Линда Барлоу
Нежна разплата (22)

Двадесет и първа глава

Навън се чуваха гръмотевици, а въздухът бе зареден с напрежението, характерно за всяка лятна буря. Бе завалял дребен дъждец. Той се стори освежителен на Ейприл след горещината и напрежението в апартамента на Изобел.

— Не виждам таксита — рече тя.

— Събота вечер е, и при това вали… не знам дали някое ще се появи насам. Нека да тръгнем към авенюто — там ще хванем такси. Имаш ли нещо против да походим малко пеш?

— Не, ни най-малко. Приятно ми е да усещам дъждеца.

Той протегна длан и я хвана за ръката. През цялото време, докато вървяха към Седмо авеню, младата жена усещаше натиска на пръстите му върху своите. В продължение на няколко минути мълчанието помежду им се нарушаваше само от чаткането на токчетата й по тротоара. Подухваше слаб ветрец, стелеше се лека мъглица и светлината от уличните лампи бе неясна.

— Вярваш ли на онова, което каза Изобел за брат си? — попита най-накрая тя.

— Не знам на какво да вярвам. Много ми е трудно да различа истината от лъжата.

— Двамата с Кристиан очевидно не се разбират. Тя може би опитва да насочи подозренията към него.

— Да, знам. Струва ми се, че с годините се е ожесточила. Може би защото е работила така упорито, без да получи признание за постиженията си. И това е грешка на баща й. Всички, с които разговарях са съгласни, че той винаги е поставял сина си на първо място, макар никога да не е имал особено топли и сърдечни взаимоотношения с Кристан. Патриархален консерватизъм в най-лошата му форма.

— Не искам да звучи безсърдечно, но това не извинява поведението й.

— Да, имаш право. Но поведението на брат й е не по-малко осъдително. Той положи доста усилия да насочи подозренията върху нея. Можеш да бъдеш сигурна, че ще провря и най-малките подробности около смъртта на съпругата му.

Вървяха в мълчание още няколко минути. В мозъка на Ейприл цареше истински хаос. Изобел определено не й допадаше, но не можеше да си я представи да замисля убийство, да наема убиец, да дава сигнал за действие. Кристиан, колекционер на красиви предмети на изкуството, й се струваше по-вероятен извършител. Беше й много по-лесно да види него как претегля всяко „за“ и „против“, как преценява риска, как чертае планове.

— Не ми пука какво ще стане с Кристиан, но се тревожа за Кейт. Тя е страхотно дете. Но майка й е мъртва, баща й е труден човек и ако има дори малка вероятност да е свързан по някакъв начин с убийството…

— Знам. Много неприятна мисъл. Съжалявам, малката, но баща ти е убиец. Той отива в затвора, а ти — в дома за сираци.

— О, Роб, не!

— Какво друго могат да направят с нея? Да я пратят да живее при Изобел? Представяш ли си как Кейт би могла да покани в „тъмницата“ приятелчетата си на пица да речем?

— Боже, какво семейство.

Започваше да вали по-силно.

— Аз живея наблизо — рече Блакторн. — Добре де, във Вилидж. — Усмихна й се криво и додаде: — Може би не чак толкова близо. Няколко пресечки на юг, още няколко — в западна посока. Но мога да ти предложа чаша кафе или нещо друго. Освен ако…

Ейприл се поколеба само за момент. Защо не, по дяволите? Имаха да разговарят за толкова неща, а и не беше сигурна, че иска да бъде благоразумна.

— Окей. Би било чудесно.

Натискът на пръстите му се засили почти незабележимо.

— Добре. Почакай, ето едно спряло такси. При това свободно.

Показа се на улицата, за да повика таксито и двамата се качиха. Роб даде адреса си и отново потънаха в мълчание, сякаш се питаха за какво бяха дали съгласието си току-що.

Апартаментът му бе на последния етаж на една от тесните стари градски къщи в Гринич Вилидж. Беше малък, но уютен. В дневната имаше камина и той запали огън, за да се постоплят след дъжда.

Младата жена седна на единия край на кафявия кожен диван срещу камината и се загледа в пламъците. Не можеше да се отърси от образа на прекрасната блондинка, коленичила пред своя партньор, обут с тесни кожени панталони. Ръцете й бяха зад гърба, хванати в кожени белезници, но изражението й провъзгласяваше усещане за вътрешна свобода.

