Линда Барлоу
Нежна разплата (5)

Четвърта глава

Ейприл седеше на стола с висока облегалка, вперила поглед в лицето на манхатънския адвокат, който се готвеше да прочете завещанието на Рина дьо Севини. Опитваше се да се пребори с изкушението да огледа лицата и на останалите присъстващи. Преди няколко години наистина щеше да го направи, щеше да се взре нахално във всеки един подред, като се преструва на имунизирана срещу омразата и неудоволствието им от нейното присъствие тук. Като дете притежаваше неизчерпаеми запаси от дързост и смелост.

Беше „буйна“, както я бе охарактеризирал един от най-толерантните й учители. Искаше й се малко от някогашната й самоувереност и дързост да се върнат при нея и сега.

Но полицията и една фанатична група от вестникари и телевизионни журналисти бяха отнели покоя й. Вече цяла седмица я преследваха, интервюираха, не й даваха мира. Добре поне, че не я бяха арестували и не й бяха задавали въпроси за онези ужасни дни, когато бе трябвало да бяга от закона…

На връщане от Калифорния се отби в Ню Йорк, тъй като бе почувствала необходимост да присъства на погребението на майка си. Повтаряше си, че това желание бе абсолютно нерационално, но очевидно не можеше да се откаже от този последен шанс да разреши проблема с чувствата си към Рина и да й каже „Сбогом“.

На всичкото отгоре не можеше да се пребори с любопитството си, причинено от убийството. Това, в крайна сметка, бе нейният бизнес. Убийствата в книгите може да бяха по-чистички от действителните, но желанието й да намери отговорите и да разреши загадката беше много силно.

Вчера един от съдружниците в адвокатската фирма „Стенли, Роршах и Макгрегър“ я бе известил, че е необходимо да присъства при четенето на завещанието. Колкото и да не бе за вярване, тя бе една от онези, за които покойната се бе сетила. Засега нямаше представа за какво точно ставаше дума. По начина, по който я гледаха останалите, бе достигнала до заключението, че това бе предмет на бурни обсъждания сред останалите членове на семейството.

Очевидно присъствието й тук не бе желано от тях. Арман дьо Севини бе единственият, който я поздрави. Смъртта на съпругата му, която очевидно го бе разстроила много, все пак не се бе отразила върху безупречните му маниери. Нито върху неоспоримия му чар.

— Съжалявам, че трябваше да се срещнем при такива нещастни обстоятелства — бе й казал той на погребението. — Съпругата ми говореше често за вас.

— Така ли?

Младата жена не успя да скрие изненадата си.

Арман я бе прегърнал топло.

— Беше започнала да съжалява, че се е отнесла така към вас. Както и аз. Ако мога да компенсирам това по някакъв начин, ще направя всичко възможно.

Възхитителни чувства, бе помислила Ейприл. Но малко закъснели.

Доведените деца на Рина, Кристиан и Изобел, я избягваха и се държаха дистанцирано, потънали в мълчание. Чарлс Рипли, красивият асистент на Рина в „Перспективите на силата“, се бе приближил и се бе ръкувал с нея.

— Благодаря ви, че дойдохте — бе рекъл той и младата жена бе забелязала сълзи в очите му.

Интересно какво си помислиха тази сутрин, когато я видяха сред тях. Хвърли поглед към Изобел; тя изглеждаше далечна и враждебно настроена. Беше поруменяла и хапеше агресивно долната си устна, докато чакаше. Почукваше нервно по пода с високия ток на едната си обувка, като се въртеше непрекъснато, стиснала в юмрук пръстите си с алени нокти.

Премести поглед към Кристиан, брата на Изобел, подпрян неподвижно на срещуположната стена, отпуснал апатично елегантното си тяло, затворил очи от очевидно отегчение.

Беше привлекателен мъж с класически черти, който вероятно е бил прекалено красив в детството и най-младите си години. Зрелостта бе издялкала няколко бръчици, които му придаваха особена изтънченост; Ейприл не се съмняваше, че това бе отражение на действителното състояние на нещата.

