ръцете си.

Колко часа минаха така? Той не би могъл да каже. Знаеше само, че пред него, в дупката на комина, беше зърнал черната и подвижна маса, звяра, чийто гръб непрекъснато се издуваше, за да ги настигне. Отначало беше някаква тънка линия, някаква гъвкава змия, която се разтягаше; после се разшири като пъплещ, пълзящ гръбнак; и скоро водата ги настигна и заля краката на младото момиче. Разтревожен, той се двоумеше дали да я събуди. Не беше ли жестоко да я изтръгва от този покой, от притъпеното й съзнание, което може би я люлееше в мечта за чист въздух и за живот под слънцето? Впрочем накъде да бягат? И той мислеше. Спомни си, че наклонът, прокаран в тази част на въглищния пласт, се свързваше с наклона към горното товарище. Това беше един изход.

Той я остави да спи още, колкото се може по-дълго време, като гледаше как водата се покачва и чакаше да достигне до тях. Най-сетне я вдигна внимателно, но тя силно потръпна.

— Ах, Боже мой, истина е!… Пак започва, Боже мой! — Тя си припомняше и викаше, че смъртта наближава.

— Не, успокой се — прошепна той. — Можем да преминем, кълна ти се.

За да стигнат до наклона, те трябваше да вървят превити одве и отново да газят до раменете. И пак започна изкачване, още по-опасно в тази дупка, дълга стотина метра, изцяло укрепена с подпори. Отначало поискаха да изтеглят стоманеното въже, за да закрепят долу една от количките, защото ако другата се плъзнеше по време на тяхното изкачване, щеше да ги смаже. Но не можаха да го помръднат, някакво препятствие беше повредило механизма. Осмелиха се да тръгнат, без да използват това стоманено въже, което всъщност сега им пречеше, като чупеха ноктите си в гладките греди. Той беше зад нея, подпираше я с глава, когато тя се подхлъзваше с окървавени ръце. Внезапно се сблъскаха със счупени греди, които преграждаха наклона. Сринала се бе земя, срутването им препречваше пътя. За щастие на това място зееше някакъв отвор и те излязоха през него в една галерия.

Светлината на една лампа пред тях ги изненада. Някакъв човек бясно крещеше насреща им:

— Ето и други хитреци, глупави като мене!

Те познаха Шавал, заприщен от срутената земя, която изпълваше наклона; а двамата другари, тръгнали с него, бяха останали по пътя със смазани глави. Ранен в лакътя, той бе имал куража да пропълзи на колене до тях, за да вземе техните лампи и ги претърси, за да намери филиите им. Когато се измъквал, ново срутване зад гърба му задръстило галерията.

Той веднага се зарече да не дели храната си с тези хора, изникнали из земята. Би ги убил. После и той ги позна, гневът му премина и започна да се смее злорадо:

— Ах, ти ли си, Катрин? Загазила си и сега искаш да се върнеш при мъжа си. Добре, добре, ще се оправим някак.

Той се преструваше, че не вижда Етиен. А последният, разстроен от тази среща, протегна ръка, за да защити извозвачката, която се притискаше към него. Въпреки това трябваше да се примири с положението. И непринудено попита Шавал, сякаш се бяха разделили преди един час като добри приятели:

— Погледна ли долу? Не може ли да се мине през забоите?

Шавал продължаваше да се киска.

— Ами, през забоите! И те са срутени, ние сме между две стени като в капан за мишки… Но ти можеш да се върнеш през наклона, ако си добър плувец.

Наистина водата се покачваше, чуваше се как клокочи. Пътят за връщане назад вече беше отрязан. Той имаше право, това беше капан за мишки, един отрязък от галерия, заприщен отпред и отзад от безкрайни срутвания. Нямаше никакъв изход, тримата бяха зазидани.

— Значи оставаш? — добави Шавал подигравателно. — Добре, това е най-хубавото, което ще направиш, и ако ме оставиш на мира, аз дори няма да ти говоря. Тук все още има място за двама мъже… Скоро ще видим кой ще пукне пръв, освен ако не дойдат, което ми се струва малко вероятно.

Младият човек каза:

— Ако чукаме, може би ще ни чуят.

— Капнах от чукане… Ето, опитай и ти с този камък.

Етиен взе парчето пясъчник, което другият беше откъртил, и заудря по въглищния пласт сигнала на миньорите — продължителното чукане, с което работниците в опасност съобщават, че са живи. После долепи ухото си, за да чуе. Двадесет пъти повтори упорито. Не долови никакъв отговор.

