Линда Барлоу
Нежна разплата (36)

Тридесет и пета глава

Въпреки умората й беше трудно да заспи. Лежа будна в мрака в продължение на повече от час, като се въртеше и се мяташе на продънения матрак. Чу слаби скърцащи звуци отвън, които можеха да се дължат както на потъркващите се в стената на виличката клони, така и на гадинките, станали повод да прибегнат до услугите на специалистите по тяхното изтребване.

В крайна сметка потъна в неспокоен сън.

И се събуди рязко, когато една длан покри плавно устата й, за да не й даде възможност да извика, а силна ръка я притисна към леглото.

— Шшт! Аз съм — промълви познат глас.

Блакторн!

За момент изпита неописуема паника.

Кой знае как, той бе успял да я проследи. Беше дошъл да я убие и този път нямаше да може да му се изплъзне.

— Ейприл, знам, че нещо те е уплашило, но ще трябва да ми се довериш. — В гласа му не долови нито нежност, нито симпатия. Той беше в леглото й и я държеше здраво. Беше я яхнал през бедрата и единственото, което ги делеше, беше тънкият чаршаф. — Нямаш избор. Убиецът е навън.

Тя се вгледа в него в мрака. Успя да различи само неясните очертания на лицето му, но не успя да види неговото изражение. Продължаваше да затиска с длан устата й; не искаше да рискува и да я остави да извика.

— Промъкнах се през един от задните прозорци. Почти съм сигурен, че не ме забеляза, но това беше чист късмет. Едва след като дойдох тук разбрах, че те е следил.

Младата жена поклати глава. Не ти вярвам — мислеше си тя. — Навън няма никой. Не е възможно. Твоето присъствие тук също не е възможно. Как я беше открил?

— Ти имаш в себе си радио предавателче — обясни Блакторн, сякаш прочел мислите й. — Не знаеш, но след бягството ти с кънките в Сентръл Парк, те следяхме по електронен път. Засега това свърши чудесна работа. — Докосна сребърното колие на врата й. — Тук, в колието ти, има вградено устройство за следене от разстояние. Другото се намира в дипломатическото куфарче, което носиш всеки ден на работа със себе си. Тук ме доведе първото от тях. Слава Богу, че не го махна, когато реши да избягаш от мен.

Да — помисли си Ейприл, — не го махнах. Това означава нещо, нали така?

— Когато отиде да хванеш влака, аз се насочих към летището и пристигнах в Бостън преди тебе. Наех кола и просто те последвах, като карах на петнайсетина минути разстояние. Освен ако убиецът не е поставил също електронно устройство за преследване, в което се съмнявам, значи се е движил съвсем близо.

Тя поклати отново глава. Размърда се под ръцете му, не силно, а колкото да му даде да разбере, че не й е приятно да я ограничава по този начин.

— Ейприл, защо си тръгна така? Какво те уплаши? Снощи ми се стори доста напрегната и неуверена. Да не би да ме подозираш?

Младата жена кимна.

— Мислиш, че съм отговорен по някакъв начин? Че имам нещо общо със смъртта на Рина?

Стори й се напълно изумен от подобна идея.

Само ако бях успяла да прочета дискетата — помисли си тя. — Тогава щях да разбера. И сега нямаше да се измъчвам от такива съмнения.

— Е, каквото и да мислиш, сега ще трябва да ми се довериш, поне за малко. Той ми се стори готов да действа… така че не разполагаме с кой знае колко време.

Очите й бяха привикнали с мрака и вече го виждаше по-добре. Защо щеше да я лъже на този етап от играта? Беше му в ръцете, напълно беззащитна. Можеше да прави с нея каквото си иска и след това да се измъкне безнаказано.

Той вдигна колебливо длан от устата й.

— Само пази тишина, окей?

— Дай ми поне една причина да ти вярвам, Роб — прошепна тя.

Той се замисли.

— Защото ме обичаш?

— Доста е неоснователна!

— А защото аз те обичам? Какво ще кажеш за това?

Младата жена преглътна с усилие. Нещо в стомаха й сякаш се скъса. Затвори очи.

— Ако ще ме убиваш, действай и да свършваме веднъж завинаги с това.

— Онова, което ми се иска да направя, е да ти вкарам малко разум в главата — заяви развълнувано Блакторн. — По-добре поне да имаш някаква основателна причина… само това мога да ти кажа. В противен случай, когато се върнем в Ню Йорк, ще те заведа у Изобел и ще взема назаем един от нейните камшици. Не мога да повярвам, че ти…

Не довърши мисълта си. Откъм вратата се чу тих звук.

Блакторн я издърпа пъргаво от леглото и я смъкна на пода. След това измъкна оръжието си — пистолет с къса цев.

— Скрий се под леглото. Легни по корем и си закрий с ръце главата.

Тя се подчини, отпусна се по корем и постави ръцете си така, че да скрият голяма част от главата й. Това обаче не й пречеше да вижда. Единият край на леглото, този за краката, бе обърнат към предната част на виличката и от мястото си в мръсотията (и несъмнено — сред хлебарките), виждаше долния край на вратата.

