Линда Барлоу
Нежна разплата (32)

Тридесет и първа глава

Ейприл стоеше до прозореца в офиса си, загледана към града. Беше пуснала една от аудиокасетите на Рина. Чуваше бодрия й глас да казва: „Каква грешка правим, като мислим, че съдбата е несправедлива към нас! Истината е, че нашата съдба се намира в собствените ни ръце. Ние се изграждаме такива, каквито сме, в резултат на направения от нас избор. Не става въпрос за важните, определящи неща, а за дребните, несъзнателни, обичайни действия, които извършваме непрекъснато всеки ден.

Вземаме тези решения в зависимост от мнението, което имаме за самите себе си и за другите. Ако например, поради една или друга причина смятаме, че сме мързеливи, неорганизирани и некомпетентни, ние действително ще се държим като мързеливи, неорганизирани и некомпетентни хора. Всеки от нас в момента създава онова, в което ще се превърне утре. Ролята, която изпълняваме, е същата, която сме си определили сами.

Мястото, на което сме се озовали в живота си, е напълно логично. Стъпваме на пътя, който води към него, много преди да го достигнем. Във финансовото ви състояние няма никаква мистика. Нито пък в професионалния ви напредък или в личните ви взаимоотношения. Сега се намирате там, където сте си наредили сами да отидете.

И ако не сте доволни — както се случва с повечето от нас в един или друг момент от живота ни — има само един човек, който може да стори нещо за вас. И този човек сте самият вие. Вие можете да промените живота си. Можете да преобразите своята съдба. Можете да поемете в свои ръце контрола на вашата сила и да познаете радостта и жизнеността на собственото си съществуване. Можете да промените всички свои отрицателни представи и вярвания за самите себе си. Вие не сте хванати в капан, вие не сте безпомощни! Докато дишате и сърцето ви е изпълнено с решимост, все още бихте могли да постигнете всичко, за което сте мечтали, и да се превърнете в това, което наистина искате да бъдете!“

Звучи толкова позитивно, помисли си младата жена. Вярвала е в онова, което е проповядвала. Говори така, сякаш е била там, направила го е. И сякаш знае много добре от собствен опит какво значи да бъдеш лишен от сила.

Как бе възможно това?

Ейприл протегна ръка и натисна стопа. След това подпря брадичка в дланите си и се загледа в избелялата фотография в тенекиена рамка, която й бе оставила майка й. Привързаността й към тази снимка бе направо смешна. Сутрин я носеше със себе си на работа, а вечер я връщаше вкъщи и я поставяше грижливо върху нощната си масичка. Взираше се често в нея, сякаш това бе ключът за разкриване на мистерията за Рина дьо Севини.

Майка и дъщеря. Сервитьорка и палаво дете, облегнати на стената на разнебитената лятна къщурка. Дали Рина се бе чувствала лишена от сила и власт през онова лято, когато бе прелъстила президента на Съединените щати?

Беше ли се чувствала безпомощна тогава, когато бе убедила Арман дьо Севини, издънка на богато, снобско семейство, да я вземе за жена?

Кога ли Рина се бе чувствала безпомощна?

И защо изобщо бе създала „Перспективите на силата“? Защо й бяха нужни те?

Дявол да го вземе, трябваше да помисли върху това!

Ейприл се изправи, приближи се до дрешника и извади найлонова спортна чанта. Извади от нея тениска и маратонки и си ги сложи. После вдигна косите си и ги покри с шапка с козирка.

Излезе от офиса. Нарежданията на Блакторн бяха да не мърда оттам. След нападението в апартамента й преди пет дена, той самият и неговият екип бяха непрестанно около нея.

Но навън бе чудесен летен ден, а тя бе безкрайно уморена да се страхува непрекъснато и да наднича през рамото си.

Карла я проследи с поглед, когато тя мина покрай мястото й и се насочи към асансьора. В последния момент се изправи.

— Хей! Едвам те познах в тези дрехи. Къде отиваш? Не ми каза, че ще излизаш днес.

— Не знаех — отвърна младата жена и влезе в асансьора.

Карла я последва. Опипа се по джоба — вероятно търсеше пистолета си.

— И къде отиваме?

— В Сентръл Парк. Имам нужда да се пораздвижа.

— В никакъв случай — заяви охраната. — Прекалено е опасно.

— Не мога да остана затворена цял живот. Измина почти седмица и все още няма и следа от нашия човек.

— Той е някъде наоколо — отвърна Карла. — Чувствам го.

— Е, преди малко не успя да ме познаеш. Да се надяваме, че той също няма да ме познае.

