Линда Барлоу
Нежна разплата (9)

Осма глава

— Мразя баща си — мърмореше си Кейт дьо Севини, докато се изкачваше с асансьора към апартамента, в който бе живяла баба й.

Повтаряше тези думи като молитва, откакто бе напуснала дома, където живееше с баща си и бе хванала такси. Шофьорът я бе изгледал странно, но тя сложи край на това, като измъкна шепа пари от джоба на дънките си.

— Такъв е гадняр — додаде тя, когато излезе от асансьора на десетия етаж и забърза по коридора към входната врата на бабиния си апартамент.

Е, по-скоро към онова, което беше вратата и апартаментът на баба й.

Липсваш ми, бабо! — помисли си тя.

Беше почти десет вечерта и баща й щеше да побеснее, когато се прибереше и не я завареше вкъщи. Надяваше се, че ще звъни във всички болници и погребални къщи. Надяваше се всички ченгета в града да започнат да търсят едно слабо момиче от седми клас, с кестеняви коси, което мразеше баща си.

Но нямаше да я намерят.

Щом влезе в апартамента, Кейт се насочи към стаята за гости, в която баба й я бе настанявала всеки път, когато тя я посещаваше. Захвърли раничката си там, а след това се приближи до съседната врата и влезе в стаята на баба си, за да види какво бяха сторили с нея.

Бяха тършували и тук — разбра го веднага, щом се огледа. Баба й държеше винаги на едно и също място нещата си. А сега те всички като че ли бяха преместени.

Какви глупаци — помисли си тя. — Не можеха ли просто да оставят нещата й?

През последните две години, в които баба й прекарваше по много време в Ню Йорк, това място се бе превърнало в убежище за Кейт. От време на време тя даже бягаше от училище, за да я посети. И най-хубавото от всичко бе това, че никой не знаеше. Баща й не обичаше особено баба й. Все говореше гадости зад гърба й. Подозираше, че и той не беше слабост на баба й, въпреки, че тя не се произнасяше никога по този въпрос. Но изслушваше винаги със симпатия момичето, когато то изливаше неприязънта и недоволството си.

Баба й беше великолепен слушател.

Не беше справедливо, че е мъртва!

Но животът никога не беше справедлив. Беше го научила преди две години, когато майка й загина при автомобилна катастрофа. Преди това даже не беше подозирала, че хората, които познаваше и обичаше, може да умрат. А сега бе достатъчно да се огледа човек и да види всички мръсни неща, които ставаха, за да се убеди, че справедливостта не заемаше особено високо място в списъка на Господ от благодеяния за човешкия род. При положение, че той изобщо съществуваше, в което Кейт не бе особено сигурна.

Смъртта на баба й обаче не беше случаен инцидент. Тя беше убита. Застреляна, също като във филма. Баща й бе обяснил, че я бил застрелял някакъв професионален убиец, на когото вероятно бяха платили, за да го направи, макар засега никой да не знаеше кой и защо. Ченгетата не бяха свършили кой знае колко по този въпрос. И вероятно никога нямаше да го направят. Някой беше убил баба й и, както изглеждаше, щеше да се отърве безнаказано.

Е, не и доколкото зависи от мен — помисли си Кейт.

Върна се в стаята за гости и се сви на леглото. Придърпа познатото юрганче върху себе си. Измъкна от раничката лаптопа на баба си и го включи. Може би ако попишеше малко, щеше да започне да вижда по-ясно нещата.

„Мистерията на убитата баба“ — написа тя в началото на един нов и празен файл. Погледна го, след това поклати глава. От това заглавие човек можеше да си помисли, че става дума за някоя белокоса дама, пребита от банда тийнейджъри, докато е плела спокойно във фотьойла си. Баба й беше действително баба, но не приличаше на такава.

Момичето изтри заглавието. „Убийство на подиума“ — написа то. Това вече звучеше много по-добре. Беше научило подробностите около убийството от Делорес, секретарката на баба си; тя ги бе разказала през сълзи след много молби. Макар те очевидно да отвращаваха Делорес, Кейт бе настояла да научи неща като например вида на използваното оръжие (секретарката нямаше представа) и как е изглеждала раната в главата на баба й (Делорес я бе смъмрила, че задава подобни въпроси — очевидно дванайсетгодишните момичета не трябваше да питат такива неща).