Роб пренареди завивките и възглавниците, след това се отдалечи безмълвно от нея към кухненския кът, на около метър и осемдесет. Проследи краката му, които се скриха зад хладилника. Пистолетът му бе насочен към входната врата. Ключалката й бе доста паянтова.

Чу се съвсем леко скърцане, след което вратата се отвори безшумно. Беше й трудно да вижда, тъй като беше доста тъмно, а и нападателят се движеше като котка. Ейприл си помисли, че сега можеше да спи в леглото, без да вижда и чува, за да се събуди и да преживее отново същия ужас, който едва не й бе коствал живота само преди две седмици.

Беше мокра от пот, а сърцето й се блъскаше в пода. Виждаше единствено краката му, които се приближаваха към нея. Носеше дънки и маратонки, подобни на онези, с които бе дошъл да я убие първия път.

Сега вече беше съвсем близо. Дали виждаше леглото в мрака? Дали виждаше, че макар завивките да бяха разбъркани, в леглото нямаше никой?

Искаше й се Роб да не беше толкова далеч. Надяваше се, Боже, как само се надяваше, че ще бъде достатъчно бърз и точен, ако се наложеше да стреля…

— Това е достатъчно — чу гласа на Блакторн тя. Той запали лампите и стаята се обля в светлина. — Пусни ножа и легни на пода!

Мороу се извъртя по посока на звука, вдигна ножа, напрегна рамо и ръка, готов за удар. Действаше бързо с ножа, но куршумът бе по-бърз. Чу пукането, преди да усети болката. Всъщност болка изобщо нямаше, просто удар в гърдите, който го блъсна назад, към леглото; опитваше конвулсивно да се хване за нещо и виждаше как подът се издига към лицето му.

Когато се търкулна на една страна, забеляза лицето й. На пода, до него. Тя се взираше в очите му, но не в агония или умоляващо. Без да признава силата му и да се подчинява на неговата воля. Не виждаше в очите й нито страх, нито дори гняв. Не, тя го наблюдаваше с тревога… или съчувствие.

Когато затвори очи, чу гласа й:

— Не умирай, дяволите да те вземат!

Защо? — запита се той. — Защо точно тя пък не искаше той да умре? Трябваше да триумфира. Беше го победила за втори път, вече окончателно.

— Кой те нае? — попита Ейприл. Усети неясно как разтърси тялото му, което ставаше все по-безчувствено. — Кой ти плати да убиеш майка ми? Кой те изпраща така упорито след мен?

Беше готов да й каже. И защо да не го стори? Изобщо не смяташе, че трябва да бъде лоялен. Тя се бе оказала достоен съперник. Нека й даде възможност да си отмъсти.

Щеше да й каже, ако бе успял да проговори, преди мракът да го обгърне напълно…

 

 

— Ти го уби — рече Ейприл.

Блакторн обърна убиеца, огледа раната, опипа врата му, за да види дали има някакъв пулс.

— Жив е. Високо в гърдите, вдясно — има шанс. Дишането е равномерно. Тук няма телефон, нали? Тичай в офиса и събуди стареца. Счупи стъклото, ако не ти отговори и набери 911.

— Ако умре няма да имам свидетел срещу човека, който го е наел.

— Копелето заслужава да умре — изръмжа Роб. — Но все пак си права. Побързай. В това време аз ще му дам първа помощ.

Усети бързата й целувка по темето си.

— Не искам да критикувам. Той се готвеше да хвърли ножа. Ти спаси живота ни.

Да, но на каква цена?

— Никога не е лесно да застреляш човек — промълви Блакторн.

Ейприл излезе, а той притисна раната на негодяя, за да спре кървенето. Мороу не изглеждаше чак толкова зле. Вероятно бе изгубил съзнание от шока. Можеше да дойде на себе си всеки момент.

Дръпна одеялото от леглото и го зави, но не преди да претърси набързо джобовете му. Пристигнеха ли веднъж ченгетата, щяха да отстранят всички от сцената на местопрестъплението, а те двамата щяха да отговарят цяла нощ на въпросите им.

Не намери пистолет. Затова пък престъпникът носеше странен пакет, в който имаше няколко въжета с различна дължина, тесни и гадни. Имаше запалка, но нямаше цигари. Втори нож, три шевни игли с индустриални размери, шило, клещи с тъпи върхове, ролка лейкопласт, добре сгънат дъждобран от прозрачен найлон и чифт хирургически ръкавици.

Обикновено здравият стомах на младия мъж се надигна при мисълта какво бе възнамерявал да прави с тези неща убиецът. Дъждобранът и ръкавиците несъмнено трябваше да го пазят от кръвта.

Сети се за Ейприл и начина, по който я бе намерил — кротко заспала в леглото. Смъртта на Джеси бе лека в сравнение с онова, което този гад бе замислил да причини на Ейприл.

Излезе, залитайки, и повърна в храстите, току край вратата.

Опита се да мисли за Джеси и за това, как бе умряла… какво бе казала… как бе изглеждала, но съзнанието му бе завладяно от Ейприл, с червените й коси, с усмихнатите й очи, с усмихнатото й лице. Можеше да я загуби. По дяволите, нямаше намерение да я губи.

— Обичам те, Ейприл — промълви той.