Линда Барлоу
Нежна разплата (28)

Двадесет и седма глава

Любовникът й беше отново с нея.

Тази седмица я посещаваше всяка нощ.

Но си тръгваше рано сутринта. Неизменно.

Щеше да го направи тук, в нейния апартамент. Не през нощта, разбира се, поради очевидни причини. Инструкциите по този въпрос бяха пределно ясни.

Щеше да изчака, за да се увери, че е сама. Утре сутринта беше идеално.

Преследването на новата жертва бе довело Джералд Мороу в пералното помещение в мазето на блока й. Беше смешно лесно да се промъкне покрай охраната, особено пък в петък вечерта. Просто бе изчакал навън, докато голяма група връщащи се от джогинг младежи се насочи към входа и се бе присъединил към тях. Беше с найлонови спортни шорти, тениска и маратонки, така че се сля безпроблемно с тях. Охраната дори не го бе удостоила с поглед, когато се насочи към асансьора заедно със своите „приятели“.

След това бе имал възможност да огледа на спокойствие различните етажи, за да се запознае с обстановката и с плана на сградата, с всички аварийни изходи. От пералнята си бе набавил друг чифт дрехи — дънки и риза, които взе от различни сушилни.

Освен това се бе снабдил с ключ за апартамента й, което бе неочаквана придобивка. Възнамеряваше да влезе с помощта на шперц, нещо, в което бе специалист. Но докато оглеждаше от стълбището мястото на пазача във фоайето, го видя как напуска поста си, вероятно за да отиде до тоалетната. Той бе заключил вратата на фоайето и бе поставил бележка, за да уведоми живущите, които желаеха да се приберат, че ще се върне след пет минути. Мороу се бе шмугнал веднага, бе отворил няколко чекмеджета и бе намерил резервните ключове за повечето апартаменти. Откри ключа на Ейприл Харингтън и го пусна в джоба на новите си дънки.

Пазачът трябваше да бъде уволнен.

Необходимостта да направи така, че смъртта й да изглежда като злополука, го бе накарала да се спре върху блока, в който живееше. Проблемът с истинските злополуки бе в това, че често се замесваха и други хора. При катастрофите например или в колата до Мишената имаше някой друг, или пък имаше риск да пострада трето лице в друг автомобил (или пешеходец, разбира се). Освен това катастрофите бяха непредвидими. Доста често се случваше Мишената да не умре. Особено при новите коли с техните въздушни възглавници — съвременната технология слагаше прът в колелата на автомобилните злополуки, уреждани от професионалните убийци.

В определени части на страната Мишената можеше да бъде принудена да излезе от пътя и да се сгромоляса от някоя скала, което водеше със сигурност до желания изход, но това не можеше да стане в град като Ню Йорк.

Онова, което градът имаше в изобилие, бяха високите сгради. Да изхвърлиш някой от такава постройка, без да бъде очевидно, че е бил блъснат обаче не бе особено леснопостижимо.

Мороу имаше особена слабост към домашните злополуки. Те бяха сравнително разпространено явление и изглеждаха правдоподобно. И тъй като ставаха вътре в апартамента, когато Мишената беше сама, не бяха толкова рисковани и вероятността да се провалят бе сведена до минимум.

Освен това те даваха възможност за осъществяване на личен контакт. А в този конкретен случай личният контакт бе интригуваща възможност. Мишената бе красива жена. Колкото повече я преследваше, толкова повече се привързваше към нея.

Ейприл Харингтън щеше да умре при домашна злополука. Може би в кухнята си. Или в банята. Хората бяха толкова уязвими, когато се къпеха.

Банята. Точно така. Щеше да напусне този свят така гола, както бе дошла.

Джералд Мороу се наслаждаваше на тази мисъл, докато преглеждаше екипировката си — пистолет, хирургически ръкавици, найлоново въже и още някои нещица.

 

 

— Какво правиш?

Гласът прозвуча като изплющяване на камшик и Кейт отскочи от полиците с книги в дома на дядо си.

Той запали лампите и я освети. Тя беше по нощница, боса, стиснала един том, който бе взела току-що от високата етажерка в кабинета. Това бе една от книгите на Рина. Тъкмо проверяваше всичките творби на баба си, с надеждата да открие поставена между страниците дискета.