В това време Шавал с престорено хладнокръвие подреждаше нещата си. Най-напред постави трите си лампи до стената: само една от тях гореше, другите щяха да послужат по-късно. После сложи върху едно парче от греда двете филии хляб, които още пазеше. Това бяха запасите му, щеше да изкара с тях два дни, ако проявеше благоразумие. Той се обърна и каза:

— Знаеш ли, Катрин, половината е за тебе, когато огладнееш.

Младото момиче мълчеше. Отново между тези двама мъже — имаше ли по-голямо нещастие?

И животът затече ужасно мъчително. Шавал и Етиен мълчаха, седнали на крачка един от друг. Единият се обади и другият угаси лампата си — излишен лукс от светлина; после отново изпаднаха в мълчание. Катрин се беше излегнала до Етиен, обезпокоена от погледите, които й хвърляше нейният бивш любовник. Часовете течаха, чуваше се само тихото клокочене на непрекъснато надигащата се вода; освен това от време на време дълбоки трусове, далечни тътнежи известяваха за нови срутвания в мината. Когато лампата се изпразни и трябваше да отварят друга, за да я запалят, за миг ги обзе страх от гризу; но предпочитаха да загинат веднага, вместо да стоят в мрака; но не избухна нищо, гризу нямаше. Отново се изтегнаха и часовете продължиха да текат.

Някакъв шум сепна Етиен и Катрин, които повдигнаха глави. Шавал беше започнал да яде: той дъвчеше бавно половината от една филия, за да не се изкуши да я изяде цялата. Те го гледаха, измъчвани от глада.

— Наистина ли се отказваш? — каза той на извозвачката със свойствения си предизвикателен тон. — Грешиш.

Тя беше навела очи, страхувайки се да не се поддаде; стомахът й се раздираше от такива спазми, че сълзи пълнеха очите й. Но разбираше какво иска той; още сутринта беше почувствала горещия му дъх във врата си; пак беше го обзело неговото някогашно бясно желание, когато я виждаше близо до другия. Погледите, с които я зовеше, бяха изпълнени с пламък, който тя добре познаваше, пламъка на неговите пристъпи на ревност, когато се нахвърляше с юмруци върху нея, обвинявайки я, че живее с наемателя на майка си. И тя не желаеше, трепереше при мисълта, че ако се върне при него, ще хвърли двамата мъже един срещу друг в тази тясна дупка, където агонизираха. Боже мой, нима не можеха да умрат като приятели!

Етиен би предпочел по-скоро да умре от изтощение, отколкото да помоли Шавал за залък хляб. Мълчанието тегнеше, минутите течаха една след друга без надежда и изглеждаха цяла вечност. Беше минал вече един ден, откакто стояха така затворени заедно. Втората лампа вече едва мъждукаше, запалиха третата. Шавал раздели на две другата си филия и изръмжа:

— Хайде, ела, глупачко!

Катрин изтръпна. За да не я смущава, Етиен се беше извърнал. После, тъй като тя не помръдна, той й каза с тих глас:

— Иди, детето ми.

Тогава сълзите, които едва задържаше, рукнаха. Тя дълго плака, без да намери сили дори да стане, без да знае вече дали е гладна, страдайки от болка, която обхващаше цялото й тяло. Той беше станал, ходеше насам-натам, като чукаше напразно сигнала на миньорите, вбесен, че е принуден да прекара тук остатъка от живота си заедно със своя съперник, от когото се отвращаваше. Нямаше дори достатъчно място, за да умрат далече един от друг. Направеше ли само десет крачки, трябваше да се върне и да се сблъска с този човек. И тя, нещастното момиче, което си оспорваха дори тук, под земята! Тя щеше да принадлежи на този, който остане жив, този човек пак ще му я открадне, ако той загине пръв. Всичко това нямаше край, часовете се нижеха един след друг, непоносимото съжителство ставаше все по-тежко, понеже въздухът се отравяше от дишането им и мръсотиите от ходенето им по нужда. Два пъти той се нахвърли върху скалите, сякаш за да ги разтвори с юмруците си.