Завиждаше на тази жена. За да направи нещо подобно — да си позволи да бъде така безпомощна и уязвима — трябваше да има пълно доверие в своя партньор. Как можеше да бъде толкова открита? Как би могла да се довери до такава степен в безграничната му добронамереност? За нея това би било мини драма, изпълнена с емоционална опасност.

От друга страна обаче сега стоеше в чужд апартамент, в компанията на мъж, когото не познаваше много добре; той я бе преследвал, беше я съборил на пода на заседателната зала в Анахайм и я бе гонил из Сентръл Парк.

Вярваше ли на Роб Блакторн? Не, каква причина имаше да го прави?

Защо тогава бе приела поканата му?

Вдигна поглед към него. Той също бе седнал на дивана, но бе оставил известно разстояние помежду им. Беше се облегнал назад, сплел длани зад главата си, изпънал напред дългите си крака. Можеше да види гладките контури на мускулите на бедрата под тесните му панталони.

О, Боже. Беше тук, защото го желаеше. Беше съвсем просто.

Той улови погледа й и се усмихна, без да обръща глава към нея.

— За какво мислиш? — попита Роб.

Младата жена се засмя и поклати глава.

Той извади едната ръка изпод главата си и я протегна към нея. Ейприл въздъхна, когато пръстите му се плъзнаха под косите и загалиха нежно врата й.

— Може ли да те попитам нещо? — промълви тя.

— Разбира се.

— Познавал си се с майка ми, преди да станеш неин бодигард. Как се запознахте?

Той като че ли се поколеба. Забеляза, че за момент спря да движи пръстите си по врата й. Най-сетне отвърна:

— Запознахме се преди повече от две години, когато се разболя Джеси.

Младата жена се премести малко по-близо до него. Говори ми — искаше й се да каже, но не посмя да го изрече на глас. Остави очите си да го окуражат сами.

— Джеси бе чувала за делото на Рина — тя си падаше по течението Ню Ейдж. Когато откриха, че има рак на яйчниците, заболяването вече се бе разпространило из цялото й тяло. — Ейприл усещаше усилията, които му струваше всяка дума. — Започна да прилага традиционното лечение — химиотерапия и всичко останало — но се чувстваше ужасно. Реагираше бурно на лекарствата, очевидно много по-зле от повечето хора. Започна да се ужасява само при мисълта, че ще трябва да отиде в болницата за лечение. Чувствах се като тъмничар, който мъкне безпомощната си жертва към килията за мъчения. Някакъв неин познат й дал една от книгите на Рина — онази, посветена на здравето и алтернативната медицина. Джеси бе силно впечатлена от идеята да се излекува чрез положителна мисъл, смях, музика, оптимизъм, медитация. Заяви, че трябва да се фокусира, да събере енергията си, да контролира и насочва мислите си. Реши, че всичко това е по-важно от химиотерапията.

Роб поклати бавно глава.

— Аз не се съгласих. Мислех, че трябва да пази всичката си енергия за лекарското лечение и да не прахосва времето — и надеждите си — по разни вълшебства. Но когато видях, че е твърдо решена… е, това не беше моментът да споря с нея. И тогава осъзнах: тя се чувстваше по-добре само при мисълта, че все още съществува нещо, което би могла да контролира поне в известна степен. Книгата на Рина за рака също й оказа голямо влияние. Каза, че била „емоционално лековита“. Държеше я под възглавницата си, четеше по малко от нея всяка вечер преди заспиване. Писа на Рина и двете започнаха да си кореспондират.

— Замълча за момент. Ейприл забеляза колко напрегнати бяха вратът и раменете му.

— Когато разбра, че живеем в Лонг Айлънд, Рина дойде да ни посети. Настоя Джеси да се свърже с неколцина „лечители“, специализирани специално в областта на рака. Постепенно всичко това завладя до такава степен Джеси, че тя се отказа от всякаква форма на традиционно медицинско лечение. Възпротивих се, но мисля, че по онова време аз също като нея търсех и се надявах вече само на чудеса. Така или иначе — продължи сковано той, — положението й се влошаваше. Но Джеси не изгуби надежда до последния момент. „Перспективите на силата“ не я спасиха, но повдигаха духа й, успокояваха я и, струва ми се, я караха да мисли, че все още контролира донякъде нещата. Когато тя умря, Рина не само, че дойде на погребението й, но в продължение на няколко дена се навърташе край мен, за да се увери, че няма да посегна отново към бутилката. Бях обещал на Джеси, но, по дяволите, нея вече я нямаше, а единственото ми желание беше да бъда отново с нея.