Кейт искаше информация за всичко. Искаше целият свят да бъде отворен за нея. Повечето неща, които искаше да научи, бяха хубави, като например за всички прекрасни произведения на изкуството в музея на изкуствата „Метрополитън“ и цялата невероятна литература в градската обществена библиотека в Ню Йорк; естествено посещаваше най-редовно и двете. Тя обаче искаше да знае и за лошите неща. Искаше да разбере човешката природа. Никой не можеше да стане велик писател, ако не знаеше кое вдъхваше живот на героите му.

А повече от всичко друго, Кейт желаеше да стане писателка. Нямаше представа дали може да стане велика писателка, но определено възнамеряваше да опита.

„Всички писатели трябва да си водят дневник“ — бе казала баба й. И няколко дена по-късно й бе подарила тържествено луксозна, подвързана с кожа тетрадка, върху чиято корица бе изписано цялото й име — Катрин Мари-Клодин дьо Севини. Тетрадката беше красива, но тя мразеше името си почти толкова, колкото и бащата, който й го бе натресъл. Другите деца й се подиграваха. „Трябва да си някаква сбъркана или лесбийка, след като имаш такова име“ — така я бе дразнил Барни Часън през цялата минала година.

Кейт се бе нахвърлила отгоре му и му бе дала да се разбере с юмруците си. Миналата година Кейт можеше да бие повечето момчета от шести клас. Само двама-трима от тях бяха високи колкото нея и никой не беше такъв кавгаджия. Тази година обаче средното училище бе много по-претенциозно. Вече не можеше да бие момчетата така, както го бе правила в началното, колкото и да й се искаше. Трябваше да се постарае да се държи по-зряло.

Тя обаче мразеше да се прави на зряла. Първата й менструация се бе появила преди около шест месеца и я бе накарала да се почувства ужасно. Толкова много кръв и на всичкото отгоре човек никога не знаеше в кой момент ще се стовари върху главата му. Беше наистина отвратително. Господ трябва да бе допуснал голяма грешка, когато бе създавал репродуктивната система на жените.

Което доказваше, че Господ — ако изобщо съществуваше — беше мъж. Ако беше жена, нямаше да се задоволи със система, която те задължава да прекарваш всеки месец по цяла седмица с дамски превръзки между краката.

Кейт се прозя широко и съсредоточи отново вниманието си върху екрана на лаптопа. Тя действително опитваше да води дневник, но го правеше в портативния компютър, а не в луксозната тетрадка, която й бе подарила баба й. Беше много по-лесно да се пише в него. Баба й нямаше да има нищо против, бе почти сигурна в това, че си бе присвоила личния й лаптоп, а не използваше дневника.

Кейт щеше да стане писателка, когато порасне, но за тази цел сега трябваше да се упражнява много. Човек не можеше да стане писател, ако само се взира в празен лист хартия и си мечтае за други неща.

Възнамеряваше да напише роман за онова, което се бе случило с баба й. Разбира се, щеше да смени имената. Голямата разлика обаче щеше да бъде в това, че проблемът щеше да бъде разрешен. Щеше да направи полицаите по-умни и всеотдайни, отколкото бяха в действителност. Главният следовател по случая щеше, разбира се, да бъде жена. Тя щеше да среща обичайните проблеми, като липса на уважение например от страна на консервативно настроените си колеги, но в крайна сметка нейните смелост, ум и решителност щяха да ги впечатлят и те щяха да й засвидетелстват своето уважение и привързаност. Тя, заедно с мъжете, щеше да открие и да разобличи убиеца. Справедливостта щеше да възтържествува.

„Убийство на подиума“. Хубаво заглавие. Момичето остави компютъра и се сви на леглото, за да размисли върху действието в първа глава. Щеше да бъде сходно с онова, което бе станало в действителност.

Докато се унасяше, Кейт се изпълни с мечти за това, как щеше да открие и да хване убиеца, и то съвсем сама.

Тогава баща й най-после щеше да бъде горд с нея.

 

 

Тъй като вече бе видяла жилището на семейство дьо Севини на „Парк авеню“, Ейприл остана леко изненадана, когато шофьорът на Арман я докара пред входа на многоетажна сграда на Шейсет и втора улица Запад срещу „Линкълн сентър“ малко преди единайсет. Във фоайето на партера се бяха събрали неколцина човека с преуспяващ вид, приблизително на нейната възраст и дори по-млади, и всичко в тях говореше не за богатството и маниерите на Стария свят, а за буйната енергия на един забързан съвременен начин на живот.