Още един ден се изнизваше. Шавал беше седнал до Катрин, разделил с нея последната си половинка филия. Тя мъчително дъвчеше залците, а той я караше да му ги заплаща с ласки, защото в своята упорита ревност не искаше да умре, преди да я има отново пред очите на другия. Изтощена, тя не се съпротивяваше. Но когато той поиска да я обладае, тя изстена:

— Остави ме, ще ми счупиш костите!

Разтреперан, Етиен беше опрял чело на подпорите, за да не гледа. Изведнъж се обърна обезумял.

— Остави я, дявол да те вземе!

— Какво те засяга това? — каза Шавал. — Тя е моя жена и май че ми принадлежи!

И той отново я хвана, притисна я предизвикателно, долепи до устата й своите червеникави мустаци и продължи:

— Я ни остави на мира! Направи ни удоволствието да погледаш дали не сме ей там.

Но Етиен изкрещя с побелели устни:

— Ако не я пуснеш, ще те удуша!

Другият бързо се изправи, защото по съскането на гласа беше разбрал, че Етиен ще го убие. Струваше им се, че смъртта настъпва много бавно, трябваше още сега единият от двамата да загине. Старата борба започваше отново тук, под земята, където скоро щяха да почиват един до друг; а мястото беше толкова тясно, че не можеха да размахат юмруци, без да ги одерат.

— Пази се — изръмжа Шавал. — Този път ще те смажа.

В този миг Етиен обезумя. Пред очите му падна червена мъгла. Гърлото му се задави от прилив на кръв. Нуждата да убива го завладяваше неудържимо, една физическа нужда като кръвната възбуда на слизестата ципа, която предизвиква силен пристъп на кашлица. Тя се надигна, избухна въпреки волята му под натиска на наследствения недъг. Той сграбчи, разклати и откъсна от стената една голяма и много тежка шистова плоча. После с две ръце я стовари с огромна сила върху главата на Шавал.

Шавал нямаше време да отскочи назад. Падна с премазано лице и разбит череп. Мозъкът му опръска свода на галерията, пурпурна струя потече от раната като бликаща от извор вода. Веднага се образува локва, в която се отрази димящата звезда на лампата. Мракът завладяваше тази зазидана гробница, на земята трупът изглеждаше като купчина въглища.

Наведен, Етиен гледаше с широко отворени очи. Значи свършено, беше убил. Смътно си припомняше всички свои борби, тази безполезна битка с отровата, която дремеше в мускулите му — алкохола, който бавно бе натрупван от рода му. А при това беше пиян само от глад, но някогашното пиянство на родителите беше достатъчно. Косите му настръхнаха от ужаса на това убийство и въпреки че възпитанието му се бунтуваше, някаква радост караше сърцето му да тупти — животинската радост, че най-сетне жаждата му е удовлетворена. После изпита и гордост, гордостта на по-силния. Пред очите му се появи дребният войник със забит в гърлото нож, убит от едно дете. Той също беше убил.

Но Катрин се изправи и нададе силен вик:

— Господи, той е мъртъв!

— Съжаляваш ли го? — попита свирепо Етиен.

Тя се задъхваше, заекваше. После, залитайки, се хвърли в ръцете му.

— Убий и мене! Да умрем и двамата!

Тя го прегърна, притискаше се към раменете му, прегръщаше я и той и на двамата им се струваше, че ще умрат. Но смъртта не бързаше, те отпуснаха ръце. После, докато тя закриваше очите си, той извлече нещастника и го замъкна до наклона, за да освободи малкото пространство, в което трябваше още да живеят. Животът щеше да бъде невъзможен с този труп в краката им. Но се ужасиха, когато го чуха как изплува сред пръски от пяна. Значи водата бе изпълнила вече и тази дупка? Видяха, че нахлува в галерията.

Тогава започна нова битка. Бяха запалили последната лампа, но тя гаснеше, осветявайки прииждането на водата, чието равнище постоянно и упорито се качваше. Тя достигна до глезените им, после и до коленете. Коминът се издигаше още нагоре и те намериха убежище в дъното му, където можеха да си отдъхнат няколко часа. Но приливът ги настигна и заля чак до кръста. Изправени и притиснати, опрели гръб на скалата, те гледаха как водата все повече и повече се надига. Когато стигне до устата им, всичко ще свърши. Лампата, която бяха окачили, багреше в жълто малките вълни, които бързо се гонеха; но после отслабна и те различаваха вече само един постоянно стесняващ се полукръг, изяждан от мрака, който сякаш се увеличаваше заедно с прилива на водата; и изведнъж тъмнината ги обгърна, лампата угасна, след като изплю последната си капка масло. Настъпи пълна, безкрайна нощ, нощта на земята, в която те ще заспят, без никога да отворят очи за слънчева светлина.

