Линда Барлоу
Нежна разплата (19)

Осемнадесета глава

Нещо не беше наред, осъзна Ейприл.

Щом отключи вратата на апартамента, след като се раздели с Блакторн във фоайето, нещо я накара инстинктивно да наостри внимание. Всичко изглеждаше както винаги — вратите и прозорците бяха затворени, а светлините — изгасени, точно както ги беше оставила. Въпреки това й се струваше, че нещо не е както трябва.

„Не бъди толкова нервна“ — рече си тя, докато стоеше неподвижно в антрето. Дневната и трапезарията бяха вляво. Малката кухня се намираше направо, а спалните бяха нататък по дългия коридор вдясно.

Всичко тънеше в тишина; единственото изключение бе учестеното й дишане.

Миризмата — осъзна тя. Миришеше леко на… на нещо. Може би някакво дезинфектиращо средство. Като че ли бе идвала да чисти жена. Ейприл обаче не бе викала никой, който да се занимава с това.

Може би в нейно отсъствие бе възникнал някакъв проблем по поддръжката на сградата? Беше изляза около дванайсет по обяд и не се бе връщала досега.

Бавно се приближи към кухнята. Преди да влезе в малкото помещение, запали светлините. Всичко изглеждаше наред — шкафчетата и чекмеджетата бяха затворени, точно както ги бе оставила. Оттам влезе в трапезарията и дневната. И тук всичко бе подредено, както обикновено, но… нима този стол бе поставен от нея толкова далеч от стената? Не й се вярваше. Ами вестниците и списанията? Вярно, че не бяха подредени, но не бяха разбъркани точно по този начин.

Престани да си въобразяваш разни неща! — извика наум тя.

Тръгна бавно по коридора, който водеше към спалните. Дланите й лепнеха от пот. Ако в апартамента имаше някой, той вероятно се криеше тук, в някой от дрешниците или в банята.

Банята, която се намираше вдясно на коридора, беше празна. Спалнята й се отваряше вляво. Запали лампата и ярката светлина заля стаята, изпълни ъглите. Никой не скочи отгоре й. Хвърли набързо поглед в банята, в дрешника. Дрехите й висяха така, както ги бе оставила.

Нищо. Никой.

Ейприл подпря гръб в стената, като си пое дълбоко въздух. Беше сгрешила. Може би просто си бе въобразила тази миризма. Сега вече не усещаше нищо.

Може би работеше и се тревожеше прекалено много.

Блакторн също бе нарушил крехкото й равновесие. Изплаши я не на шега, когато я подгони из Сентръл Парк. А после целувката — толкова чувствена, толкова изкусителна…

Оставаше да провери само стаята за гости, в края на коридора. Използваше я за кабинет. Често се прибираше вкъщи след дълъг ден в „Перспективите на силата“, само за да се отдаде в продължение на часове на четене и опити да разбере колкото се може повече неща за компанията. Слушаше аудиозаписите на Рина и гледаше вдъхновяващите й видеоленти. Преглеждаше записките на майка си, посветени на бъдещите промени на компанията, както и собствените си бележки.

Вратата на кабинета бе затворена. Не можеше да си спомни дали я бе оставила така.

Още щом я отвори, миризмата, за която вече мислеше, че само си е въобразявала, я удари в носа. Все едно че влизаше в клиника или болница — това бе силна миризма на дезинфекционно средство на базата на йод.

Готова да побегне всеки момент, младата жена запали лампата. Не се чуваше нищо, нито се усещаше някакво движение. Но стаята бе в истински безпорядък — отворени чекмеджета и разпръснати по целия под хартии, съборени от полиците книги, пълен хаос върху бюрото.

Върху стената зад писалището бяха изписани с охра думите: „Сила на корупцията. Ти си следващата, кучко.“

 

 

— Съжалявам, че те домъкнах тук посред нощ — обърна се Ейприл към Роб Блакторн, когато той почука на вратата й малко по-късно същата вечер.

Той сви рамене по своя типичен, отпуснат начин.

— Хей, радвам се, че съм тук, каквато и да е причината.