Тя се представи на портиера и той й показа безцеремонно с махване къде са асансьорите. „Десети етаж“ — допълни той. Щом влезе, видя, че етажите бяха двайсет и осем. Апартаментът на Рина очевидно не беше на най-горния етаж.

Намери дясната врата в края на коридора и използва ключа, който й даде Арман, за да я отключи. Озова се в обширен, просторен и елегантен апартамент. Вляво имаше голяма дневна във формата на буквата „Г“ с два модерни, на вид много удобни дивана с нежнозелена тапицерия. Персийският килим имаше цвят на слонова кост, с лиани и филизи, които се виждаха и по тапетите. Няколкото големи растения придаваха изключително уютна и свежа атмосфера.

През големия панорамен прозорец се виждаха светлините на „Метрополитън Опера“, а малко по-надолу бреговете на Ню Джързи се отразяваха в черните води на река Хъдзън.

Ейприл погледна към пердетата, като се питаше колко често ги бе сменяла Рина. Помнеше много добре миниатюрните къщурки за „обслужващия персонал“ и двустайните апартаментчета, където бяха живели заедно, веселите нови перденца, издаващи всяка нова промяна в любовния живот на майка й. Дали бе спряла да сменя любовниците си, след като се бе омъжила за Арман? Той беше очарователен, динамичен мъж. Преди трийсет години сигурно е бил изключително красив и секси. Дали й бе достатъчен или тя така и не се бе отказала от свободните си нрави?

А ако не му е била вярна, възможно ли бе това да е бил мотив за нейното убийство? Имала си е отделен апартамент, отделна стая. Това значеше ли, че е имала нужда от място, където да се среща с любовника си?

Полицията имаше ли предвид тази възможност? По време на вечерята Арман бе споменал, че тази сутрин в продължение на часове бе отговарял на въпросите на натоварените с тази задача лица. Той беше ли заподозрян?

Всички те бяха заподозрени.

Особено в случай като този, когато ставаше дума за големи суми пари, всеки близък на покойника беше заподозрян.

Младата жена започна да оглежда апартамента.

 

 

Кейт се събуди внезапно. Стаята беше тъмна и за момент тя не осъзна къде се намира. Всичко й се стори непознато и странно.

Посегна да вземе любимото си плюшено куче, но не го откри. Надигна се, напълно объркана. Виждаше, че беше в някаква спалня, а мебелите сякаш се надигаха като живи наоколо й.

Тогава си спомни. Къщата на баба й. Беше избягала… отново. Поредното спречкване с баща й. Като че ли тези дни само това се случваше помежду им.

И ето, че сега беше у баба си, както безброй други пъти, само че сега баба й беше мъртва и…

Щом е мъртва, какъв е този шум, който се чува от стаята й?

Сърцето й се разтупка лудо, щом си даде сметка, че вероятно именно този шум я беше събудил така внезапно. В апартамента имаше някой. И той (или те) го обхождаха.

Убиецът — реши тя. Беше дошъл да прерови нещата на баба й. Може би не беше нает професионалист. Нищо чудно да бъде човек, когото познаваше. Може би търсеше някакви изключително важни доказателства, за да ги унищожи.

В такъв случай щеше да претърси и нейната стая.

И тогава тя нямаше да има къде да се скрие.

Кейт изпълзя от леглото, оправи колкото можа завивките в тъмното; не смееше да запали лампата.

Огледа се. Не и в дрешника — той щеше да погледне със сигурност там. Зад завесите? Не, бяха прекалено тънки и щеше да се вижда зад тях. Най-разумното й се струваше да успее да се измъкне по някакъв начин от апартамента, но какво щеше да стане, ако той влезеше във вестибюла, докато и тя бе там?

Тръгна на пръсти към вратата, която бе оставила полуотворена и я докосна. Пръстите й лепнеха от пот. Изненада се, когато видя, че дневната светеше. Който и да беше убиецът, определено не беше особено дискретен.

Ами ако беше някой от семейството? Нали точно това говореха винаги по телевизията и ченгетата — че повечето убийци познавали жертвите си? Божичко, може би някой от собствените й роднини беше безмилостен убиец. Може би това бе дело на баща й.