— Дявол да го вземе! — изруга глухо Етиен.

Катрин, почувствала, че мракът сякаш я сграбчва, се притисна към него. С тих глас повтаряше думите на миньорите:

— Смъртта духа лампата.

Пред тази опасност инстинктът им продължаваше да се бори, жаждата за живот им вдъхваше сили. Той яростно закърти шистовия пласт с куката на лампата, а тя му помагаше с нокти. Така издълбаха нещо като висока пейка, покачиха се там и седнаха с висящи крака и с превити гърбове, защото сводът ги принуждаваше да сведат глава. Водата смразяваше само петите им; но продължаваше да се покачва неудържимо, неотклонно и скоро почувстваха как студът прерязва глезените, прасците и коленете им. Неравната пейка овлажняваше и ставаше така лепкава, че трябваше да се държат здраво, за да не се подхлъзнат. Настъпваше краят, колко ли време щяха да чакат свити в тази ниша, където не смееха да мръднат — изтощени, гладни, останали без хляб и светлина. Най-много ги мъчеше тъмнината, която им пречеше да видят как идва смъртта. Царуваше гробно мълчание, нищо не помръдваше вече в залятата с вода мина. Сега под себе си те чувстваха само това море, надигнало от дъното на галериите своя безмълвен прилив.

Часовете се нижеха един след друг, всички еднакво черни, и те не знаеха колко са изминали, защото все повече губеха представа за времето. Мъките им, които би трябвало да удължават минутите, ги отнасяха бързо. Смятаха, че са затворени от два дни и една нощ, а всъщност свършваше третият ден. Отлетяла беше всяка надежда за помощ, никой не знаеше, че са тук, никой не можеше да слезе при тях, а гладът щеше да ги довърши, ако наводнението ги пощади. За последен път им хрумна мисълта да чукат сигнала; но камъкът беше останал под водата. Впрочем кой ли щеше да ги чуе?

Примирена, Катрин беше облегнала на въглищния пласт отмалялата си глава, когато някакво потропване я сепна.

— Слушай! — каза тя.

Отначало той помисли, че говори за слабия шум на непрекъснато покачващата се вода. Излъга, поиска да я успокои:

— Мене чуваш, аз мърдам краката си.

— Не, не това… Там слушай!

И тя долепи ухото си на въглищата. Той разбра и направи като нея. Няколко минути чакаха с притаен дъх. После чуха три удара, много далечни, много слаби и на големи промеждутъци. Но все още не бяха сигурни, ушите им бучаха, може би това беше шум от пращене в пласта. А и не знаеха с какво да чукат, за да отговорят. Етиен се досети:

— Ти си с дървени обуща. Събуй ги и удряй с токовете.

И тя заудря, започна да чука сигнала на миньорите; после се вслушаха и отново доловиха трите далечни удара. Двадесет пъти повториха, двадесет пъти ударите отговориха. Заплакаха, запрегръщаха се, с риск да загубят равновесие. Другарите бяха тук, идваха най-сетне. Настъпи изблик на радост и любов, който отнасяше мъките на чакането, яростта от дългите и безполезни сигнали, сякаш спасителите можеха просто да пробият скалата с пръст, за да ги избавят.

— Ех! — извика тя весело. — Какъв късмет, че бях облегнала глава!

— О, ти имаш много добър слух! — заговори й той. — Аз не чувах нищо.

От този момент започнаха да се сменят, един от тях постоянно се ослушваше, готов да отвърне и на най-малкия сигнал. Скоро доловиха удари на кирка: бяха започнали да копаят, за да се приближат до тях, прокарваха галерия. Не им убягваше нито един шум. Но радостта им отлетя. Напразно се смееха, за да се залъгват един друг, отчаянието бавно ги обземаше. Отначало се впуснаха в предположения: навярно ще дойдат откъм „Рекияр“, галерията се спускаше във въглищния пласт, може би ще направят няколко отвора, тъй като копаеха трима души. После започнаха да говорят по-малко и накрая млъкнаха, защото бяха изчислили огромната маса, която ги отделяше от другарите. Смълчани, те продължаваха да размишляват, пресмятаха за колко дни един работник може да прокопае един такъв блок. Нямаше да успеят да ги достигнат навреме, те щяха да умрат двадесет пъти дотогава. И помрачнели, не смееха да разменят нито дума повече в тази нараснала тревога, отвръщаха на повикванията с удари на дървените обувки, без да имат някаква надежда, а само от машинална нужда да кажат на другарите, че още са живи.