Беше направила достатъчно проучвания за семейството, преди да отиде на конгреса в Анахайм, за да разбере нещо повече за брата и сестрата, които й се падаха донякъде роднини. Говореше се, че Кристиан цени хубавите неща в живота, като се започне от най-хубавите вина и се стигне до най-скъпите жени. Работеше за баща си, чиито многобройни търговски интереси се простираха и в корабостроенето. Международната компания „Дьо Севини лимитид“ строеше както петролни танкери, така и огромни пътнически кораби. Главното й седалище се намираше в Ню Йорк — едно от най-големите пристанища в света.

Изобел не работеше пряко за баща си, а според слуховете помежду им имаше някакво напрежение. Тя работеше с втората си майка в „Перспективите на силата“ и й бе помагала да управлява това начинание, разраснало се по-бързо от всякакви очаквания.

Никога не се бе омъжвала. Ейприл не знаеше нищо друго.

Присъстваха също така Чарлс и още неколцина, които Ейприл не можеше да идентифицира, но помнеше, че ги беше видяла на погребението. Затова пък познаваше Роб Блакторн, който стоеше в един ъгъл на стаята, подпрял мощните си рамене върху богатата дървена ламперия на стената, кръстосал ръце пред гърдите.

Беше дяволски настойчив за бодигард, поне това бе мнението на Ейприл. Кого пазеше пък сега?

Погледите им се срещнаха и той й се усмихна. Не изглеждаше настъпателно недружелюбен. Безпогрешен — да. Неспокоен — несъмнено. Помнеше много добре обещанието му да научи всичко за нея. Вече сигурно се бе убедил, че е наистина дъщеря на Рина.

Какво още бе открил?

Артър Стенли се изкашля шумно.

— Надявам се да свършим с това колкото се може по-бързо, но ме помолиха да изчакам пристигането на съответните представители на властта.

— Какви представители? — попита Изобел.

— Ами, представител на местното управление на ФБР, доколкото разбрах.

В стаята настъпи раздвижване. Изобел се разсмя, Кристиан се намръщи, а Арман сви по класически галски маниер рамене. Ейприл забеляза, че единствено Блакторн не изглеждаше изненадан.

— Наистина ли е необходимо това? — попита Арман. — Не биха отказали да ни оставят за малко насаме след всичко, което преживяхме през последните дни.

— Знам колко мъчителен е този повод за всички вас — рече адвокатът. — Повярвайте, на нас също не ни е лесно. Мадам дьо Севини беше не само наш скъп клиент, а и личен приятел.

Имала е наистина много приятели, помисли си Ейприл, ако за това може да се съди по забележителния брой хора, дошли на погребението. Засега обаче все още никой не е дошъл да заяви, че й е бил смъртен враг.

— Но обстоятелствата около нейната смърт са работа на полицията — продължи адвокатът, — и се страхувам, че тя действително има право да чуе информацията, която се съдържа в завещанието й…

Думите му бяха прекъснати от рязко почукване на вратата. Влезе висок и слаб мъж на средна възраст. Държеше портфейл и полицейска значка.

— Агент Мартин Клементе, ФБР. Надявам се да ме извините за натрапничеството, но нашето подразделение в Манхатън се зае с разследването на случая.

— Позволете да кажа, че това е доста необичайно — рече Стенли, — при четенето на завещанието на един покойник, но аз разбирам, че когато смъртта се превърне в проблем на полицията…

— Точно така — отвърна агент Клементе.

— Сигурен съм, че ФБР е тук не без основание — обади се Кристиан дьо Севини. — Защо да не започнем с четенето?

Стенли кимна и се захвана на работа.

Както винаги, началото на завещанието беше изпълнено с правна фразеология и дълги пасажи без особен интерес. Най-сетне стигна до същината. В началото бяха упоменати дребните суми, оставени на приятели и далечни роднини, което според Ейприл бе неоправдан метод за засилване на напрежението. Чарлс Рипли получаваше 20 000 долара, за да „се върне в колежа, ако пожелае“. Блакторн получи (което обясняваше и присъствието му тук) картина с пейзаж, „в памет на неговата съпруга и партньорка в живота Джесика“.