— Ти пиеше ли? — попита Ейприл.

— Бях във Виетнам — отвърна Блакторн, сякаш това обясняваше всичко. — Най-лошото дойде след това. Връщането, приспособяването към „нормалния“ живот… сигурен съм, че си чувала обясненията на много ветерани колко трудно е това, след като си живял в ада. Така или иначе, аз имах късмет — отърсих се още докато бях млад. Оттогава никога не съм се проявявал като пияч, макар, признавам, да ме е изкушавало на няколко пъти. Най-ужасни бяха първите месеци след смъртта на Джеси. Рина поддържаше връзка с мен. Знаеше, че не вярвам в глупостите на „Перспективите на силата“… по-скоро бях ядосан, защото понякога си мислех, че ако Джеси не се бе увлякла толкова много по тях, нямаше да се откаже от традиционното лечение и сега може би щеше да бъде жива. Но Рина продължаваше да се обажда и да се интересува от мен. Няма по какъв друг начин да определя поведението й, освен като доброжелателство и симпатия.

Ейприл поклати глава. Не вярваше на ушите си. Майка й бе сторила всичко това?

— Ето защо в началото този случай ми се стори толкова необясним — продължи младият мъж. — Нещата, които научаваме за нея — или които мислим, че научаваме — са толкова противоречиви. Как е възможно жената, която се грижи така сърдечно за Джеси и след това — за мен, да е същата особа, която ни описа Изобел? Същата, която те е изоставила, без да погледне нито веднъж назад? Вярно е, че хората са сложни създания и често се държат непредсказуемо, но изобщо не мога да разбера що за човек е била Рина. Нищо не си пасва, нищо не звучи правдоподобно.

— Да, знам — промълви Ейприл. — И аз съм объркана по същия начин. Кейт обожава Рина, а Кейт не е глупачка.

Кой знае как двамата се бяха приближили един до друг по време на разказа и сега се намираха в средата на дивана, допрели бедрата си едно в друго. Пръстите му все още се занимаваха с врата й.

— Слушай. Има нещо, което е добре да разбереш — заяви Блакторн.

Младата жена вдигна очи към лицето му.

— Когато Джеси се разболя, нещо в мен превъртя. Някога бях доста уравновесен и оптимистично настроен човек. Животът, разбира се, има своите хубави и лоши моменти, но аз никога не бях стигал чак толкова дълбоко в отчаянието си, че да не мога да изплувам отново след няколко часа. Разбираш ли?

Ейприл поклати глава.

— Ъъъ, не съвсем.

— Не можех да проумея защо трябваше да се разболее и да умре от рак толкова млада. Струва ми се, че дотогава виждах някаква логика в света. По дяволите, може би именно поради това и станах пазител на закона. Вярвах в някаква абстракция, която наричах Справедливост. Въпреки, че, след като работих за правителството, видях и доста нагласени неща… не знам, сред правозащитните органи на държавно ниво съществува някакъв идеализъм, който обикновено не се среща в средите на полицията. Ние не вземахме подкупи — по дяволите, залогът бе славата и честта на нашата страна. Е, и ние я оплесквахме често, но бяхме яки копелета. Когато се случеше да пострадат невинни хора, ние полагахме големи усилия да поправим стореното зло и от време на време наистина успявахме.

Ейприл галеше дланта му. Знаеше докъде щеше да доведе това, но не го прекъсваше.

— Но когато Джеси… — Роб спря, за да се изкашля. — Тя беше невинна жертва, но нямаше злосторник. Търсех такъв. Който и да е — погледна към нея. — Но единственият резултат бе усещането, че няма справедливост, нито надежда за справедливост. Осъзнах, че всичко в този живот е случайност. Нищо няма смисъл. И внезапно се озовах в някакво празно пространство; нямаше нищо, за което да се захвана. Когато тя умря, все едно че ми отрязаха котвата и аз се понесох из пространството.

Младата жена си даде сметка, че също бе изпитала нещо подобно: тогава, когато майка й я бе изоставила на нюйоркското пристанище.