— Щом ти е нужно движение, ще ти осигурим салон, за Бога.

— Отивам в Сентръл Парк.

Карла я последва, като си мърмореше под носа.

 

 

Както обикновено през топлите слънчеви дни на лятото, паркът бе пълен с народ. Ейприл се движеше бързо, остави далеч зад себе си Карла, а след това си сложи набързо ролерите; бе ги скрила изкусно при излизането си.

Когато вече бе готова да тръгне отново, забеляза своята телохранителка, която влезе в парка зад нея откъм Пето Авеню. Махна й закачливо и тръгна напред. Карла извика нещо и се затича.

— Хвани ме! — отвърна през рамо мис Харингтън и се спусна напред.

Чувстваше се прекрасно, когато се промуши през група тийнейджъри и тръгна по алеята за велосипедисти и кънкьори. На широката поляна „Шийп Медоу“ гимназисти си подхвърляха „летяща чиния“. Други пък лежаха на тревата и поглъщаха лятното слънце.

Мина покрай естрадата, където самотен актьор рецитираше Шекспир пред безразлична тълпа, край фонтана и навеса за лодки при езерото и заизкачва склона, водещ към Рамбъл. Тук паркът бе по-див и изолиран. Почти като гора, с високи, кичести дървета. Ако някой искаше да я нападне, това щеше да бъде идеалното място. Тя обаче се движеше много бързо и нападателят нямаше шанс да я догони, освен ако той също не караше кънки. Карла отдавна се бе загубила в далечината.

Да върви по дяволите кучият му син! Няма да прекарам целия си живот в страх!

Ритмичното движение, усещането, че мускулите й са живи и впрегнати в работа, й действаше успокоително. Остави се на ритъма да я понесе. Той й помагаше да се съвземе психически.

Вземи здраво в ръце собствената си сила! Освободи се от страха!

Дали Рина бе вярвала в онова, което бе проповядвала? По всичко личеше, че е било точно така. Всички, които се бяха свързали по един или друг повод с нея след създаването на „Перспективите на силата“, твърдяха, че е била напълно искрена. Трябва да беше истина. Защо иначе щеше да се интересува от хора като Кейт и Джеси Блакторн? Как така същата жена, която бе изоставила собствената си дъщеря, бе вдъхнала толкова много любов и вяра у другите?

Няма никаква мистика във вашия професионален успех или в личните взаимоотношения. Вие можете да преобразите съдбата си.

Ако казаното от нея беше вярно, то тогава нямаше никаква загадка защо хората бяха обичали Рина… нито пък защо някой я бе убил. Абсолютно никаква загадка.

Мястото, до което достигате в живота си, е напълно логично обосновано, тъй като вие сами отдавна сте тръгнали по пътя, който води дотам.

На какво се дължеше успехът на Рина? Защо бе убита? Дали отговорите на двата въпроса бяха свързани по някакъв начина?

От това можеше да разбере доста неща, трябваше само да ги огледа от вярната гледна точка.

Никой не я нападна в Рамбъл. Тя се движеше все така бързо, но не смееше да погледне през рамо. Когато излезе от другата страна на парка, недалеч от „Метрополитън Мюзиъм ъв Арт“, Ейприл погледна назад, към своите въображаеми преследвачи, и се засмя на глас от радост, че бе рискувала и бе спечелила.

Седна на пейка, свали ролерите и ги сложи в спортната найлонова чанта. Тръгна безгрижно по Пето Авеню. Какво ли бе станало с Карла? Изпита моментно угризение като се сети за помощничката на Роб и усилията й да върви в крак с побърканата си повереница, яхнала кънки.

Мина край музея и забеляза, че една от страничните му врати е отворена, а до нея бе спрял камион. От каросерията му изнасяха дървени сандъци — вероятно бе някоя пътуваща изложба. В единия от тях, скован от дъски, имаше само богато орнаментирани рамки за картини. Сети се за изложбата на рамки, която бяха видели с Кейт по време на следобедното си посещение в музея. Кейт, слава Богу, вече си бе вкъщи и се чувстваше много добре.

— Защо остана в кухнята ми, след като ти казах да си вървиш? — бе я попитала тя.

— Помислих, че си с някой любовник — бе отвърнало тихо момичето. — Исках да разбера кой е.

Самоличността на въпросния любовник бе за Кейт загадка, която все още не бе успяла да разреши.

 

 

— Дяволите да го вземат, как можа да направиш нещо толкова рисковано?

— Не ми викай, ако обичаш.