Изминаха ден, два. Шести ден вече бяха долу.

Водата стигаше до коленете им и нито се покачваше, нито спадаше; краката им сякаш се стопяваха от тази ледена баня. Можеха да ги държат по един час навън, но тогава положението им ставаше толкова неудобно, изпитваха такива страшни болки, че пак трябваше да ги отпуснат надолу. На всеки десет минути се наместваха върху плъзгавата скала. Издатините на въглищния пласт се забиваха в гърбовете им, чувстваха непрекъсната и силна болка в тила, защото стояха постоянно наведени, за да не разбият главите си. А задухата се увеличаваше, изтласканият от водата въздух се сгъстяваше в тази подобна на похлупак дупка, в която бяха затворени. Гласовете им глъхнеха, сякаш идваха отдалече. Ушите им бучаха, чуваха бясно биене на камбана, тропот на стадо под пороя на нестихваща градушка.

Първа Катрин започна да се измъчва страшно от глад. Тя стискаше гърлото си със своите жалки сгърчени ръце, въздишаше дълбоко, стенеше непрекъснато и сърцераздирателно, сякаш клещи бяха изтръгнали стомаха й. Измъчван от същата болка, Етиен опипваше трескаво в тъмнината, когато съвсем близо до него пръстите му докоснаха едно полуизгнило дърво и той започна да го раздробява с нокти. После даде на извозвачката една шепа от тези трохи, които тя лакомо изгълта. В продължение на два дни те живяха с това проядено от червеи дърво, изядоха го цялото и се отчаяха, че са го свършили; след това раздираха ръцете си да чоплят други, още здрави дървета, които не можеха да разчепкат. Мъката им се увеличаваше, вбесяваха се, че не могат да сдъвчат плата на дрехите си. Един кожен колан, който стягаше кръста на Етиен, уталожи малко глада им. Той късаше дребни парченца със зъбите си, а тя ги дъвчеше и настървено ги гълташе. Това залъгваше челюстите им, създаваше им илюзията, че ядат. А после, когато привършиха колана, се заловиха с плата на дрехите си, смучеха ги в продължение на часове.

Скоро тези остри кризи стихнаха, гладът остана като една дълбока и тъпа болка, подобна на бавното им и постепенно отмаляване. Навярно не биха издържали, ако нямаха вода колкото си искат. Те просто се навеждаха и пиеха с шепи; и правеха това непрекъснато, защото изгаряха от такава жажда, че всичката тази вода не можеше да я утоли.

На седмия ден, когато се наведе да пие, Катрин докосна с ръка някакъв плуващ пред нея предмет.

— Я виж, погледни… Какво ли е това?

Етиен посегна в мрака.

— Не мога да разбера, може би завесата на някой вентилационен отвор.

Тя пи, но когато посегна да гребне втора глътка, нещо пак се удари в ръката й. Тя нададе страшен вик.

— Той е, Господи!

— Кой?

— Той, много добре знаеш!… Напипах мустаците му.

Беше трупът на Шавал, издигнат по наклона и изтласкан от течението на водата. Етиен протегна ръка и веднага пипна мустаците и смазания нос; тръпка на отвращение и страх го разтърси. Обзета от ужасно гадене, Катрин изплю водата, останала в устата й. Струваше й се, че беше пила кръв, че всичката тази дълбока вода пред нея сега беше кръвта на този човек.

— Чакай — прошепна Етиен, — пак ще го избутам.

Той ритна трупа, който се отдалечи. Но скоро отново почувстваха, че се блъска в краката им.

— Дявол да те вземе, махай се де!

На третия път Етиен трябваше да го остави. Някакво течение непрекъснато го връщаше. Шавал не искаше да си отиде, искаше да бъде с тях, против тях. Той беше страшен спътник, който напълно отрови въздуха. През целия този ден те не пиха вода, измъчваха се, предпочитаха да умрат, но на другия ден страданието ги принуди да се решат: отстраняваха трупа за всяка глътка и въпреки всичко пиеха. Сега нямаше нужда да му чупи главата, за да не се вмъква повече между нея и него с упоритата си ревност. Той щеше да остане тук докрай, макар и мъртъв, за да им пречи да бъдат заедно.