Още с влизането му я обзеха силни емоции. Отново се обаждаха досадните хормони. Не беше някой красавец, способен да ти замае главата, но във физическо отношение беше точно типа, който харесваше — висок, строен и силен.

След като откри безредието в кабинета, Ейприл бе позвънила на полицията. Две ченгета — мъж и жена на име Сирило и Флак — бяха пристигнали светкавично, но не бяха останали дълго. Сирило й бе дал да разбере доста грубо, че в такава гореща юнска нощ в Ню Йорк имат да вършат по-важни неща от това да се занимават с дреболии като проникване в чужд апартамент. Флак, жената и „доброто ченге“ от двойката, бе проявила по-голяма симпатия, но и тя не можеше да й предложи особено голяма утеха.

Дори да знаеха — или да се интересуваха — от убийството на Рина дьо Севини в Калифорния, те не го показаха.

Групата за оглед бе взела набързо всички мерки и отпечатъци и бе направила няколко снимки. Междувременно лейтенант Флак бе дала на Ейприл обичайния съвет да си купи по-сигурни ключалки и дори аларма. След това двамата със Сирило си бяха събрали нещата и си бяха отишли.

— Разбрах, че някой е влизал веднага, щом се прибрах — обясни на Роб тя. — Изглежда не е откраднато нищо. Целта вероятно е била да ме изплашат.

— И какво, успяха ли?

Младата жена се готвеше да заяви, че е по-скоро разгневена, отколкото уплашена, но думите заседнаха в гърлото й. Сви пръсти. Ръцете й бяха студени.

— Може би. — Роб докосна успокоително ръката й над лакътя. Нещо в тялото й се развълнува, изпълни съзнанието й с еротичните образи, породени по-рано същата вечер. — Чела съм как се чувства човек, когато някой проникне в дома му — обясни тя. — Колко безпомощен и уязвим се чувства. Неприятно ми е да го призная, но е точно така.

Блакторн кимна.

— Психотерор.

— Някой като че ли се опитва да ме изплаши, да ме прогони оттук — сви юмруци. — Но аз няма да ходя никъде, дявол да го вземе.

— Ето това се казва дух — Роб се огледа наоколо. — Приятно местенце.

— Не си идвал досега тук? Когато Рина е живяла, искам да кажа?

— Наеха ме да пазя Рина по време на пътуването й по западното крайбрежие, не преди това. — Погледите им се срещнаха. — И така, къде са пораженията?

— Натам. — Ейприл посочи към другия край на коридора. — Ще те изчакам тук. Не искам да го виждам отново.

— Защо не направиш кафе — това ще ти осигури някакво занимание — предложи с усмивка Блакторн. — А на мен — нещо за пиене.

— Бетадайн — заяви няколко минути по-късно той. — С това са написали думите. Трябва да е бил в аптечката ти.

— Шишенцето си стоеше направо върху бюрото ми. Снощи се порязах и го използвах като антисептично средство.

— Къде е то сега?

— Полицията го сложи в торбичка и го взе като доказателствен материал.

— Значи това си подушила, когато си се прибрала. Рискувала си ненужно. Онзи, който е влязъл, е можело да бъде все още тук. Трябваше да излезеш веднага и да повикаш ченгетата отнякъде другаде. Или да слезеш долу да видиш дали не съм още някъде наоколо.

Младата жена вдигна поглед към лицето му.

— А ти беше ли?

Той се усмихна.

— Хей, беше ми трудно да си тръгна. Надявах се, че може да промениш решението си и да ми излезе късметът.

— Ти си непоносим, Блакторн — заяви Ейприл, но тонът й говореше нещо съвсем друго.

Роб отпи от кафето, което му бе направила.

— А ченгетата повярваха ли на твоята история за проникването в апартамента?

— Какво искаш да кажеш? Как би могло изобщо да съществува съмнение по този въпрос?

— Може да си го направила сама.

Младата жена премигна неразбиращо.

— Ако си дошъл да сипеш нови обвинения, не съм в настроение за това, предупреждавам те.

— Понеси ме още за малко.

— Блакторн…

— По-рано тази вечер ме нарече „Роб“.

— По-рано тази вечер имаше момент, когато изглеждаше доста приятен!