— Заслужаваш да ти викам — заяви същата нощ Блакторн, когато пристигна в офиса, за да смени все още кипящата от гняв Карла. — Избягала си умишлено от Карла и не си й позволила да си върши работата.

— Имах нужда да се разкърша. Аз ли съм виновна, че Карла не можеше да се движи в крак с мен?

— Държиш се като някоя глупачка!

— Нищо подобно, Роб. Дори убиецът да знае да кара кънки, в което се съмнявам, сигурна съм, че не е взел чифт ролери със себе си за всеки случай. До гуша ми дойде да се крия из стаите, писна ми да се паникьосвам всеки път, когато си подам носа навън! Не мога да живея така. И няма да живея така. Време е да си изясним този въпрос. Освен това ми се струва, че ситуацията е не по-малко стресова за убиеца, отколкото за мен самата. Дори може би повече. А и започвам да мисля, че майка ми е била права за някои от нещата, които е проповядвала. Вземи здраво в ръце своята сила. Поеми контрола на съдбата си. По дяволите, Роб, ако ще продължавам да върша тази работа, трябва да разбера веднъж завинаги дали вярвам в нейните принципи.

— Вярата в собствените й принципи закара Рина дьо Севини така рано в гроба.

— Възможно е. Но ако вярваш на онова, което твърди за претърпяната от нея трансформация, тя е щяла да умре много по-рано, ако не е била открила нещо, в което да вярва. Канела се е да се самоубие, спомняш ли си? И сега се сещам, че знаем само този факт, но не и породилата го причина. Имала е всичко. Но не е била щастлива. Трябвало е да преобрази живота си, за Бога. Защо?

Младият мъж сви рамене.

— Добър въпрос. Имаш право. Не знаем какъв е отговорът на това. Обзалагам се, че автобиографията й щеше да ни разкрие причината.

— Точно така. И може би убиецът знае това. Може би ръкописът е важен за него не заради фактите, които Рина разкрива за своите клиенти, а заради онова, което споделя за самата себе си.

— Възможно е. Но в този случай има прекалено много „може би“. Прекалено много теория и недостатъчно факти. — Погледна часовника си. — Надявам се, че си приключила за днес, защото става късно. Гладен съм и искам да се прибирам.

Определено тази вечер Блакторн не беше в настроение. Ейприл обаче бе твърдо решена да не позволи да бъде сплашена. Все още бе в добро разположение на духа, тъй като днес следобед бе „стиснала здраво в ръце своята сила“.

Усмихна му се закачливо.

— Готова съм. У вас или у нас?

 

 

— Това е за теб — рече Роб.

Бяха решили да отидат в нейния апартамент и той бе настоял пътьом да се отбият в малък магазин за хранителни стоки, за да купят няколко пържоли и продукти за приготвяне на салата.

— Винаги ти готвиш за мен — заяви той. — Тази вечер искам аз да направя нещо за теб.

Беше приготвил вкусно ядене и сега, докато седяха на чаша кафе, той й подаде плоска квадратна кутийка.

— Отвори я. Извинявай, че не е опакована.

— Боже, днес нямам рожден ден.

— Исках да ти го подаря.

В кутийката, върху мека подложка, лежеше колие от ковано сребро, в което бяха поставени няколко бели и черни камъка.

Ейприл го изгледа и се усмихна от удоволствие и изненада.

— Роб, много е красиво. Не знам какво да кажа.

Трябва да бе доста скъпо, реши тя.

— Харесваш ли го?

— Великолепно е!

Прокара пръст по среброто, като се възхищаваше на изработката му. Връзката им бе все още в своето начало и тя не бе сигурна как да тълкува подобен подарък.

— Може ли? — взе бижуто от ръцете й. — Вдигни си косите.

Младата жена събра гъстите си коси в едната ръка и ги вдигна нагоре, докато той закопчаваше сребърното колие около врата й. Прилепваше плътно около шията й, но не беше неудобно.

— Малко се притеснявах, че няма да ти стане — призна Блакторн. — Изглеждаше толкова малко…

— Аз имам тънка шия — усмихна се Ейприл. — Пасва ми съвсем точно.

Той докосна среброто отпред, точно над пулсиращата й вена, и се усмихна закачливо.

— Прилича малко на робски нашийник.

— Аха! Значи това била причината!

Той вдигна вежди.

— Някой ден.

— И заплашваш!

Обхвана главата й между дланите си, придърпа я към себе си и нареди:

— Целуни ме.

Ейприл се подчини.

