Линда Барлоу
Нежна разплата (1)

Пролог

Кейп Код, 1963 година

О, по дяволите, не отново! — помисли си Ейприл.

Закова колелото си непосредствено пред облака прах, който излизаше от задната врата на къщурката. Прахолякът танцуваше и проблясваше на светлината на залязващото слънце, докато Рина размахваше метла с огромни размери. Един поглед към пълните кофи за боклук и полюляващото се на въжето пране потвърди онова, което Ейприл бе вече предположила: майка й си имаше нов любовник.

Други жени отбелязваха подобно събитие с грижи за ноктите, косите и грима, но Рина зарязваше външността си — която впрочем почти не се нуждаеше от грижи — за да се отдаде напълно на освежаване на жилището. Измиваше мръсните прозорци и изчистваше с прахосмукачка жалкото подобие на килим, залепнало за пода. Старите и избелели завески неизменно биваха заместени с нови и задължително ярки, които Рина измайсторяваше на шевната си машина.

Според Ейприл тази смяна ставаше средно по три пъти годишно. Прозорците, за които бяха предназначени, се сменяха почти толкова често, колкото и самите перденца. Те просто не се застояваха повече от няколко месеца на едно място.

Живееха едва от месец в жилищния район, определен за работещите в сферата на обслужването във вилната зона в Брустър, Масачузетс, а това вече беше вторият комплект завески. Тази година майка й очевидно се готвеше да постави своеобразен рекорд.

Момичето грабна бейзболните си ръкавици от кошницата на колелото, изкачи стъпалата и влезе, закрила с една ръка носа и устата си.

— Имахме състезание — заяви тя, избрала възможно най-директния и войнствен подход. — Каза, че ще дойдеш.

Рина Флеърти, само по мъжка риза със завързани около тънкия й кръст краища, бикини, ластичен колан и найлонови чорапи, замахна за последен път с метлата. Ейприл отскочи от пътя й. Рина напъха зад ухото си изплъзналия се от опашката й дълъг кичур от чисто злато. Това бе естественият цвят на косите й, които, разпуснати, стигаха до края на гръбнака й. Те, заедно със сините й като незабравка очи, деликатния нос, розовите устни и невероятно грациозното й дребно тяло, й придаваха вид на ангел.

Само дето дъщеря й беше убедена, че тя щеше да отиде право в ада.

— Казах, че ще опитам да дойда — отвърна Рина. Гласът й, за разлика от външността, не можеше да се нарече деликатен. Беше нисък, почти мъжки, лишен от всякаква интонация. Глас, на който заповедите прилягаха повече отколкото смирението. — Стана така, че не можах. Съжалявам, че съм те разочаровала.

— Ти винаги ме разочароваш.

Съзнаваше, че гласът й звучеше слабо и меко, но не можеше да го промени.

— Онзи, който очаква прекалено много, често остава разочарован — заяви майка й. — Трябва да се научиш да разчиташ повече на себе си.

— Получи се хубава игра. Ние спечелихме. Бащата на Алис Сейнт Клеър беше там. Помниш ли го? Разведеният мъж, който ти напомняше на Джо Картрайт? Той пита за теб.

Ейприл чуваше умолителните нотки в гласа си и това я ядоса дори още повече.

Щом трябва непременно да бъдеш с някой мъж, не може ли поне да бъде някой свестен? Несемеен? — мислеше си тя. — Някой, който ще те обича, ще се ожени за теб и може би ще обикне мъничко дори и мен? Някой, който ще остане при нас и ще ни купи истинска къща и истински мебели и ще изкарва достатъчно пари, така че да не се налага да си събираме по тъмно багажите и да се омитаме, преди да са ни открили инкасаторите? Някой, който ще живее с нас и ще ни превърне в истинско семейство?

— Бащата на Алис Сейнт Клеър не ме интересува — рече Рина. — Нито пък ме интересуват опитите ти да ми търсиш партньор. Напълно съм способна да се справя с тази задача и сама.

Ейприл огледа излъсканата стая.

— Кой е този път? Местният шериф? Може би кметът?