Младият мъж се усмихна отново. Наистина беше почти невъзможно да не го хареса човек. Въпреки сериозността на положението, закачливите светлинки в очите му не изчезваха.

— Виж — рече той. — Просто се мъча да погледна на това през очите на Нюйоркската полиция. Впрочем, доколко сериозно погледнаха те на това престъпление?

— Не особено сериозно.

— Ако намерението на извършителя е било да разтури кабинета ти и да напише заплаха върху стената, защо не си е донесъл свои материали за писане? Фактът, че е използвал нещо, което се е намирало по една случайност в кабинета доказва, че е действал донякъде спонтанно. Или, че си го направила самата ти.

Ейприл опита да запази спокойствие.

— Не съм го направила аз. Нито пък аз съм наела убиеца на майка си. Сигурна съм, че този факт ти причинява огромно разочарование, но ще трябва да насочиш усилията си в друга посока, ако желаеш да хванеш убиеца на Рина.

Блакторн кимна.

— И аз осъзнах тази тъжна вероятност — отново протегна длан и докосна ръката й. А след това я плъзна надолу, докато дланите им се сляха. — Добре ли си? — попита той.

Гласът му беше нежен. Ейприл сви рамене.

— Извинявай, ако ти създавам проблеми. Разсъждавам като ченге, нали разбираш. Е, може би по-скоро като агент на ФБР. — Тя поклати глава, без да отговори. — А ти мразиш всички правозащитни и правораздаващи професии след онова, което си преживяла като тийнейджърка, нали?

— Няма да крия, че те не са сред най-любимите ми хора.

— Не те виня. Аз самият също не ги харесвам особено. Инстинктите на ченгето обаче могат да бъдат от полза и аз имам определено усещане по повод нахлуването в дома ти. Струва ми се, че неговата цел не е била единствено да те изплаши.

— Но нищо не е откраднато.

— Може би. Въпреки това… добре, нека ти покажа нещо. Ела с мен в кабинета.

Когато тръгнаха по коридора Ейприл почувства вътрешно задоволство, че той все пак бе тук с нея. Този висок, силен мъж излъчваше нещо силно успокояващо. Ако двамата… мисълта още не бе успяла да се оформи в нея, когато я потисна. Нямаше смисъл да се тревожи за неща, които вероятно нямаше да се случат никога.

— Полицията ти каза, че това е било безсмислено разрушаване, така ли? — попита той, след като се озоваха в хаоса, в който се бе превърнала работната й стая. — Не съм съгласен. Нещата наистина са разхвърляне в безпорядък, но обърни внимание на начина, по който са отделени един от друг измъкнатите от чекмеджетата листи. Това означава, че някой ги е преглеждал един по един. Чекмеджетата са не само изпразнени. Те са претърсвани.

— Но ако това е така, защо са търсили само в тази стая? Защо не са претърсили и останалата част от апартамента?

— Може би са го намерили?

— Какво са намерили?

— Не знам. Надявах се, че ти можеш да ми кажеш.

Младата жена се замисли за момент.

— Аз не притежавам нищо ценно и макар Рина със сигурност да е притежавала, тук нямаше никакви лични вещи, когато се преместих да живея в апартамента й.

— Тук няма компютър — отбеляза Роб. — Виждам пишеща машина, но не и компютър и принтер. Това е малко необичайно за един съвременен офис. Имало ли е компютър, когато Рина е живяла тук?

— Не. Всички мебели са нейни и аз оставих нещата почти така, както ги заварих. Не обичам компютрите и така и не се научих да ги използвам, затова не се нуждая от тях.

Блакторн оглежда още известно време, след което рече:

— Знаеш ли, другата вероятност е, че останалата част от апартамента също е била претърсена. — Дръпна я за ръката и я поведе към спалнята. Стори й се, че стисна малко по-силно пръстите й, когато се озоваха пред голямото легло. Не можеше да не се запита как би се чувствала, ако беше влязла заедно с него в тази стая с по-приятна цел. — Напълно възможно е едно място да бъде претърсено, без да бъдат оставени следи. Може би идеята е била да огледат всичко, без да оставят визитна картичка. Но когато не са успели да го намерят — каквото и да е, са променили плана си. Решили са да те сплашат, така че да те принудят да ги слушаш. — Отвори едно от горните чекмеджета, където Ейприл държеше бельото си. — Много подредено — отбеляза той. — Неприятно ми е да го кажа, но е много по-лесно да претърсиш едно подредено чекмедже, отколкото разтурено.