По-късно същата нощ, докато тя лежеше в обятията му, той се паникьоса. Беше полузаспал, отдаден на сънища или на мечти — не беше сигурен на кое точно. И изведнъж видя, как тя започна да се топи в ръцете му. Да намалява, да става прозрачна, да му се изплъзва. Скочи рязко с разтуптяно сърце; не беше сигурен, дали прегръща тялото на Ейприл или трупа на Джеси.

Ами ако я изгубеше? Той допускаше грешка след грешка. Едва не я бяха убили.

Трябваше да мине доста време, преди да успее да заспи отново.

— Слушай, Ейприл — заяви бавно на сутринта той. — Струва ми се, че ми е време да се отдръпна малко от този случай.

— Какво имаш предвид като казваш „да се отдръпна“?

— Мисля, че трябва да те пази някой друг. Имам предвид Джонас. Той е по-млад от мен, вероятно по-силен и със сигурност — по-бърз. Плюс това, за разлика от мен, може да съди обективно.

— Не мога да схвана накъде биеш, Роб.

— Казвам, че според мен известно време не би трябвало да се виждаме.

Ейприл го докосна неуверено по лицето.

— Защо?

— Защото с мен не си в безопасност. — Поклати глава, тъй като отново си припомни фрагменти от съня си. — Не мога да те запазя.

— Разбира се, че с теб съм в безопасност!

— Виж, това не подлежи на обсъждане. Рина умря, докато се грижех за нея. Ти самата едва не умря миналата седмица, защото не предвидих всички възможности. Очевидно губя тази битка и не мисля да излагам повече живота ти на риск. Нужна ти е защита и аз ще се погрижа да я получиш.

— Не съм чувала по-смешно нещо.

— Виж, аз не се меся в твоята работа и не искам и ти да се месиш в моята. Емоционално свързаният със своя клиент бодигард не би трябвало да се заема със защитата на живота му. Прекалено съм уязвим. Прекалено податлив на грешки. Не може да продължава така.

Младата жена седна в леглото. Все още носеше красивото колие.

— Това е само едно извинение, нали?

— За какво го…

— Чувстваш се уязвим, защото изпитваш нещо, което не желаеш. Познатата история на бягство от сближаването. Мъжът започва да се чувства прекалено близко… изразява любов, прави благородни жестове, жената отговаря, и внезапно това се оказва прекалено много за него. Позволил си е да се обвърже прекалено в емоционално отношение. Ето защо отстъпва назад, на безопасно разстояние. Това ли става и сега?

Блакторн сви рамене.

— Не знам.

— Мисля, че няма нищо общо с проблема за моята защита. Струва ми се, че онова, за което всъщност става дума, е доколко добре можеш да защитиш самия себе си.

Той я изгледа, без да мигне.

— Може би имаш право. Фактът обаче си остава: каквато и да е причината, чувствам, че не мога да върша добре работата си. Трябва да намерим този убиец и да го спрем. Трябва да проникнем в сърцевината на загадката и да разберем кой го е наел, на първо място. Още по-лошо, трябва да приемем възможността убиецът вече да има лично отношение към въпроса и сега вече може да започне да работи за самия себе си.

— Искаш да кажеш, че ще опита да ме нападне отново, дори ако никой не му нареди да го направи?

— Страхувам се, че е точно така. Защо човек става убиец? Парите са добри, но и рискът е огромен. Той нарушава най-древния закон за това, как един човек би трябвало да се отнася към друг. Трябва да не си напълно нормален, за да направиш подобно нещо, а нашият човек очевидно е преминал границата. Розата е сигурен знак за това. Професионалистите, които вършат хладнокръвно и студено работата си, не изпращат рози на своите жертви.

— Не знаем със сигурност, че именно убиецът е изпращал розата.

Той я изгледа изненадано.

— Мисля, че можем да го предположим.

— Да не би да искаш да кажеш, че дори да открием кой го е наел и го изпратим в затвора, все още няма да бъда в безопасност?

— Да. И ти, и Кейт, която също е видяла лицето му, сте в опасност. Сега нашата работа е още по-трудна. От друга страна, вече разполагаме с малко повечко информация. В крайна сметка ще го хванем. Но за това ще бъде необходимо пълно отдаване на време и енергия и, честно казано, според мен ще бъде по-добре да действам като детектив, отколкото като бодигард. Напоследък Джонас е бил охрана по-често от мен. Имам му пълно доверие, така че и ти можеш да му се довериш.

— Не ми харесва това, Роб. Не ми се струва правилно.

— Довери ми се, Ейприл. Моля ти се.

— Вярвам ти — отвърна тя.

Но дълбоко в себе си не бе съвсем убедена в това. Вярваше ли истински на някого? Беше ли го правила изобщо, откакто я бе напуснала Рина?