Брустър имаше ли кмет? Майка й си беше създала собствена поговорка: „Чифтосвай се само с водача на глутница.“ И се придържаше към нея с религиозно постоянство. Проблемът беше там, че водачът на глутница обикновено беше женен.

— Тази година се справяш наистина добре — добави тя. — Миналата година в Тексас най-доброто, до което успя да се добереш, беше опашката на глутницата.

Деликатната ръка на Рина политна към лицето на дъщеря й, но спря само на сантиметри от него. Момичето трепна и се отдръпна, след което почервеня като домат. Това бе сред новите трикове на майка й — да се преструва, че ще я удари и в последния момент да си дръпне ръката. Внезапното движение неизменно караше Ейприл да се чувства като мекушава страхливка, задето бе трепнала, без всъщност да е била ударена.

Рина се усмихна.

— Колко пъти да ти повтарям, че можеш да говориш каквото си искаш на другите, но пред мен ще си държиш езика зад зъбките. Няма да търпя наглостта ти, по дяволите. А сега седни и си изяж вечерята.

Ейприл погледна към намазания с фъстъчено масло сандвич, кутията с пържени картофки и бутилката „Кола“, които майка й бе поставила на масата в къта, който служеше за кухня. Рина чистеше и шиеше, но не готвеше.

— Надявам се, че няма да ме караш да спя в палатката тази нощ — рече дъщеря й. — Мразя да спя там. Има буболечки.

— Ти ги привличаш.

— Веднъж видях как една змия опитваше да пропълзи в палатката. Не си падам особено по змиите, макар да си отглеждах една през онова лято, когато живеехме в Джорджия. Някоя може да се промъкне в спалния ми чувал, да се увие около крака ми и да ме ухапе, както е станало с Клеопатра. И тогава аз ще започна да крещя, да се потя, езикът ми ще излезе от устата, ще започна да се мятам, ще посинея и ще умра. Представи си само колко ще съжаляваш на сутринта, когато откриеш бедното ми мъртво тяло.

— В Масачузетс няма отровни змии — отвърна тя.

— Е, затова пък има диви животни.

— На Кейп Код? Единствените животни тук са котките и кучетата.

— Злобни котки. Не си ли им виждала ноктите и зъбите? А кучетата, които обикалят наоколо са мършави, зли и… кръвожадни. Бас държа, че някои от тях са даже болни от бяс. Представи си само, че докато лежа там галя някое от тях и то изведнъж се нахвърля отгоре ми, побесняло и с пяна на устата като Оулд Йелър, след като го ухапа бесният вълк?

Рина въздъхна.

— Откъде ми се падна толкова мелодраматично дете? — бутна настрани своя сандвич и запали цигара. Ейприл забеляза, че бе сменила яркочервения лак на ноктите си с по-деликатен розов нюанс. — Прекалено много четеш. Книгите ще унищожат здравия ти разум.

Момичето прехапа устна. Тя се гордееше, че бе изчела толкова много книги. Учителите й твърдяха, че в това отношение отдавна е надминала съучениците си от пети клас. Книгите я отнасяха в един по-добър свят. Обичаше ги много.

— Колко пъти съм ти казвала, че една жена трябва да контролира въображението си? — продължи да нарежда майка й. — Особено когато фантазиите й я плашат. Не можеш да си позволяваш да се страхуваш, Ейприл. В мига, в който покажеш страх, падаш в ръчичките им.

Ейприл знаеше, че няма смисъл да пита кои бяха тези „им“. Никога не бе получавала ясен отговор. Рина й го набиваше в главата откакто се помнеше.

— Между другото, не е нужно да спиш в палатката. Въпреки твоите умозаключения, аз нямам нов приятел, затова престани с фарисейските си цупения, в които си ненадмината. Един Господ знае защо точно на мен трябваше да се падне такова праволинейно в морално отношение дете. Почакай да ти пораснат циците, тогава ще запееш друга песен.

Момичето ритна крака на масата. Майка й беше неморална, но дори не й пукаше. Това я отвращаваше.