Младата жена погледна вътре и изтръпна от ужас.

— Чакай малко. Този черен сутиен не би трябвало да бъде отгоре.

Той се обърна към нея, леко усмихнат.

— Така ли?

Извади финото бельо от чекмеджето и започна да го върти из големите си длани, сякаш очакваше то да му разкрие нещо.

— Не. Държа отгоре белите. Обикновено тях слагам, когато ходя на работа.

— Жалко. — Роб погледна към блузата й, сякаш опитваше да види през нея и да определи дали му казваше истината. — Аз самият обичам черното.

Ейприл се усмихна.

— Ти и всички останали мъже.

Подаде й сутиена и поднови огледа си на съдържанието на чекмеджето.

— А бикините? Както виждам, и тук белите са отгоре. Не, ето един копринен аленочервен чифт почти най-отгоре. Трябва ли да са по-долу в купчината или понякога носиш червени бикини в офиса?

Без да обръща внимание на коментарите му, младата жена отвори друго чекмедже и заоглежда съдържанието му.

— Прав си. Някой е бъркал тук.

— Сигурна ли си?

— Направил го е много добре. Преди малко не забелязах. Търсех същото безредие, което заварих в кабинета. — Внезапно си спомни, че бе доловила промяна и в начина, по който бяха струпани списанията и вестниците в дневната. — Ами да, нищо не е точно така, както съм го оставила.

— Значи те търсят нещо. Въпрос е — какво?

— Ръкописът — заяви изведнъж Ейприл.

— Какво?

— Може би търсят ръкописа на Рина. Очевидно е пишела автобиографията си. Не успяха да я намерят сред другите вещи след смъртта й.

Роб присви очи.

— Откъде знаеш за това?

— Чарли Рипли ми каза. Всъщност искаше да знае дали е в мен. Обадила му се издателката на Рина, за да пита за него.

— Защо е решил, че е именно в теб?

— Получих голям книжен плик от Рина чрез нейния адвокат. Чарли и Изобел сигурно са решили, че в него може да е бил ръкописът.

— Но той не беше?

— Не. Имаше само една стара снимка на нас с майка ми, направена през последното лято, което прекарахме на Кейп Код. Сигурно си е мислела, че би означавала много за мен.

— Автобиография — повтори замислено Блакторн. — Интересно дали като е разказвала собствената си история, Рина не е разкрила неща, които е знаела и за другите. Изобел ми каза, че Рина се наслаждавала на властта, която й давало познаването на тайните на другите хора. Била е близка с изумително голям брой силни фигури в областта на политиката, изкуството, бизнеса и дори професионалния спорт. Ако е възнамерявала да публикува някои от тези тайни, това може да е станало причина за убийството.

— Следователно онзи, който я е убил, ще иска да унищожи и автобиографията.

— Точно така. Чарли или Изобел виждали ли са някога този ръкопис?

— Мисля, че не. Нито пък Арман. Попитах го за това още същия ден.

— Но нейната издателка от „Клестууд Лок Марс“ е знаела за него?

— Така поне каза Чарли. Аз обаче познавам някои автори покрай работата си и знам, че те често започват да говорят на своите агенти и издатели за бъдещите си творби дълго преди да са написали нещо. С други думи, Рина може да е възнамерявала да пише автобиография, но да не е успяла да направи нищо.

— Призрачният ръкопис — каза Блакторн. — Съществува ли изобщо? И ако съществува, съдържа ли нещо достатъчно тайно — и достатъчно опасно — че да й коства живота?

 

 

Той остана още половин час. Ейприл притопли кафето и седнаха да го пият в дневната. Тя умишлено избра стола, който се намираше срещу дивана, на който се бе настанил Роб.