Страхотно — помисли си момичето. Едно беше да мразиш баща си, защото си объркана и нещастна и натъпкана с онова, което възрастните надуто наричат хормони и съвсем друго беше да се съмняваш, че може да е убиец. Баща й и баба й вечно спореха за нещо. И както винаги, онова, което излизаше от устата на баща й, бе студено и изпълнено със сарказъм. По-голямата част от спора лежеше върху раменете на баба й. Това бе едно от нещата, които Кейт винаги бе харесвала у нея — тя наистина разговаряше. Не беше задължително човек да се съгласи с думите й, но поне винаги разбираше чувствата й във връзка с всичко. За баща й обаче това трудно можеше да се каже.

Някаква врата се затвори и момичето чу приближаващи се стъпки. Беше прекалено късно за бягство! Не й оставаше друго, освен да се скрие зад вратата и да се надява да й се удаде да се измъкне, докато убиецът беше в стаята й…

Притисна се към стената, опитвайки да се пребори с нерационалното си желание да пристъпи напред, право към онова, което я очакваше. Така нямаше да бъде толкова унизително, както да бъде открита трепереща от страх тук. Ще ми се да бях по-смела — помисли си тя. — Ако бях героиня от роман, щях да направя нещо умно, вместо да се крия зад вратата!

Вратата към стаята й се отвори навътре и тя остана зад нея. Върху твърдия дървен под чаткаха токчета. Високи токчета, осъзна Кейт. Убиецът беше жена!

Трябва да бе натиснала ключа, тъй като стаята се озари от светлина. И тогава тя направи нещо, което никога не правеха по филмите — обърна се и затвори вратата.

Непознатата хлъцна от изненада, а момичето изпищя и отскочи от стената подобно на плувец, който се отблъсква с крака от края на басейна. Наведе глава, засили се и я уцели право в корема. Жената падна назад, Кейт се озова отгоре й, изправи се бързо и хукна.

В този момент обаче непознатата я хвана.

— Пусни ме! — изпищя Кейт и се опита да забие нокти в китката й.

Очевидно ги бе изгризала дълбоко, тъй като те не доведоха до желания ефект. Дамата явно беше силна. Този факт изуми момичето, защото непознатата я стисна здраво, събори я на земята и я прикова с коляното си към пода.

Кейт вдигна поглед към лицето й и премигна невярващо. Похитителката й беше красиво, нежно на вид създание. Имаше много гъсти червеникавокестеняви коси, нещо, за което тя самата винаги бе мечтала. Сини очи. Дебели устни като на моделите в гадните реклами за червила. Носеше ефирна дантелена блуза, къса пола, бижута и фини чорапи. Изобщо не приличаше на хладнокръвен убиец.

— Та ти си само едно дете — рече жената.

— Майната ти — отвърна „детето“.

— И с неприличен език — смъмри я непознатата. — Коя си ти?

— На мен мястото ми е тук — извика Кейт. — Ти коя си?

Непознатата се замисли. На момичето му се стори, че съзря любопитство в нежните й сини очи.

— Да не би да си член на семейството?

— Това е домът на баба ми и смятам, че съм в правото си да бъда тук. А предполагам, че вие сте тук, за да опитате да я продадете или нещо подобно? Дори още преди да е изстинала в гроба си.

— Твоя баба ли?

Настана мълчание, през което жената започна да я оглежда. По лицето й се изписа недоверие и Кейт се възползва от момента, за да направи нов опит да се изскубне. Но само колкото да предизвика засилване на натиска. Значи действително не е агент за недвижими имоти — реши тя. — Истинските агенти за недвижими имоти не са такива.

— Рина дьо Севини няма внуци — заяви студено жената.

— Ъъ, по-точно аз съм дъщеря на едно от заварените й деца — поправи се Кейт. — Всъщност не бяхме кръвни роднини.

Погледът на сините очи омекна.

— В такъв случай трябва да си дъщерята на Кристиан дьо Севини? Чух, че имал дъщеря. Но… — Направи пауза. — … ти не беше на погребението, нали?

Нещо дълбоко в нея се пречупи, когато насъбралото се в душата й напрежение заплаши да се излее навън.

— Исках да отида — отвърна с треперещ глас тя. — Много исках. Но той не ме пусна. Рече: „По-добре да не ходиш.“ Аз настоявах, но на него не му пука; такъв си е и все говори едно и също: „Ще трябва да ми повярваш, защото съм ти баща и знам повече от теб за тези неща.“ А това са пълни глупости. Той не знае нищо. Той не познава дори мен.