Така или иначе, Рина лъжеше. Имаше нов приятел. Завеските и чистенето никога досега не я бяха лъгали.

Имаше нов любовник, но не желаеше да признае.

Сигурно беше женен. Или важна клечка. Или и двете.

 

 

През следващите няколко дни Ейприл наблюдаваше всяко движение на майка си, дори я проследи до ресторанта, в който тя работеше като сервитьорка. Криеше се в храстите, за да провери дали не се среща с някой летовник, но така и не откри нищо. И точно започваше да мисли, че този път наистина се бе излъгала, когато рано една сутрин на покритата с чакъл алея във вилната зона спря лимузина.

Беше черна и лъскава, а през стъклата й не можеше да се види нищо. Двама мъже с костюми и шапки — единият висок и широкоплещест, другият — по-нисък и слаб — излязоха от нея и заизкачваха разнебитените стъпала, които водеха към главния вход на къщичката. Ейприл помпаше под навеса гумата на велосипеда си. Дори да я бяха видели, непознатите не й обърнаха внимание.

По-едрият почука на вратата и при това движение сакото се опъна на гърба му и момичето забеляза очертанията на револвер. Боже милостиви! Гангстери.

— Не! — изпищя тя и хукна, като преобърна колелото. Втурна се право към мъжете, като викаше на майка си да не им отваря. — Той има оръжие, Рина! Дошъл е да те убие!

По-слабият от двамата я хвана. И извърна лице, за да се спаси от ноктите й.

— Успокой се, синко — рече той.

Тя заби зъби в китката му. Той изохка и я пусна.

— Аз съм момиче, гад такава! — викаше тя. — Рина!

Майка й отвори вратата. Беше облечена консервативно като никога — лек сив костюм с дълга до коленете пола и светлосиня блуза. Косата й бе хваната на френска плитка, а гримът беше почти незабележим.

— Престани с тези крясъци — нареди на дъщеря си тя. — Да не би да ухапа човека? Наистина, Ейприл, поведението ти не подлежи на коментар.

— Мамо! Това са гангстери! Високият има пистолет.

— Ние работим за правителството на Съединените щати, мис — заяви учтиво по-едрият, като пооправи сакото си. — Няма от какво да се страхувате. Тук сме, за да ви защитим.

О, как не — помисли си момичето. — Държавните агенти не се разкарват с лъскави лимузини. Всички знаят, че те използват шевролети или фордове без регистрация.

Мъжът с оръжието се обърна към майка й.

— Готова ли сте, мисис Флеърти?

— След малко, господа. — Гласът й беше спокоен, но очите й блестяха. — По-добре беше да ме предупредите предварително.

— Не го очаквахме.

— Не и според предвидената програма — додаде слабият.

Той търкаше китката си и гледаше към Ейприл.

— Е, не може да се очаква аз да фигурирам в официалния му график — изсмя се Рина.

— Не, мадам. Извинете, мадам. Исках само да кажа…

— На нас това също не ни харесва, мисис Флеърти. Голям проблем е да се осигури безопасността за толкова кратко време.

— Рина — прекъсна го Ейприл. — Кои са тези хора?

— Влез вътре, Ейприл.

Момичето мина покрай непознатите и влезе в къщата.

— Изглеждаш странно в този костюм — рече то. — Все едно че ще ходиш на литургия.

Майка й се изсмя. Затвори вратата и поведе дъщеря си към кухненския кът.

— Излизам за няколко часа. Стой тук и се занимавай с домашните си.

— Сега е лято. Нямам домашни.

— Тогава почисти къщата. Истинска кочина е.

— Та ти търкаш и лъскаш вече цяла седмица!

— Ейприл…

— Знам, че отиваш на среща с любовника си. Той трябва да е богат и важна клечка. Но пак ти казвам, че тези хора са гангстери. И лимузината… истинска отврат. Какъв е той? Някой мафиотски главатар?