Кейт беше останала през нощта при дядо си. Планът й да претърси огромния му апартамент миналия уикенд се бе провалил; той беше неразположен, така че нямаше как да го посети. Тази нощ обаче бе дошла за вечеря, а след това двамата бяха играли на „Скрабъл“^[1] (беше го била, както обикновено), а след това бе започнала да се прозява и бе помолила да остане да спи тук, вместо да се прибира вкъщи, тъй като била много уморена.

— Мислех, че е някой крадец — скара се Арман. — Вече се готвех да извикам полицията.

— Много съжалявам — промълви момичето и затвори книгата. — Стараех се да бъда много тиха. Не мислех, че ще се събудиш.

— Какво правиш тук? Какво търсиш? Нима си толкова невъзпитана, че да ходиш да ровиш из личните вещи на хората?

Гласът му звучеше наистина ядосано. И изглеждаше така. Знаеше, че понякога се ядосва. Но не се сещаше някога досега да се бе разгневявал на нея.

— Аз само… — Поколеба се, като в същото време се гневеше на себе си, че не бе помислила предварително какво да отговори при едно подобно развитие на нещата. — Не можех да заспя. Исках да взема да прочета нещо.

— Мислех, че си много уморена, което и стана причина да искаш да спиш тук.

— И действително бях уморена. Заспах веднага, но след това сънувах лош сън, събудих се и не можах да заспя повече. Това беше наистина гаден сън. Кошмар. Бях уплашена и само се мятах и се въртях в леглото. Най-накрая станах и слязох тук.

Усещаше, че говори прекалено бързо. Дали й вярваше? Дядо й беше обикновено толкова… толкова добър. Винаги се усмихваше, прегръщаше я, изслушваше я, окуражаваше я. Обаче сега…

Той се приближи към нея и Кейт направи всичко възможно да го погледне невинно. Може би беше най-добре просто да му каже какво търсеше в действителност? Но Ейприл й бе наредила да не казва на никого. Впрочем тя й бе казала и да не търси нищо, а да остави тази работа на властите.

Арман протегна ръка и взе книгата от нея. Разлисти я набързо.

— Това е една от книгите на баба ти. За лечението на рака. — Погледна я; сините му очи я пронизваха като лазер. — Съмнявам се, че това би било приятно четиво за заспиване. Защо го прелистваше?

О, Божичко, той не й вярваше!

— Исках да прочета нещо нейно. Нещо, написано от нея, дори да не е особено интересно. Тя… тя ми липсва.

Помъчи се да накара долната си устна да затрепери и едва сега осъзна, че тя вече трепереше. Неочакваната поява на Арман я бе изплашила и вече съжаляваше, че изобщо бе напуснала леглото си.

— Кейт, очаквам от теб винаги да ми казваш истината. Много ще ме нараниш, ако разбера, че ме лъжеш.

— Казвам ти истината! — възкликна момичето. — Обичах баба! Някой я е убил и аз искам да знам кой е той. Ейприл иска същото. Някой е убил нейната майка и моята баба и ние искаме да го открием!

Дядо й въздъхна тежко. Изражението му се промени и гневът му като че ли се стопи. Поклати глава веднъж — назад и после напред, а след това я придърпа към себе си и я прегърна.

— Всички искаме това — рече нежно той. — Но ти си само на дванайсет години, малката ми. Откриването на убийци е нещо, което трябва да се задоволиш да оставиш на полицията.

— Точно това казва и Ейприл — призна Кейт.

— Много мъдро от нейна страна — отвърна той. — А сега ела. Ще те заведа горе и ще ти прочета една истинска приказка за заспиване. Вълшебна френска приказка, като онези, които ми четеше моята майка, когато бях дете.

Но аз не съм дете — разбунтува се момичето. Обаче не го каза на глас. Беше си дала сметка, че и без това вече си бе създала достатъчно неприятности за една вечер.

— Благодаря, дядо — прошепна тя.

 

 

Ейприл съблече халата и стъпи във ваната. Очакваше с нетърпение удоволствието да се потопи сред уханната пяна. Затвори очи, отпусна се в топлата вода и усети как тялото й бавно се отпуска.

Мислите й полетяха с обич към Роб. Беше си тръгнал преди около час. Прекалено рано, както винаги. Би искала някоя сутрин да спи до късно с него. Той обаче беше роб на своята работа… на своето неуспешно развиващо се разследване на убийство.