Кейт не можеше да повярва, че действително говори всички тези несвързани неща и то на една непозната, нещо повече, на непозната, която я бе затиснала върху пода, но не можеше да се сдържи.

— Каза, че когато бил малък, ходил на погребението на майка си. Било ужасно, а той се уплашил много, защото го накарали да целуне мъртвото й тяло или нещо подобно и никога не могъл да се отърве от преживяното. Аз обаче не виждам какво общо има това. Аз не съм като него. Имам право да отида на погребението на собствената си баба! Той е гадняр. Мразя го.

По някое време на обясненията натискът на жената бе намалял значително. Кейт осъзна, че ако иска, може да се изправи. Но не беше сигурна, дали иска. Беше толкова уморена и на всичкото отгоре й се струваше, че всеки момент ще се разреве. Щеше да бъде страшно унизително!

Очите на странната жена обаче вече я гледаха мило, а лицето й бе изпълнено със симпатия; сега момичето наистина не можеше да контролира потока от думи, който бликаше някъде дълбоко от него.

— С него все се караме — обясни то. — Тази вечер пак се скарахме и аз избягах. Винаги идвах тук, когато положението станеше съвсем зле и баба винаги ме изслушваше. Беше добра в това. Не се отнасяше към мен като към някое глупаво дете. А той вечно се държи към мен като към бавноразвиваща се или нещо от сорта. „Не можеш да го направиш, защото си прекалено малка.“, ми казва той, а аз му отвръщам: „Престани да се отнасяш към мен като към дете“; той продължава: „Докато навършиш осемнайсет и си под моя покрив, ще правиш това, което ти кажа“. Тогава изругавам: „Майната ти, татко, мразя те“, само че това не го казвам на глас, защото той сигурно ще ме набие или нещо подобно и тогава ще побеснея, ще извикам ченгетата и ще кажа да го арестуват за малтретиране на дете.

— Оуу! — възкликна жената. Беше коленичила на пода до Кейт. Държеше и двете й ръце в своите. — Може да звучи побъркано, но разбирам точно как се чувстваш.

— Даже не знам защо ви казвам всичко това — заяви с нещастен вид момичето. — Дори не знам коя сте и какво правите в апартамента на баба ми посред нощ.

— Тук съм, защото днес вечерях с дядо ти и той ми даде ключа. Името ми е Ейприл Харингтън.

Това очевидно не помогна особено много.

— Никой ли не ти е говорил за мен? — попита Ейприл.

— На мен никой никога нищо не ми казва.

— И на мен — въздъхна жената. След това се изправи бавно. Грациозността й беше точно от онзи тип, който Кейт мразеше. Отново се изкуши да хукне, но любопитството й отново надделя. — Рина дьо Севини ми беше майка. Изпрати ме в пансион, когато бях горе-долу на твоята възраст, за да се омъжи за Арман. Те отидоха да живеят в Париж. Аз останах в тази страна, в Кънектикът, в училище, ръководено от монахини. Мразех го. И непрекъснато бягах от него. Щом ме откриеха, ме пребиваха от бой. Това случвало ли ти се е някога?

Кейт поклати глава, отворила широко очи.

— Мен все ме заплашват да ме пребият, но никой никога не го прави. Онова за татко не го казах сериозно. Той ми крещи, но никога не ме удря. Първо ми вика, а след това ме кара да ходя при психотерапевта.

— А той харесва ли ти?

— Пълен провал е.

Ейприл Харингтън кимна, сякаш беше нещо обичайно да чуеш, че някой психоаналитик е пълен провал. Кейт реши, че я харесва.

— Май съм чувала за теб — призна тя. — Ако ти си тази, която се представя за дъщерята на баба. Не ми казаха името ти. Но цялото семейство говори за теб, това е сигурно.

— Мога да си представя.

— Онова, което чух, е, че ти си убила баба — заяви момичето. — Не, че точно ти си я застреляла, а просто си наела някой друг, който да го направи.

— Да, и аз го чух. — Усмихна се и прибра дълъг кичур коса зад ухото си. — Имам книжарница за криминални романи и изглежда всички си мислят, че съм експерт по убийствата.

— Да не искаш да кажеш, че имаш книжарница, пълна с криминални романи?

Ейприл Харингтън кимна.

— Обичам криминалните романи — обяви Кейт.