Още един ден, после още един. При всяко вълнение на водата Етиен биваше потупван леко от човека, когото беше убил — едно обикновено потупване на съсед, който напомняше за присъствието си. И всеки път той изтръпваше. Непрекъснато го виждаше подут, позеленял, с червеникави мустаци на размазаното лице. После не си спомняше вече нищо, не беше го убил, другият плуваше и се мъчеше да го ухапе. Сега Катрин плачеше, разтърсваха я дълги и безкрайни ридания, от които отпадаше. Най-сетне тя изпадна в непреодолимо сънно състояние. Той я разбуждаше, тя измърморваше нещо и веднага отново заспиваше, без дори да вдигне клепачи; и от страх да не се удави, той беше я прихванал с ръка през кръста. Сега единствен той отговаряше на другарите. Ударите на кирката се приближаваха, той ги чуваше зад гърба си. Но и неговите сили намаляваха. Беше загубил желание да чука. Знаеха, че са тук, защо трябваше още да се изморява? Не се интересуваше вече, че могат да дойдат. Затъпял от очакването, в продължение на часове забравяше какво чака.

После почувстваха някакво облекчение и малко се ободриха. Водата спадаше, трупът на Шавал се отдалечи. От девет дни работеха за тяхното спасяване и за първи път те направиха няколко крачки из галерията, когато страшен трус ги повали на земята. Те се потърсиха и се прегърнаха обезумели, без да могат да разберат какво става, мислейки, че катастрофата започва отново. Всичко стихна, шумът от кирките беше престанал.

В ъгъла, където бяха седнали един до друг, Катрин леко се засмя.

— Трябва да е хубаво навън… Хайде да излезем оттук.

Отначало Етиен се бореше срещу това умопомрачение. Но и неговата силна глава се размъти, той загуби точната представа за действителността. Всичките им сетива се разстроиха, най-вече на Катрин, разтърсена от треска и измъчвана сега от някаква нужда да говори и да ръкомаха. Бученето в ушите им се беше превърнало в ромол на течаща вода, в птичи песни; и тя усещаше силен аромат от смачкани треви и ясно виждаше как летят пред очите й големи жълти петна, толкова широки, сякаш се намираше навън, край канала, в нивята, в хубав слънчев ден.

— Е, нали е топло?… Вземи ме де, искам да бъдем заедно, завинаги, завинаги!

Той я притискаше, тя му се галеше, без да престава да бърбори като щастливо момиче.

— Глупави сме били да чакаме толкова дълго време! Аз те пожелах веднага, но ти не разбра и се сърдеше… А после у нас, спомняш ли си нощите, когато не спяхме, широко разтворили очи, и слушахме дишането ни, обзети от силно желание един към друг?

Нейната веселост го зарази и той се пошегува със спомените на тяхната няма нежност.

— Ти ме наби веднъж, да, да, с плесници по двете бузи!

— Защото те обичах — прошепна тя. — Нали се мъчех да не мисля за тебе, казвах си, че всичко е свършено; а всъщност знаех, че един ден ще се съберем… Трябваше само да се появи случай, някаква щастлива възможност, нали?

Студена тръпка го разтърси, той пожела да се освободи от тази мечта, после бавно повтори:

— Нищо не е загубено, трябва ни малко късмет, за да започне всичко отново.

— Значи сега вече ще бъда твоя, нищо не ни пречи?

И премаляла, тя се отпусна. Беше толкова слаба, че тихият й глас заглъхна. Изплашен, той я притисна към сърцето си.

— Лошо ли ти е?

— Не, съвсем не… Защо?

Но този въпрос я изтръгна от мечтата й. Тя отчаяно се вгледа в мрака и закърши ръце в нов пристъп на ридание.

— Боже мой, Боже мой, колко е тъмно!

Нямаше ги вече нито нивята, нито аромата на тревите, нито песента на чучулигите, нито голямото жълто слънце; бяха пак в срутената и наводнена мина, сред вонящата нощ и зловещата влага на тази подземна гробница, в която се душеха от толкова дни. Разстроените й нерви сега увеличаваха ужаса, тя отново беше обзета от суеверията на своето детство, видя черния човек, стария умрял миньор, който се връща в мината, за да стисне за гушата покварените момичета.