— Да, може да се каже и така — отвърна Рина. — Той е местният шеф и разполага с голяма власт. Мрази невъзпитаните деца и за подобряване на дисциплината им използва методи, които смразяват кръвта, така че по-добре да не чува лоши неща за теб от хората си. Разбрано? — хвърли поглед към огледалото, закрепено на вратата на хладилника, намести един златен кичур и изду устни, за да провери за последен път червилото си. А след това кимна. — Е, аз тръгвам. Дръж се прилично.

Ейприл я проследи иззад новите перденца как се отдалечава спокойно, заобиколена от непознатите, и влиза в черната лимузина. Божке! Този път майка й наистина бе ударила кьоравото.

Изскочи през задната врата и се спусна към велосипеда си. Знаеше как най-бързо да стигне до главния път. Нямаше надежда да успее да се движи редом с тях, но поне щеше да види накъде се насочват.

Лимузината обаче така и не се появи на главния път. Момичето се върна и откри следите от гумите му по песъчливата земя, водеща към частната алея, която се виеше край океана. Не беше трудно да следва прясно оставените следи. След малко повече от миля достигна до някаква изолирана къща, кацнала на невисоко възвишение с изглед към залива на Кейп Код.

Ейприл слезе от колелото и започна да се приближава крадешком. Не беше повярвала на онова, което спомена майка й за методите на тези гангстери, но все пак не искаше да рискува.

Пред къщата бяха паркирани не една, а цели три черни лимузини. А наоколо обикаляха неколцина пазачи, облечени с костюми и с пушки в ръка.

— Света Дево — прошепна тя. — Това е цял военен лагер.

Имаше и една патрулна кола с Хаяниска регистрация. Клекнала във високата трева, растяща сред пясъчните дюни, тя видя ясно едрия мъж, дошъл да вземе майка й — сега с радиостанция в ръка — да се ръкува с един от местните полицаи, широко усмихнат.

Боже! Това трябва да беше някой суперсилен престъпник. Беше купил дори полицията в Хаянис.

— Мамо, те ще те убият — прошепна тя. — Трябва да го направят. Знаеш прекалено много.

Вратата на къщата се отвори и от нея се появи майка й, носеща поднос с чаши и кана с лимонада. От нейния престъпен любовник нямаше и следа. Рина беше все още облечена по същия начин, по който бе излязла.

Какво правеше тук? Сервираше ли?

Мъжете я наобиколиха, като отпиваха от лимонадата и поглеждаха часовниците си. След това всички вдигнаха поглед към небето, откъдето се чу характерното бръмчене на хеликоптер. Ейприл изви шия. На хоризонта се появи малък военен хеликоптер. Военен?

Той се приземи на сухия бряг вдясно от къщата. От него слязоха първо трима мъже с костюми и сурово стиснати челюсти и започнаха да вършат работата си с пъргави, професионални движения.

Сърцето на Ейприл се блъскаше в гърдите й. Сега вече започваше да разбира. И преди беше виждала такива хора. Те не бяха гангстери. Бяха ги давали по телевизията. Те всички си приличаха — бяха яки, с професионален, но във всяко друго отношение неподлежащ на описание вид. Беше виждала дори същия хеликоптер или някой, който приличаше много на него един късен петъчен следобед от другата страна на Кейп, в летището на Хаянис.

— Боже милостиви — прошепна тя. — Не мога да повярвам.

Придружена от двама от охраната, Рина се запъти към хеликоптера. Изглеждаше невероятно. Бе свалила сакото на костюма и сега, на ярката слънчева светлина, дъщеря й видя, че светлосинята блуза беше почти прозрачна. Полата й беше скромна, но прилепваше плътно по тънката й талия и закръглените бедра. Стройните й крака блестяха в копринените чорапи, а вятърът бе разхлабил леко плитката й и развяваше изплъзналите се руси кичури.

Висок мъж с гъсти коси и до болка познато лице слезе от хеликоптера. Когато видя Рина, целият се озари от прочутата си усмивка. Разтвори ръце и тя се хвърли в обятията му, като повдигна лице за целувка.

Ейприл се отпусна на колене върху земята. „Чифтосвай се само с водача на глутницата.“ Любовникът на майка й беше президентът на Съединените щати.