Нещата помежду им вървяха все по-добре и по-добре. В началото бе останала с впечатление, че той е от мъжете, които след акта се отдръпват емоционално. През първата им любовна нощ той бе заспал почти веднага след това, а на другата сутрин бе запротестирал неубедително, когато тя бе станала рано, за да си тръгне. А после, в продължение на няколко нощи, въпреки безметежното им приятелство и страстното отдаване по време на секса, той се бе държал леко неуверено с нея.

Но снощи нещо се бе променило. Той се бе отпуснал… е, може би и двамата се бяха отпуснали. В един миг, когато се бе надвесил над нея и бе заиграл с косите й, тя го бе погледнала право в очите и бе заявила:

— Може да свикна с това.

— Не само ти — бе отвърнал с усмивка той.

Цялото развитие на нещата бе странно за него, беше сигурна в това. То бе в разрив с личното му правило да не се сближава с някой от заподозрените в дадено разследване на убийство — ако тя все още бе заподозряна в неговите очи.

Освен това той очевидно не бе разрешил всичките си чувства, породени от смъртта на съпругата му. Снощи обаче тези основания очевидно нямаха значение за него.

Колкото до нейните собствени чувства, тя го харесваше все повече при всяка следваща среща. Уважаваше неговото усърдие и интелигентност. И обичаше тялото му. Нещата, които шепнеше в ухото й, когато се любеха, я възбуждаха до състояние на трескавост, каквото не си спомняше да бе изпитвала преди. Изглежда беше на път да се влюби…

Ей — помисли Ейприл. — По-добре не позволявай да се увличаш до такава степен.

Спомни си как през първата им нощ заедно Роб бе подчертал, че връзката им е за него просто едно приключение, а не сериозно обвързване.

Трябваше да уталожи малко страстите си. И да пази сърцето си по-добре.

 

 

Щеше да й даде още пет минути. Тогава вече щеше да бъде напълно отпусната. Водата щеше да бъде все още топла и на нея щеше да й бъде приятно. Малко по-късно обаче щеше да изстине и Мишената вече нямаше да се чувства така добре в нея.

Искаше тя да бъде в добро разположение на духа. Смъртта би трябвало да бъде съпроводена със спокойствие и умиротворение. Последните мигове бяха болезнени и мъчителни за много хора, но тя заслужаваше нещо по-добро. Тя заслужаваше да се изплъзне без усилия от лапите на живота така, както събличаше дрехите си.

В известен смисъл би предпочел просто да й пусне един куршум в тила. Даже нямаше да разбере какво става, нямаше да се уплаши, нямаше да почувства нищо. Беше тъжно, но поради изискванията на клиента, нейната смърт нямаше да бъде чак толкова умиротворена — нито за нея, нито за него самия.

Беше смешно лесно да влезе в апартамента й. Всъщност до този момент цялата му задача се оказваше доста скучна. Нямаше никакво предизвикателство.

Любовникът й си бе тръгнал точно по график. Мороу се промъкна в сервизното помещение на етажа, откъдето имаше едновременно добра видимост към входа на нейния апартамент и лесен и бърз достъп до стълбището. Новата роза, която бе поръчал, пристигна точно в девет и той видя как Ейприл взе асансьора, за да слезе долу и да получи пратката. Мороу използва този момент, за да се вмъкне в апартамента й и да се скрие в дрешника в стаята за гости, която тя използваше като кабинет, тъй като имаше най-малка вероятност тази врата да бъде отворена.

Беше готов да чака колкото е необходимо. Или да се възползва от всяка неочаквана възможност. Рано или късно тя щеше да използва я кухнята, я душа или ваната, и той предпочиташе да я изчака да влезе именно в някое от тези помещения. Ако обаче решеше да излезе, щеше да прибегне до друг, по-бърз, макар и по-рискован, метод.

Ейприл Харингтън щеше да умре, независимо по какъв начин.

Тя избра банята.

Мороу чакаше, като я наблюдаваше през пролуката между стената и леко открехнатата врата. Беше затворила очи. Изглеждаше умиротворена. Бавно отвори вратата.

В ръцете си държеше найлоновото въже.

— Ейприл — промълви той.