Той взе от масичката за кафе снимката, на която бяха двете с Рина на фона на малката къщурка. По принцип Ейприл я държеше в спалнята си, но след тайнственото нахлуване в апартамента я бе взела от нощната масичка и я бе донесла тук. Не беше сигурна защо го направи. Наистина бе глупаво да продължава да я съзерцава така, сякаш очакваше старата фотография да й разкрие някаква особено важна информация.

Блакторн също се вгледа съсредоточено в нея.

— Това ли е снимката, която ти е оставила?

— Да. Споменът, както се изрази адвокатът й. Доста е странно. Оставя ми бизнеса, който е създала със собствените си ръце, но в него няма нищо лично и въпреки пропагандата ми е трудно да я открия там — истинската Рина, жената Рина, Рина — моята майка. Тази снимка е единственият ключ, единствената връзка с жената, която познаваха някога.

— Сигурно имаш и други спомени от живота си с нея.

— Оставих ги, когато избягах от пансиона. Не исках нищо да ми напомня за нея.

— Може би тази фотография е била единствената връзка с миналото и за нея.

Ейприл сви рамене.

— Възможно е.

— Била е красива.

— Да.

— Ти приличаш на нея.

— Благодаря. Предполагам.

Роб се усмихна.

— Казах го като комплимент. Червените коси обаче ми харесват повече от русите.

— Не са червени — възпротиви се с усмивка младата жена. — Кестеняви са.

— Това твърдят всички червенокоси жени. — Погледна отново към снимката. — Къде сте я правили?

— В Кейп Код. Бяхме настанени в една от „виличките за обслужващия персонал“ през онова лято на 1963 година. Там се запозна с Кенеди. Влязъл в ресторанта, където Рина работеше като сервитьорка. А тя не беше от онези, които не биха се възползвали от всяка предоставена им от съдбата възможност.

— Е, за това качество могат да се кажат доста неща. — Махна й с ръка, а след това потупа мястото до себе си върху дивана. — Ела тук.

Ейприл усети, че искрицата у нея пламна отново. Роб й се струваше много привлекателен, както се бе отпуснал на канапето, протегнал встрани от масичката дългите си крака, а от стройното му тяло се излъчваше типична небрежна мъжка увереност. А тя се чувстваше толкова уязвима. Той като че ли пробиваше защитните й прегради без никакво усилие.

И въпреки това… усещанията, които възбуждаше в нея той, й харесваха. Конфликтът помежду им, който бе почувствала в деня на убийството на Рина като че ли бе достигнал своята кулминация по-рано тази вечер, когато я бе преследвал из Сентръл Парк и я бе принудил да застане лице в лице със своето минало. След което, благодарение на много симпатия и разбиране, напрежението бе започнало малко по малко да спада. Освен това и двамата искаха да разрешат загадката и да открият убиеца на майка й.

А сега, заради начина, по който я бе целунал, по който я бе докосвал… и двамата искаха и още нещо.

Но събитията се развиваха прекалено бързо. Не беше готова за по-нататъшни усложнения.

— По-добре да не го правя — отвърна тя.

Блакторн я изгледа продължително, след което кимна.

— Права си, разбира се. По-добре да не го правиш. По-добре и аз да не го правя. Двамата ще проявим благоразумие и аз ще си тръгна.

Младата жена прехапа устни.

Той замълча и след малко попита:

— А ако той се върне?

Чисто и просто опитваше да я сплаши!

— Ако имам нужда от услугите ти като бодигард, непременно ще те повикам.

На лицето му се появи почти незабележима усмивка.

— Един на нула за теб — изправи се с очевидна неохота. — Всъщност, не мисля, че има от какво да се опасяваш. Те ще потърсят другаде ръкописа, както впрочем и ние. Колкото до: „Ти си следващата, кучко“, шестото ми чувство казва, че е написано просто така, за да ни заблуди.

— Надявам се, че си прав — отвърна Ейприл, докато го изпращаше до вратата.

— Ще се видим в петък вечерта, нали? В осем часа. Заключи добре веднага, след като изляза, окей?

— Окей. Да.

Запита се дали щеше да я целуне на тръгване, но той не го направи.

Благоразумно.

Доколко разумни щяха да бъдат в петък вечерта?