Имал е съпруга, която е починала? Ейприл се взря в лицето му и то й се стори изпито и уморено. Усети прилив на симпатия.

— Както знаете — заяви Стенли, като вдигна поглед от документа, — много от финансовите интереси на мадам дьо Севини и нейния съпруг бяха свързани. Това включва недвижимите имущества и застраховките. Тя обаче притежаваше отделно своя бизнес „Перспективите на силата“, и като единствен неин собственик имаше право да реши на кого да го повери.

Тук той направи пауза. Всички присъстващи се размърдаха като един. Ейприл погледна отново към Изобел, която се бе привела трескаво напред. Беше чула, че през последните две години Изобел бе взела активно и съзидателно участие в успешното изграждане на „Перспективите на силата“. Дали като негова ръководителка тя също щеше да бъде така магнетична, както бе и Рина?

— Мадам дьо Севини направи промени в завещанието си само преди няколко седмици — обяви Стенли. — Нямаше доказателства, че го е направила в резултат на стрес или принуда. Аз лично присъствах.

Звучи донякъде така, сякаш се оправдава — помисли си Ейприл.

— Ще ви прочета частта от завещанието, според която мадам дьо Севини оставя „Перспективите на силата“ — както управлението, така и авоарите, които са значителни — на своята дъщеря, Ейприл Харингтън.

Какво?

Ейприл чу някакво изхълцване откъм страната на семейството. Опита да контролира собствената си реакция, но бе сигурна, че всички присъстващи чуха конвулсивното й преглъщане.

— По-нататък завещанието постановява, че ако гореспоменатата Ейприл Харингтън не може да бъде открита, ако откаже наследството или умре, без да остави потомство, то ще остане за Изобел дьо Севини.

Изобел се изправи; тъмните й очи мятаха искри.

— Значи аз изведнъж минах на второ място, когато стана дума за наследяването на трона? — изсъска тя. — Това е невъзможно. Коя е тази жена? Появява се от никъде и претендира за собствеността на втората ми майка. Това е невероятно. Протестирам. Тук става нещо извънредно подозрително.

Арман докосна дъщеря си по ръката.

— Изобел. Моля ти се. Това не е място за подобни избухвания. Седни.

— Не, татко, няма да седна. Убиха Рина пред очите ни, а сега тази жена… тази жена, която може би е нейният убиец… тя ще наследи „Перспективите на силата“? Аз работех съвместно с Рина. Бях разбрала, че аз съм нейната наследница. Какви са тези глупости за промяна в завещанието й?

— Изобел. — Гласът на баща й беше тих, но изключително авторитетен. Той хвърли поглед към агент Клементе, който наблюдаваше безучастно сцената. — Всичко ще се изясни.

Ейприл стоеше неподвижно, стиснала ръце в скута си. Това е истинска лудост. Няма никакъв смисъл в онова, което става. Не можеше да вини Изобел за протестите й. Ако беше на нейно място, тя също щеше да реагира по подобен начин.

Изправи се неуверено. Трябва да изляза оттук. И промълви към групата като цяло:

— Извинете ме за няколко минути, ако обичате.

Откри най-близката дамска тоалетна и се заключи в една от кабинките. Едновременно й се гадеше, беше изплашена и развълнувана. Виждаше единствено изражението на майка си в последните мигове от живота й, когато тя внезапно бе осъзнала, че пред нея се намира отново единственото й дете. „Ти съсипа живота ми!“ — беше изкрещяла на майка си, а Рина бе протегнала ръце към нея. „Ейприл, почакай“ — бяха последните й думи. Каквото и да бе възнамерявала да каже, каквото и обяснение да бе имала предвид, то беше прекъснато от куршума на убиеца и щеше завинаги да остане тайна.

И ето, че сега майка й, която я бе изоставила на пристанището през една студена утрин и бе заминала с голям презокеански кораб, най-сетне се бе сетила за нея.

В съзнанието си видя отново студения, враждебен поглед на Блакторн. Страхотно — помисли си тя. — Сега вече той несъмнено е убеден във вината ми.