— Аз също, но книгите са си книги. Тук става дума за действителността. Някои хора обаче мислят наистина, че съм убиец — поклати глава. — Това е ужасно.

— Защо ще убиваш собствената си майка? — попита момичето.

Красивата жена поклати отново глава. Отмести поглед и го съсредоточи върху нещо в стаята. По дяволите — помисли си Кейт. Този поглед й беше познат. Той говореше: Няма значение, и без това вече казах прекалено много. Мразеше този поглед.

— Нямам предвид, че си го направила — обясни тя. — Просто се чудех защо изобщо някой би го направил.

— Ами, предполагам една от причините би могла да бъде тази, че когато бях на твоите години, тя никога нямаше време за мен. Мразех я за това. Точно както ти каза, че мразиш баща си. Вероятно дори повече.

Кейт кимна, като се питаше, дали Ейприл мразеше майка си толкова, че да иска да си отмъсти след толкова много години. Достатъчно, за да убие. Лично тя не можеше да си представи, че би могла да мрази чак толкова някого.

— Освен това наследих нейната компания — продължи Ейприл. — Не съм искала това. Никога не съм се интересувала от тези неща в стил Ню Ейдж^[1], които ни учат как да си помогнем сами, но това явно струва милиони, а винаги, когато едно наследство струва милиони, може да бъде мотив за убийство.

— Само при положение, че си знаела предварително за това — отвърна Кейт. — Ти знаеше ли?

Ейприл се усмихна и поклати глава.

— Ти си умно дете. Не, не знаех. В продължение на много години не съм поддържала връзка с нея, нито с някого другиго, който познаваше нея или бизнеса й. Но засега не съм успяла да убедя полицията в това. Струва ми се, че дядо ти ми вярва, но май е единственият.

Кейт се взря в лицето й. В нея имаше нещо… не знаеше точно какво, но усещането бе силно. Определено й харесваше. Вероятно бе глупаво да изпитва точно такива чувства към нея. Най-опасните убийци са онези, които ни се харесват. Те влизат под кожата ти, а след това ти прерязват гърлото, когато най-малко очакваш. Беше опасно да харесваш някого, още преди да си го опознал.

— Аз ти вярвам — чу се да казва тя.

Ейприл Харингтън й се усмихна и я прегърна топло.

 

 

Беше късно, когато Ейприл напусна апартамента, принадлежал на майка й. Кейт я бе развела, бе й разказала анекдоти от живота на Рина и от своя живот, докато се движеха от стая в стая. Младата жена бе научила, че Кейт обича да пише и мечтае да стане писателка. И че освен това обича да рисува, а едно от любимите й занимания в дъждовен ден бе да виси в „Метрополитън Мюзиъм“ и да изучава картините — „просто да влизам в тях, разбираш ли?“

По някое време Ейприл си даде сметка, че започваше да се привързва към това дванайсетгодишно момиче, което й напомняше толкова много за нея самата, когато бе на същата възраст.

Кейт, подобно на Ейприл, бе единствено дете. Беше изгубила единия си родител и очевидно взаимоотношенията й с другия родител бяха доста конфликтни. Беше умна и с живо въображение. И пълна с потенциал, който можеше лесно да бъде пропилян.

Рина като че ли се бе опитвала да даде на момичето онова, което не бе успяла да даде на своята дъщеря.

А сега тя си бе отишла и, както обикновено, не бе оправдала надеждите на онези, които имаха нужда от нея.

Това момиче обаче нямаше да бъде изоставено, реши Ейприл. Нямаше да му се случи нищо ужасно.

Може би това не бе най-добрата причина да направи такава промяна в живота си.

Може би това даже не бе истинската причина.

Но нещо в нея се бе променило дори преди Рина… нещо, благодарение на което бе станало възможно да дойде в Анахайм, да влезе в семинарната зала и да се изправи срещу майка си.

Така или иначе, в живота й досега нямаше нищо, с което да се гордее. Да, имаше малък, преуспяващ бизнес. Имаше приятели. Но нямаше здрави, нормални връзки с представителите на противоположния пол, а миналото, което не можеше да промени и с което трябваше рано или късно да се примири, не преставаше да я преследва.

Край на разтакаването. Беше дошло време за действие.

На сутринта щеше да се обади на Арман дьо Севини, за да го информира, че ще приеме да оглави „Перспективите на силата“.