— Аз не вярвам в Бог — рече той. — Не мисля, че някога съм вярвал, освен, може би, като дете. Не вярвам, че след физическата си смърт продължаваме да съществуваме под каквато и да било форма и не вярвам, че някога ще се съединя с духа на моята съпруга или тем подобни глупости. Но ми беше страшно трудно да… да я оставя да си отиде. Тя все още съществува в… в моето сърце и съзнание и понякога дори разговарям с нея. Това е една илюзия. Може би нещо като емоционална патерица — замълча за момент. Лицето му бе съвсем близко до нейното, сините му очи блестяха. — Така или иначе, казвам ти всичко това, защото те харесвам. Искам да спя с теб — мисля, че си го разбрала. Ти всъщност си първата жена, към която изпитвам нещо подобно, откакто умря Джеси — поклати глава. — Въпросът е там, че отвътре съм мъртъв. Не мога да ти предложа нищо друго, освен физическо удоволствие. Не желая повече усложнения в живота си.

Ейприл кимна.

— Разбирам. Струва ми се — въздъхна. — Искаш ли да си тръгна?

— Не — отвърна припряно той. — Господ ми е свидетел, искам да останеш. Но ако чувстваш, че трябва да си тръгнеш, ще те разбера.

Младата жена затвори очи. Чуваше тиктакането на някакъв часовник и почукващия по рамката на отворения прозорец дъжд. От време на време огънят пращеше и съскаше. Вярваше на онова, което й бе казал. Беше се появил в живота й, за да разследва едно убийство; след като го разрешеше, щеше да изчезне. Двамата нямаха бъдеще.

Но тази вечер бяха тук, заедно.

И тя го харесваше. Даже много. Струваше й се чувствителен и емоционален човек и изключително секси.

Отметна глава и го погледна.

— А ако поискам да остана въпреки предупреждението?

Той сля погледа си с нейния. Бавно на устните му се появи нещо като усмивка.

— Ти не се съобразяваш много-много с предупрежденията на другите, нали? — дланите му се преместиха в косите й и ги загалиха нежно. — Ако останеш, ще помисля, че си безразсъдна жена с влечение към приключенията.

— Кой, аз ли?

Той се наведе и я целуна по устата. Тя разтвори устни и усети връхчето на езика му да се докосва до нейния — това предизвика ненадеен изблик на удоволствие.

— Да, ти — промърмори Роб.

А след това целувката стана страстна, почти груба.

Коженото канапе заскърца, когато се задвижиха в обятията си. Той я придърпа по-близко до себе си и Ейприл усети как едното му бедро се плъзна между нейните. Силната му ръка я обхвана здраво през раменете, докато другата започна да опипва гърдите през плата на роклята й. Младата жена се изви, когато пръстите му напипаха едното им връхче.

Всичко това беше точно каквото й трябваше. Нуждаеше се от близостта, от докосването на друг човек. Имаше нужда да се движи заедно с него, да се почувства едно цяло с него, поне докато траеше това. Ако бе само за тази нощ — е, тогава щеше да направи всичко зависещо от нея, за да я превърне в нощ, която щеше да цени винаги.

Прегръдката им стана трескава; двамата, все едно че се разтапяха и се сливаха в едно. Ръцете й подръпваха ризата, която вече усещаха като пречка. Копнееше да усети под дланите си топлата му гладка кожа.

Блакторн повдигна глава. Ейприл протегна длан и докосна ъгълчето на устата му; в отговор той я близна по пръста.

— Ще дойдеш ли в спалнята с мен?

— Да — промълви тя.

Изправиха се заедно, той я хвана за ръка и я поведе през малък коридор покрай килера и банята в просторна спалня.

— Извинявай за безредието — рече той, като посочи към безпорядъка и неоправеното легло. — Не очаквах, че ще имам компания.

— Няма проблем.

— Чаршафите поне са чисти — заяви Роб, като я придърпа до себе си в леглото. — Смених ги вчера.

Младата жена се засмя.

— Значи по-скоро, отколкото аз съм сменяла моите.

— Никога не съм бил от особено подредените — обяви плачевно той.

— Няма значение.

Целуна я отново и лекото смущение изчезна. Роб Блакторн може и да не беше безупречен домакин, но определено умееше да целува.

Ейприл престана да мисли и просто се отдаде на усещанията — езикът, който се докосваше изкусно до нейния, топлият му дъх върху нейните устни, пръстите, които се придвижваха бавно по тялото й. Протегна се зад гърба й, напипа ципа и започна да го сваля бавно. Смъкна вече свободния корсаж от гърдите й и промърмори одобрително.

Междувременно тя се захвана с копчетата на ризата му. Разтваряше плата малко по малко след всяко следващо разкопчано копче и се навеждаше да целуне всяко новооткрито парченце плът. Роб изръмжа гърлено и едва чуто, когато тя разголи зърното от едната страна на гърдите му и започна да си играе с него с връхчето на езика си.