— Слушай! Не чу ли?

— Не, нищо! Нищо не чувам.

— Да. Човекът — нали го знаеш?… Ето го, тук е… Земята е изпуснала всичката кръв на въглищния пласт, за да си отмъсти, загдето са й прерязали една артерия; и той е тук, ето го, погледни — по-черен е от нощта!… Ох, страх ме е! Ох, страх ме е! — Тя млъкна разтреперана. После съвсем тихо продължи:

— Не, пак е другият.

— Кой другият?

— Оня с нас, оня мъртвият.

Образът на Шавал я преследваше и тя говореше за него объркано, разказваше за кучешкия им живот, за единствения ден, когато бил нежен към нея в „Жан-Барт“, за обидите и плесниците през другите дни, когато я смазвал с ласките си, след като я пребивал от бой.

— Казвам ти, че идва, че пак ще ни попречи да бъдем заедно!… Прихваща го отново ревността му… Махни го! Вземи ме, цялата ме вземи!

С порив тя увисна на шията му, потърси устата му и страстно прилепи устните си. Мракът се разпръсна, тя отново видя слънцето и възвърна своя спокоен смях на влюбено момиче. Разтреперан, че я чувства до плътта си така полугола под разкъсаната куртка и панталони, той я сграбчи силно възбуден. И най-сетне настъпи тяхната брачна нощ в този гроб, върху това легло от кал, изпълнени с желание да не умрат, преди да изпитат щастието, с упоритото желание да живеят, да се насладят на живота за последен път. В пълно отчаяние, пред смъртта, те се отдадоха един на друг.

После всичко свърши. Етиен седеше на земята пак в същия ъгъл и държеше на колене Катрин, просната неподвижно. Изтекоха много часове. Дълго време той мислеше, че тя спи; после я пипна — беше много студена, беше мъртва. Въпреки това не помръдна от страх да не я събуди. Мисълта, че пръв я облада като жена и че тя можеше да забременее, го разнежваше. И други мисли — желанието да замине с нея, радостно предвкусване на това, което по-късно двамата щяха да правят — го обземаха от време на време, но бяха съвсем смътни, като насън. Той отпадаше все повече, имаше сили само за някакъв малък жест, за едно бавно движение на ръката, за да се увери, че тя наистина е тук като заспало дете в ледената си неподвижност. Всичко се губеше, дори самата нощ бе изчезнала, той не беше никъде — нито в пространството, нито във времето. Нещо наистина чукаше близо до главата му, силата на ударите нарастваше, но отначало го домързя да отговори, вцепенен от умора; а пък вече нищо не разбираше, само бленуваше, че тя върви пред него и той чува лекото тропане на дървените й обувки. Два дни изминаха, тя не беше се помръднала, той я докосваше с машинален жест, успокоен, че я чувства така спокойна.

Етиен отново усети някакво разтърсване. Гласове ечаха, камъни се търкаляха чак до краката му. И той заплака, когато видя една лампа. Мигащите му очи се устремиха към светлината, той не се уморяваше да я гледа, изпаднал в екстаз пред тази червеникава точка, която едва пробиваше мрака. Но другари го понесоха, той ги остави да пъхат между стиснатите му зъби лъжици с бульон. Едва в галерията на „Рекияр“ позна един от тях, инженер Негрел, застанал прав пред него; и тези двама мъже, които се ненавиждаха — разбунтувалият се работник и скептичният началник, се хвърлиха на шиите си, заридаха силно, дълбоко развълнувани от всичките човешки чувства, които таяха в душите си. Това беше една безкрайна мъка, мизерията на цели поколения, върхът на страданието, до който може да стигне животът.

Горе, просната до мъртвата Катрин, Майовица нададе вик, после втори, после трети — силни, провлачени, безкрайни вопли. Бяха вече изнесли и наредили на земята няколко трупа: Шавал, когото сметнаха за убит при срутване, един чирак и двама копачи, също смазани, с разбити черепи, без мозък, с подути от вода кореми. Някои жени от тълпата, загубили разсъдък, разкъсваха полите си, деряха лицата си.

Когато най-сетне го изведоха навън, след като го оставиха да привикне със светлината на лампите и го нахраниха малко, Етиен се появи измършавял и със съвсем побеляла коса; и всички се отдръпваха, изтръпнали от ужас, пред този старец. Майовица престана да пищи, за да го изгледа смаяно с големите си вторачени очи.