С бързи и сигурни движения Роб смъкна роклята й. И двамата вече дишаха учестено; желанието им започваше да излиза от контрол. Блакторн разкопча колана, а след това и ципа на панталоните си. Тя се зае с чорапогащника си. Разхвърляха дрехите си в безпорядък наоколо, а след това, вече напълно голи, се обърнаха един към друг. Какво силно и красиво тяло има — помисли си Ейприл и се изчерви, когато усети погледа му върху себе си.

— Прекрасна си — прошепна той.

— Ти също!

Роб дръпна чекмедженцето на нощната масичка край леглото. Извади няколко четвъртити пакетчета и ги захвърли върху леглото.

— Надявам се да ги употребим всичките — рече с усмивка той.

— Точно се канех да питам…

— Няма причина да се притесняваш, но е най-разумно да бъдем предпазливи.

Ейприл легна в средата на леглото и протегна ръце към него. Той я последва и я придърпа леко, така че двамата се озоваха с лице един към друг, легнали настрани. Блакторн я погали по гърдите. Стисна леко едното връхче между палеца и показалеца си, като я гледаше право в очите. Внимателно увеличи натиска и леката болка я накара да изохка и да се размърда.

— Целта на това не е да ти причиня болка, а да ти напомня, че мога да ти бъда господар — прошепна той.

Очите й се разшириха.

— Помислих си, че изглеждаш страшно заинтригуван от действията на онези хора на партито.

— Да. Непрекъснато се сещам за някои от нещата, които видяхме.

— Аз също!

Усети коляното му между бедрата си. Чувственият поглед на сините му очи повиши още повече температурата на тялото й.

— Страхувах се да не се шокираш.

— Не, всъщност дори завиждах на онези жени.

— Завиждаше ли им? На кои? На господарките или робините?

Ейприл усети, че се изчервява.

— На робините. Завиждах на доверието им в техния партньор.

— Какво е нужно, за да започнеш да вярваш така на един мъж?

Тя поклати глава.

— Не знам.

Той сведе глава и я целуна. Тя се вкопчи в раменете му и не ги пусна. Сети се за последната реч на майка си в залата в Анахайм, минути преди да бъде убита.

„Истината е, че всекидневно поверяваме живота си в ръцете на десетки хора“ — беше казала тя.

В ретроспекция думите й звучаха като ирония.

И въпреки това… Младата жена си даде сметка, че трябва да бе усетила поне начало на доверие към Роб Блакторн. В противен случай нямаше да бъде тук, на това място и в това състояние, напълно разтворена към него и уязвима.

— Добре ли си? — попита той.

— Да — отвърна тя. — О, да.

Дланта му се плъзна между бедрата й, внимателно и същевременно — настойчиво, огънят помежду им лумна и вече нямаше място за думи. Онова, което имаха да си казват, можеше да бъде изразено най-добре чрез докосвания, милувки, въздишки, охкания и всички останали звуци на любовта.

Роб изучи всяко кътче на тялото й с длани и устни, а след това, задъхан, даде възможност и на нея да стори същото. Възбуждаха се дълго един друг, така че Ейприл вече не беше на себе си, когато той, също така подлуден като нея, най-сетне я притисна към леглото и разтвори краката й. Усети потта по кожата му, напрежението в тялото му, докато опитваше да задържи колкото се може по-дълго крайния момент… поне още малко по-дълго. Но това не беше нужно, защото в мига, в който го почувства в себе си, тя получи оргазъм. Той я последва почти веднага.

— Оу! — прошепна Ейприл, когато възвърна способността си да говори.

— Оу, наистина. — Лежаха изтощени няколко минути, след което Роб я обърна така, че да може да се сгуши в обятията му; прегърна я изотзад и притисна корема си към задника й. — Удобно ли ти е, хубавице?

— Мхм.

Блакторн се прозя звучно.

— Ще се почувстваш ли обидена, ако подремна малко?

— Не, тъй като и аз се готвя да сторя същото!

Младият мъж се засмя.

— На теб човек може много лесно да ти достави удоволствие. Обичам такива жени.

— Аз пък обичам мъже, които ги бива да доставят така добре удоволствие.

Той уви дългите й коси около ръката си и я целуна нежно по врата.

— Правиш ме много щастлив.

Ейприл се усмихна в мрака и сплете пръстите си с неговите.